Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (28)

5

В Аризона Хелън и Джим отседнаха в един курорт в подножието на планината Санта Каталина. Стаята им гледаше към огромен кактус сагуаро, като едното му дебело ръчище беше обърнато нагоре, а другото — надолу; виждаше се също и басейнът.

— Е — рече Хелън на втората сутрин от престоя им. — Знам, че беше разочарован, че Лари дойде да учи тук, но за нас пък е красиво място за посещение.

— Ти беше разочарована, не аз — Джим четеше нещо на телефона си.

— Защото е толкова далеч.

— И защото не е „Амхърст“ или „Йейл“ — сега той пишеше, палците му летяха над клавиатурата.

— Ти беше онзи, който се разочарова от това.

— Не е вярно — Джим я погледна. — Аз съм ходил в щатски колеж, Хелън. Нямам проблем с щатските колежи.

— Но си бил и в „Харвард“. Единственото, заради което съм разочарована, е, че Лари няма да ни придружи на планинския преход днес.

— Работи над доклада си, така казва. Ще го видим пак довечера — Джим затвори телефона с щракване, после веднага пак го отвори и се взря в екрана му.

— Джими, каквото и да е това, което правиш, не може ли да почака?

— Само секунда. Работа, знаеш, задръж за малко.

— Но слънцето се издига с всяка измината минута. И не спах добре, казах ти.

— Хелън, моля те.

— Преходът трае четири часа, Джими. Защо да не открием някой по-къс?

— Знам, че е четири часа. И е красив, и ми харесва. И ти го хареса последния път. Само ми дай секунда и пак ще му се насладим.

Докато успеят да тръгнат от хотела, стана единайсет часът и температурата надвишаваше трийсет градуса. Паркираха край центъра за посетители, а после вървяха дълго по асфалтовата алея, след което тя се отдели и се вля в прашна пътека между кактусите и мескитовите дървета, после стигнаха до реката, която пресякоха, стъпвайки по широките, гладки камъни. Хелън се бе събудила в четири сутринта и не бе успяла да заспи повече. Някак си, без да съзнава по време на вечерята, докато Ариел, приятелката на Лари, дуднеше до безкрайност нещо за ужасния си втори баща, Хелън бе смогвала да пълни чашата си с плътно червено вино; слушаше бърборенето на Ариел, която подръпваше дългата си коса, а Лари я съзерцаваше с по детски чисто обожание. Защо е избрал да бъде с такава идиотка? Болеше я малко сърцето от това.

— Не е лоша — бе целият коментар на Джим. И от това също малко я заболя сърцето.

Сега Хелън гледаше подметките на туристическите обувки на Джим и ги следваше.

— Джими, откога вървим? — попита накрая.

Той погледна часовника си.

— От час — и пийна вода от шишето си, а тя — от нейното.

— Не знам дали ще мога да стигна чак до езерата.

Огледалните му очила се обърнаха към нея.

— Така ли?

— Чувствам се малко… нестабилна.

— Ами, ще видим как върви.

Слънцето жареше безмилостно. Хелън ускори крачка нагоре по скалите, покрай разперените клончета и изсъхналите на вид растения. Не говореше, но забеляза от часовника му, щом Джим се наведе да си почеше крака, че са минали още трийсет минути. А после, когато стъпи върху едно малко възвишение, жегата се превърна в нещо оживяло и ожесточено и разбра, че то я бе преследвало и сега я застигна. Големи черни петна се появиха в долната част на полезрението ѝ. Тя се свлече до ствола на едно малко дърво.

— Джими, ще припадна. Помогни ми.

Той я накара да си сложи главата между коленете и ѝ даде да пийне вода.

— Ще се оправиш — рече, но тя се възпротиви, не, нещо не е наред. Беше готова да повърне. И се намираше на почти два часа път от паркинга, от центъра за посетители, от спасението. Каза му:

— Моля, просто се обади на някого по мобилния си телефон, моля, ще им трябва много време, за да пристигнат.

Той каза, че не носи мобилен телефон. Даде ѝ още вода, поръча ѝ да я пие бавно, после я поведе обратно по пътя, по който бяха дошли; краката ѝ толкова трепереха, че непрекъснато падаше.

— Джими — прошепна, протягайки ръце пред себе си. — О, Джими, не искам да умра тук.

Не искаше да умре в аризонската пустиня, на няколко километра от сина си — за миг си представи как му съобщават, призляваше ѝ от този практически аспект на смъртта: човек умираше и съобщаваха на децата му. А Лари щеше толкова да тъжи, но това е положението — скръбта му вече ѝ изглеждаше далечна.

— Току-що беше на контролен преглед — успокои я Джим, — няма да умреш.

По-късно се зачуди дали той наистина бе споменал за прегледа или тя сама си го помисли, абсурдността на медицинските прегледи. Присвита на две, се запрепъва надолу, докато Джим я държеше. Тънка струя вода се точеше в руслото на реката. Джим отвърза от кръста ризата си и я намокри, после я положи върху главата ѝ. По този начин си проправяха път обратно през каньона.

Когато пристигнаха на асфалтовата алея, Хелън се почувства щастлива като малко дете, което се е загубило и накрая е намерило дома си. Седнаха на една пейка и тя хвана Джим за ръката.

— Лари изглежда ли ти наред? — попита го тя, след като изпи по-голямата част от водата.

— Изгаря от любов. По-скоро от страст. Както искаш го наречи.

— Джими, грубичко се изразяваш — чувстваше се облекчена, че е вече в безопасност.

Той изтегли ръката си изпод нейната, за да забърше чело.

— Добре.

— Да вървим — Хелън се изправи. — О, толкова се радвам, че не умрях там горе.

— Е, нямаше да умреш — рече той и метна пак раницата на гърба си.

Пропуснаха едно отклонение от пътя. Хелън видя твърде късно пътеката, която завиваше и водеше към другия път — и сега бяха тръгнали нагоре по един склон и заобикаляха по някакъв дълъг завой. Въпреки това нито един от двама им не би могъл да твърди със сигурност, че това е правилната посока. Джим ѝ каза да не се притеснява. Този път също би трябвало да води към центъра за посетители. Но слънцето жулеше и след половин час ходене не бяха стигнали доникъде. Тук нямаше вода, в която Джим да натопи ризата си.

— Джими — извика тя.

Той изля малкото останала вода върху главата ѝ и тя почувства как краката ѝ се подгъват, сякаш вече не бяха част от тялото ѝ. Коленичи край пътя и разбра, че ще загуби съзнание и няма да се свести. Беше използвала всичките си сили, за да излезе от пустинята, за да стигне дотук. Джим тръгна бързо напред, за да погледне отвъд завоя, и тя гледаше как неясната му фигура изчезва.

— Джим, не ме оставяй! — извика му и той се върна.

— Има още много — тя усети безпокойството в гласа му.

Не можеше да схване защо не си бе взел телефона.

Ръцете ѝ се разтрепериха, а петната пред очите ѝ бяха огромни и черни. В ушите ѝ сякаш жужеше рояк едри насекоми. Горещината беше жестока, ликуваща, беше я заблудила там на пейката; причакваше стаена тази двойка, която си мислеше, че притежава всичко.

Още преди електрическото влакче да излезе иззад ъгъла, Джим вече махаше трескаво с ръце, а Хелън беше повърнала. Във влакчето нямаше пътници и шофьорът с помощта на Джим я повдигна и я сложи отзад под сенника. Беше свикнал с това. Под седалката си имаше ободряваща напитка и заръча на Джим да ѝ дава по малко. Тя го чу как казва:

— Разбираш защо хората умират по тия гранични места.

Джим прошепна:

— Хубаво, Хели. Добро момиче си, скъпа — докато наливаше с негова помощ „Гаторейд“ в устата ѝ, и това ѝ напомни донякъде времето, когато децата бяха малки и ги учеше да използват чаши. Но Джим беше далеч, всичко беше далеч — и все пак имаше нещо, какво беше то? Съпругът ѝ се боеше. Този проблясък, не беше повече от прашинка, която висеше във въздуха. Щеше да изчезне, вече изчезваше…

В хотелската стая спуснаха щорите и си легнаха. Сега на Хелън ѝ беше много студено и тя потъна в мекотата на завивката; лежаха един до друг и се държаха за ръце. Помисли си: Хората, които едва не загиват заедно, остават заедно, и ѝ се стори странна мисъл.

— Къде бяхте? — попита Ариел в последната вечер от посещението им.

Ариел.

Хелън, която беше казала: „Какво хубаво име“, не можеше всъщност да го понася. Присви очи в сумрака и ги насочи към Ариел. Бяха на паркинга на хотела, готови да се сбогуват. Лари и Джим бяха от другата страна на колата и разговаряха.

— Къде съм била кога? — попита тя момичето, което спеше в леглото на сина ѝ.

Въздухът ѝ се стори студен и сух.

— Когато Лари е ходел на летен лагер.

Хелън, живяла дълги години с адвокат, изпита странното чувство, че зад думите има клопка.

— Ще трябва да ми обясниш — каза тя с равен тон. И когато младата Ариел не отвърна, добави: — Просто не зная какво имаш предвид.

— Искам да кажа — къде бяхте вие? Лари не е искал да ходи на тези места и вие сте го знаели. Или поне той смята, че сте знаели. Но сте го пращали. И той е бил нещастен. Смята, че вината е на баща му. Че Джим е настоявал. Но въпросът ми е — вие къде бяхте?

О, младите! Те винаги знаеха всичко!

Хелън мълча дълго време, достатъчно, та да принуди момичето да сведе поглед към обутия си в сандал крак и да прокара по големия си пръст по чакъла.

— Къде съм била ли? — Хелън попита хладно. — В Ню Йорк, най-вероятно съм пазарувала.

Ариел я погледна и се изсмя.

— Не, сериозно говоря, най-вероятно това съм правела. Пазарувала съм и съм изпращала пакети на всяко от децата всяка седмица, колети, натъпкани със сладкиши и бонбони и всички неща, които е забранено да се пращат в лагера.

— Не знаехте ли, че Лари е нещастен?

Да, знаеше го и затова сега се почувства, сякаш момичето я бе намушкало с тънко острие в сърцето. Каква жестокост.

— Ариел, когато имаш свои деца, ще разбереш, че взимаш решения спрямо това, което смяташ, че ще е най-доброто за тях. А ние сметнахме, че е добре да не стимулираме Лари да се поддава на носталгията. Е, сега разкажи ми как върви учението.

Не слушаше, докато Ариел говореше. Мислеше за това колко ѝ бе прилошало на онази пътека преди няколко дни. И как въпреки това се бе мъчила на Джим да му е приятно. Спомни си дните за посещения в летните лагери на Лари, как ѝ се късаше сърцето, като го видеше озарен от надежда, как си беше приготвял предварително речта, с която да обясни защо е необходимо да го приберат вкъщи; и отчаянието му, когато разбираше, че няма да мине, че ще трябва да остане още четири седмици. Защо не бе настоявала да му позволят да се прибере? Защото Джим смяташе, че не бива да разрешават на момчето да се върне. Защото двама души не могат да имат абсолютно различни мнения, без единият да бъде категоричен.

На Хелън ѝ се прищя да каже нещо на Ариел, с което да я нарани, и когато момичето, протягайки ръка към предната седалка на колата си, ѝ подаде кутия със сладки, приготвени специално за тях, Хелън ѝ каза:

— Е, аз вече не ям шоколад, но за Джим ще станат.