Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (12)

3

Едно от прекрасните неща в Ню Йорк е — ако разполагаш с необходимите средства — че ако не ти се готви, не ти се търси вилица, не ти се мие чиния, със сигурност не е необходимо да го правиш. Ако живееш сам и не искаш да си сам, също не е наложително да го траеш. Боб често ходеше в Бар & Грил на Девета улица, където засядаше на някой висок стол, пиеше бира, ядеше чийзбургер и разговаряше с бармана или пък с червенокосия мъж, който беше загубил жена си в злополука с велосипед предната година, и понякога този човек му говореше със сълзи на очите или двамата се смееха за нещо си, или пък онзи му махваше с ръка и Боб разбираше, че беше от ония вечери, в които трябваше да го остави сам. Нещо като осмоза от разбирателство се разпростираше сред редовните посетители; хората разкриваха пред другите само онова, което искаха, а то не беше много. Разговорите се въртяха около политически скандали или спорт, или понякога — бегло — около дълбоко интимни теми: Боб знаеше подробностите за ужасната злополука с колелото на жената, но не знаеше името на вдовеца с червеникава коса. Фактът, че Сара не го беше придружавала в бара от месеци, не се споменаваше. Мястото беше точно това, което беше замислено да бъде — безопасно.

Тази вечер там беше почти пълно, но барманът му кимна към един свободен стол и Боб се свря между двама други. Червенокосият седеше по-нататък и той му кимна за поздрав в огромното огледало, пред което бяха настанени и двамата. Голям телевизионен екран в ъгъла безмълвно показваше новините и Боб, докато чакаше да наточат бирата му, погледна нагоре и се стресна, като видя лицето на Гери О’Хеър, широко, безизразно, до ухилената снимка на Закари. Думите отдолу на телевизионния екран вървяха твърде бързо, за да може да ги прочете, но успя да хване „надявайки се… изолиран инцидент“, а после „гледат… група за бяло превъзходство“.

— Луд свят — рече старият мъж, който седеше до Боб, с лице, също насочено към телевизора. — Всички са се побъркали.

— Ей, Тъпчо — подвикна един глас и Боб се обърна. Видя брат си и Хелън. Бяха влезли току-що и Хелън се настаняваше край една от малките масички до прозореца. Дори на приглушената светлина Боб можеше да забележи тена им. Слезе от стола си и отиде при тях.

— Видяхте ли какво даваха току-що по телевизията? — посочи им с ръка. — Как сте бе, хора? Кога се върнахте? Добре ли прекарахте?

— Прекрасно прекарахме, Боби — Хелън отваряше менюто си. — Какво е хубаво тук?

— Всичко е хубаво тук.

— Ти се довери на рибата?

— О, да.

— Аз ще се придържам към бургерите — Хелън затвори менюто, потрепери и потри ръце. — Все ми е студено, откакто се върнахме.

Боб придърпа един стол и седна.

— Не ви казвам да не се притеснявате.

— Добре — отвърна Джим. — Опитвам се да изведа жена си на вечеря.

На Боб му се стори, че тенът им изглежда странно, толкова извън сезона беше. Каза им:

— Току-що даваха Зак по телевизията.

— Да, лоша работа — Джим сви рамене. — Но този Чарли Тибетс, той е страхотен, Боб. Нали видя какво направи? — Джим отвори менюто, гледа го няколко секунди, после го затвори. — Чарли се изтъпани веднага след тъпата пресконференция на О’Хеър и поиска забранителна заповед за пресата, както и промяна в условията на гаранцията. Първо им казва, че клиентът му е разследван агресивно и нечестно, че досега за никое хулиганство не е давана пресконференция, но най-великата му реплика — защото условията на гаранцията изискват Зак да стои настрана от всички сомалийци, — та най-великата му реплика е, Чарли казва на съдията, какво беше Хелън? Казва му: „Съдия следователят е възприел злощастното и наивно предположение, че всички сомалийци се обличат, изглеждат и действат по един и същи начин.“ Умопомрачително. Как възнамеряваш да върнеш колата ни?

— Джим, защо не оставиш брат си да се наслади на вечерта, а и ние на нашата, пък двамата можете по-късно да умувате над това? — Тя се обърна към келнера. — Бутилка пино ноар, моля.

— Как е Зак? — попита Боб. — Сюзан ми се обади на няколко пъти, но винаги говори твърде смътно за състоянието на Зак.

— Кой би могъл да знае как е Зак. Не е нужно да се явява на предявяването на обвинението, което няма да е преди 3 ноември. Чарли е внесъл уведомление за непризнаване на вина, премести цялото дело във Върховния съд и поиска процес с жури. Добър е.

— Знам. Разговарях с него — Боб поспря, после рече: — Зак плаче сам в стаята си.

— О, господи — възкликна Хелън.

— Откъде знаеш? — Джим погледна брат си.

— Старицата от горния етаж ми каза. Наемателката на Сюзан. Твърди, че чувала как Зак плаче в стаята си.

Лицето на Джим се промени, очите му сякаш станаха по-малки.

— Може да се е заблудила — каза Боб. — Изглеждаше малко перко.

— Разбира се, че може да се е заблудила — потвърди Хелън. — Джим, какво ще си поръчаш за ядене?

— Аз ще докарам колата — вметна Боб. — Ще летя дотам и после ще я докарам. Колко скоро ви трябва?

— Веднага щом намериш време, което може да е всякога. Хубаво, че „Правна помощ“ имат такъв силен профсъюз. Пет седмици ваканция, да не говорим, че там май никой не работи особено.

— Не е вярно, Джим. Някои наистина добри професионалисти работят там — възрази тихо Боб.

— Барманът ти маха с ръка. Върви си пий бирата — Джим го отпрати с тона си.

Боб се върна на бара и усети, че вечерта му е провалена. Тъпчо си беше, дори Хелън му се ядосваше. Беше отишъл горе в Мейн и не бе свършил нищо, освен да реагира като идиот, и изпаднал в паника, да зареже колата им там. Сети се за милата Илейн, с едрата ѝ фигура, седнала в кабинета си с фикуса, която търпеливо му обяснява копирането на реакцията при травматични преживявания, мазохистичните наклонности, които е развил, защото смята, че трябва да бъде наказан за свое невинно действие от детството. В огледалото видя как мъжът с червеникавата коса го наблюдава и когато улови погледа му, онзи му кимна. Онова, което за миг успя да хване в този кратък поглед, беше неизказаното разпознаване на друга личност, обременена от вина — червенокосият сам беше купил колелото на жена си, беше ѝ предложил да покара през онази сутрин. Боб кимна в отговор и изпи бирата си.

* * *

Пам седеше в любимия си салон в горната източна част и гледаше главата на корейката, наведена над краката ѝ, като се притесняваше, както винаги, че инструментите може да не са стерилизирани добре, защото веднъж ако хванеш гъбички по ноктите си, едва ли някога ще можеш да се отървеш от тях, а момичето, Миа, което Пам винаги използваше, не беше на работа днес; тази тук, която внимателно търкаше пръстите на краката ѝ, не говореше английски. Разменени бяха мимики и жестове и Пам попита прекалено силно: „Чисти? Да?“, посочвайки металната кутия, и накрая най-сетне се отпусна и потъна в мислите си, които от дни вече я спохождаха, за миналия ѝ живот със семейство Бърджес.

В началото не беше харесала Сюзан. Но то бе, защото бяха млади — деца, не по-големи от синовете на нейните приятели, които сега заминаваха за колежа, а и прие много лично нестихващата неприязън на Сюзан към Боб. Това беше онзи период от живота ѝ, когато искаше всички да се харесват помежду си. (И най-вече искаше всички нея да харесват.) Бе също по времето, когато хората в кампуса „Ороно“ на Университета в Мейн се поздравяваха по алеите, които опасваха сградите и се виеха под дърветата, дори когато не се познаваха. Макар че мнозина познаваха Боб, и то беше заради добронамерената му природа, а също и защото някои бяха познавали Джим, вече завършил по това време, който бе заемал длъжността президент на студентското самоуправление и бе един от малцината възпитаници на колежа, някога приеман в Харвардския юридически факултет — да не говорим, че беше получил и пълна стипендия, за да иде там — и от това още повече му се носеше славата. Популярността на момчетата Бърджес беше разпространена като дъбовете и кленовете, под които студентите се разхождаха, пъхнали под мишници книгите си. (Имаше останали и няколко бряста: болни обаче, с посърнали върхове.) Да бъде с Боб и присъщата галопираща лекота на крачките му беше най-сигурното чувство, което някога бе изпитвала, затова в нея се отвори и разцъфтя един нов ентусиазъм за живота в колежа — и за живота изобщо. Това преливащо чувство бе накърнявано всеки път щом Сюзан се престореше, че не ги вижда, и тръгваше към някой друг вход, ако случайно ги бе засякла на път за студентския съюз. Слаба, беше слаба тогава, и красива, но извръщаше глава настрани. Или пък в библиотеката — тя бе в състояние да мине точно покрай Боб и дори да не го погледне. „Хей, Суз“, подвикваше ѝ той. Нищо. Нищичко! Пам беше ужасена. Боб обаче, изглежда, не се притесняваше. „Винаги си е била такава.“

Но след като прекара доста почивни дни и ваканции в дома на Бърджесови в Шърли Фолс, където бъдещата свекърва на Пам, Барбара, общуваше с нея по начин, за който тя впоследствие разбра, че е израз на добронамереност (предимно показвана чрез саркастични забележки за сметка на другите, като хвърляше към нея съзаклятнически погледи с каменно изражение), Пам започна да изпитва съжаление към Сюзан. Беше изненада за нея, може би за първи път си даваше сметка, че за хората се съди през призма. Усети, че е виждала само фасадата на Сюзан и изцяло е пропуснала да забележи лумналата бяла светлина на майчиното ѝ неодобрение, която блестеше зад гърба ѝ. Защото Сюзан бе най-често онази, към която майка ѝ отправяше тъй наречените си шегички, а именно тя безмълвно подреждаше масата, докато майка ѝ казваше на Боб, който се беше класирал в деканския списък, а Сюзан не беше: „О, Боби, разбира се, че ще сполучиш, винаги съм знаела, че си умен.“ Сюзан беше онази, която носеше дългата си коса на път в средата „като някакво глупаво дете на цветята, хипи“, на нея, с тънкия кръст и тесен ханш, ѝ се казваше, че някой ден и тя като всички жени ще се сдруса — ще опъне задник.

Майката на самата Пам никога не бе проявявала пренебрежение към нея, но пък и не изглеждаше много убедителна в родителските си задължения и ги упражняваше от разстояние, сякаш Пам — момиче, което прекарваше часове наред в местната библиотека, за да чете и да се взира в рекламите на списанията, които ѝ показваха живота, който хората живеят „някъде другаде“ — изискваше твърде много от нея. Баща ѝ, тих и незабележим човек, изглеждаше дори още по-непригоден да преведе дъщеря си през обичайните препятствия на израстването. За да избяга от тази скучна атмосфера, Пам предпочиташе да прекарва ваканциите си в дома на Бърджесови, онази малка, жълта къща на хълма, недалеч от центъра на града. Къщата бе по-малка от тази, в която тя бе израсла, макар и не много. Но килимите бяха износени и съдовете пукнати, а в банята имаше липсващи плочки; тези неща я бяха притеснявали. И пак това чувство за откритие: нейният приятел и семейството му бяха бедни. Бащата на Пам имаше собствен дребен бизнес за доставка на канцеларски материали, а майка ѝ даваше уроци по пиано. Но къщата им в Западен Масачузетс беше добре поддържана и бе заобиколена от обработваеми земи, безопасна и отворена; Пам никога не се беше замисляла за това. Когато видя дома на семейство Бърджес с обезцветения линолеум на пода, който се завиваше по краищата, касите на прозорците, които бяха толкова стари и изкривени, че през зимата ги тъпчеха с вестници, единствената баня, чиято тоалетна чиния беше обрамчена с ръждивокафяв кръг и душовата завеса, тъй избеляла, та не беше сигурна дали някога е била розова или червена, тя се замисли за онова семейство в родния ѝ град, единственото наистина „бедно“ семейство, което бе познавала — по цялата им предна морава бяха пръснати ръждясали коли, децата се явяваха на училище мръсни — и се постресна; кое беше това момче Бърджес, в което се беше влюбила? И то ли беше такова? В кампуса „Ороно“ той не изглеждаше различен от кой да е друг, носеше същите сини джинси всеки ден — но много деца по онова време обуваха едни и същи джинси всеки ден — неговата стая бе разхвърляна и личният му кът необзаведен — но спалните на мнозина момчета бяха разхвърляни и необзаведени — освен че Боб „имаше“ нещо повече от другите, беше по-сговорчив; не бе осъзнала, че той и неприятната му сестра идваха от такова място.

Не трая дълго тази реакция. Боб внасяше във всяка стая със себе си онова, което го правеше Боб. Така къщата стана — бързо — нещо успокоително. Нощем чуваше приятния му глас, докато говореше тихо с майка си, защото те често стояха заедно до късно, майка и син, и разговаряха. Тя ги чуваше, че често повтарят думата „Джим“, сякаш присъствието му бе останало в къщата, така както присъствието му в кампуса „Ороно“ все още витаеше наоколо.

„Джим това, Джим онова“, възнамеряваше да му каже Пам, когато най-сетне се запознаха. Той седеше на кухненската маса един ноемврийски петък следобед, когато навън вече беше тъмно и ѝ се стори твърде голям за къщата, опънат назад в стола си, със скръстени ръце. Пам каза само „Здрасти“. Той стана и се здрависа, и със свободната си ръка ръгна Боб в гърдите. „Куче мръсно, как си?“ — рече, а Боб отвърна: „Харвардецо, ето те и теб у дома!“

Първото чувство, което изпита Пам, бе на облекчение, че не си е паднала по големия брат на гаджето си, защото виждаше, че сигурно много момичета го правят. Той беше прекалено традиционно красив за вкуса ѝ, тъмна коса, идеална челюст; но също беше студен. Пам видя това и се уплаши. Май никой друг не го забелязваше. Когато Джим дразнеше Боб (толкова остро, колкото Барбара го правеше със Сюзан), Боб се смееше и го приемаше.

— Когато бяхме деца — каза ѝ Джим още първата вечер, — онзи там — кимвайки към Боб — ме изкарваше от нерви. Побъркваше ме. По дяволите, и още ме побърква.

Боб щастливо сви рамене.

— И какво точно правеше?

— Каквото ядях аз, искаше от същото да яде. Доматена супа, ще отговори, когато мама го пита какво иска за обяд. После ще види, че аз ям зеленчукова, и ще каже: „Не, ето това искам.“ Каквото обличах, и той искаше да облече същото. Където отидех, той също искаше да дойде.

— Ооо, колко ужасно — Пам целеше да прозвучи саркастично, но то беше като камъче, хвърлено срещу дебело предно стъкло; Джим беше непробиваем.

Докато учеше право, Джим се връщаше често, за да посещава майка си. И трите деца, Пам бе забелязала, я зачитаха. И Сюзан, и Боб работеха в трапезарията, но се разменяха с другите и си уреждаха превоз с всички, които тръгваха в посока Шърли Фолс. Това ѝ се струваше затрогващо и я караше да се чувства виновна за дългите отсъствия от собствения ѝ дом, но мястото, към което неминуемо се запътваше, щом Боб или Сюзан решаваха, че трябва да се върнат, беше домът на Бърджесови. Сюзан още не се беше запознала със Стив, а Джим не беше срещнал Хелън, затова Пам, сега, когато се обръщаше назад, усещаше, че не само е била влюбена в Боб, ами му е била също почти сестра; защото в онези години те се превърнаха в нейното семейство. Настървеността на Сюзан се посмекчи. Често всички те играеха на Скрабъл на кухненската маса или просто бъбреха, притиснати един до друг в хола. Понякога четиримата отиваха на боулинг и като се връщаха, разказваха на Барбара как Боб едва не победил Джим. „Ама не успя, добавяше Джим, и никога няма да успее.“ Една леденостудена събота Пам и Сюзан внимателно изгладиха дългите си коси, като ги слагаха върху дъската за гладене в остъклената веранда на малката къща, и Барбара им се развика, че можело да изпепелят всичко така. Бърджесови сякаш нямаха познания или пък интерес към храната (често се хранеха с готови хамбургери, върху които имаше незатоплен лист оранжево сирене или пък суфле от риба тон, направено от консервирана супа, или пиле, изпечено без всякакви подправки, дори без сол), но Пам откри, че обичат печива, затова приготвяше бананов хляб и захарни сладки, и понякога Сюзан стоеше в малката кухня и ѝ помагаше, и всичко, което бе изпекла, се поглъщаше гладнишки, та това също я умиляваше — сякаш тези деца цял живот бяха гладували за нещо сладко. Барбара далеч не беше приятна, но Пам оценяваше у нея онова фундаментално чувство за приличие, което и трите ѝ деца, независимо от различията си, споделяха с нея.

Джим разправяше за групата си по право, докато Боби се навеждаше напред и задаваше въпроси. От самото начало го влечеше наказателното право и двамата с Боб обсъждаха процесуалните правила, прецедентите, процедурните аспекти при воденето на едно дело, ролята на наказанието в обществото. Пам вече бе определила собствения си интерес към науката и виждаше обществото като един голям организъм, който работи с милионите, милиардите си клетки и с дълбоко поемане на въздух се поддържа жив. Криминалните проявления бяха мутация, която я интересуваше, и тя предпазливо се включваше в тези дискусии. Джим никога не проявяваше снизходителност към нея, както понякога ставаше с Боб или Сюзан; и това, че я щадеше, винаги я изненадваше. В него имаше странна комбинация от арогантност и прямота, която често я изумяваше. След години, по време на делото на Уоли Пакър, когато прочете едно интервю за Джим, където цитираха негов състудент от „Харвард“ с думите: „Джим Бърджес винаги се е държал настрана, винаги ни се струваше непознаваем“, тя разбра, че не напълно е оценила онези предходни години — че Джим сигурно се е чувствал аутсайдер в „Харвард“ и че се е завръщал в Шърли Фолс, защото нещо го е принуждавало, не само майка му, към която беше внимателен и грижовен, но може би и познатият диалект, и ощърбените чинии, и вратите, прекалено изметнати, за да се затварят. Не споменаваше за приятелки в онези години на следване. Но един ден, защото оценките му бяха високи и уменията му отлични, заговори за работа в канцеларията на главния прокурор на Манхатън. Щял да придобие съдебен опит и да го донесе обратно в Мейн.

— Ох! — отрони Пам. Корейката, която в момента масажираше мускула на прасеца, я погледна извинително и каза някаква дума, която тя не разбра. — Съжалявам — рече и бързо махна с ръка. — Но е твърде силно.

През нея премина такава вълна на носталгия, че трябваше да затвори очи срещу светлата стена от нещо, което можеше да бъде единствено скука, напираща към нея. Дали само младостта и новата любов бяха придавали на Шърли Фолс обаянието на чудотворно място? Дали никога вече няма да изпита този копнеж и изострена възбуда? Дали възрастта и опитът просто не те заглушаваха?

Защото тъкмо в Шърли Фолс Пам изпита първите вълнения на зрелостта. Ако животът в колежа я беше въвел в света на множеството хора и мисли, и факти — тя ги обичаше, беше влюбена във фактите — Шърли Фолс пък излъчваше магията на някакъв чуждестранен град и Пам при посещенията си там се чувстваше замаяна, в екстаз, катапултирана директно в зряла възраст. Той се проявяваше във възможността да отскочи сама до една фамилна пекарна на Анет авеню (докато Боб помагаше на майка си да изчистят улуците), където пиеше кафе, а пълничките жени ѝ сервираха с омайно безгрижие, прозорците — накипрени с пердета с къдрички, дръпнати назад, въздухът — сладникав от уханието на канелата, и мъже в костюми, които минаваха по тротоара на път за съда или за офиса, жени в рокли, запътени кой знае накъде, но демонстриращи сериозен вид. Спокойно би могла да е част от реклама в списание от детската си библиотека; усмихната млада жена, която пие кафе в абсолютния център на кипящия живот.

Понякога, когато Боб учеше или играеше баскетбол с Джим на стария училищен паркинг, Пам се изкачваше по хълма, който се издигаше в покрайнините на малкото градче, и се заглеждаше в камбанариите на катедралата, в реката, обточена с текстилни фабрики, в моста, който прехвърляше разпенените ѝ води, и понякога, когато слизаше по обратния път, се шляеше из магазините на Грейтъм Стрийт. „Пекс“ бе вече затворен, но имаше два други универсални магазина в града и Пам занемяваше от вълнение, разхождайки се из тях, като попипваше роклите с пръсти, побутваше закачалките на металните им стойки. Пръскаше се с парфюм на щандовете за козметика и когато Барбара изкоментира: „Цялата миришеш на френско“, тя отвърна: „О, Барбара, просто се разхождах из универсалния магазин!“ „Така си и мислех.“

Съглашението с Барбара беше лесно. Пам осъзнаваше, че има преимущество, което липсваше на Сюзан, т.е. че няма обща кръв с тази жена, и това ѝ позволяваше да ходи на места, непозволени за Сюзан, като например Синята гъска, където чашата бира беше по трийсет цента, а механичният грамофон свиреше толкова силно, че масите вибрираха с дълбоките акорди на Уоли Пакър и неговата банда, докато пееха: Свали този товар от мен, товарът на моята любов…; Пам се клатеше до Боб, поставила ръка на коляното му.

За да отпразнуват края на сесията, рожден ден или пък факта, че Пам и Боб влязоха в списъка на декана за най-добри студенти, ходеха всичките в ресторанта за спагети на Антонио малко след Анет авеню, където им сервираха огромни чинии със спагети, поръчката се взимаше от самия управител на заведението, мъж на име Тини, който беше дебел. Когато той умря вследствие на операция за поставяне на байпас на стомаха, Пам го изживя тежко, всички се почувстваха ужасно.

През лятото Барбара позволяваше на Пам да живее в къщата. Тя работеше като сервитьорка, докато Боб се трудеше в хартиената фабрика, а Сюзан работеше в болницата като асистентка в счетоводния отдел. Пам и Сюзан деляха стаята, в която Джим и Боб бяха израснали, а Боб заемаше стаята на Сюзан, докато Джим, ако се върнеше, спеше на дивана. „Хубаво е, че къщата е пълна.“ Така казваше Барбара и за Пам, която нямаше братя и сестри, през онези седмици и уикенди, и лятна ваканция, прекарана в дома на Бърджесови, когато започна нещо, което тя по-късно разбра, че беше имало неизразимо огромно влияние и също вероятно бе започнало да подрива брака ѝ с Боб през следващите години. Защото не можеше да се отърве от усещането, че Боб ѝ е брат. Беше приела миналото му — ужасната му тайна, която никой друг никога не споменаваше — и беше привилегирована от факта, че Боб е любимецът на майка си, и след като беше момичето, което той бе избрал да обича, Барбара обичаше и нея. Пам се чудеше дали Барбара, за да се предпази от гнева, който би следвало да изпитва към Боб след злополуката, оставила я вдовица, не бе решила вместо това да съсредоточи най-много от обичта си върху него. Все едно, Боб и неговото минало, и неговото настояще се превърнаха в нейни минало и настояще, и тя обичаше всички, които го заобикаляха, дори сестра му, която все още сякаш не го понасяше, но бе достатъчно благоразположена към нея.

Бърджесови — и най-вече момчетата Бърджес — си имаха ежегодни градски ритуали. Пам ходеше с тях на парада в Деня на мокси с разнообразната тълпа от хора, облечени в яркооранжево, за да отпразнуват питието, което се идентифицираше с Мейн — на таблото пред църквата „Св. Джоузеф“ пишеше: Исус е нашият спасител. Мокси е нашият вкус — горчива напитка, която нито тя можеше да трае, нито някой от Бърджесови с изключение на Барбара; аплодираха малките платформи със сценки, които ги отминаваха, а в колата бе настанено местното момиче, короновано за „Мис Мокси“; все момичета, които сякаш много често се появяваха във вестника след години, защото са стигнали до лош край или са били малтретирани от съпруга си, или ограбени от някой наркоман, или пък арестувани за някакво дребно провинение. Но в деня, в който ги разхождаха из улиците на Шърли Фолс и махаха с ръка, докато панделките им се развяваха във въздуха, те получаваха аплодисменти от момчетата Бърджес, дори Джим го взимаше на сериозно, пляскаше, а Сюзан свиваше рамене, защото майка ѝ отдавна бе забранила да се състезава за тази титла.

През юли имаше Френско-американски фестивал, любимият на Боб, затова и на Пам: четири вечери концерти в парка и всички танцуваха, стари красавици и износените им от фабричния труд съпрузи танцуваха шими на силната музика на оркестъра C’est si Bon. Барбара никога не идваше с тях, едва ли нещо я свързваше с френските канадци, които работеха във фабриката, където мъжът ѝ преди бе бригадир, а и нямаше интерес нито към музиката, нито към танците и пируването. Но децата Бърджес ходеха; Джим го привличаха разговорите за стачки и профсъюзни организации и във вечерите на фестивала той обикаляше и разговаряше с много хора; Пам още си го спомняше, заслушан с глава, наклонена на една страна, ръка, която набързо тупва нечие рамо за поздрав, вече показващ признаци на политика, който по неговите думи искаше един ден да стане.

Цветът, който Пам беше избрала за ноктите на краката си, не беше подходящ. Сега, като ги загледа, можеше да види това. Беше есен, защо ли бе избрала такъв пъпешов нюанс? Корейката вдигна поглед, застинала с малката четчица над пръста ѝ.

— Супер е — рече Пам. — Благодаря.

Барбара Бърджес беше мъртва от петнайсет години, осъзна Пам, докато наблюдаваше как пръстите ѝ придобиват призрачен („френски“) вид. Не беше доживяла да види Джим известен, Боб разведен и бездетен, Сюзан разведена и с такъв изперкал син. Или пък да види как Пам седи да ѝ лакират ноктите на краката в оранжево в един град, който тя беше посещавала само веднъж, когато Джим работеше за манхатънския главен прокурор. Как мразеше Барбара Ню Йорк! Устните на Пам се раздвижиха, като си припомни; тя и Боби вече бяха дошли да живеят тук и горката Барбара почти не можеше да излиза от апартамента им. Пам я бе забавлявала, като се присмиваше на Хелън, която наскоро се беше омъжила за Джим, и правеше всичко възможно да получи одобрението на свекърва си, предлагайки ѝ да я заведе до музея „Метрополитън“, или пък на матине на Бродуей, или пък в някое специално кафене във Вилидж.

— Какво вижда той в нея? — бе прошепнала тя, легнала на леглото и загледана във вентилатора на тавана.

— Нормалност — Пам лежеше до нея, също загледана нагоре.

— Тя е нормална, така ли?

— Нормална по кънектикътски, мисля.

— Да носиш бели мокасини е нормално в Кънектикът?

— Мокасините ѝ са бежови.

На следващата година Джим се премести с Хелън в Мейн и Барбара трябваше да свикне с нея; те живееха на един час път, в Портланд, тъй че не беше толкова лошо. Джим бе помощник главен прокурор и отговаряше за наказателния отдел, и веднага си спечели репутацията на твърд и свестен човек, като винаги се справяше добре с представителите на пресата. В семейството той открито говореше за намеренията си да влезе в политиката. Щеше да се кандидатира за щатската законодателна власт, да стане главен прокурор и в края на краищата да спечели губернаторското място. Всички смятаха, че може да го постигне.

След три години Барбара се разболя. Болестта размекваше сърцето ѝ и тя каза на Сюзан: „Винаги си била добро дете. Всичките сте ми добрички.“ Сюзан плачеше безмълвно със седмици. Джим влизаше и излизаше от болничната стая, без да вдига поглед. Боб беше зашеметен и лицето му често напомняше за лицето на много малко дете. Като си спомни това, Пам трябваше да си избърше носа. И най-странното във всичко това беше, че месец след смъртта на Барбара Джим и Хелън, и новороденото им бебе се преместиха в луксозна къща в Уест Хартфорд. Джим каза на Боб, че повече не иска да види Мейн.

— О, благодаря — рече Пам. Корейката ѝ подаваше кърпичка, на лицето ѝ бе изписано очакване. — Благодаря много. — Жената кимна набързо, после уви между пръстите на краката ѝ памучни лентички.

* * *

По оградените с дървета улици на Парк Слоуп имаше достатъчно листа, които се стелеха по тротоарите, а малките деца играеха в шумолящите купчини, събираха ги и ги пускаха да летят на вятъра, докато търпеливите им майки ги наблюдаваха. Но Хелън Бърджес осъзна, че се дразни от хората, които спираха или пък се движеха в непредсказуема посока, защото нарушаваха собствения ѝ ритъм на движение. Въздишаше също и на дългите опашки в банката, споделяйки с човека пред себе си: „Боже мой, защо не сложат повече хора да работят на гишетата?“ Тя стоеше на експресната каса в гастронома и броеше покупките на клиента пред нея и за малко да каже: „Тук имате четиринайсет продукта, а табелата казва десет.“ Хелън не искаше да е такава, не беше това, което тя смяташе, че представлява, затова се върна в съзнанието си назад и осъзна следното: Денят след като се върнаха от Св. Китс, беше сама и разопаковаше багажа, когато внезапно запокити една черна ниска обувка по отсрещната стена на спалнята. „Да те вземат дяволите!“, извика тя. Вдигна бялата си ленена блуза и с лекота би могла да я разкъса. После седна на леглото и се разплака, защото не искаше да бъде човек, който хвърля обувки и ругае хората дори когато наоколо няма никого. За Хелън гневът не беше достойно нещо и тя бе научила децата си никога да не задържат в себе си злост и да не оставят слънцето да залезе, преди спорът да е уреден. Фактът, че Джим често се гневеше, не се беше натрапил особено в съзнанието ѝ отчасти защото гневът му рядко се насочваше срещу нея, а и защото нейна задача бе да го омиротворява и тя си вършеше работата добре. Но ядът му в хотелската стая я беше съсипал. И тя усети, че клетвите ѝ, докато разопаковаше, бяха насочени към Сюзан и онзи смахнат неин син Зак. И към Боби също. Бяха ѝ отнели ваканцията. Бяха ѝ откраднали миговете на интимност със съпруга ѝ. Онзи момент, в който откри колко непривлекателен може да е той, не беше избледнял, както се предполагаше да стане, и това я притесняваше и същевременно я тревожеше — караше я да вярва, че и той я смята за непривлекателна. И двете неща ѝ причиняваха ужасно усещане. Стара, така се чувстваше. И раздразнителна. Което бе нечестно, защото това не беше тя. В сърцето си Хелън знаеше, че щастливият брак има щастлив сексуален живот (то бе като да имат специална тайна за тях двамата), и макар никога да не би обсъждала такъв въпрос, онова, което прочете как чистачката открила щипки за зърната и разни други работи, се беше втъкало в безпокойствата ѝ. Тя и Джим не бяха имали нужда от друго освен един от друг. Това е, което Хелън смяташе. Но как да знае какво мислят другите? Преди години в Уест Хартфорд имаше един мъж, който водеше момиченцата си в същата детска ясла, където ходеха и нейните, и понякога той я гледаше с някаква мрачна строгост. Никога не бе разговаряла с него. Тогава мислеше, че вижда в нея онова, което тя усещаше в себе си, а то беше бездна от животинска сексуалност. Тази бездна беше далеч и, типично за природата си, Хелън никога не приближи до нея. Сега понякога тя съзнаваше, че е на твърде късен етап от живота си, за да открива каквото и да е било за нея. Пък и всичко това бяха глупости, защото тя не би разменила за нищо друго живота, който имаше. Но тормозеше я — наистина я тормозеше — как в Св. Китс Джим се беше затворил в себе си, играеше голф с часове, ходеше на фитнес. И сега тя седеше тук, обратно вкъщи, на ръба на празното гнездо, заради което сякаш никой друг освен нея не се притесняваше.

Изненадващото за това чувство се оказа, че то не искаше да си тръгне. Дните минаваха, тя изпрати по пощата сувенирите на децата си; тениска и шапка на сина си в Аризона с предупреждението да носи шапката, защото не е свикнал с такова слънце, пуловер за дъщеря ѝ в Чикаго, чифт обеци за Емили в Уисконсин, и докато плащаше натрупалите се сметки, сортираше зимните дрехи, които извади от една гардеробна, ядът ѝ към Бърджесови отново набъбна. Взехте нещо от мен, мислеше си. Взехте ми нещо.

— Абсурдно е — каза една вечер на Джим. Той току-що ѝ беше споменал, че може да го помолят да говори на демонстрацията в подкрепа на търпимостта в Мейн. — Какво добро, за бога, може да излезе от това?

— Какво искаш да кажеш с „какво добро може да излезе“? Въпросът е дали искам, но ако го сторя, очевидно презумпцията е, че ще е за добро — Джим ядеше грейпфрута, без да е сложил салфетка в скута си, и тя видя, че го е засегнала.

— Благодаря, Ана — рече, когато агнешките пържоли пристигнаха на масата. — Всичко си имаме вече. Би ли намалила осветлението, когато излизаш? — Ниска, с лице сладко и добродушно, Ана кимна веднъж, докосна панела на осветлението и излезе от стаята. Хелън продължи: — За пръв път чувам за тази смахната идея. Кой я измъдри и защо не си ми казал?

— Току-що разбирам. Не знам кой я е измислил. Идеята просто се е появила.

— Идеите не изникват просто така.

— О, да, изникват. Чарли каза, че името ми често се споменава в Шърли Фолс.

— Но ти мразиш Шърли Фолс.

Джим повтори с любезен тон:

— Ти мразиш Шърли Фолс — и когато тя не реагира на това, добави: — Племенникът ми е загазил.

— Той сам се вкара в тези неприятности.

Джим хвана един котлет с двете си ръце, сякаш беше мамул царевица; гледаше я, докато ядеше. Тя отвърна поглед и съзря отражението му в стъклото; вече се стъмваше преди времето за вечеря.

— Е, съжалявам — продължи тя, — но е истина. Двамата с Боб се държите така, сякаш срещу него е насочена някаква държавна конспирация и това, което не мога да разбера, е защо не се очаква от него да носи отговорност.

Джим пусна котлета в чинията си и повтори:

— Той ми е племенник.

— Това означава ли, че ще идеш?

— Хайде да говорим по-късно.

— Хайде да говорим сега.

— Виж, Хелън, главна прокуратура обмисля да заведе дело за нарушаване на гражданските права срещу Зак.

— Знам, Джим. Нали не ме мислиш за глуха. Или смяташ, че не те слушам? Смяташ ли, че не слушам Боб? Изглежда, сякаш това е единственото, за което се говори напоследък. Всяка вечер телефонът звъни: Помощ! Промяната в условията на гаранцията е отхвърлена. Помощ! Молбата за медийно затъмнение е отхвърлена. Процедурно, нищо за притеснение, Зак ще трябва да се яви в съда, купете му спортно палто, бла-бла-бла.

— Хели — за миг той покри ръката ѝ със своята. — Съгласен съм с теб, скъпа. Наистина. Зак трябва да отговоря за действията си. Но той е също едно деветнайсетгодишно хлапе, което очевидно има малко или пък няма никакви приятели и плаче през нощта. И живее с една много стресирана майка. Тъй че, ако има нещо, което аз мога да направя, за да помогна това нещо да се потуши и отшуми…

— Дороти твърди, че имаш гузна съвест.

— Дороти — Джим хвана втората си пържола и я наръфа шумно. Хелън, която много отдавна разпозна в това признак на лошо възпитание (и го ненавиждаше), беше разбрала също, че Джим има склонност да мляска, когато е напрегнат. Той каза: — Дороти е една много кльощава, много богата и много нещастна жена.

— Така е — призна Хелън. И добави: — Не смяташ ли, че има голяма разлика между това да се чувстваш виновен и да се чувстваш отговорен?

— Да.

— Така казваш само. Но не те интересува дали има разлика или не.

— Моят интерес е да те видя щастлива — отвърна Джим. — Мисля, че идиотската ми сестра и абсурдният ми брат смогнаха да ни развалят хубавата ваканция. Ще ми се да не се беше случило така. Но причината да отида — ако наистина дойдат и ме помолят — и ако наистина отида, е, защото от онова, което Чарли Тибетс е успял да разбере, има някаква жена, заместник главен прокурор, Даян Еди-коя-си, която оглавява отдела по граждански права, и тя иска да се заеме със случая. А идиотът Дик Хартли ще трябва да я подкрепи, след като ѝ е шеф, и, разбира се, той също ще говори на демонстрацията. Та това ми дава възможност да подновя контакт с него, да си спомним за едно време — кой знае? Ако всичко е мирно и кротко, може да звънне на принцеса Даян в офиса им в понеделник сутрин и да ѝ каже — зарежи. И ако това стане, има по-голям шанс федералният прокурор да каже, да, заеби го. Пиши го за хулиганство, довиждане.

— Защо не отидем на кино през уикенда? — попита тя.

— Можем, да — отвърна Джим.

И така се започна: тая работа, дето Хелън намрази звука на собствения си глас, едва прикритата неприятна жилка в него и започна да се мъчи и да се върне към онова, което мислеше, че е. И всеки път, както тази вечер, тя се надяваше, че е просто инцидентно, несвързано с нищо друго.