Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (34)

11

Боб караше ли, караше. Колата направи завой, изкатери един склон, спусна се покрай едно поточе, прекоси градче с няколко къщи и една бензиностанция. Той шофира с часове, преди да види табелата за колежа. От доста време вече пътят бе станал тесен и с много завои — от двете му страни се извисяваха хълмове, позлатени от есенното слънце. Понякога пътят вървеше по билото на някои от тях и панорамата обхващаше километри наоколо — меките вълнисти извивки на земята, разнообразните тонове на полето, кафяво, жълто, зелено, а ширнало се над него бе небето — безкрайно и синьо, с пръснати тук-там бели облачета. Красотата не го развълнува.

— О, боже мой — прошепна той, щом влезе в малкото градче Уилсън, където се намираше колежът. Заговори на глас, за да си изясни нещата. — Джим преподава в този колеж. Нещата се променят. — И това не е филм на ужасите, но точно така се чувстваше и не можеше да се отърси от това усещане. Имаше нещо в това малко градче, в единствената късичка Главна улица — имаше нещо лошо в него. Изпитваше чувството, че го следят скрити очи, докато самотната червена кола под наем минаваше по пустите улици на Уилсън в неделния следобед.

Откри апартамента на брат си недалеч от кампуса. Сградата бе пъхната в подножието на склона и трябваше да изкачи доста дървени стъпала, за да стигне до входната врата. Боб натисна звънеца и зачака. Накрая чу приближаващи стъпки отвътре.

Джим открехна вратата и се облегна на нея. Под очите му имаше виолетови кръгове и беше облечен в суичър без риза отдолу; вратът му бе набразден и ключицата му стърчеше.

— Хей — рече Джим и лаконично вдигна ръка. Боб го последва нагоре по мърлявия стълбищен килим, като наблюдаваше стъпалата на брат си, обути в мръсни чорапи, и твърде халтавите му джинси. Когато минаваха край една врата на втората площадка, чу бърза, чуждоземна реч отвътре, а наоколо смърдеше на подсладен чесън и подправки; миризмата беше натрапчива. Джим хвърли поглед през рамо и посочи нагоре: продължавай.

Стигнаха в квартирата му. Джим се тръшна върху зеленото карирано канапе и му кимна към стола в ъгъла. Боб седна предпазливо.

— Искаш ли бира? — попита брат му.

Боб поклати глава. В помещенията сякаш нямаше достатъчно светлина въпреки големия прозорец зад канапето, на което седеше Джим. Лицето му изглеждаше сиво.

— Доста е ужасно, а? — брат му отвори кутийката от лейкопласт до лампата и извади оттам един джойнт. Облиза пръстите си.

— Джими…

— Как си, братко мой?

— Джими, ти…

— Мразя всичко тук, трябва да ти кажа. В случай че искаш това да попиташ — той вдигна пръст, постави цигарата между тънките си устни, намери запалка в джоба си и запали, вдиша и задържа. — Мразя студентите — рече, все още задържайки въздуха, — мразя кампуса, мразя този апартамент — сега вече издишвайки, — мразя онези, все едно какви са, виетнамци вероятно, дето живеят под мен и започват още в шест сутринта да изпускат тази смрад на чесън и мазнина.

— Джими, изглеждаш отвратително.

Джим не му обърна внимание.

— Ужасно място е Уилсън. Днес има футболен мач. Но никога не виждаш хора. Хората от факултета живеят отвъд, по склона, студентите — в общежитията и по квартири — той всмукна още веднъж. — Ужасяващо място.

— Миризмата отдолу наистина е голяма гадост.

— Ъхъ… така е.

На Джим май му беше студено. Потърка едната си ръка, кръстоса крака. Отметна назад глава върху облегалката на дивана, после погледна брат си.

— Радвам се, че те виждам, Боби.

Боб се приведе напред.

— Господи, Джим. Чуй ме.

— Слушам те.

— Какво правиш тук? — лицето му изглеждаше сиво от наболата брада.

— Бягам — отвърна той. — Какво мислиш, че правя тук? Въобразявах си, сладко университетско градче, умни деца, нов шанс. Но не знам как се преподава, така си е.

— Не харесваш ли някои студенти?

— Мразя студентите, казах ти вече. Искаш ли да те разсмея? Те не знаят кой е Уоли Пакър, не. Викат — о, да, знам я тази песен. Те си мислят, че е нещо като Франк Синатра; нямат си и идея за делото. Не знаят дори кой е О. Джей Симпсън. Повечето от тях. Били са бебета, когато това се е случвало. Не знаят, а и не им пука. Те са много, ама много привилегировани деца, Боб. Синовете на капитаните на индустрията. Това са те. Един от факултета това ми разправяше, че тук корпоративните акули пращат децата си, знаейки, че пак ще се върнат вкъщи републиканци.

— Как изобщо я намери тази работа?

Джим сви рамене, дръпна още от цигарата.

— Някакво копеле тук се подложило на операция или нещо подобно. Алън ми го намери.

— Често ли го правиш? — Боб кимна към джойнта в ръката му. — Защото си малко мършав май за марихуана.

Джим отново сви рамене.

— Какво, да не би повече от това да опитваш? Ти никога не си… Господи, Джим. Това е нещо, дето си го започнал покрай новата философия „дай да си живеем живота“, така ли?

Джим просто махна уморено с ръка.

— Нали не си минал на кокаин или нещо такова? Ти само помисли за сърцето си.

— Сърцето ми. Дааа. Мога да помисля за сърцето си, да.

Боб се изправи, отиде до хладилника и надникна вътре. Имаше бира, четвъртинка мляко и бурканче с маслини. Върна се пак при Джим.

— Е, сега вече сигурно знаят кой е О. Джей. Пак са го опандизили — той бавно се настани в стола си. — Заедно с приятеля ти Уоли.

— Да, да, наистина — очите на Джим започваха да почервеняват по края. — Но на никой студент от „Уилсън“ не му пука.

— Не мисля, че на някого изобщо му пука — рече Боб.

— Така е, мисля, че си прав тук.

— Та чувал ли си се с Уоли?

Джим кимна.

— Този път остава сам.

— Мислиш ли, че ще иде в затвора? Не обърнах много внимание.

Джим кимна.

— Да, ще иде.

Настъпи тъжен момент. В живота има тъжни моменти и това беше един от тях. Боб си спомни за брат си, облечен в някой от шитите му по мярка костюми със скъпи копчета за ръкавели — как дава изявления пред репортерите на входното стълбище на съда в края на всеки ден. Задоволството от оправдателната присъда. А сега обвиняемият се е запътил, евентуално, много вероятно, след всички тия години, към затвора, защото е бил небрежен, безотговорен, необуздан. И ето го защитника му, Джим Бърджес, седи мършав и небръснат в един малък апартамент насред гората, сред ужасната воня на парливите чеснови изпарения, дето се просмукват през стената…

— Джим…

Брат му повдигна вежди, изгаси с потупване фаса в пепелника, като внимателно го съхрани в малко пликче, преди да го прибере обратно в кутията от лейкопласт.

— Искам да се махнеш от това място.

Джим кимна.

— Кажи им, че не можеш да останеш. Аз ще им кажа.

Джим отвърна:

— Обмислях разни неща.

Боб зачака.

— И едно от нещата, които ми станаха съвсем ясни, изумително ясни — повярвай, малко от нещата са ясни, но едно е кристално ясно: Нямам си и идея какво е да си цветнокож в тази страна.

— Моля?

— Наистина. И ти също.

— Е, да, разбира се, така е. Боже мой. Да не би да съм твърдял обратното? А ти някога имал ли си такива претенции?

— Не. Но не е там въпросът.

— А какъв е въпросът, Джим?

Джим го погледна объркано.

— Забравих — после внезапно се приведе напред. — Чуй това, братко от Мейн. Само чуй. Когато срещнеш непознат и те представят, не се предполага да кажеш „Приятно ми да се запознаем“. Не, това е вулгарно. Не е изискано, твърде фамилиарно — той се облегна назад. — Предполага се да кажеш „Как сте?“ — Джим кимна с глава. — Обзалагам се, че не го знаеше досега.

— Не, не го знаех.

— Е, това е защото сме тъпаци от Мейн. Хората от наистина висока класа в тази страна знаят, че когато срещнеш някого, казваш: „Как сте?“ И се присмиват на онези, дето казват: „Приятно ми е да се запознаем.“ Ето какво научих в това училище.

— Господи — рече Боб. — Джими, започваш да ме плашиш.

— Така и трябва.

Боб стана и тръгна към вратата на спалнята. Наоколо имаше разхвърляни дрехи, чекмеджетата на бюрото зееха отворени, леглото беше толкова разтурено, че се подаваше матракът. Обърна се към брат си.

— Колко седмици остават до края на семестъра?

Джим го погледна със зачервените си очи.

— Седем — пак се приведе напред. — Онази история за сексуалния тормоз… това не беше вярно. Вярно е, че правихме секс. Това е вярно. Но не е вярно, че се е уплашила от мен или че е била уплашена за работата си. Аз бях уплашеният.

— От какво? — попита Боб.

— От какво? — Джим замахна с ръка. — От това! Да не загубя Хелън! Но не мислех, че Есмералда ще ми иска един милион долара. Не мислех, че ще си загубя работата.

— Толкова ли получи тя?

— Взе петстотин хиляди. Всички започват, като искат милион. И трябва да ги плащам, нали знаеш. Ще излязат от дяловия ми капитал във фирмата — Джим седеше с ръце, отпуснати край тялото, и гърдите му изглеждаха слаби. Леко поклати глава, сякаш искаше да демонстрира безразличие. — Тя е живяла в твоята кооперация в Бруклин. Момичето, за което ти беше жал.

— Знам това. И аз бях онзи, който ѝ предложи…

Джим махна с ръка.

— Тя тъй или иначе щеше да дойде там. Търсила е пари, подала е заявления във всички големи фирми. Все едно, оказа се, че е безкомпромисна в преговорите. Та с това си тръгна тя.

— И ти не се плашеше, че ще си загубиш работата? Никога не ти мина през ума? Как може да не ти дойде наум, Джим? Ти си юрист.

— Боби, направо си трогателен. Истина ти казвам, не се ядосвай. Мислиш като малко дете. Все едно нещата задължително трябва да имат обяснение. Хората казват: „О, колко глупаво от негова страна“, когато някой конгресмен се опита да свали някоя шматка в обществената тоалетна. Ами, да, разбира се, че е било.

Боб надникна в гардероба, откри един куфар и го извади.

Джим сякаш не забелязваше. Каза:

— Някои от нас тайно са пристрастени към деструктивността. Това мисля аз. Честно? Още от момента, в който чух как Зак е хвърлил оная свинска глава, някъде дълбоко в себе си усетих, че съм прецакан. Лъжливото ти сърце ще те издаде. Тази песен не ми излизаше от главата. Но, човече, през целия си живот — и особено след като Зак се изпорти и децата се изнесоха от къщи, и къщата се опразни, а и онази тъпа преебана работа във фирмата — все си мислех, мъртва душа, започваш да потъваш. Само въпрос на време. — Джим изглеждаше така, сякаш речта го беше изтощила. Затвори очи, уморено жестикулираше с ръце. — Нямаше как да устоя.

— Джим, трябва да се измиташ оттук.

— Все това говориш. Къде мислиш ще отида?

Мобилният телефон на Боб зазвъня.

— Сюзан — рече той. Заслуша се. После отговори: — Страхотно. Чудесно. Ще дойда нагоре. Да, наистина. Ще доведа и Джим. В момента съм при него в Уилсън. Разпаднал се е и изглежда ужасно, та бъди подготвена.

Той затвори телефона и каза на брат си:

— Тръгваме към Мейн. Племенникът ни си идва у дома. Вдругиден. Ще слезе от автобуса в Портланд и тримата ще бъдем там. Ясно ли е? Семейно.

Джим поклати глава и разтри с пръсти лицето си.

— Знаеше ли, че Лари винаги ме е мразил? Аз го карах да ходи на лагери, а той искаше да си седи вкъщи.

— Това е било преди много време, Джим. Не те мрази.

— Няма такова понятие преди много време.

— Как се казва председателят — попита Боб.

— Жена е — отвърна Джим. — Председателка.