Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (2)

1

Един ветровит октомврийски следобед в Парк Слоуп, Бруклин, Ню Йорк, Хелън Фарбър Бърджес подреждаше куфарите за пътуване. Голям син куфар лежеше разтворен върху леглото и дрехите, които мъжът ѝ беше избрал предишната вечер, бяха сгънати на купчина върху шезлонга наблизо. Слънчевите лъчи напираха в стаята на тласъци през носещите се в небето облаци, месинговите топки на леглото блестяха ярко, и от това куфарът ставаше още по-син. Хелън крачеше напред-назад между гардеробната — с нейните огромни огледала, бели тапети от конски косми и тъмна дървена облицовка покрай дългия прозорец, сновеше между нея и спалнята с остъклени врати, затворени в момента, които в по-топло време се отваряха към веранда с изглед към градината. Сякаш беше скована от някаква умствена парализа, която изникваше винаги когато приготвяше багажа за почивка, затова рязкото иззвъняване на телефона ѝ донесе облекчение. Щом видя изписано „частен номер“, се досети, че ще е или някоя от съпругите на съдружниците на мъжа ѝ — те бяха престижна фирма на прочути адвокати, или пък зет ѝ, Боб, чийто телефонен номер не бе вписан в указателя, но който не беше и никога нямаше да стане известна личност.

— Радвам се, че си ти — каза му тя, докато измъкваше от едно чекмедже цветен шал, след което го вдигна нависоко и го пусна върху леглото.

— Наистина ли? — гласът му прозвуча изненадано.

— Страхувах се, че може да е Дороти — Хелън отиде до прозореца и надзърна в градината. Сливовото дърво се накланяше от вятъра, а жълтите листа на кучешкото грозде се гонеха в кръг по земята.

— Защо не искаше да е Дороти?

— Точно сега много ще ме умори — рече тя.

— Но нали се каниш да заминеш с тях за цяла седмица?

— Десет дни. Да, знам.

Кратка пауза, после Боб промълви:

— Аха! — Гласът му моментално се сниши в пълно, абсолютно разбиране — това е силата му, помисли си тя, тази странна способност само за няколко кратки секунди да се намести като пет пари в кесия в света на отсрещния. Това качество би трябвало да го направи незаменим съпруг, но не би — жена му го напусна преди години.

— И друг път сме пътували с тях — подсети го Хелън. — Всичко ще е наред. Алън е невероятно приятна личност. Скучен.

— И старши партньор във фирмата — добави Боб.

— Това също — Хелън сякаш изпяваше репликите си със закачка. — Трудничко ще е да им кажем: „О, ние предпочитаме да отидем сами на това пътешествие.“ Джим разправя, че в момента голямата им дъщеря наистина ги побърква — в гимназията е сега — и семейният терапевт препоръчал на Дороти и Алън да заминат. Не знам защо трябва да се махнеш, когато детето ти има проблеми, но… това е то.

— И аз не знам — отвърна той искрено. И после: — Хелън, случи се тук нещо.

Тя стоеше заслушана, докато сгъваше чифт ленени панталони.

— Намини край нас — прекъсна го. — Ще идем да вечеряме отсреща, щом Джим си дойде.

След това вече успя да прибере багажа самоуверено. Цветния шал прибави към три бели ленени блузи и черни ниски обувки, тип балетни пантофки, заедно с кораловата огърлица, която Джим ѝ купи миналата година. Докато пият уиски с Дороти на терасата и чакат мъжете да вземат душ след голфа, можеше да подметне:

„Боб е интересна личност.“ Можеше дори да спомене за инцидента — как Боб, четиригодишен, си играл със скоростите на колата и тя тръгнала напред, прегазила баща им и го убила; човекът бил тръгнал към пощенската кутия по стръмния склон на входната алея, оставяйки трите малки деца в колата си. Наистина ужасяваща история. И никога не се споменаваше. Джим бе говорил за това само веднъж за всичките трийсет години. Но Боб беше неспокойна личност. Хелън обичаше да го предпазва.

— Ти си истинска светица — би казала вероятно Дороти, облягайки се назад в стола си с огромните очила, скрили очите ѝ.

Хелън щеше да поклати глава.

— Просто някой, който се нуждае да се нуждаят от него. И сега, когато децата пораснаха… — Не, нямаше да споменава децата. Не, при положение че дъщерята на Англинови бягаше от часовете и миткаше до зори. Как щяха да прекарат десет дни заедно, без да говорят за децата? Ще попита Джим.

Хелън слезе в кухнята на долния етаж.

— Ана — каза на домашната помощница, която стържеше пресни картофи с четката за зеленчуци. — Ана, довечера ще вечеряме навън. Можеш да си тръгваш.

* * *

Вятърът разпръскваше есенните облаци, великолепни в разнообразните нюанси на тъмните цветове, и широки струи от слънчева светлина се разплискваха по сградите на Седмо авеню. Тук бе мястото на китайските ресторанти, будките за картички, магазините за бижута, зарзаватчийниците с плодове и зеленчуци и цели редици от цветя. Боб Бърджес премина през всички тях, запътен по стръмния тротоар към къщата на брат си.

Беше висок мъж на петдесет и една години и ето най-характерното за него: Боб се харесваше на всички. Да бъдеш в компанията на Боб означаваше да чувстваш, че принадлежиш към един тесен кръг, белязан като „нашите“. Ако знаеше това за себе си, може би животът му би преминал по различен начин. Но той не го съзнаваше и в сърцето му често натежаваше някакъв неопределен страх. Освен това беше непоследователен. Приятелите му твърдяха единодушно, че можеш да си прекараш страхотно с него и после, като го видиш, сякаш не те разпознаваше. Боб знаеше това, защото бившата му жена му го беше казала. Пам смяташе, че той се оттегля в главата си.

— Джим също го прави — се бе защитил той.

— Но сега не говорим за Джим.

Боб, който чакаше да светне зелено на бордюра, почувства благодарност към снаха си, защото бе предложила: „Ще идем да вечеряме отсреща, когато Джим се прибере.“ Тъй като всъщност той искаше да се види с Джим. Онова, което бе наблюдавал от прозореца си на четвъртия етаж по-рано през деня, онова, което беше дочул от долния апартамент, го беше потресло и сега, докато прекосяваше улицата, подминавайки кафенето, където младежи седяха по диваните в пещерен сумрак с лица, хипнотизирани от екрана на лаптопите. Боб гледаше отстрани всички познати неща, които се изнизваха край него. Сякаш не беше изживял половината си живот в Ню Йорк и не го обичаше така, както се обича жив човек, сякаш никога не бе напускал ширналите се поля, обрасли с дива трева, никога не бе познал или поискал друго освен мрачното небе на Ню Ингланд.

— Току-що се обади сестра ти — рече Хелън, щом пропусна Боб през решетъчната врата под навеса на верандата. — Търсеше Джим и звучеше мрачно. — После, след като закачи палтото му в преддверието, се обърна и добави: — Знам. Тя винаги си звучи така. Но все пак, трябва да призная, Сюзан веднъж ми се усмихна. — Хелън седна, като сви на дивана обутите си в черен чорапогащник крака. — Мъчех се да имитирам мейнски диалект.

Боб се настани в люлеещия се стол. Коленете му се заклатиха нагоре-надолу.

— Никой не бива да се опитва да копира мейнския диалект пред местен жител — продължи Хелън. — Не знам защо южняците го приемат много по-лесно, но е така. Ако кажеш на някой южняк: „Пр’вет на ’сички!“, не ти се струва, че ти се подиграват. Боби, изнервен си. — Тя се наведе и сякаш погали въздуха. — Наред е. Можеш да си изнервен, стига да се чувстваш добре. Добре ли си?

Откак се помнеше, милите жестове размекваха Боб и сега той усети това съвсем осезаемо, сякаш флуиди преминаха през гърдите му.

— Не съвсем — призна ѝ. — Но си права за диалекта. Когато хората ми рекат: „Хей, ти си от Мейн, ни мо’иш стигна оттука дотам“, боли ме. Болезнена работа.

— Знам — увери го Хелън. — Сега можеш да ми кажеш какво е станало.

Боб започна:

— Есмералда и Колежанчето пак се караха.

— Чакай — прекъсна го тя. — О, да, разбира се. Двойката под теб. Която има онова идиотско кученце, дето лае непрекъснато.

— Точно така.

— Продължавай — подкани го Хелън, доволна, че се е сетила. — Секунда, Боб. Нека ти кажа какво гледах по новините снощи. Онова предаване, дето се нарича Истинските мъже обичат малки кучета. Взимаха интервюта от разни най-разнообразни, ама някак си — извинявай — нежно изглеждащи типове и те държаха миниатюрни кученца, облечени в карирани дъждобрани и гумени ботушки, та си помислих: „И това ми било новини? В Ирак водим война от почти три години вече, а те ти пробутват това за новини? То е, защото нямат деца. Хората, дето обличат кучетата си така.“ Боб, страшно съжалявам. Продължавай с твоята история.

Хелън вдигна една възглавница и започна да я гали. Лицето ѝ бе порозовяло и той си помисли, че я заливат горещи вълни, затуй се втренчи в ръцете си, за да ѝ даде време да се оправи, без да осъзнава, че тя се изчервява, тъй като спомена за бездетни хора — а самият Боб беше такъв.

— Карат се — продължи той. — А когато се карат, Колежанчето — съпругът, те са женени — крещи все едно и също: „Есмералда, направо ме побъркваш, мамка му.“ И го повтаря непрекъснато.

Хелън поклати глава.

— Представи си що за живот. Искаш ли питие? — Стана и отиде до махагоновия шкаф, където му наля уиски в кристална чаша; беше ниска, все още добре оформена жена в черната си пола и бежовия пуловер.

Боб преполови чашата на една глътка.

— Все тая — продължи и забеляза леко стягане в лицето ѝ. Хелън мразеше неговото „все тая“, макар че той забравяше за това. И сега го забрави, усети единствено предчувствието за провал. Нямаше да успее да предаде тъжната сцена, която бе наблюдавал. — Тя си идва у дома — продължи той. — Почват да се карат. Той започва да крещи. После извежда кучето на разходка. А докато го няма, тя се обажда в полицията. Никога не го е правила преди. Той се връща и го арестуват. Чух ченгетата да разправят, че жена му им казала, че я ударил. И че изхвърлил дрехите ѝ през прозореца. Затова го арестуваха. Той изглеждаше направо изумял.

Хелън имаше вид на човек, който не знае какво да каже.

— А мъжът е красавец, голям пич, облечен в блузон с цип, и стоеше там и плачеше: „Буби, не съм те удрял, Буби, седем години сме женени, какво правиш? Буби, моооляяя ти сеее!“ Но те му сложиха белезниците и го отведоха по улицата към караулната кола посред бял ден, и сега ще прекара нощта в ареста. — Боб се измъкна от люлеещия се стол, отиде до махагоновия шкаф и си наля още уиски.

— Много тъжна история — рече Хелън разочарована. Беше се надявала да е по-драматично. — Но е трябвало да помисли за това, преди да я удари.

— Не мисля, че я е удрял — Боб се върна в стола-люлка.

Хелън продума замислено:

— Чудя се дали ще останат женени?

— Не мисля — Боб се почувства уморен.

— Кое те измъчва най-много, Боби? — попита го тя. — Че бракът се е разпаднал или че го арестуваха? — Взе много навътре факта, че по изражението му не прочете облекчение.

Боб се заклати.

— Всичко — щракна с пръсти. — Ей така, и се случи. Искам да кажа, това беше просто един най-обикновен ден, Хелън.

Тя бухна възглавницата, като я потупа по гърба на канапето.

— Не знам какво обикновено може да има в деня, когато викаш полицаите да арестуват мъжа ти.

Боб обърна глава и видя през прозорците с решетки как брат му приближава по тротоара, и при тази гледка изведнъж го завладя вълнение — от бързите крачки на Джим, дългото му палто, дебелото кожено куфарче за документи. Ето го и звука от ключа в ключалката.

— Здравей, любими — рече Хелън. — Брат ти е тук.

— Виждам.

Джим разтърси рамене, освободи се от палтото си и го закачи в преддверието. Боб никога не се научи да си закачва палтото. Какво ти има, все го питаше съпругата му Пам. Какво ти има, какво ти има, какво ти има? И какво му имаше? Не би могъл да каже. Но всеки път, щом влезеше през някоя врата, ако никой не дойдеше да му вземе палтото, самото закачване му се струваше излишно и… някак си… твърде затормозяващо.

— Ще вървя — каза той. — Трябва да се трудя над едно дело. — Боб работеше в апелативния отдел на „Правна помощ“ и четеше стенограмите от делата на трета инстанция. Винаги имаше някое обжалване, което изискваше резюме и чакаше да му обърнат внимание.

— Не бъди глупак — обади се Хелън. — Нали ти казах, че ще идем отсреща да вечеряме.

— Ставай от стола ми, тъпчо — Джим размаха ръка в негова посока. — Радвам се да те видя. Минаха колко, четири дни?

— Стига, Джим. Брат ти видял как са арестували съседа му от долния апартамент днес следобед.

— Неприятности в студентската спалня?

— Джим, спри.

— Зарежи, това си е просто той — рече Боб. Премести се на дивана, а Джим седна в люлеещия се стол.

— Дай да чуем — подкани го и скръсти ръце. Беше едър мъж и мускулест, затова, когато скръстеше ръце, а той го правеше често, изглеждаше надъхан, готов за схватка. Слушаше, без да мърда. После се наведе да си развърже обувките.

— Наистина ли е изхвърлил дрехите ѝ през прозореца? — попита.

— Не съм видял нищо — отвърна Боб.

— Семейни истории — каза Джим. — Наказателното право би загубило половината си работа, ако не бяха те. Осъзнаваш ли, Хелън, че би могла ей сегичка да повикаш полиция и да ме обвиниш, че съм те ударил, и те ще ме заведат на топло за през нощта?

— Няма да пусна копоите по теб — каза тя с небрежен тон. Стана и оправи колана на полата си. — Но ако искаш да се преоблечеш, върви. Гладна съм.

Боб се наведе напред.

— Джими, това някак ме поразтърси. Да видя как го арестуват. Не знам защо. Но е истина.

— Порасни — отвърна брат му. — Хайде. Какво искаш да направя? — Изу едната си обувка и разтри стъпалото си. После добави: — Ако настояваш, ще се обадя там довечера, да се уверим, че е наред. Красивото бяло момче в кафеза.

В съседната стая телефонът иззвъня точно когато Боб казваше:

— Наистина ли, Джим?

— Това сигурно е сестра ти — рече Хелън. — Обажда се и преди.

— Кажи ѝ, че ме няма вкъщи, Хели. — Джим подхвърли чорапа си и той се приземи на паркета. — Кога за последно си се чувал със Сюзан? — попита той брат си.

— Преди месеци — отвърна Боб, — казах ти. Скарахме се заради сомалийците.

— Защо изобщо има сомалийци в щата Мейн? — попита Хелън, докато вървеше към съседната стая. И добави през рамо: — Защо ли въобще някой би отишъл в Шърли Фолс, освен ако не е окован във вериги?

Боб винаги се изненадваше, когато Хелън подхвърляше подобни реплики, сякаш нейното отвращение към родното им място не изискваше никаква тактичност. Но Джим ѝ подвикна:

— Те са в окови. Бедността е окови.

— Сюзан ми каза, че сомалийците завземат града — продължи Боб. — Пристигат на тълпи. Каза, че преди три години имало само няколко семейства, а сега били две хиляди, че щом се обърнела, и някой автобус Грейхаунд изсипвал по още четирийсетима. Упрекнах я, че става истерична, тя каза, че жените винаги ги набеждавали за истерични, а що се отнасяло до сомалийците, не съм знаел за какво говоря, защото от години не съм се бил връщал там.

— Джим — Хелън се върна в хола. — Тя наистина иска да разговаря с теб. Разстроена е. Не можех да излъжа. Казах ѝ, че тъкмо се прибираш. Съжалявам, скъпи.

Той я докосна по рамото на път към телефона.

— Няма проблем.

Хелън се наведе да му прибере чорапите и това накара Боб да се зачуди дали ако си беше закачвал палтото като Джим, Пам щеше да се ядосва по-малко за чорапите му.

След дълго затишие чуха как Джим тихо я разпитва. Не можеха да различат думите. Последва ново дълго мълчание, още тихи въпроси, забележки. Все още не можеха да доловят думи.

Хелън попипа малките си обеци с пръсти и въздъхна.

— Пий още едно. Май ще поостанем тук.

Но не можеха да се отпуснат. Боб седна обратно на дивана и се загледа през прозореца в хората, които се връщаха вкъщи от работа. Той живееше само на шест преки оттук, от другата страна на Седмо авеню, но в този район никой не можеше да използва шегата за студентската спалня. В този квартал хората бяха възрастни. В този квартал те бяха банкери и лекари, и журналисти, и носеха куфарчета и невероятно разнообразие от черни чанти, особено жените. В този квартал тротоарите бяха чисти, а в предните дворчета имаше храсти.

Хелън и Боб се извърнаха, щом чуха, че Джим затвори.

Той застана на прага с разхлабена червена вратовръзка. Каза:

— Не можем да заминем.

Хелън се приведе напред. Джим свали вратовръзката си с ожесточен замах, после се обърна към Боб:

— Племенникът ни е на път да бъде арестуван. — Лицето му беше пребледняло, а очите му бяха присвити. Седна на дивана и стисна с ръце главата си. — Боже мой. Това може да залее вестниците. Племенникът на Джим Бърджес е обвинен във…

— Убил ли е някого? — отрони Боб.

Джим вдигна очи.

— Какво ти става? — попита го точно когато Хелън предпазливо добавяше:

— Като например някоя проститутка?

Джим рязко поклати глава, сякаш в ухото му бе влязла вода. Погледна брат си и каза:

— Не, никого не е убил. После погледна към Хелън и продължи:

— Племенникът ни Закари Олсън е изритал една замразена свинска глава във входа на някаква джамия. По време на молитва. По време на Рамазан. Сюзан казва, че Зак дори не знаел какво е Рамазан и то си е съвсем за вярване — и Сюзан не знаела, докато не прочела във вестника. Свинската глава била окървавена, започвала да се размразява, направила им петна по килима, а те нямали пари да купят нов. Трябвало да го почистят седем пъти заради свещения закон. Е, това е историята, другарчета.

Хелън погледна към Боб. На лицето ѝ се изписа недоумение.

— И защо очакваш това да залее вестниците, Джим? — попита най-накрая.

— Не го ли схващаш? — също тъй тихо я попита Джим и се обърна към нея. — Това е разпалване на религиозна омраза, Хелън. То е все едно да отидеш на Брайтън Бийч, да влезеш в някой храм на ортодоксални евреи и да принудиш всички вътре да ядат сладолед и бекон, преди да ги пуснеш да си вървят.

— Добре — рече тя. — Просто не знаех. Не знаех това за мюсюлманите.

— Ще го съдят за разпалване на религиозна омраза ли? — попита Боб.

— Говорело се, че ще го обвинят по всички възможни параграфи. Федералното бюро вече е въвлечено. Канцеларията на главния прокурор може да се включи за нарушаване на гражданските права. Сюзан каза, че случаят е включен в националните новини, но точно сега така е изтрещяла, че е трудно да разбера дали е истина. Явно някакъв репортер от Си Ен Ен е бил в града, чул е местните новини, харесал е историята и я е изпратил в националния ефир. Какъв ли е тоя, дето случайно се е озовал в Шърли Фолс? — Джим вдигна дистанционното на телевизора, насочи го, после го пусна до себе си на дивана. — Не искам това точно сега. О, боже, не го искам. — Прекара две ръце през лицето си, през косата.

— Задържан ли е? — попита Боб.

— Не са го арестували. Не знаят, че Зак го е извършил. Издирват някой пънкар, а то е просто малкият деветнайсетгодишен идиот Зак. Зак, син на Сюзан.

— Кога е станало това? — попита Боб.

— Преди две вечери. Според Зак, което означава според Сюзан, направил го е сам, „на шега“.

— Шега?

— Шега. Не, пардон, „тъпа шега“. Само препредавам, Боб. Той хуква, никой не го вижда. Уж. После чува всичко по новините днес, стряска се и разказва на Сюзан, когато се връща от работа. Тя, разбира се, откача. Казах ѝ да го заведе в полицията веднага, не е нужно той да дава показания, ама нея я е шубе. Страхува се, че ще го приберат да пренощува в ареста. Казва, че нищо няма да направи, докато не отида там. — Джим се отпусна назад върху канапето, после веднага пак седна изправен. — О, боже. По дяволите. — Бързо се изправи на крака и закрачи напред-назад край решетъчните прозорци. — Полицейският шеф е Гери О’Хеър. Никога не съм го чувал. Сюзан казва, че е излизала с него в гимназията.

— Той я заряза след първите две срещи — обясни Боб.

— Добре. Може би ще прояви разбиране. Наистина тя спомена, че може да го потърси утре сутрин и да го предупреди, че ще заведе Зак веднага щом аз пристигна. — Джим се пресегна и удари с юмрук по облегалката на дивана, докато минаваше край него. Настани се обратно в люлеещия се стол.

— Тя намерила ли му е адвокат? — попита Боб.

— Аз трябва да намеря.

— Не познаваш ли някого в канцеларията на главния прокурор? — запита Хелън. Почисти някакво влакънце от черния си чорапогащник. — Не мога да си представя, че там горе ще има голяма клиентела.

— Познавам самия главен прокурор — почти извика Джим, люлеейки се напред-назад, стиснал здраво облегалките с две ръце. — Преди години работехме заедно като прокурори. Веднъж се запозна с него на едно коледно парти, Хелън. Дик Хартли. Идиот ти се стори и беше права. И не, за бога, не мога да го потърся. И той си пъха носа в този случай. Абсолютен конфликт. И стратегическо самоубийство. Джим Бърджес не може просто да влети там с пълна сила, за бога. — Хелън и Боб се спогледаха. След миг Джим спря да се люлее и погледна брат си. — А убил ли е проститутка? Това какво беше?

Боб вдигна ръка в извинителен жест.

— Зак е малко тайнствен, само това исках да кажа. Мълчалив.

— Зак е единствено идиот, това е. — Джим погледна към Хелън. — Скъпа, съжалявам.

— Аз съм тази, която спомена „проститутка“ — припомни му тя. — Тъй че не се нахвърляй на Боб, който е съвсем прав, знаеш ли, Зак винаги е бил различен и, честно казано, това е нещо, което може да се случи само в Мейн — тихичко момче, което живее с майка си, и убива проститутки, като ги заравя в някоя картофена нива. И след като не е извършил това, не виждам защо да се отказваме от ваканцията си, наистина не виждам. — Хелън кръстоса крака и стисна с ръце коленете си. — Дори не разбирам защо трябва да се предава в полицията. Намери му местен адвокат и го остави той да се оправя.

— Хели, раздразнена си и разбирам защо — рече Джим търпеливо. — Но Сюзан е съсипана. Аз ще му наема адвокат в Мейн. Но Зак трябва да се предаде, защото… — Тук той спря и огледа стаята. — Защото го е направил. Това е първата причина. Другата първа причина е, че ако веднага отиде и каже, о, какъв съм глупак, може би ще бъдат по-снизходителни към него. Но Бърджесови не се спотайват. Не сме такива. Ние не се крием.

— Окей — отвърна тя. — Добре.

— Повтарях ѝ на Сюзан — ще го обвинят, ще определят гаранция, ще си го вземеш обратно вкъщи. Това е само хулиганство. Но тя трябва да го заведе. Полицията е под натиск заради общественото внимание. — Джим разтвори ръце така, сякаш държеше баскетболна топка пред себе си. — Най-спешното нещо сега е да го овладеем.

— Аз ще ида — обади се Боб.

— Ти ли? — рече Джим. — Г-н Страх-ме-е-да-летя?

— Ще взема твоята кола. Ще тръгна рано сутринта. Вие двамата тръгвайте закъдето сте се запътили. Къде отивате всъщност?

— Сейнт Китс — отвърна Хелън. — Джим, защо не оставиш Боб да иде?

— Защото… — той затвори очи и наведе глава.

— Защото не мога да се справя ли? — рече Боб. — Вярно, тя те харесва повече от мен, но стига, Джими, аз ще ида. Искам. — Изведнъж усети, че е замаян, сякаш изпитото по-рано уиски току-що го бе хванало.

Джим продължаваше да мижи.

— Джим — рече Хелън. — Ти имаш нужда от тази ваканция. Много си преуморен от работа. — Настоятелният ѝ глас сви сърцето на Боб в нов спазъм на самота; феодалното владичество на Хелън спрямо Джим беше непоклатимо — и не биваше да се накърнява от зълва, която и след всички тези години Хелън едва познаваше.

— Хубаво — каза Джим. Вдигна глава и погледна брат си.

— Ти върви. Добре.

— Какво объркано семейство сме ние, нали Джими? — Боб седна до него и го прегърна.

— О, стига — обади се Джим. — Веднага спри. Господи боже мой.

Боб закрачи по обратния път из притъмнелите улици. Когато приближи до дома си, видя от тротоара, че телевизорът в апартамента под него работи. Зърна силуета на Есмералда, която седеше сама и се взираше в екрана. Нямаше ли си никого, с когото да прекара нощта? Можеше да почука на вратата ѝ, да попита дали е наред. Но си се представи, едрият сивокос мъж, който живее над нея, застанал на прага ѝ, и реши, че това няма да ѝ се хареса. Продължи нагоре по стълбите към дома си, хвърли палтото на пода и вдигна телефонната слушалка.

— Сузи — рече. — Аз съм.

* * *

Бяха близнаци.

Джим си имаше име още от самото начало, но Сузи и Боб бяха близнаците. Иди намери близнаците. Кажи на близнаците да дойдат да ядат. Близнаците са хванали шарка, близнаците не могат да спят. Но близнаците имат специална връзка помежду си. Те са като сплетени пръсти, ето така.

— Убий го — му казваше сега по телефона сестра му. — Провеси го за пръстите на краката.

— Сюзан, по-спокойно, той е твое дете. — Беше включил настолната лампа на бюрото си и се взираше в улицата.

— Говоря за равина. И за онази смахната жена свещеник от унитарианската църква. Излезли са с изявление. Не само градът бил пострадал от това, ами и целият щат. Не, извинявай. Цялата страна.

Боб разтри врата си.

— Та, Сюзан. Защо го е направил?

— Защо го е направил ли? Кога за последен път отгледа дете, Боб? О, да, знам, предполага се да съм тактична тук, да не споменавам за малкото ти сперма или липсата на сперма, или каквото там беше, и никога не съм го правила. Ни веднъж не казах дума за това защо Пам може да си е тръгнала, та да има деца от другиго — не мога да повярвам, че ме караш да казвам всичко това, след като аз съм тази, която е в беда.

Боб се извърна от прозореца.

— Сюзан, имаш ли някое хапче, което можеш да вземеш?

— Като например таблетка цианид?

— Валиум. — Боб почувства как през тялото му преминава неописуема скръб и тръгна обратно към спалнята си с телефона в ръка.

— Никога не взимам валиум.

— Е, време е да започнеш. Лекарят ти може да уреди рецептата по телефона. Така ще можеш да спиш през нощта.

Сюзан не отговори и той разбра, че тъгата му всъщност е копнеж по Джим. Защото истината бе (и Джим го усещаше много добре), че Боб не знаеше какво да направи.

— Хлапето е в безопасност, никой няма да го пипне с пръст. Нито пък теб. — Той седна на леглото си, после пак се изправи. Действително нямаше ни най-малка идея как да постъпи. Не се очертаваше да спи тази нощ, дори един валиум, от който имаше солидни запаси, нямаше да му помогне да заспи, знаеше го. Не и когато племенникът му бе загазил, тази нещастна жена отдолу гледаше телевизия и дори Колежанчето беше тикнато в ареста. А Джими бе заминал за някакъв си остров. Боб се върна в предната част на апартамента, угаси настолната лампа на бюрото.

— Да те попитам нещо — говореше сестра му.

В тъмното, от отсрещната страна на улицата, спря автобус. Една тъмнокожа старица седеше и гледаше през прозореца с безизразно лице; мъж, седнал в задната част, клюмаше, може би слушаше музика в слушалките си. Те му изглеждаха прелестно невинни — и далечни…

— Нима мислиш, че е филм? — попита сестра му. — Това да не ти е някое забутано градче и фермерите да са тръгнали към съдилището да искат главата му, забучена на кол?

— За какво изобщо говориш?

— Слава богу, че мама се спомина. Още веднъж би умряла заради това. Наистина. — Сюзан плачеше.

Боб ѝ каза:

— Ще отшуми.

— По дяволите, как можеш да го кажеш. По всички новинарски програми го тръбят…

— Не гледай.

— Мислиш, че съм луда? — попита го тя.

— Мъничко. В момента.

— Е, много ми помогна. Благодаря. Разказа ли ти Джими, че едно момченце в джамията припаднало, толкова се уплашило от свинската глава? Била започнала да се размразява, затова била оплескана с кръв. Знам какво си мислиш. Какво е това дете, което ще сложи свинска глава във фризера на майка си, без тя да знае, и после ще направи подобно нещо? Не можеш да отречеш, че така си мислиш, Боб. И това ме подлудява. Нали само преди малко ме нарече луда.

— Сюзан, ти…

— Човек трябва да очаква разни неща от децата, нали знаеш? Всъщност не знаеш. Автомобилни злополуки. Неподходящи гаджета. Лоши оценки, такива работи. Но не очакваш нещо свързано с проклетите му джамии, да му се не види.

— Ще дойда утре с кола, Сюзан. — Беше ѝ казал това още щом се обади. — Двамата ще го заведем в полицията. Ще ти помогна да овладеем положението. Не се притеснявай.

— О, не, няма да се притеснявам — рече тя. — Лека нощ.

Колко се мразеха двамата! Боб открехна прозореца, изтърси навън цигарата си, после си наля вино във водна чаша и седна в металния сгъваем стол до прозореца. На отсрещната страна на улицата лампи светеха в различни апартаменти. Имаше и частна шоупрограма: младото момиче, което се виждаше как се разхожда из спалнята по бикини и нищо нагоре. Никога не бе успял да зърне гърдите ѝ, само голия ѝ гръб, поради разположението на стаята; но се впечатляваше от това колко освободена изглеждаше. Та това беше като поле с метличини през юни.

Два прозореца по-нагоре живееше двойката, която прекарваше повечето време в снежнобялата си кухня; точно сега мъжът бърникаше из шкафа — май той беше онзи, който готвеше в къщата. Боб не обичаше да готви. Обичаше да яде, но, както бе подчертала Пам, той обичаше нещата, които обикновено децата с удоволствие похапват, безцветни манджи като картофено пюре или макарони със сирене. Хората в Ню Йорк обичаха храната. Храната заемаше важно място в живота им. Храната беше изкуство. Да бъдеш готвач в Ню Йорк бе все едно да си рок звезда.

Боб си наля още вино и пак се настани до прозореца. Не ми пука, както казваха хората в днешно време.

И готвач да си, и просяк да си, и развеждан милион пъти да си, на никого в този град не му пукаше. Напуши се до смърт на прозореца. Изплаши жена си и иди в ареста. Рай беше да живееш тук. Сузи никога не го разбра. Бедната Сузи.

Боб се напиваше.

Чу как в долния апартамент се отвори врата, чу стъпки по стълбите. Взря се през прозореца. Есмералда стоеше под уличната лампа, държеше каишка, раменете ѝ — приведени и разтреперени, и малкото кученце, и то стоеше там и трепереше.

— Ах, вие бедни същества — тихо промълви той. Никой, струваше му се в пиянската му невъздържаност, никой — никъде — нямаше отговорите.

* * *

През шест преки Хелън лежеше до съпруга си и го слушаше как хърка. Виждаше през прозореца в черното нощно небе самолетите на път за „Ла Гуардия“, на всеки три секунди, ако си направиш труд да броиш — както правеха децата ѝ, когато бяха малки, като звездички, дето прииждаха ли, прииждаха. Тази вечер къщата изглеждаше изпълнена с празнота и тя си спомни как преди децата ѝ спяха по стаите си и колко сигурно беше всичко в меката плавност на нощта. Помисли си за Закари там горе в Мейн, но не го беше виждала от години, та можеше да си представи само мършаво и бледо момче, което имаше вид на сираче. А и не искаше да мисли за него или пък за замразената свинска глава, или за мрачната си зълва, защото вече забелязваше как инцидентът ставаше дразнител за нежната структура на нейното семейство и вече усещаше леките пробождания на тревогата, които предхождаха безсънието.

Бутна Джим по рамото.

— Хъркаш.

— Съжалявам — можеше да го каже дори насън. Обърна се.

Напълно разсънена, Хелън се надяваше растенията ѝ да оцелеят, докато ги няма. Ана не я биваше много с цветята. То беше усет и или го имаш, или го нямаш. Веднъж, години преди Ана, семейство Бърджес бяха заминали на почивка и лесбийките от съседната сграда бяха оставили лавандуловите петунии, които изпълваха саксиите ѝ по перваза, да умрат. Хелън се бе грижила за тези растения всеки ден, окастряше лепливите умрели цветове, поливаше ги, подхранваше ги; те бяха като сладки гейзери, които се изливаха от предната част на прозорците на къщата, и хората се възхищаваха, когато минаваха край тях. Тя разказа на жените колко внимание е нужно за всяко цъфтящо растение през лятото и те потвърдиха, да, знаели. Но после да се върне от почивка и да открие, че са се спаружили на клонките! Плака тогава. Жените се преместиха скоро след това и Хелън бе доволна. Вече не можеше да бъде мила с тях, не истински, след като умъртвиха петуниите ѝ. Две лесбийки, наречени Линда и Лора. Дебелата Линда и Лора на Линда — така говореха за тях в дома на Бърджесови.

Бърджесови живееха в последната от редица залепени една до друга къщи. Отляво имаше висока облицована с варовик сграда — единствената кооперация в квартала. Линда-Лорови обитаваха приземния етаж на кооперацията и после го продадоха на един банкер, Дебора-дето-знае (съкратено от Дебора-дето-знае-всичко, за разлика от другата Дебора в сградата, която не знаеше всичко) и съпругът ѝ Уилям, който беше толкова невротичен, та им се беше представил като „Билям“. Децата понякога му викаха така, но тя ги молеше да са любезни, защото Билям преди доста години беше участвал във виетнамската война, а също жена му, Дебора-дето-знае, беше ужасно досадна и Хелън смяташе, че сигурно е отвратително да живееш с нея. Не можеше да излезеш в задния си двор, без Дебора-дето-знае да излезе и тя в нейния, и вътре в две минути ще спомене, че теменужките, които подреждаш, няма да оцелеят в тази част на градината, че лилиите имат нужда от повече светлина, че люляковият храст, който Хелън засади, ще умре (наистина умря), защото в пръстта има твърде малко варовик.

Дебора-дето-не-знае, от друга страна, беше мила жена, висока и нервна, психиатърка и нещо малко смахната. Но беше тъжно — съпругът ѝ изневеряваше. Хелън сама го беше открила. В къщата през деня нямаше хора и веднъж тя чу през стената възможно най-отблъскващите сексуални стонове. А когато надникна през прозореца към улицата, видя как мъжът на Дебора слезе по входното стълбище с някаква къдрокоса жена зад него. По-късно ги мерна заедно и в местния бар. А веднъж бе чула как Дебора-дето-не-знае казва на мъжа си: „Защо се заяждаш с мен тази вечер?“ Значи Дебора-дето-не-знае-всичко не знаеше всичко. В този смисъл на Хелън не ѝ харесваше да живее в града. Джим крещеше като абсолютен психопат по време на баскетболния сезон. „Тъп задник!“, псуваше той телевизора и Хелън се безпокоеше съседите да не си помислят, че тя е обектът му. Дори бе мислила дали да не им спомене нещо по този повод на майтап, но после реши, че когато се защитава правдивостта, колкото по-малко говориш, толкова по-добре. Не че щеше да излъже.

И все пак.

Съзнанието ѝ препускаше ли, препускаше. Какво бе забравила в багажа? Не ѝ беше приятно да си представи как някоя вечер, когато се облича за вечеря с Англинови, ще открие, че не си е взела подходящите обувки — и просто така тоалетът ѝ ще е съсипан. Подпъхна завивката под себе си и осъзна, че телефонният разговор със Сюзан тази вечер все още витаеше из къщата, тъмен, безформен и злокобен. Тя седна.

Това се случва, когато не можеш да заспиш и когато в главата ти изниква образът на замразена свинска глава. Тя отиде в банята и намери сънотворно, и помещението беше чисто и познато. Обратно в леглото се приближи до мъжа си и само след минути почувства лекото подръпване на съня, и беше толкова щастлива, че не е Дебора-дето-знае или пък Дебора-дето-не-знае, толкова щастлива, че е Хелън Фарбър Бърджес, толкова щастлива, че има деца, толкова щастлива да е тъй доволна от живота.

Но пък какъв напън на другата сутрин!

В съботен ден, когато Парк Слоуп се разкриваше в целия си размах — деца на път за парка с футболни топки в мрежестите чанти, бащите им — следят светлината на светофара и ги побутват да бързат, млади двойки, дошли в кафенетата с коси, още мокри от взетия след сутрешна любов душ, хора, които същата вечер очакваха гости, вече обикаляха из Гранд Арми Плаза в края на парка, за да претършуват зеленчуковия пазар за най-добрите ябълки и хляб, и букети с цветя, с ръце, отрупани с кошници и обвити в хартия стебла слънчогледи — насред всичко това се срещаха, разбира се, и типичните дразнения, които човек би открил навсякъде из страната, дори в този квартал, където хората в голямата си част излъчваха усещането, че са точно там, където искат да бъдат. Ето я майката, чиято дъщеричка я моли за кукла Барби за рождения си ден, а майката казва не, Барбитата са причината момичетата да са кльощави и болни. На Осма улица един доведен баща мрачно се мъчи да научи своеволното хлапе да кара колело, придържайки отзад седалката, докато то с побеляло от страх лице лъкатуши и го поглежда за някоя похвала — съпругата на мъжа свършва курса си от химиотерапия за рак на гърдата, няма спасение от това. На Трета улица двойка спори за сина — тийнейджър — дали трябва да му разрешат да си седи в стаята в този слънчев есенен ден. Така, имаше си недоволства… а семейство Бърджес си имаше свои собствени грижи.

Колата, поръчана да закара Хелън и Джим на летището, не се появи. Чантите им бяха на тротоара и Хелън остана да ги пази, докато Джим влезе и излезе от къщата, говорейки по мобилния си телефон с диспечерската служба. Дебора-дето-знае цъфна на тротоара и ги попита накъде са тръгнали в този хубав слънчев ден, сигурно е прекрасно да ходиш толкова често на почивка. Хелън трябваше да каже, извинете, моля, трябва да позвъня по телефона, да извади собствения си апарат от чантата и да се престори, че звъни на сина си, който (в Аризона) сигурно беше дълбоко заспал. Но Дебора-дето-знае чакаше Билям и Хелън трябваше да проведе измислен разговор в слушалката, тъй като онази все се усмихваше в нейна посока. Билям най-сетне се появи и ето ги двамата, отдалечиха се по тротоара, хванати за ръка, което на Хелън ѝ се стори много демонстративно.

Междувременно Джим, който крачеше из фоайето, забеляза, че и двата комплекта ключове за колата висяха на ключодържателя до вратата. Боб не беше взел ключа снощи! Как щеше да кара до Мейн без проклетия ключ? Джим изкрещя този въпрос към Хелън, приближавайки към нея на тротоара, а тя тихичко му отговори, че ако викне още веднъж по този начин, ще я накара да се премести в Манхатън. Той разклати ключовете под носа ѝ.

— По кой начин смята да стигне дотам? — прошепна свирепо.

— Ако беше дал ключ от къщата на брат си, това сега нямаше да е проблем.

Откъм ъгъла се зададе с бавна скорост черен седан. Джим размаха ръка над главата си в жест, приличен на задния замах при кроула. И тогава най-после Хелън бе напъхана на задната седалка, където пооправи косата си, докато Джим се обади по мобилния си телефон на Боб.

— Вдигни, Боб. — И после: — Какво става с теб? Току-що се събуждаш? Но нали трябваше да си тръгнал за Мейн? Какво искаш да кажеш, че си будувал цяла нощ? — Джим се приведе напред и каза на шофьора: — Спрете за момент на ъгъла на Шесто и Девето. — Облегна се назад. — Е, познай какво държа в ръка. Хайде, познай, тъпчо. Точно така, ключа за колата ми. И чуй ме — слушаш ли ме? Чарли Тибетс. Адвокат за Зак. Ще се видите в понеделник сутрин. Можеш да останеш до понеделник, не се прави, че не можеш. На „Правна помощ“ хич не ѝ пука. Чарли е извън града за уикенда, но снощи се сетих за него и му се обадих. Той е нашето момче. Добро момче е. Всичко, което имаш да направиш през следващите два дни, е да овладееш събитията, разбираш ли ме? Сега слез долу на тротоара, ние пътуваме за аерогарата.

Хелън натисна бутона, който сваляше прозореца, показа лицето си на свежия въздух.

Джим се облегна, взе ръката ѝ.

— Ще си прекараме невероятно, любима. Точно като онези пръдливи двойки от брошурите. Страхотно ще бъде.

Боб стоеше пред сградата, в която живееше, облечен в долнище на анцуг и тениска, и мръсни спортни чорапи.

— Хей, куче мръсно — извика Джим. Подхвърли му ключовете през отворения прозорец и Боб ги улови с една ръка.

— Забавлявайте се — помаха им с ръка.

Хелън се впечатли от лекотата, с която той хвана ключовете.

— Късмет там горе — извика му.

Седанът зави край ъгъла, изчезна от полезрението и Боб се обърна с лице към сградата. Когато беше малък, бе избягал в гората, за да не гледа как колата отвежда Джим в колежа, и сега също му се щеше да избяга там. Вместо това стоеше на разбития цимент до металните контейнери за боклук и снопове слънчеви лъчи пронизваха очите му, докато стискаше в ръка ключовете.

В по-ранни години, все още сравнително нов в града, посещаваше една терапевтка на име Илейн. Беше едра жена, подвижна, на годините, на които бе той сега, което, разбира се, тогава му изглеждаше доста напреднала възраст. Бе седял обкръжен от нейното благосклонно присъствие, като чоплеше с пръст в една дупка в облегалката на кожения диван и поглеждаше притеснено към смокиновото дръвче в ъгъла (растение, което би изглеждало изкуствено, ако не беше очевидният и тъжен наклон към тъничката цепка светлина, която проникваше през прозореца, и способността му да отгледа за шест години едно-единствено ново листо). Ако точно сега Илейн беше тук с него на тротоара, щеше да му каже: „Боб, стой в настоящето.“ Защото смътно той осъзнаваше онова, което се случва с него, докато колата с брат му изчезваше от погледа му зад ъгъла, оставяше го, смътно, той знаеше… ох, бедната Илейн, вече мъртва от някаква ужасна болест, а беше направила такива усилия заради него, толкова мила — с нищо не му помогна. Слънчевата светлина го разбиваше. Боб, който бе на четири годинки, когато баща му умря, помнеше само слънцето върху капака на колата в онзи ден и това, че баща му го покриха с одеяло, и също… винаги… страховития шепот на Сюзан: „Всичко е по твоя вина, глупава главо.“

Сега, застанал насред тротоара в Бруклин, Ню Йорк, Боб си представи как брат му хвърля ключовете на колата, изчезващия зад ъгъла седан, помисли за задачата, която го очакваше, и чу в себе си вика „Джими, не си тръгвай“.

Есмералда се показа от вратата.