Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (10)

1

Цветовете в Сентръл парк бяха приглушено есенни: тревата избеляло зелено, а червените дъбове — бронзови, липите отиваха към нежно жълто, захарните кленове вече губеха оранжевите си листа — едно-две се носеха из въздуха, други падаха на земята, но небето беше яркосиньо и въздухът — достатъчно топъл, та прозорците на къщичката за лодки да са още отворени в този късен следобеден час, раираните сенници — разперени над водата. Пам Карлсън, седнала на бара, се вглеждаше в няколкото гребни лодки, пуснати на вода, и сякаш всичко се движеше като в забавен кадър, дори барманите, които работеха усърдно в умерен ритъм, миеха чаши, приготвяха в шейкърите мартини, плъзгаха мокри ръце по черните си престилки.

И после — за нула време — заведението се напълни. Влизаха през вратата — бизнесмени, които захвърляха саката, жени, които отмахваха коси с ръка, туристи, които напредваха с леко замаяни лица, мъжете с ранички, с бутилки с вода в страничния мрежест джоб, сякаш бяха прекарали деня в планински преходи, жените им с карти в ръце, камера, обсъждащи своето объркване.

— Не, съпругът ми седи тук — рече Пам, когато една двойка германци понечи да премести стола до нея. Тя сложи чантата си отгоре му. — Съжалявам — добави. Годините, прекарани в Ню Йорк, я бяха научили на много неща. Как да паркира успоредно например или пък да внуши респект у шофьора на такси, който твърди, че не е в работно време, да върне някоя покупка, предполагаемо невъзвръщаема, да казва, без да се извинява, „Тук е опашката“, когато някой се опита да я пререди в пощата… всъщност животът в Ню Йорк, помисли си Пам, ровейки в чантата за мобилния си телефон, за да провери колко е часът, беше идеалният пример за извода, до който великите генерали в историята на света бяха стигнали: че печели този, който най-много го е грижа. — Един „Джак Даниълс“ с лед и лимон — поръча на бармана, като потропа с пръст по бара до недокосната си чаша с вино. — За мъжа ми. Благодаря.

Боб винаги закъсняваше.

Истинският ѝ съпруг нямаше да си дойде вкъщи в близките часове, а момчетата бяха на тренировка по футбол. Никой не го беше грижа, че се среща с Боб. „Чичо Боб“ му викаха децата.

Пам бе дошла направо от болницата, където работеше два пъти седмично като администратор, и сега ѝ се щеше да иде и да си измие ръцете, но ако станеше, германците щяха да ѝ вземат мястото. Приятелката ѝ Джанис Голдбърг — която се беше отказала от медицинската академия преди години — твърдеше, че трябва да си мие ръцете още на минутата, след като излезе от работа; болниците са направо инкубатори на бактерии и Пам споделяше мнението ѝ. Въпреки честата употреба на хигиенизиращ лосион (който пресушаваше кожата) мисълта за огромен асортимент от чакащи микроби я караше да изпитва страх. Джанис твърдеше, че Пам изпитва страх от твърде много неща, че наистина трябва да се помъчи да го превъзмогне не само за да е по-овладяна, а защото изглеждаше изнервена в очите на хората, а това не беше изтънчено. Тя ѝ отговори, че е твърде стара, за да се притеснява дали е изтънчена или не, но в действителност ѝ пукаше и това бе една от причините, поради която винаги се радваше на срещите си с Боб, който беше толкова неизтънчен, че населяваше — според самата Пам — своя собствена вселена от изтънченост.

Свинска глава. Боже мили.

Пам се поразмърда на стола, отпи от виното си.

— Ще може ли да направите това двойно? — попита, след като разгледа чашата с уиски на бара. Боб звучеше нещастен по телефона. Барманът взе обратно уискито, върна се и пак го сложи на бара. — Да, започнете да вписвате в сметката — рече тя.

Преди години — когато беше омъжена за Боб — Пам работеше като асистент на един паразитолог, чиято специалност бе тропически болести. Прекарваше дните си в лаборатория, където гледаше под електронен микроскоп клетките на Shistosoma и защото обичаше фактите така, както художникът обича цветовете, защото изпитваше безмълвно вълнение от прецизността, към която се стремеше науката, обожаваше дните, посветени на онази лаборатория. Когато чу по телевизията за инцидента в Шърли Фолс, видя как имамът се отдалечава от джамията на улица в търговската част на града, която изглеждаше ужасно запустяла, заляха я най-различни чувства, едно от тях силна, едва ли не нетелесна носталгия към този град, който навремето познаваше, но също — и почти мигновено — загриженост за сомалите. Тя веднага съзря нещата в дълбочина: да, онези бежанци, дето идваха от южните райони на Сомалия, дадоха показания за яйца на Schistosoma haematobuim в урината, но по-големият проблем беше — и това не бе изненада за Пам — маларията и преди да ги допуснат в Съединените щати, даваха им единична доза sulfadoxine-pyrimethamine за malaria paratesemia, а също и albendazola за лечение на чревните паразити. Но Пам повече се притесни, когато научи, че сомалийските банту — по-тъмнокожа група, явно отбягвана в Сомалия, защото беше дошла там в робство от Танзания и Мозамбик преди няколко века — показват много по-висока степен на зараза от schistosomiasis и според онова, което прочете от Международната служба по миграция, също проблеми с психичното здраве като травми и депресия. Сомалийските банту, поясняваше службата, имат някои суеверия: може да изгорят кожата там, където е заболяла, или да извадят млечните зъби на дете, което страда от диария.

Една част от това, което Пам почувства, когато го прочете, беше същото, което усещаше и сега, спомняйки си го — живея погрешен живот. Мисъл, която нямаше смисъл. Вярно, липсваха ѝ миризмите на лабораторията: ацетонът, парафинът, спиртът, формалдехидът. Липсваше ѝ съсъкът на бунсеновата горелка, предметните стъкла и пипетите, специфичната и дълбока концентрация на хората около нея. Но сега имаше момчета близнаци — с бяла кожа, идеални зъби, никъде никакви белези от изгоряло — и лабораторната работа беше част от миналото ѝ. Въпреки това разнообразните проблеми, паразитологични и психологични, на това население от бежанци караха Пам да изпитва носталгия към всичко, от което животът ѝ бе лишен, живот, който нямаше да усеща като тъй странно погрешен.

Напоследък всекидневието ѝ бе съсредоточено в къщата, в момчетата и частното им училище, в съпруга ѝ Тед, който ръководеше офиса на голяма фармацевтична компания в Ню Джързи, та затова се налагаше да прави обратното на идващите всеки ден в града от предградията, работата на половин ден в болницата и един социален живот, който изискваше сякаш безкрайни доставки от химическото чистене. Но Пам често изпитваше носталгия. За какво? Не би могла да каже и я хващаше срам от това. Тя пийна още вино, погледна зад себе си и там, пресичайки фоайето на бара в къщата за лодки, бе скъпият Боб, като голямо куче санбернар. Можеше да носи вързано на врата си дървено шише с уиски, готов да разрови есенните листа с лапи, за да спасява някого. О, Боби!

— Човек би си помислил — довери му тя, кимвайки към германците, които чак сега спряха да се навъртат наоколо, — че след като започнаха две световни войни, вече няма да са тъй агресивни.

— Най-глупавото нещо, което можеш да кажеш — рече Боб любезно. Гледаше уискито си и бавно го въртеше. — Ние сме започвали много войни и пак сме агресивни.

— Точно така. Значи снощи се прибра? Разкажи ми — с глава, приведена към него, тя слушаше внимателно, пренесена обратно в града Шърли Фолс, където не беше ходила от много години. — О, Боби — възкликваше тъжно неведнъж, докато слушаше.

Накрая се изправи.

— За бога — тя хвана вниманието на бармана, направи му знак за по още едно. — Окей. Първо на първо — мога ли да задам един глупав въпрос? Защо е направил това?

— Абсолютно — кимна Боб. — Не знам какво стои зад това. Той изглежда толкова изумен, че се е оказало сериозно. Честно, не знам.

Пам затъкна кичур коса зад ухото си.

— Добре. Та, второ на второ, той трябва да взима лекарства. Плаче сам в стаята си? Това е клинично и изисква внимание. И трето на трето: заеби Джим. — Съпругът ѝ Тед не обичаше тя да псува и сега почувства думите в устата си като перфектно ударена тенис топка. — Просто го заеби. Заеби. Го. Бих казала, че процесът „Уоли Пакър“ го разглези, ако не го смятах и преди това за истински задник.

— Права си — Боб не би позволил другиму да каже това за Джим. Но Пам си имаше позиция. Тя беше от семейството, най-старият му приятел. — Да не би да щракна с пръст на бармана?

— Раздвижвах си пръстите. Спокойно. Значи ще се върнеш там за онази демонстрация?

— Не знам още. Зак ме безпокои. Сюзан каза, че бил загубил ума и дума от страх в онази килия. Аз мисля, че бих умрял в такава килия, а веднъж само като го погледне човек, става ясно, че не от най-силните — Боб наклони глава назад и гаврътна уискито.

Пам барабанеше с пръсти по бара.

— Чакай. Значи може да иде в затвора заради това?

Боб обърна длан нагоре.

— Не знам. Може да възникне проблем с жената, която отговаря за гражданските права в щатската канцелария на главния прокурор. Направих малко проучване днес. Казва се Даян Додж. Отишла е на работа там преди няколко години, след като е работила на правилните места в сферата на гражданските права, та сигурно е доста нафукана. Ако реши да заведе дело за нарушаване на гражданските права и съдът признае Зак за виновен и ако той оплеска някое от условията, тогава би могло да го пратят в затвора до една година. Не е невъзможно, това е, което искам да кажа. А и кой може да знае какво ще сторят федералните. Искам да кажа, луда работа.

— Джим не познава ли жената от канцеларията на главния прокурор. Сигурно знае някого там.

— Ами, познава самия главен прокурор, Дик Хартли. Даян Додж ми звучи прекалено млада да е била там с него. Ще разбера, като се върне.

— Но Джим добре се справяше в онази канцелария.

— Беше се запътил право към върха — Боб поклати чашата си и кубчетата лед потракаха. — После майка почина и той напусна щата на секундата.

— Спомням си. Беше странно — Пам побутна винената си чаша напред и барманът я напълни.

Боб рече:

— Джим обаче не може да влети с развети платна и да започне да дърпа конците на Дик Хартли. Просто не съществува такъв вариант.

Тя ровеше нещо из чантата си.

— Да. И все пак. Ако изобщо някой може да дърпа конци, това е Джим. Те дори няма да разберат, че им дърпат конците.

Боб изпи последната си капка уиски, бутна чашата към бармана, който сложи пред него нова.

— Как са децата?

Пам вдигна разнежен поглед.

— Чудесно, Боб. Предполагам след година или две ще ме намразят и ще им излязат пъпки. Но сега точно те са най-сладките, най-смешните момчета на света.

Той знаеше, че тя не му казва всичко. Двамата с Пам се бяха изтощили да правят опити за деца, отлагайки посещението на лекар с години (сякаш знаеха, че това ще им бъде краят), споразумяха се в неясни разговори, че бременността трябва да настъпи естествено, докато Пам — след като напрежението в нея набъбваше с всеки изминал месец — изведнъж не заяви, че подобно мислене е провинциално.

— Има причина това да не става — изплака тя и добави: — Сигурно е от мен.

Тъй като нямаше склонността на жена си към науката, Боб безмълвно се съгласи само защото тази страна на жените му се струваше по-сложна, отколкото при мъжете, и в неточните си представи той виждаше как Пам отива да се приведе в ред, тръбите продухани, всичко останало изчистено, като че яйчниците можеха да се излъскат и постегнат.

Но се оказа Боб.

Това моментално направи — и все още правеше — картинката смайващо ясна за него. Когато беше малък, чу как майка му казва: „Ако една двойка не може да зачене, то Господ си знае работата. Вижте лудата Ани Дей, осиновена от такова добронамерено семейство“ (тук тя повдигна вежди), „но те със сигурност не са създадени за родители.“ Това е нелепо! Пам беше крещяла тези думи много пъти през онези месеци, в които се мъчеха да свикнат с идеята, че Боб не може да се размножава. Майка ти беше умна жена, Боб, но нямаше образование, а това е просто ненаучно мислене, нелепо е, лудата Ани Дей си е била луда по рождение.

Платиха си скъпо за това. Така е.

Когато Пам се задърпа за осиновяване — „И ние ще получим своята луда Ани Дей“, той се притесни. Когато се дръпна и от възможността за осеменяване от донор, още повече се притесни. Безмилостността на ситуацията накрая сякаш охлаби нишките на брачната тъкан. И когато той се запозна с Тед, две години след като тя се беше изнесла (две години, в които често звънеше разплакана заради „глупави“ срещи с „глупави“ мъже), видя, че Пам, със своята силна воля и раздиращи тревоги, наистина мислеше това, което му бе казала: „Просто искам да започна отново.“

Сега тя навърташе на пръста си кичур коса.

— Е, какво стана със Сара? Изобщо виждаш ли я още? Вие двамата наистина, ама истински ли се разделихте? Или само почивка си взимате?

— Скъсахме — Боб изпи уискито си и се огледа. — Предполагам, че е добре, но нямам връзка с нея.

— Тя никога не ме е харесвала.

Той сви леко рамене, за да покаже, че не бива да обръща внимание. Всъщност Сара, която в началото смяташе за толкова приятно и цивилизовано това, че Боб и Пам (и Тед и момчетата) поддържат нормални връзки — тъй като собственият ѝ бивш съпруг беше демон — постепенно започна невероятно да намразва Пам. Дори да минеха седмици, в които двамата да не бяха разговаряли, Сара твърдеше: „Вдига телефона винаги когато иска да бъде истински разбрана. Тя те отхвърли, Боб, за да има нов живот. Но все още зависи от теб, защото смята, че толкова добре я познаваш.“

— Аз наистина я познавам толкова добре. А и тя ме познава.

И най-накрая бе представен ултиматумът. Никаква женитба със Сара, освен ако Пам не изчезне завинаги от картинката. Споровете, разговорите, безкрайната покруса, но накрая Боб не намери сили да го стори.

Хелън му беше казала:

— Луд ли си, Боб? Ако обичаш Сара, спри да разговаряш с Пам. Джим, кажи му, полудял ли е да ги върши такива?

Джим, за нейна изненада, не му каза това.

— Пам е семейството на Боб, Хелън.

Сега Пам го сръчка с лакът.

— За какво беше? Какво стана?

— Свирепа — рече той, а очите му зашариха по телата, притиснати към бара. — Сара стана свирепа. Свърши се, това е.

— Разказах на приятелката ми Тони за теб и тя с удоволствие би излязла на вечеря — Пам плесна върху плота една визитка, която бе извадила от чантата си.

Боб присви очи, извади си очилата.

— Тя сериозно ли слага усмихнати личица върху буквите? Не е за мен — и ѝ подаде обратно картичката.

— Добре — и пусна визитката обратно в чантата.

— Не се безпокой, имам приятели, дето все се мъчат да ме сватосват.

— Ужасна работа е да си търсиш гадже — рече тя, а той сви рамене и потвърди, че в общи линии — да.

Когато си тръгнаха, беше настъпила зимна тъмнина. Пам се препъна един-два пъти, докато пресичаха парка към Пето авеню; беше изпила три чаши вино. Той забеляза, че обувките ѝ са с ниски токчета и остри носове. Беше по-слаба от предния път, когато се видяха.

— Онази вечеря, за която пристигнах твърде рано — разправяше му, подпирайки се на ръката му, докато изтърсваше нещо от обувката си. — Хората там започнаха да коментират една двойка, която не присъстваше, и казаха, че нямат вкус. Имайки предвид може би за изкуство. Мисля. Не съм убедена. Това наистина ме притесни, Боби. Другите може би ме обвиняват, че съм социално напориста и нямам вкус.

Той не се стърпя, смехът просто избухна от него.

— Пам. Кого го е грижа?

Тя го погледна и изведнъж се засмя гръмко, смехът ѝ звучеше познато като едно време.

— Наистина. На кого му пука, по дяволите?

— Може пък хората да казват Пам Карлсън е наистина умна и е работила с един голям паразитолог.

— Боби, никой дори представа си няма какво е паразитолог. Трябва да ги чуеш. Какво? А, това. Майка ми беше в Индия и хвана някакъв паразит, та две години боледуваше, това ще кажат. По дяволите — тя спря да върви и го погледна. — Забелязал ли как азиатците просто вървят напред и се блъскат в теб, как сякаш нямат никакъв усет за лично пространство? О, братче, това ме влудява.

Той леко я прихвана за лакътя.

— Спомени го на следващата вечеря. Нека да ти хвана такси.

— Ще те изпратя до спирката на метрото — о, окей.

Той вече бе спрял кола и сега ѝ отваряше вратата, помогна ѝ да се качи.

— Довиждане, Боби, хубаво си прекарах.

— Поздрави всички момчета — стоеше на улицата, докато таксито се вля обратно в движението; около него оживено проблясваха неонови светлинки. Тя се обърна и помаха през задното стъкло, а той продължаваше да маха, докато таксито не изчезна.

* * *

Когато Боб се върна от Мейн, намери долния апартамент с отворена врата и спря, за да погледне мястото, където са живели Есмералда и Колежанчето по време на брака си. Хазаинът поправяше чешмата и кимна на Боб, но това, което той успя да зърне — пространство, лишено от пердета, дивани, килими и каквото там трябва, за да си създадат хората уют — го порази със своята „отминалост“. Валма от прах бяха изметени към центъра на хола и сумракът, който се показваше през прозорците, беше различен, режещ. Празните стени сякаш му шепнеха уморено: „Съжаляваме. Ти мислеше, че това е дом. Но то си беше само това през цялото време.“

Тази вечер, докато изкачваше стълбите, пак видя, че вратата е открехната, като че ли пустотата не заслужава да бъде крита или защитавана. Хазаинът не беше там и той затвори вратата тихичко, после продължи нагоре. Телефонният секретар мигаше. Гласът на Сюзан каза: „Обади ми се, моля.“

Боб си сипа вино във водна чаша и се настани на дивана.

Гери О’Хеър бе изненадал всички — със сигурност Сюзан, която се чувстваше лично предадена — като даде пресконференция сутринта в кметството на Шърли Фолс. До него стоеше агент на Федералното бюро. „Голям, стар, дебел задник“, беше му казала Сюзан по телефона. „Стоеше там целият надут, влюбен в образа си на важен полицейски шеф.“ Не беше възнамерявала да говори с Боб отново — още в началото на разговора подчерта това, но не знаела как да набере мобилния номер на Джим в чужбина, нямала и името на хотела му…

Боб ѝ достави и двете.

Тя продължи:

— Исках веднага да изключа телевизора, но не можах, бях като замръзнала. И сега всичко ще излезе в сутрешните вестници. Знаеш много добре, че Гери не дава пукнат грош за сомалийците, ама изтъпани се там с разни ала-бала: „Това е много сериозно. Това няма да го толерираме.“ Надявал се, реакцията му показвала на сомалийското общество, че могат да се чувстват уверени и защитени. О, моля ти се. После един репортер каза, че имало инциденти с рязане на автомобилни гуми и драскане на прозорци срещу сомалийската общност, та той какво би коментирал по въпроса и Гери целият се наду и отговори, че полицията не може да реагира на каквото и да е, ако сомалийците не подадат официална жалба. И виждаш как всъщност той едва ги понася, прави това просто защото цялото дяволско нещо е излязло от контрол…

— Сюзан. Накарай Зак да даде на Чарли Тибетс разрешение да разговаря с мен. Ще му се обадя утре — той си я представи, притеснена в онази нейна студена къща. Стана му тъжно, но изглеждаше много далечно. Знаеше обаче, че скоро няма да го чувства далечно; мрачните Сюзан и Зак, и Шърли Фолс щяха да се пропият в апартамента му така, както празнотата долу го чакаше, за да му напомни, че съседите му вече ги няма, че нищо не продължава вечно, на нищо не може да се разчита. — Всичко ще се оправи — каза ѝ той, преди да затвори.

По-късно, седнал до прозореца, видя младото момиче от отсрещната страна на улицата да се разхожда по бельо, а наблизо двойката в бялата си кухня миеха съдовете заедно. Помисли си за всички хора по света, които смятаха, че някой град ги е спасил. Той беше един от тях. Каквато и тъма да смогнеше да пробие навътре, тук винаги имаше запалени светлини в различни прозорци и всяка от тях сякаш го докосваше нежно по рамото и му казваше: „Каквото и да става, Боб Бърджес, никога не си сам.“