Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (9)

8

Беше абсолютната истина: Боб беше безполезен. Седеше на дивана на Сюзан, без да помръдва.

— Винаги си бил безполезен — извика Сюзан, преди да излезе. Горкото куче дойде и пъхна дългата си муцуна под коляното му.

— Всичко е наред е — промърмори той и то легна долу в краката му. Часовникът му показваше, че сутринта вече е по средата си. Внимателно се придвижи до задната веранда, където седна на стъпалата и запуши. Краката му не спираха да треперят. Един повей на вятъра запрати жълтите листа на норвежкия клен на земята, а после към верандата. Боб изгаси цигарата си в движещите се листа, изстърга ги с крак, който все още се тресеше, после пак запали цигара. Една кола намали по алеята и спря.

Беше малка и съвсем не нова, ниско клекнала над земята. Жената зад волана изглеждаше висока и когато отвори вратата, трябваше доста да се напъне, за да се изправи навън. Беше някъде на възрастта на Боб и носеше очила, които се смъкваха надолу. Косата ѝ, в различни тонове на тъмнорусото, беше небрежно прибрана назад с шнола, палтото ѝ беше разкроено, от черно-бял плат, приличен на туид. Нещо във вида ѝ му се струваше познато, усещане, което той често имаше, когато срещаше хора от Мейн.

— Здравейте — рече тя. Побутна нагоре очилата си и тръгна към него. — Аз съм Маргарет Еставер. Вие вероятно сте чичото на Закари? Не, не, не ставайте — и за негова изненада седна на стъпалото до него.

Той загаси цигарата си и протегна ръка. Тя се здрависа, макар да беше неудобно, както седяха един до друг.

— Приятелка на Сюзан ли сте? — попита я.

— Бих желала да бъда. Аз съм унитариански пастор. Маргарет Еставер — повтори името си.

— Сюзан е на работа.

Жената кимна, сякаш се бе досещала, че ще е така.

— Е, предполагам, тя така или иначе няма да иска да ме види, но помислих все пак да дойда насам. Тя сигурно е доста притеснена.

— Аха. Така е — Боб посягаше да си вземе нова цигара. — Имате ли нещо против… извинете…

Тя махна с ръка.

— И аз едно време пушех.

Той си запали, прибра колене и ги обгърна с ръце, за да не види тя, че треперят. Издухваше дима в обратна посока.

— Много ясно видях нещата тази сутрин — рече Маргарет Еставер. — Че трябва да се притека на помощ на Закари и майка му.

Той я погледна с присвити очи. Лицето ѝ беше някак оживено.

— Е, аз още повече оплетох конците — призна ѝ. — Една сомалийка си въобрази, че искам да я прегазя.

— Дочух.

— Наистина? Вече? — Пак го заля страхът. — Нямах такива намерения — заобяснява. — Наистина нямах.

— Разбира се.

— Обадих се в полицията да го съобщя. Разговарях с едно ченге, беше ми съученик в гимназията, не Гери О’Хеър, с него също сме били в едно училище, а Том Левеск; беше дежурен в районното, когато се отбих. Той ми каза да не се притеснявам за това. (Всъщност му беше казал, че сомалийците са перковци. „Забрави“, беше го успокоил. „Те скачат на всичко като зайци. Забрави.“)

Маргарет Еставер простря краката си и ги кръстоса в глезените. Беше обута в сабо, тъмносиньо, а чорапите ѝ бяха тъмнозелени. Този образ се запечата тихо в съзнанието му, докато я чуваше да казва:

— Жената твърди, че не сте я ударили, а че само сте се опитали. Няма да подава жалба, това е краят на историята. Мнозина в сомалийската общност не се доверяват на властите, както можете да си представите. И, естествено, точно сега те са с доста изострена чувствителност.

Краката на Боб все още трепереха. Дори ръката му се тресеше, когато поднасяше цигарата към устата си.

Гласът на Маргарет продължи:

— Чувам, че Сюзан е отглеждала Закари сама през последните години. Майка ми ме е отгледала сама и знам, че никак не е забавно — и добави: — Голяма част от сомалийките също възпитават децата си без бащи. Но при тях тенденцията е за доста повече от едно дете, а имат и сестри, и лели. Сюзан изглежда доста самотна. Така е.

Маргарет кимна.

— Спомена ми, че ще има демонстрация.

Тя кимна отново.

— След няколко седмици, след Рамазана. Изразяване на подкрепа за толерантност. В парка. Ние сме най-белият щат в страната, сигурно знаете това — Маргарет въздъхна леко и сви колене, като се приведе напред, за да ги прегърне; жестът беше младежки и естествен и някак си изненада Боб. Тя изви глава, за да го погледне.

— Както се досещате, малко изоставаме откъм разнообразие — гласът ѝ носеше лек мейнски акцент и една суха ироничност, която той познаваше.

Боб продума:

— Закари не е чудовище, той просто е едно тъжно хлапе. Господи, тук няма никакво съмнение. Имате ли деца?

— Не.

Тя е лесбийка. Жена пастор. Това бе гласът на Джим в главата му.

— И аз нямам — той изгаси цигарата. — Исках обаче.

— И аз. Винаги. Очаквах да ги имам.

Неловко. Саркастичният глас на Джим.

Маргарет продължи с видимо оживен глас.

— Не искам Сюзан да си помисли, че демонстрацията е срещу нея или Закари. Безпокоя се как някои от свещенослужителите тук объркват тези неща, понятието „срещу“. Срещу насилието, срещу нетолерантността към религиозните различия. И са прави. Но законът е този, който обвинява. Свещенослужителите трябва да повдигат духа. Да казват истината в лицето, разбира се. Но да стимулират. Сантиментално ли ви се струва?

Сантиментално.

— Не мисля, че е сантиментално — каза той.

Маргарет Еставер се изправи и на Боб му дойде наум думата „преливаща“, гледайки разпиляната ѝ коса и голямото ѝ палто. Той също се изправи. Беше висока, но той беше по-висок и видя сивите корени на кичурите тъмноруса коса, когато тя се наведе, за да бръкне в джоба си. Подаде му визитка.

— Сериозно — рече. — Можете да звъните по всяко време.

Боб остана дълго на стъпалата. После влезе вътре и седна в студения хол. Помисли за г-жа Дринкуотър, дето му каза, че Зак плаче. Помисли за Сюзан и крясъците ѝ. И си помисли, че не бива да си тръгва. Но тъмнината го завладя. Ти си некомпетентен и луд за връзване.

Когато мъжът спомена колко ще му струва да вземе такси от Шърли Фолс до аерогарата в Портланд, Боб отговори, че не го е грижа.

— Колкото може по-бързо. Задната врата. Ще съм застанал точно там.