Даниъл Силва
Другата жена (42)

40.
Вила „Уормуд“, Дартмур

Вила „Уормуд“ се намираше на хълм в мочурливите поля. Беше иззидана от девънски камък, който с времето бе почернял. Зад нея, от другата страна на разнебитен двор, имаше преустроен хамбар с кабинети и квартири за персонала. Когато във вилата нямаше никого, един-единствен пазач на име Париш я наблюдаваше в усамотение. Ала щом идваха гости — на вътрешния жаргон те се наричаха „компания“, персоналът можеше да наброява до десет души, включително и охранители. Донякъде това зависеше от естеството на гостите и хората, от които се криеха. Тези, които бяха в сравнителна безопасност, можеха да се разхождат навсякъде, но за другите, с многото врагове, вила „Уормуд“ можеше да се превърне в най-сигурната тайна квартира на МИ6 в цяла Великобритания.

Мъжът, който се появи в нея рано на следващия следобед, попадаше във втората категория, макар Париш да бе предупреден само няколко минути по-рано за предстоящото му пристигане. Това не се случи по обичайните канали на Воксхол Крос, информацията дойде от Найджъл Уитком младоликия личен асистент и момче за всичко на шефа. Уитком се бе обучавал в МИ5, а това бе грях, който представителят на старата школа Париш нямаше да му прости.

— И колко дълго ще остане при нас този път? — попита хладно пазачът.

— Предстои да се уточни — отговори Уитком по криптираната линия.

— Колко души ще дойдат с него?

— Ще бъде сам.

— Охранители?

— Не.

— И какво да правим, ако пак ни принуди да го пуснем да се разходи из полята? Той наистина обича да се разхожда. Последния път, когато бе тук, отиде почти до Пензанс, без да каже на никого.

— Остави оръжие при гумените ботуши. Той може да се грижи за себе си.

— Ще има ли гости?

— Само един.

— Име?

— Третата буква от азбуката.

— Кога да го очаквам?

— Не е ясно.

— А компанията ни?

— Погледни през прозореца.

Париш се взря навън и видя ван без обозначения да се подрусва по изровения път. Спря на покрития с чакъл преден двор и от задната врата слезе само един човек. Беше около метър седемдесет и пет, с яркозелени очи и къса тъмна коса, посребрена на слепоочията. Париш го бе видял за последен път вечерта, когато уважаваният вестник „Телеграф“ бе съобщил, че той е мъртъв. Всъщност точно пазачът му бе занесъл разпечатка от сайта на изданието. На компанията не се позволяваше да използва телефони или компютри. Такива бяха правилата на вилата.

— Париш! — възкликна зеленоокият мъж с изненадваща радост в гласа. — Надявах се да си тук.

— Промените сред тези поля стават бавно.

— И слава богу. — Той предаде мобилния си, без Париш да му казва. — Ще се погрижиш добре за него, нали? Не искам никой да го пипа.

След тези думи зеленоокият мъж неочаквано се усмихна и влезе във вилата, сякаш се завръщаше у дома след дълго отсъствие. А не след дълго Париш го видя да отпрашва през полята, вдигнал яката на якето си около ушите, сякаш беше понесъл тежестта на света на раменете си. Какво беше този път? Като се имаше предвид миналото му, можеше да е всичко. Нещо в мрачното му изражение подсказваше на Париш, че вила „Уормуд“ отново ще стане сцена на велико начинание. И въпреки че не знаеше какво бе то, той бе напълно и изцяло прав.

* * *

Той вървеше по обградената с жив плет пътека надолу към село Постбридж, което представляваше група фермерски постройки на един кръстопът. След това пое на запад към слабите лъчи на залязващото слънце, надвесено над пустия хоризонт. Почуди се, донякъде на шега, дали не следваше маршрута, който Саша му бе набелязал. Или пък легендарният съучастник на руснака? Англичанинът, следял фанатично резултатите от мачовете по крикет в „Таймс“ дори и след като бе извършил предателство, след което връщане назад нямаше. Англичанинът, помогнал на Саша да подготви и внедри къртица в сърцето на западното разузнаване, агент, достатъчно мотивиран от личната си преданост към него. Този тайнствен англичанин беше живял известно време в Бейрут, в годините, когато се чуваше френска реч, докато се разхождаш по крайбрежната улица. Там се бе запознал с млада жена, имаше и дете. „Ако достигнем до жената — помисли си Габриел, — много лесно ще намерим и детето.“

Но как? Не бяха известни името и националността на жената — поне ги нямаше в папките, които Сергей Морозов бе видял онази вечер в дачата на Саша, — ала със сигурност някой е знаел за аферата. Може да е бил от бюрото на МИ6 в Бейрут, което по онова време бе важен подслушвателен пост в Близкия изток. Някой, който е познавал англичанина. И чиято кариера е пострадала в резултат на предателството му. Някой, чийто син в момента бе генерален директор на МИ6 и имаше достъп до стари досиета, без да повдига съмнения. Беше възможно, помисли си Габриел, в края на краищата той да е една крачка пред великия Саша.

При Ту Бриджис Габриел зави на север. Вървя известно време по пътя, след това прескочи някаква каменна ограда и пое през мочурливите полета нагоре по склона. Видя в далечината една лимузина да се носи с пълна скорост през голия пейзаж. Спусна се по противоположния склон и в падащия здрач намери пътека, която да го отведе до портите на вила „Уормуд“. Дръпна резето. Вътре свари госпожица Ковънтри, готвачка и икономка, да се суети около няколко къкрещи тенджери на печката, препасала престилка около закръглената си талия.

Греъм Сиймор слушаше новините на старо бакелитено радио във всекидневната. Габриел влезе и увеличи звука почти докрай. След това разказа на Сиймор за Саша и делото на живота му. Саша, обясни той, не бе работил сам. Помагал му е англичанин. Имаше замесена жена, която беше родила дете. Детето на измяната. Детето на Ким Филби…