Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (29)

6

Боб не успя да открие Сюзан при лентата за багажа на аерогарата. Имаше хора, обути в сандали, със сламени шапки, хора с палта и малки деца, тийнейджъри, сгърбени над количките за багаж, със слушалки в ушите, докато родителите им, по-млади от Боб, с безпокойство оглеждаха движещата се лента. До него една слаба, посивяла жена натискаше бутоните на телефона си, стиснала здраво под мишница чантата си, и с крак, предпазно метнат върху малко куфарче.

— Сюзан — обади се той. Изглеждаше му различна.

— Променил си се — каза му тя и пъхна телефона в чантата си.

Той задърпа куфарчето на колелца към опашката за таксита.

— Винаги ли има толкова много хора? — попита тя. — Все едно съм в Бангладеш. Господи.

— Кога за последен път беше в Бангладеш? — Стори му се, че прозвуча като Джим, като каза това. Добави: — Слушай, ще се забавляваме добре, не се притеснявай. И ще идем до Бруклин да видим Джим, не съм го виждал от векове — Сюзан наблюдаваше диспечера на таксита, въртеше глава наляво и надясно, докато той разпределяше опашката, свиреше със свирката си, отваряше вратите на такситата. Боб попита: — Какви са новините от Зак?

Тя бръкна в чантата си и извади чифт слънчеви очила, въпреки че небето беше облачно.

— Добре е.

— И това е всичко?

Тя вдигна поглед към небето.

— Не съм го чувал от известно време — рече Боб.

— Бесен ти е.

— Бесен ли? На мен?

— Сега е в семейство и това го кара да се чуди къде сте били двамата с Джим през всичките тия години.

— И не се чуди къде е бил баща му през тези години, тъй ли?

Сюзан не отговори. Когато влязоха в таксито, Боб тресна силно вратата.

Заведе я в Рокфелер Сентър. Разведе я из Сентръл парк, посочвайки ѝ младата жена, напръскана в златно. Заведе я на мюзикъл на Бродуей. Тя беше като срамежливо дете и само кимаше. Освободи ѝ спалнята си и спеше на дивана. На втората сутрин Сюзан седна на масата, хванала чашата за кафе с две ръце, и го попита:

— Не ти ли става страшно да живееш толкова нависоко? Ами ако избухне пожар?

— Не мисля за такива неща — отвърна той. И издърпа стола си по-близо до масата. — Спомняш ли си нещо за злополуката? — попита я.

Тя го погледна изненадана.

— Не — каза накрая с тих глас.

— Нищичко ли?

Лицето ѝ беше открито и невинно, очите ѝ шареха, докато обмисляше думите си. Заговори внимателно, сякаш се боеше да не даде погрешен отговор.

— Мисля, че беше много слънчев ден. Май си спомням как слънцето заслепяваше всичко — тя бутна назад чашата. — Но може пък да е валяло.

— Не валеше. Аз също си спомням слънцето.

Никога не бяха разговаряли за това и Боб заоглежда апартамента си, сякаш имаше нужда да не гледа в Сюзан. Апартаментът беше достатъчно нов за него, та да му е непознат, кухнята беше толкова чиста, чак блестеше. Джим не би могъл да нарече това студентска спалня; тук Боб не можеше да пуши на прозореца. Съжали, че е споменал за злополуката; чувстваше се по-неловко, отколкото ако беше попитал за интимни подробности от живота им със Стив. Срам, срам до мозъка на костите му го сви като в спазъм.

Сюзан призна:

— Винаги съм смятала, че е било мое дело.

— Какво? — Боб се извъртя с лице.

— Да — погледна го за миг, после ръцете си, които държеше сключени на скута. — Смятах, че това е причината мама да ми крещи толкова много. Вас никога не ви навикваше. Тъй че може би аз съм го направила, така си мислех. А откакто Зак се махна, все имам тези ужасни кошмари. Не си ги спомням, като се събудя, но са ужасяващи. И те някак си, нали разбираш, също ме карат да се чувствам така.

— Сузи, знаеш, че не си била ти. Цялото онова време, като бяхме малки, дето ми повтаряше „за всичко си виновен ти, глупако“.

Очите ѝ се замъглиха от умиление.

— О, Боби. Разбира се, че съм го казвала. Бях едно малко, уплашено момиченце.

— И не си го имала предвид всичките тези пъти, когато ми го повтаряше?

— Не съм знаела какво искам да кажа дори.

— Джим ми заговори за това. Той си спомня. Казва, че си спомня.

— И какво помни той? — запита тя.

Но Боб откри, че не може да го изрече с думи. Разтвори ръце върху масата. Сви рамене.

— Линейката, полицията, мисля. Но той знае, че не си го направила ти. Така че, моля те, не се безпокой за това.

Близнаците дълго мълчаха. През прозореца реката искреше. Накрая Сюзан проговори:

— Всичко тук е толкова скъпо. У дома бих могла да си купя сандвич с това, което сега давам за едно кафе.

Боб се изправи.

— Да вървим — каза ѝ.

В коридора му подвикна Мъри.

— Хей — и протегна ръка да се здрависа. Рода хвана Сюзан за ръката.

— Досега какво сте направили? Не го оставяй да те измори съвсем, хората капват и какво удоволствие е това? Към Бруклин ли? Да се видите с онзи ваш известен брат? Хей, драго ми беше, приятно изкарване!

На тротоара Сюзан възкликна:

— С такива хора — никога не знам какво да им кажа.

— Топли и доброжелателни хора ли? Да, да, разговорът веднага секва от тях — и отново си помисли, че звучи като Джим. Но направо не можеше да повярва доколко тя го уморяваше.

В метрото Сюзан седеше неподвижно, стиснала чантата с две ръце върху скута си, докато Боб се люлееше на каиша, за който се беше хванал.

— Преди всеки ден минавах този път с метрото — каза ѝ той, но тя не отговори. — Хей! За онова, което говорихме преди малко. Не си го направила ти. Не се безпокой.

Тя не даде знак, че е чула думите му, освен че премести за миг очите си върху него. Сега се движеха надземно и тя изви врат, за да гледа през прозореца на влака. Боб се опита да ѝ посочи Статуята на свободата, но докато тя придвижи поглед натам, я бяха отминали.

— Как я карате? — попита Хелън, пропускайки ги през вратата. Не приличаше на себе си. По-дребна, по-стара, не така хубава.

— Съжалявам, отдавна не съм се отбивал — рече Боб, а Хелън отвърна: — Разбирам. Имаш си свой живот.

— Куче мръсно, довел си отдавна загубената ни сестра? Как е, Сюзан? — Джим влезе в стаята — висок и много спретнат. Плесна Боб по рамото и стисна Сюзан в бърза прегръдка. — Харесва ли ти градът? — попита я.

А Хелън се обади:

— Сюзан, изглеждаш ужасена.

Сюзан веднага помоли да използва тоалетната, седна на ръба на ваната и се разплака. Те нямаха понятие. Проблемът не беше в града — ненавиждаше го, изглеждаше ѝ малко смехотворен, като претъпкан щатски панаир, ширнал се безкрай, полята с отлят върху тях бетон, пътуването под земята вместо над нея; всичко ѝ намирисваше на безвкусица, смърдящите на урина стъпала долу към метрото, боклуците, подгонени от вятъра край бордюрите, размазаните курешки от гълъби, прокапали по статуите, напръсканото в златно момиче, застанало в парка. Не, не градът ужасяваше Сюзан. А братята ѝ.

Кои бяха те? Как можеха да живеят по този начин? Това не бяха Боб и Джим от детството ѝ. Боб, настанен на практика в нещо като хотел, входната му врата нищо повече от отвърстие в тапицирания с мокет коридор, който прикриваше стаите на останалите хора. С униформен пазач във фоайето, стоящ там, за да не би някой бездомник да влети или пък да побутне въртящата се врата. Какво я беше грижа за реката, толкова далеч отдолу, че все едно я гледаше от самолетен люк? И после най-странното, Боб да отвори дума за мълчаливо-обещания-никога-да-не-се-говори-за-това факт — злополуката с баща им, на такова място и изобщо — да заговори за това! Сюзан бе загубила ориентация, физически изнемощяла от този неочакван сблъсък.

Братята ѝ, дори след като се бяха изселили от Шърли Фолс, си оставаха нейни братя. Но не и сега. Това, което тя усещаше сега, докато си бършеше носа с тоалетна хартия, беше сякаш вселената се е килнала настрани. Беше абсолютно сама, свързана единствено с един син, който вече нямаше нужда от нея. Погледни само къщата, в която се намира (наплиска лицето си с вода и вратата на банята се отвори, когато прекрачи прага ѝ), където Джим беше отгледал три деца и бе давал вечерни приеми (Сюзан си го представяше, докато крачеше обратно към хола), където са имали големи семейни коледни тържества, където се е мотал по пижама през почивните сутрини, подхвърляйки вестника върху малката масичка, където бе гледал телевизия в безброй вечери с жена си и децата си, тук, в тази къща, която не беше никакъв дом. Беше огромна мебел. Музей с високи тавани. И тъмен при това. Кой би живял на такова тъмно място, с красиво резбовано дърво, със старинни осветителни тела? Кой би живял така?

Говореха ѝ нещо, Хелън ѝ правеше знаци да иде с нея на горния етаж, да я разведе, казваше ѝ, забавно е да разглеждаш къщата на други хора, гардеробната, казваше Хелън, тя била единствената жена в града, чийто съпруг имал повече дрехи от съпругата си, и минаха край редици от костюми, сякаш универсален магазин беше отворил врати, имаше прозорец, като че дрехите се нуждаеха от гледка, и стена, която представляваше цяло огледало, огромно и високо. Беше принудена да погледне себе си. Бледоликата жена със сива коса, обута в торбести черни панталони. Но Хелън в огледалото изглеждаше дребна, завършена, излъскана, облечена във вталена плетена рокля и чорапогащник, откъде ли знаеше да се облича по този начин?

Да, вселената се наклони. Страшно беше, когато вътрешната сигурност на човек поддаваше. Да нямаш баща, майка, съпруг, братя, а и синът ти…

— Сюзан — гласът на Хелън ѝ се стори остър. — Искаш ли да пийнеш нещо?

 

 

В задната градина Сюзан и Боб седяха един до друг на пейката от ковано желязо, и двамата с по чаша сода в ръка. Хелън беше кацнала на ръба на един градински стол, сложила крак връз крак и държеше чаша с вино, напълнена почти догоре.

— Джим, седни — рече тя, защото мъжът ѝ се движеше наоколо, навеждаше се и с присвити очи разглеждаше филизите на хостата и лилиите — никога не бе проявявал интерес към нещо в тази градина — или пък се облягаше на подпорната греда на верандата, а по едно време дори влезе в къщата и после се появи с празни ръце.

Хелън не бе убедена, че някога е била по-ядосана от това, макар че сигурно е била. Но точно сега, точно тук, нещо много сериозно не беше наред и тя единствено можеше да усети, че никой не се притичва на помощ и всичко изцяло — по някаква причина измежду четирима възрастни — изцяло зависеше от нея — да поддържа бремето на този социален момент. Най-лесно беше да обвини Сюзан и Хелън го направи. Видът ѝ на свита и затворена в себе си душа, безформената поло блуза от толкова ниско качество, че беше образувала топчици по краищата — всичко това депресираше Хелън, да не говорим, че по тялото ѝ премина и тръпка на съжаление — и тя закипя вътрешно, направо се замая от този многопосочен гняв.

— Джим, би ли седнал — каза му отново. Той я погледна объркано, сякаш резкият ѝ тон го е стреснал.

— Да си взема една бира — той се върна в къщата.

Хелън подхвана, загледана в малките зелени сливки, които висяха на клона над главата ѝ:

— Вижте всички тези сливи. Миналата година не бяха толкова много, но така е при плодните дръвчета — изобилието идва през година. Катеричките ще са доволни, натъпкани със сливи паркслоупски катерички.

Близнаците Бърджес я гледаха с празни погледи откъм пейката. Боб възпитано посръбваше от содата си, веждите му повдигнати в израз на пълна пасивност. Сюзан отпиваше от собствената си чаша, после погледна малко настрани от Хелън, сякаш с лицето си казваше, мен ме няма тук, Хелън, и мразя голямата ти къща и глупавото ти парче земя зад нея, дето му викаш градина, мисля, че е вулгарна, твоята огромна гардеробна горе, твоят огромен грил тук в двора, мразя всичко това, вещоманството на модерния свят, богата, родена в Кънектикът, разглезена консуматорка!

Хелън, смятайки, че това се крие в израза на етърва ѝ, си каза наум „селяндурка“ и после се почувства изключително уморена вътрешно. Не искаше да мисли такива неща, нито пък да се държи така; реши, че е ужасно как подобна дума ѝ е дошла наум, и още щом си помисли това, за неин ужас, следващото, което изникна в съзнанието ѝ, беше „негър“, нещо, което и преди ѝ се беше случвало, негър, негър, сякаш мозъкът ѝ страдаше от синдрома на Турет и тези отвратителни мисли се въртяха безконтролно в него.

— Ядете ли ги? — попита Боб.

Зад Хелън вратата се отвори и Джим се появи с бутилка бира в ръка. Той дръпна един градински стол.

— Катериците ли? — обърна се той към Боб. — Печем ги — Джим посочи с глава към скарата.

— Сливите. Ядете ли сливите?

— Много са горчиви — отговори Хелън, мислейки си: „Не е мое задължение да ги карам да се чувстват удобно“. Но, разбира се, беше.

— Отслабнал си — обърна се тя към Боб.

Той кимна.

— Не пия напоследък, не много.

— Защо не пиеш? — тя чу обвинителната нотка в гласа си, видя как Боб поглежда към Джим.

— И сте почернели, вие двамата — рече Сюзан.

— Те винаги имат тен — каза Боб и Хелън ги намрази и двамата.

— Бяхме в Аризона, да видим Лари, мислех, че знаеш — отвърна Хелън.

Сюзан пак извърна поглед и на Хелън това ѝ се стори най-отвратителното, дори да не попита за племенника си, просто защото собственият ѝ син се бе оказал разочарование и бе избягал да живее далеч от нея.

— Как е Лари? — обади се Боб.

— Прекрасно — Хелън отпи сериозна глътка от виното, почувства как то се качва директно в мозъка ѝ, а после едновременно се разнесе звукът от счупването на чаша и тенекиен телефонен звън, като Сюзан скочи на крака и каза:

— О, не, о, съжалявам, съжалявам.

Телефонът ѝ звънеше и очевидно това толкова я беше стреснало, та бе изпуснала чашата си, и докато ровичкаше из чантата си и го намери — много странно, но го подаде директно на Джим, който беше станал и бе отишъл до нея. Хелън каза:

— О, не се притеснявай, ще го почистя — мислейки как сега миниатюрни счупени стъкълца ще се вмъкнат между тухлите на цялата пътеката и градинарят, който идваше всяка седмица в този сезон от годината, ще се раздразни.

— Чарли Тибетс — каза Джим. — Сюзан е тук до мен. Чакай, тя казва да говориш направо с мен — Джим крачеше из градината, притиснал към ухото си телефона, и кимаше. — Ъхъ, ъхъ, чувам те — и махаше с една ръка из въздуха, като някой диригент, който ръководи оркестър. Накрая щракна и затвори капачето на телефона, върна го и каза:

— Това е, приятелчета. Край. Зак е свободен човек. Обвиненията са оттеглени.

Настъпи тишина. Джим седна обратно, отпи от бутилката с бира, като отметна глава силно назад.

— Какво искаш да кажеш с „оттеглени“? — Хелън беше тази, която в крайна сметка попита.

— Означава, че са оставени настрана. Ако Зак се държи прилично, те изобщо ще изчезнат. Делото загуби актуалност. Това всъщност се случва непрекъснато и точно на това се надяваше Чарли. Освен че в случая, разбира се, имаше и политически разногласия. Но сомалийската общност, старейшините им или когото там са попитали, са казали, че е окей, че нямат нищо против делото да влезе в архив — Джим сви рамене. — Един господ знае.

— Но сега той никога няма да си дойде — промълви Сюзан и Хелън, която смяташе, че ще чуе от устата ѝ радостен вик, долови тревогата в гласа ѝ и видя ясно какъв е случаят — момчето нямаше да се върне вкъщи.

— О, Сюзан — прошепна тя и отиде до етърва си, като разтриваше нежно гърба ѝ.

Братята седяха. Боб непрекъснато поглеждаше към Джим, но той не отвърна на погледа му.

* * *

В един топъл ден през юли Есмералда Мартик влезе в кабинета на Алън Англин и безмълвно му подаде някакви документи, за които, съдейки по обема и шрифта им, той веднага се досети, че представляват жалба.

— Какво имаме тук? — попита той с любезен клас и кимна към стола пред бюрото си. — Заповядай, Ези.

Есмералда седна. След като почете малко, Алън я погледна. Дългата ѝ руса коса, боядисана на кичури, беше привързана назад в опашка, а лицето ѝ беше бледо. Тя винаги е била тиха млада жена и сега също не говореше, докато бе вперила очи в него. И не ги извърна.

Той прочете докрай жалбата. Беше дълга четири страници и когато Алън я сложи върху бюрото си, усети по лицето си влага, независимо че стаята се охлаждаше с климатик. Първият му инстинкт бе да стане и да затвори вратата, но самото естество на оплакването правеше тази жена опасна. Със същия успех би могла да седи там и безмълвно да държи в скута си автомат; да остане насаме с нея беше все едно да ѝ подаде още един пълнител с патрони. Той седеше. Тя седеше. Той знаеше и знаеше, че и тя знае, че единствено моменталната и правилна реакция на един работодател в подобна ситуация би могла да ограничи отговорността му. Документът трябваше веднага да бъде заведен в Службата по труда и да се разследва. Тя претендираше за един милион долара компенсация за нанесени щети.

— Хайде да се поразходим — рече Алън и се изправи. Тя също се изправи и той протегна ръка, за да ѝ покаже, че като жена тя би трябвало да прекрачи прага първа.

Вън горещината нажежаваше тротоарите на централната част на града. Хората ги отминаваха — сложили слънчеви очила и с куфарчета за документи в ръка. Един бездомник преравяше боклука до будката на ъгъла. Носеше зимно палто със скъсани джобове.

— Как може да стои с палто на тази жега? — тихо продума Есмералда.

— Болен е. Най-вероятно е шизофреник, има халюцинации. На такива им става много студено. Един от симптомите е.

— Знам какво е шизофрения — заяви тя с леко раздразнение в гласа. — Но не знаех за телесната температура — добави.

Алън купи две бутилки вода от будката и когато тя взимаше онази, която той ѝ предложи, забеляза, че ноктите на ръцете ѝ са изгризани до дъно; и по нов начин почувства голямата опасност. Седнаха на една пейка на сянка. Около тях мъже и жени се движеха бързо въпреки жегата. Някаква старица ги подмина бавно, стиснала в ръка пластмасова пазарна чанта.

— Защо не говориш? — попита той добронамерено, обръщайки се с лице към нея.

И тя заговори. Видя, че се е подготвила, че е уплашена, макар да не беше сигурен дали от него се плаши или от това, че няма да ѝ повярва. Имаше есемеси, записи от гласова поща, сметки от ресторанти и от хотели. Имейли на частен адрес. Също имейли на служебния адрес. Тя извади от голямата си чанта папка, прегледа листовете и му подаде няколко.

 

 

Той почувства колко е неприлично да чете паникьосаните съобщения на мъж, когото познаваше от години, бе обичал почти като брат, мъж, допуснал грешката на мнозина други (макар че не бе очаквал това от Джим, но често се случва така), притиснат в ъгъла от изтормозващите подмятания на Есмералда, че ще потърси жена му — Алън за миг затвори очи, виждайки думата „Хелън“, после продължи да чете. Да, ето ти заплаха: Ще сбъркаш, ако направиш това, ще изхвърлиш кариерата си директно през прозореца, с кого си въобразяваш, че си имаш работа?

И имаше още.

Алън каза:

— Разбира се, веднага ще заведа жалбата. И тя ще бъде разследвана.

— И ще излезе по вестниците — добави тя.

— Можем да се помъчим да не се стига дотам.

— Сигурно ще се случи. Твърде сте големи и известни вашата адвокатска фирма.

— Ти готова ли си това да излезе в медиите? — попита той. — Трябва да сторим онова, което е правилно, и тук си напълно права, то може да излезе по вестниците, а това означава, че ти и информация за теб също ще излезе по вестниците. Готова ли си за такова нещо?

Тя се загледа във високите си токчета; беше протегнала крака пред себе си. Не носеше чорапи, забеляза. Разбира се, твърде горещо е. Но краката ѝ бяха идеални, без видими вени или петна, просто гладки пищяли — нито потъмнели, нито твърде бели. Обувките ѝ с токчета бяха кафяви и изрязани на пръстите. Прилоша му.

— Разговаряла ли си за това с някого? С адвокат например? — той докосна устата си със салфетката, която му дадоха заедно с водата.

— Още не. Сама написах жалбата.

Алън кимна.

— Мога ли да те помоля да задържиш още само един ден, преди да говориш с някого за това? Двамата с теб ще го обсъдим утре.

Тя пийна от бутилката с вода.

— Окей — съгласи се.

Джим и Хелън бяха отседнали в апартамента си в Монток. Алън се обади на Дороти, после на Джим, после отиде на Пен Стейшън и взе влака за Монток. Когато стъпи на перона, Джим беше там да го посрещне, а въздухът бе солен; подкараха към плажа, където вълните прииждаха мудно и неуморно.

* * *

— Върви — каза Рода, махвайки с ръка от дивана, където се бе настанила. — Прочутият ти брат не си прави труда да отговори на обаждането ти? Ами, иди и застани на вратата му.

От години вече Боб ходеше всяко лято с Джим и Хелън в дома им в Монток. Пам, яхнала дъска върху водата, пищеше от смях, Хелън мажеше обилно децата с лосион, Джим тичаше по плажа пет километра и очакваше похвали, когато се върнеше, и ги получаваше, после се хвърляше във вълните… След като Пам го напусна, Боб продължи да ходи там, водеше Лари на риболов с Джим (бедният Лари, пребледнял и повръщащ от морска болест). После вечер седяха на балкона с по питие. Тези летни дни бяха константа в живот, изцяло непостоянен. Огромният океан и пясъчната ивица бяха много различни от крайбрежието на Мейн, с остри скали и покрито с водорасли, където баба им ги водеше, с картофения чипс още топъл от пътуването, термоса с ледена вода, изсъхналите сандвичи с фъстъчено масло — а в Монток живееха за едното удоволствие. „Вижте момчетата Бърджес“, казваше Хелън, докато изнасяше навън табла със сирене и кракерси, и студени скариди. „Свободни, свободни, свободни най-сетне.“

Сега за пръв път Джим не се беше обадил, нито пък Хелън, за обичайното уговаряне на дати.

— Иди на среща с някое хубаво момиче — заръча му Рода.

— Рода е права — изрази мнение Мъри от стола си. — Ню Йорк е отвратителен през лятото. Всички ония старци, седнали по пейките в парка. Приличат ми на топящи се свещи. Тротоарите миришат на боклук.

— Тук ми харесва — отвърна Боб.

— Разбира се, че ти харесва — кимна му Мъри, — от цял Ню Йорк ти живееш на най-добрия етаж.

— Върви — повтори му Рода. — Той ти е брат. Донеси ми мидичка.

 

 

Боб остави съобщение на телефона на Джим. Също и на Хелън. Никой не отговори. Последния път той каза: „Хайде, обадете се! Дори не знам дали сте живи.“ Но, естествено, живи бяха. Щеше да научи от някого, ако не бяха. Така разбра, че след като години бяха държали дома и семейството си отворен за него, вече не беше желан.

На няколко пъти ходи с приятели до Бъркшир, веднъж — до Кейп Код. Но сърцето му бе свито от тъга и трябваше да полага усилия, за да не го покаже. В последния си ден на Кейп той видя Джим и сякаш цялото му тяло затрептя с тъгата на щастието. Изсечените черти на лицето, огледалните очила: пред пощата, ето го, застанал там със скръстени ръце да чете някаква бележка, изрисувана на вратата на ресторанта. Хей! — почти извика и щастие се изстреля от него, преди мъжът да отпусне ръцете си и да избърше лице — и изобщо не беше Джим, а някакъв мускулест мъжага с татуировка на влечуго, което се виеше по прасеца му.

Когато наистина се видя с брат си, в първия момент го подмина, без да го познае. Това стана пред обществената библиотека на 42-ра улица. Боб трябваше да се срещне с една жена за обяд, среща с непозната, уредена му от приятел — тя работеше в библиотеката. Денят беше изключително горещ и Боб присвиваше очи зад слънчевите си очила. Нямаше изобщо да забележи Джим, ако не беше беглият отпечатък в съзнанието му, че мъжът, когото току-що подмина, с бейзболна шапка и огледални очила, се бе извърнал потайно настрани. Боб се обърна и викна:

— Джим!

Мъжът забърза и Боб се затича, за да го настигне, разбутвайки околните минувачи. Джим мълчеше; изглеждаше смален наполовина в сакото си. Стоеше неподвижен, лицето му, скрито под козирката, все още не мърдаше освен лекото потрепване на челюстта.

— Джими… — Боб заекна. — Джими, болен ли си? — свали очилата си, но не можеше да види очите на брат си зад стъклата. Онази изваяност, която лицето на Джим притежаваше, беше видна единствено когато повдигна брадичка по свойствения му начин, предизвикателно.

— Не, не съм.

— Какво се случва? Защо не отговори на обажданията ми?

Джим погледна към небето, после зад себе си, накрая пак към Боб.

— Опитвах се да прекарвам чудесно тази година. С жена си.

Спомняйки си този момент през следващите няколко месеца, Боб се сети, че брат му нито веднъж не го погледна; разговорът, който последва, бе кратък и Боб не си спомняше друго от него освен умолителната нотка в собствения му глас, а после последното, което Джим му каза с изтънели и почти посинели устни, думите бавни, преднамерено жестоки, тихи.

— Боб, тук искам да съм напълно прям с теб. Винаги си ме подлудявал. Уморих се от теб, Боб. Направо до мозъка на костите си. От теб, от бобщината ти. Толкова съм… Боб, просто не искам да те виждам. За бога, просто се махни.

По онзи невероятен начин, по който хората понякога реагират, Боб успя да влезе в едно кафене, да се скрие от шумотевицата на улицата и да се обади на жената, с която трябваше да обядва. Говореше спокойно, възпитано: нещо бе изскочило изненадващо в работата, ужасно съжалява, ще се обади по-нататък да направят друга уговорка.

След това се скита като сляп из улиците на града, ризата му — цялата залепнала от пот, понякога поспираше, за да приседне на някое стъпало, да пуши, да пуши, да пуши.