Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (18)

2

Семейната стая в къщата на Джим и Хелън губеше дневната светлина по-бързо от другите части на къщата, тъй като беше на приземния етаж и долните первази на прозорците се изравняваха с нивото на тротоара. Между прозорците и тротоара имаше малка предна градина с обичайните храсти в саксии и един деликатен японски клен, чиито разперени клони опираха в стъклата. През зимата Хелън винаги спускаше капаците на стаята рано. Те бяха от махагон и бяха много стари, излизаха от специални гнезда, вградени в стената. Това беше ритуал, на който се наслаждаваше от години, сякаш завиваше къщата с одеяло, преди да заспи. Но днес следобед задачата не ѝ доставяше удоволствие. В съзнанието ѝ се бе загнездило едно малко притеснение за вечерта: щяха да ходят на опера с Дороти и Алън, но не ги бяха виждали през целия празничен сезон. Досега не я беше грижа за това; къщата бе населена с децата за Деня на благодарността и Коледа (като Емили в крайна сметка не замина при семейството на приятеля си), така че онези седмици бяха запълнени с приготовления, а после — с хора. Захвърлени ботуши и шалове, трохи от гевреци, приятели от гимназията, пране за сгъване, маникюр с момичетата и филми вечер с цялата фамилия, сгушена заедно отново в същата тази стая. Блаженство. Под което човъркаше тиха паника: никога повече нямаше да живеят всички заедно в този дом. И после си заминаха. Къщата — тиха, чак застрашително. В стаите тежеше хладината на промяната.

След като затвори и последния капак, Хелън погледна ръката си и видя, че големият диамант от годежния ѝ пръстен липсва. Отначало мозъкът ѝ трудно регистрира това, тя все поглеждаше платинените скоби, които стърчаха във въздуха, без да държат нещо. Топлина нахлу към лицето ѝ, погледна по повърхността на первазите, отвори капаците и пак ги затвори, затърси по пода наоколо, провери в джобовете на всички дрехи, които бе обличала. Обади се на Джим. Той беше в съвещание. Обади се на Боб, който работеше от дома си, защото трябваше да се съсредоточи върху едно сложно резюме, чийто срок беше на следващия ден. Въпреки това се съгласи да прескочи.

— Леле! — възкликна и стисна ръката ѝ, като премига. — Направо ти призлява. Все едно се поглеждаш в огледалото и виждаш, че ти е паднал предният зъб.

— О, Боби. Ужасно си добричък — защото точно така си беше.

Боб измъкваше възглавниците на дивана, когато Джим си дойде в такова бясно настроение, че двамата с Хелън спряха търсенето.

— Тоя проклет Дик Хартли, тая идиотка Даян Додж! Тъпи, тъпи путки, тъпоумен щат, мразя го този тъп щат!

По този начин Боб и Хелън научиха за заведеното същия ден дело за нарушаване на гражданските права.

— Дори Чарли бе изненадан — гласът на Сюзан звучеше паникьосано през високоговорителите в кабинета на Джим до спалнята на горния етаж. — Не знам защо правят това сега. Изминаха три месеца. Защо чакаха толкова дълго?

— Защото са некомпетентни — отговори Джим, почти крещейки. Той седеше с вкопчени в подлакътниците на ергономичния си стол ръце, а Боб и Хелън седяха до него. — Защото Дик Хартли е олигофрен и му трябваше толкова време, за да изкара на предна линия тъпата си помощничка лейди Даяна.

— Но просто не разбирам защо го правят — гласът на Сюзан потрепна.

— За да градят репутация на „добри“. Затова — Джим се наведе напред толкова бързо, че столът изпука. — Защото самата Даян Додж сигурно иска да седне един ден в стола на главния прокурор или пък да се кандидатира за губернатор, или за Конгреса, та е добре това да стои в малкото ѝ либерално резюме — как се е борила на страната на добрите — той затвори очи за миг. — Мръсна путка — добави.

— Джим, стига. Отвратителен си — каза Хелън и се наведе напред, а ръката ѝ предпазващо покриваше пръстена. — Сюзан? Сюзан? Чарли Тибетс ще се погрижи за това — Тя се облегна назад, после пак се наклони и добави: — Аз съм, Хелън.

Лицето ѝ беше поруменяло и влажно. Боб не беше убеден, че някога я е виждал такава; дори косата ѝ изглеждаше слегнала от отчаяние, докато я отмяташе от очите си. Каза ѝ:

— Няма да закъснееш, един куп време имаш — защото знаеше, че тя се безпокои за оперния им ангажимент с Англинови, беше чул за това, докато двамата местеха възглавници и търсеха диаманта, който бе изпаднал от пръстена ѝ.

Хелън отвърна тихо:

— Но сега, след като Сюзан се обади с тази ужасна новина, Джим ще е бесен цялата вечер и… Ох, направо ми прилошава при вида му — добави тя, като завъртя пръстена наобратно.

— Хей, вие, спрете — Джим махна с ръка назад. — Сюзан, кажи какво става с федералните?

С разтреперан глас тя му разказа как федералните намекнали на Чарли, че тяхното разследване все още тече, а самият той чул, че сомалийската общност натискала федералните власти, особено сега, когато щатът е придвижил нещата. Или нещо подобно, наистина не могла да разбере всичко съвсем точно. Щели да влязат в съда следващия вторник. Чарли и Зак трябвало да се явят, и двамата облечени в костюми, но Зак нямал костюм, не знаела какво да направи.

— Сюзан, слушай внимателно — Джим заговори бавно. — Това, което трябва да направиш, е да заведеш сина си в „Сиърс“ и да му купиш костюм. А ти самата трябва да си събереш акъла като голямо момиче и да се справиш с тези лайна — Джим се пресегна и изключи високоговорителя, като същевременно вдигна слушалката. — Добре, добре, съжалявам. Затваряй, Сюзан. Трябва да се обадя на някои хора — бутна ръкавелите нагоре, за да погледне часовника си. — Може все още да са в офиса.

— Джим, какво правиш? — Хелън се изправи.

— Скъпоценна, не се тормози за този пръстен. Ще го поправим — той погледна към нея. — И имаме много време, за да се приготвим за операта.

— Но това беше оригиналният диамант — очите ѝ плувнаха в сълзи.

Джим натискаше бутоните на телефона на бюрото си и след малко каза:

— Джим Бърджес. Много ще ѝ бъда благодарен, ако ми се обади — после: — Здравейте, Даян, Джим Бърджес. Не мисля, че сме се срещали. Как сте? Там горе имате сняг, чувам. Да, права сте, не се обаждам заради снега. Да. Точно затова ви се обаждам.

— Не мога да понеса всичко това — рече Хелън. — Отивам под душа.

— Разбирам — каза Джим. — Наистина разбирам. Но разбирам също, че това е глупава пакост на едно хлапе. И е неразумно… — той бодна телефона с пръст. — Наистина казах неразумно, да. Да, наясно съм, че едно малко момче е припаднало в джамията. И Закари също го знае, ужасно е, да. Знам, че господин Тибетс го представлява. Аз плащам на господин Тибетс. Не ви се обаждам като адвокат на Закари, обаждам се като негов чичо. Чуйте ме, Даян. Това е хулиганство. Последно като проверих, наказателното право се занимаваше с тези неща, затова то ще се гледа в наказателен съд. Нарушаването на гражданските права не е… — той се обърна към Боб и без звук произнесе „егаси мръсницата“. — Към политическа кариера ли сте се насочили, госпожице Додж? Това ми мирише много на политика. Не, определено не ви заплашвам, това е от ясно по-ясно. Да поставям под въпрос неподкупността ви ли? Мъча се да разговарям с вас. Ако сомалийско дете беше подхвърлило свинската глава, щяхте ли да стигнете дотук? Е, точно за това говорим. Ако Закари беше травестит с бисексуални наклонности, също не бихте предприели това. Той е под ожесточения обстрел на щата, защото е едно тъжно бяло хлапе. И вие знаете това. Три месеца са минали? Опитвате се да го тормозите ли? Добре, добре.

Джим затвори, като потропваше бясно с молива по бюрото. Хвана го с двете си ръце и го пречупи на две.

— Някой ще трябва да иде там горе — той завъртя стола си обратно, за да погледне Боб. — И това няма да съм аз — шумът от душа се чуваше от коридора. — Пак ми кажи какво правеше тук?

— Хелън ми се обади да ме помоли да дойда да потърсим диаманта ѝ.

Джим се огледа из стаята, очите му се плъзнаха по рафтовете с книги, снимките на децата на различни възрасти. После бавно поклати глава и отново погледна към Боб.

— Това е само пръстен — прошепна.

— Ами, това е нейният пръстен и тя е разстроена.

Джим се изправи.

— Целунах задника на Дик Хартли — каза той. — Но той е одобрил това. Те са тръгнали да преследват племенника ми… а единствената причина, поради която аз се вдигнах да ида там горе, беше да се уверя, че този идиотски либерален фашизъм няма да се развихри.

— Ти отиде в Мейн, за да подкрепиш Зак и да направиш всичко по силите си, но не се получи. Това е.

Джим седна обратно, приведен напред с лакти върху коленете си. Тихо изрече:

— Само да можех да изразя, да можех да облека в думи, да можех да намеря начин да обясня колко много го мразя този щат.

— Вече ми го обясни, добре, сега забрави. Аз ще ида за заседанието на съда. Имам предостатъчно спестени дни отпуск. Ти заведи жена си на опера и ѝ купи нов пръстен.

Боб потърка врата си. Две трети от семейството не бяха избягали, ето това си мислеше. Той и Сюзан — което включваше и детето ѝ — бяха обречени още от деня, в който умря баща им. Бяха се мъчили, а и майка им се бе мъчила заради тях. Но само Джим беше успял.

Когато минаваше покрай брат си, той го сграбчи за китката. Боб се спря при неочаквания жест.

— Какво има? — попита.

Джим гледаше към прозореца.

— Нищо — и бавно отдръпна ръката си.

В другия край на коридора шумът от душа спря. Чуха отварянето на вратата на банята, а после и гласа на Хелън:

— Джими? Цяла вечер ли ще бъдеш в мрачно настроение? Защото е „Ромео и Жулиета“ и не искам да я гледам с мрачен съпруг от едната ми страна и мрачната Дороти от другата.

Боб чуваше как тя се мъчи да придаде закачливост на гласа си. Джим извика:

— Ще бъда добър, любима — а на Боб тихо пошушна: — „Ромео и Жулиета“? За бога! Това ще ме поизмъчи.

Боб бавно вдигна рамене.

— Като имаме предвид какви ги върши нашият президент в затворите извън териториални ни води напоследък, не съм убеден, че можем да наречем мъчение посещение в Метрополитън опера в компанията на съпругата. Но всичко е относително. Знам — съжали за думите и се приготви за остър отговор от страна на Джим.

Но той стана и заяви:

— Прав си. Искам да кажа, наистина си прав. Тъпа страна. Тъп щат. Доскоро. Благодаря, че ѝ помогна да потърси камъка.

* * *

Докато се връщаше от къщата на брат си и заобикаляше разни кучета, които душеха тротоара, а стопаните им безразлично подръпваха каишките им, мозъкът на Боб ровеше все по-дълбоко и по-дълбоко, спомняйки си времето, когато беше адвокат по наказателни дела. Тогава си представяше как пуска към журито едно мехурче съмнение, емболия, която да препречи пътя на стабилния поток логика, извиращ от фактите по случая. И сега едно мехурче съмнение пулсираше в него; съмнение, което се разрастваше, откакто Джим му го пусна в Шърли Фолс, тъй че дори сега, когато новината за най-новата опасност, застрашила Зак, стигна до тях, той се движеше край хората по тротоара и мислеше единствено за бившата си жена. По пътя обратно до Ню Йорк омаловажаващите реплики на Джим не успяха да го разубедят, но той не го притисна за по-обстойно обяснение. Мисълта, че Джим обяви Пам за паразит, беше абсурдна. Но да каже, че е неудовлетворена и че успява да си набави онова, от което се нуждае, не беше абсурдно. Ако обаче тя наистина му се бе предложила и по време на разговора „е направила много лош избор кому да се довери“, тогава какво за бога би могло да означава това?

Боб заобиколи едно куче, а стопанинът му го дръпна за каишката. Ужасяващо е как крахът на брака му го разнебити. Тишината, след като толкова дълго на нейно място бе звучал гласът на Пам, нейното бъбрене, смехът ѝ, категоричните ѝ мнения, внезапните ѝ ревливи настроения — липсата на всичко това, тишината, без шума от течащия душ, от отварянето и затварянето на чекмеджетата на бюрото, дори от безмълвието на собствения му глас, защото той не разговаряше, като се върне вкъщи, не разказваше на никого за деня си — тази тишина направо го убиваше. Ала действителният край оставаше в мъгла и каквито и подробности да проникваха до съзнанието му, то много бързо се извръщаше настрана. Лошо нещо беше краят на един брак. Независимо по какъв начин се случва, винаги беше лошо. (Горката Есмералда от долния етаж, където и да се намираше сега.)

Спомни си как Сара, беше миналата година, каза: „Никой не напуска един дълъг брак, без да има намесена трета страна. Тя те е мамила, Боб“, а той тихо се бе възпротивил, че случаят не е такъв. (А и да е бил, какво значение имаше то сега?) Но намекът на Джим за поведението на Пам го разстрои. Не присъства на коледното ѝ тържество тази година, като се оправда, че е зает, и вместо това отиде в „Бар и Грил“ на Девета улица. Преди носеше на момчетата ѝ коледни подаръци и смяташе, че би трябвало пак да го направи, но не би. Смяташе също, че се държи нелепо и извика в съзнанието си образа на някогашната си и винаги обичана терапевтка Илейн: „Какво най-много те безпокои в това, Боб?“ „Фактът, че тя не е това, което мислех, че е.“ „И коя, мислиш, е тя всъщност?“

Не знаеше.

Обърна се и влезе в „Бар и Грил“ на Девета улица, където някои от редовните посетители се бяха настанили вече на високите столчета. Червенокосият му кимна точно когато телефонът му започна да звъни.

— Сузи — каза Боб, — почакай. — Поръча си чисто уиски. После ѝ се обади пак: — Знам, че ти е трудно. Знам. Ще бъда при теб за делото. Да, нека Чарли репетира с него, така се прави. Не, няма да бъдат лъжи. Всичко ще мине добре — послуша малко, затвори очи. После повтори: — Знам, Сузи. Всичко ще бъде наред.

* * *

Фактът, че Хелън смяташе Дороти за нетактична и досадна, съвсем не промени неудобството, което изпитваше на път за Линкълн Сентър, когато си даде сметка, че Дороти почти не се бе обаждала след пътуването им до Св. Китс и това можеше единствено да се дължи на факта, че Англинови се бяха отегчили от тях. Джим я увери, че няма такова нещо, че те изживяват много труден период с дъщеря си, че цялото семейство ходи на терапия, че Алън я смята за скъпа и безрезултатна, а Дороти плаче на всяка сесия.

Хелън се мъчеше да не забравя това, когато поздрави Дороти, настанявайки се на мястото си в ложата, която държаха от години със сезонни билети. Под тях оркестърът започваше онези приятни нехармонични звуци, с които настройваше струните си, докато хората продължаваха да пълнят салона. Имаше някакъв дискретен разкош в тази сцена. Огромните канделабри, които скоро щяха да се издигнат, тежката завеса, толкова великолепно нагъната там, където ръбът ѝ опираше в сцената, панелите, които стигаха високо, високо, за да поглъщат шума и да възвръщат шума — всичко това беше тъй познато на Хелън, винаги ѝ доставяше наслада. Но тази вечер друга мисъл прониза съзнанието ѝ — че е заключена в кадифен ковчег, че оперите продължават твърде дълго и че никога няма да си тръгнат по-рано, защото самата Хелън нямаше да го позволи; околните те смятаха за дилетант, ако си тръгнеш по-рано.

Върна погледа си обратно към Дороти, на която по нищо не личеше да е имала сълзливи сесии всяка седмица. Очите ѝ бяха бистри и идеално гримирани, тъмната ѝ коса както винаги издърпана назад в кок ниско на врата. Тя наклони леко глава, когато Хелън каза:

— Днес си загубих диаманта от годежния пръстен, направо зле ми стана.

В паузата Дороти я попита дали Лари харесва Университета в Аризона и Хелън отговори, че много го харесва и че има приятелка на име Ариел, която изглеждала наред, но — разбира се, не се били срещали — и Хелън не била съвсем сигурна, че е подходяща за Лари.

Втренченият поглед на Дороти — никаква усмивка или кимване — докато Хелън разправяше това, сякаш ѝ казваше: „И за кенгуру да се ожени, кой го е грижа, на мен не ми пука“, и това, докато музиката отново започваше, нарани Хелън, защото приятелите играеха театър един пред друг, така функционираше обществото. Но Дороти обърна поглед към сцената и не помръдна, а Хелън кръстоса крака, усещайки как черният ѝ чорапогащник се е увъртял около бедрата, несъмнено от това, че трябваше да го вдигне набързо в тоалетната, докато гонгът звучеше предупредително. Какво са постигнали феминистките, мислеше си тя, щом жените все още трябва да чакат двойно по-дълго на опашката в женската тоалетна?

Ох, щеше цяла вечност да отнеме, докато „Ромео и Жулиета“ умрат. Ромео беше един дундест певец с бебешко син чорапогащник; не би могъл и посмъртно да прикове вниманието на тази Жулиета, поне трийсет и пет годишна и изливаща в песен едрогърдата си душа. Боже милостиви, помисли си тя, намествайки се отново на стола, хайде, намушквай се с този реквизитен нож и умирай.

В следващата пауза Джим каза на Алън:

— Добра е. Всъщност страхотна е.

— Жулиета ли? — попита Хелън. — Смяташ, че е страхотна? Аз не го споделям.

— Новата помощник-адвокатка.

— О — възкликна тя небрежно. — Да, вече си го казвал.

Алън се наведе пред Джим.

— Хелън, както винаги, изглеждаш прекрасно. Липсваше ми, не съм те виждал отдавна. Преживяваме ужасни времена, може би Джим ти е казал.

— Толкова съжалявам — рече тя. — И на мен ми липсвахте.

Когато Алън се пресегна и стисна ръката ѝ, тя шокирана установи, че усеща себе си да реагира по някакъв бегло сексуален в благодарността си начин.