Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (33)

10

— О, Хелън, Хелън, Хелън!

— Защо? — шепнеше тя непрекъснато, докато гледаше как мъжът ѝ говори. — Защо? Защо, Джим? — Той вдигна безпомощно рамене. Очите му бяха малки и сухи.

— Не знам — повтаряше той. — Не, знам, Хели.

— Обичаше ли я?

— Не.

Денят беше топъл и Хелън стана и затвори всички прозорци. После пусна и капаците.

— И всички знаят — промълви тихо, изумено, докато се връщаше да седне на ръба на масичката.

— Не, Хели, потулиха го.

— Не могат да потулят такова нещо. Тази ужасна курва, самата тя разправя на хората.

— Не, Хели. Това е част от споразумението. Не може да говори за това.

— О, какъв глупак си, Джим Бърджес. Абсолютен, отвратителен глупак. Такова момиче има приятели. Момичетата говорят. Говорят си за глупавата съпруга. Ти говорил ли си ѝ за мен?

— Боже мили, разбира се, че не.

Но тя видя или по-скоро усещаше, че го е правил.

— Разказа ли ѝ как едва не умрях в Аризона, защото не ми обръщаше внимание? Защото, когато поисках да се върнем в хотела онзи ден, ти ми отказа?

Той не отговори, само стоеше с отпуснати ръце.

— И всеки ден, в който излизаше от тази къща, отиваше в библиотеката? Всеки божи ден си ме лъгал по този начин?

— Страх ме беше, Хели.

— Отиде ли да я видиш?

— О, не, за бога, не.

— Къде беше снощи?

— В Атланта, Хелън. Разпитвах свидетели. Помагах да се приключи делото.

— О, боже мой, лъжеш.

— Хели, моля те, не лъжа. Моля те.

— Къде е тя сега?

— Не знам. Не знам дори дали е още във фирмата. Не разговарям с никого там освен с Алън понякога, тъй като той ми разпределя делата.

— Ама ти лъжеш! Щом си бил в Атланта снощи, трябва да те е придружавал някой от фирмата. Тъй че или не си бил в Атланта, или наистина разговаряш с други освен с Алън там. И прекрасно знаеш тя къде е.

— С мен в Атланта беше един сътрудник. Той не я е споменал, защото дори не знае…

— Лошо ми е — в банята тя почти му позволи да я погали по косата, но не повърна, затова го отблъсна. Имаше нещо театрално в жестовете ѝ. Те бяха искрени, както и всичко, което казваше. Но начинът, по който си движеше ръцете, по който произнасяше думите, никога не се бе държала така, затова го чувстваше чужд. Помъчи се да е спокойна, разбирайки, че щом веднъж той я напусне, тя ще подивее в тази чуждост — изправена пред бездна от истерия. Изведнъж блокира.

— Не разбирам — продължаваше да повтаря. Джим остана прав и тя го накара да седне.

— Но не близо до мен. Не те искам близо до мен — и после силно: — Не те искам наблизо — отдръпна се още по-навътре в ъгъла на дивана. Не казваше това, за да го нарани. Просто не го искаше наблизо. Искаше да бъде далеч, далеч. Чувстваше се като паяк, свита на топка.

— О, господи — прошепна, усещайки, че приближава бездната, която я очакваше.

— Каква грешка сторих? — попита.

Той седеше на ръба на кожената табуретка, устните му почти бели.

— Никаква.

— Не е вярно, Джим. Трябва да съм направила нещо, за което никога не си ми казал.

— Не, не, Хели.

— Моля те, опитай се да ми обясниш защо — каза го добронамерено, заблуждавайки и двамата.

Той не я погледна. Но започна бавно да говори с изречения. Каза, че отиването му в Мейн, да се погрижи за Зак, в което се провалил и в което и Боб се провалил, го накарало да се почувства наистина ядосан, бесен, като тръба, през която се излива ръждива вода.

— Не разбирам — искрено каза тя.

Той отвърна, че също не разбира. Но каза, че е искал да се затътри на някое далечно място и никога да не се върне. Като видял в какво окаяно състояние е Зак и празнотата в живота на Боб…

— Празнотата в живота на Боб ли? — едва не изпищя тя. — Празнотата в живота на Боб те е подтикнала да започнеш тази противна любовна връзка в службата? А животът на Боб дори не е празен! За какво говориш?

Той я погледна с малките си, уплашени очички.

— Не знам, Хелън. От мен се очакваше да се грижа за всички. Да порасна. Това ми беше задължението. А после си тръгнах, когато мама умря, и не бях подкрепа на Сюзан и Зак, когато Стив ги напусна, а Боб…

— Спри, спри. Очаквало се да се грижиш за всички ли? Какво е новото тук, Джим? Как това изведнъж стана новина? Не мислиш ли, че съм те слушала на тази тема и преди? Честно… добре, наистина честно, Джим, не мога да повярвам, че ми казваш това в този момент.

Той кимна и сведе глава.

— Но продължавай — каза накрая. Не знаеше какво друго да стори.

Той огледа стаята, после се взря в нея.

— Децата ни напуснаха — протегна ръка и я размаха във въздуха, да покаже празнотата на къщата. — Всичко изглеждаше толкова, толкова… ужасно. А Ези ме караше да се чувствам важен.

И сега плачът на Хелън се надигна, протяжни, разтърсващи, пресекващи ридания и звуци и Джим приближи и предпазливо докосна ръката ѝ. Понякога тя извикваше думи или фрази, за да докаже, че не животът на Боб е празен, а този на Джим, че тя е страдала за заминаването на децата и той никога дори малко не я бе успокоил и че никога не би си помислила да иде и да намери някого, с когото да преспи, за да се почувства важна, че той е провалил всичко, как не можел да види, че е сторил това? Той разтри ръката ѝ и ѝ призна, че е наясно.

И никога, ама никога повече да не изрича името на тази ужасна жена. Да споменава името ѝ вкъщи! Тя няма деца, нали? Не, разбира се, че не. Такава жена не е нищо друго освен локва пикня на пода. И Джим се съгласи с нея, и никога нямаше да спомене името ѝ отново, не искаше никога да го споменава нито тук, нито някъде другаде.

Тази нощ заспаха прегърнати, облечени в пижамите си, страхуващи се.

Хелън се събуди рано, светлината зеленееше и слънцето още не беше изгряло напълно. Съпругът ѝ не беше до нея.

— Джим? — Той седеше на стола до прозореца, обърна се към нея, но не каза нищо. Тя прошепна: — Джими, всичко това случи ли се наистина? — Той кимна. Под очите му имаше тъмни кръгове.

Тя се поизправи и веднага потърси дрехите си. Влезе в гардеробната и навлече това, което бе носила и предния ден, после го съблече — ще изхвърли тези дрехи — и избра други. Обратно в спалнята каза:

— Ще трябва да кажеш на децата — Джим се сви от ужас, после кимна. Тя веднага добави: — Аз ще кажа на децата — защото не искаше да ги плаши, а, естествено, те щяха ужасно да се уплашат, тя самата никога не се бе чувствала толкова уплашена.

Той каза:

— Моля те, не ме напускай.

А тя отвърна:

— Аз не те оставих. Ти ме остави — и имаше предвид това, че той бе станал от леглото, беше я изоставил в съня ѝ. Но после добави: — Искам да си идеш.

Не искаше той да си тръгва, но пък сигурно отвътре ѝ беше дошло, защото непрекъснато го повтаряше, дори когато той започна да слага вещи в един куфар, още го повтаряше. „Искам да си идеш. Всичко, което искам, е да съм далеч от теб.“ Тя не можеше да повярва, че той ѝ вярва. Искаше този човек — отвратителен, ужасяващ — да си отиде; това имаше предвид. Когато той спря и я погледна, блед и паникьосан, тя каза:

— Върви! Върви! Искам да си идеш.

Каза, че го мрази. Каза, че му е отдала живота си. Каза, че винаги безрезервно му е вярвала. Вървя с него до вратата и му натякваше, че нито веднъж не му е изневерявала. Каза пак, че иска той да си върви.

Изтича нагоре по стълбите, за да не чуе щракването на решетъчната врата. А после започна да обикаля из къщата, викайки: „Джим! Джим!“ Не можеше да повярва, че би могъл да го направи, просто да си тръгне. Не можеше да повярва на нищо от случилото се.

— Джим! — викаше го. — Джим!

* * *

По река Хъдсън непрекъснато се движеха баржи и влекачи, а също и платноходи. Но на Боб повече му правеше впечатление начинът, по който тя се променя според часа на деня и, разбира се, от времето. Сутрин водата често бе спокойна и сива, следобед вече слънцето я обливаше с великолепие, а пък в събота лодките се събираха като флотилия от играчки, както той ги виждаше от прозореца си на осемнайсетия етаж. Привечер слънцето хвърляше огромни струи от розово и червено и водата блестеше, сякаш бе оживяла картина, цветните петна се раздвижваха, плътни и вълнуващи, а светлинките на Ню Джързи сякаш обозначаваха някакъв чуждоземен бряг. През цялото време, в което бе живял в Ню Йорк, той (сега така си мислеше) изненадващо не проявяваше интерес към историята на града. В Мейн в ранна възраст още бе научил неща за индианците абнаки и пътуванията им надолу по течението на река Андроскогин всяка пролет, за да сеят по пътя си семена, а на връщане прибирали реколтата. Но това тук беше Хъдсън и каква ли беше нейната история? Боб накупи книги, едната го водеше към другата, а после зачете за остров Елис, за който, естествено, знаеше нещичко, ама не съвсем. (Израснал беше в Шърли Фолс и никой от неговите познати и роднини не беше влязъл в страната през остров Елис.) Гледаше документалните филми и се навеждаше напред към телевизора, за да види тълпата от хора, които прииждаха напред, пристъпящи на земята с такова упование и страх, защото някои от тях щяха да бъдат върнати обратно… ако лекарите решаха, че са слепи или имат сифилис, или просто са луди — и те знаеха това. Когато ги пропускаха с помахване на ръката, тези хора с отсечени движения в черно и бяло, Боб усещаше облекчение за всеки един от тях.

Самият той навлизаше в един свят, където всичко изглеждаше изпълнимо. Това бе неочаквано и постепенно, но също така бързо. Есента върна града към обичайното му всекидневие и животът му протичаше необременен от онзи външен слой на съмнение, към който бе тъй привикнал, та дори не бе знаял, че съществува, докато той не изчезна. Спомените му за август бяха оскъдни, само усещането за жегата и целеустремеността на града, както и за бушуващите вихрени ветрове в него самия. Недопустимото се беше случило: Джим не присъстваше в живота му. Понякога се събуждаше с болка и можеше само да мисли — Джим. Но Боб не беше в първа младост и бе вкусил своя дял от поражения. Познаваше тишината, която дойде, заслепяващата сила на паниката, но знаеше също, че всяка загуба носеше в себе си и някакво странно, едва доловимо чувство за освобождение. Той не беше особено аналитичен тип и не се отдаде на размишления върху това. Но през октомври вече имаше много дни, в които го завладяваше чувството за праведност, една освободеност в крайниците, беглото усещане за гравитация. То му припомни един момент от детството му, когато откри, че най-после може да оцветява, без да излиза от очертанията.

В работата забеляза, че хората често идват за помощ при него с широко отворени очи. Може би винаги е било така. Свикна портиерът да му кима със „Здравейте, г-н Боб“ и Рода и Мъри да отварят входната си врата: „Бобала! Ела изпий чаша вино с нас!“ Една вечер гледа момченцата на семейството по-надолу в коридора, разходи кучето на друг, поливаше цветята на съседи, които бяха заминали нанякъде.

Поддържаше ред в апартамента си и това — повече от факта, че пиеше рядко и пушеше само по цигара на ден — го накара да забележи — беше се променил. Не знаеше защо си закача палтото или пък отнася в кухнята съдовете и хвърля мръсните чорапи в коша за пране. Но разбираше защо предишният му навик да не го прави беше дразнил Пам — сега наистина виждаше това по различен начин. Пам обаче бе загубена за него. Загубена някак заедно с Джим. Двамата сякаш бяха изпаднали в един джоб, в който вътрешната същност на човек скатава неприятните неща — и без прекалено много вино, което да пусне съзнанието му да блуждае, те явно пак си оставаха там.

Обаждаше се на Сюзан всяка седмица. Тя винаги първо му разправяше какво прави Закари (бяха разговаряли по Скайп и той вече знаеше няколко думи на шведски). Сподели с него страховете си, че сегашната способност на Зак да бъде щастлив доказва, че тя самата е била лоша майка, защото той никога не е бил тъй щастлив с нея, но заяви, че иска единствено да продължава да е така здрав, както е сега. Боб отговаряше на всяко безпокойство, което тя изказваше, забелязвайки, че тонът ѝ не е на депресиран човек. Членувала в един клуб по плетене — Бренда О’Хеър, съпругата на Гери, била невероятно, страхотно, страхотно мила с нея — и всяка вечер се хранела с г-жа Дринкуотър, смятал ли Боб, че трябва да намали наема? Не, посъветва я той, не го е увеличавала от години. Един ден Сюзан се засякла с Рик Хадълстън от отдела по расова дискриминация — това станало в бакалията и той само я изгледал така, сякаш била самата чума. Лоша работа, рече Боб. Тъпак е, щом е постъпил така. И аз си казах същото, отвърна му Сюзан. (Бяха като брат и сестра. Бяха като близнаци.) Само един път тя го попита дали се е чувал с Джим, каза, че му е звъняла, но той не ѝ върнал обаждането. Не се притеснявай за това, успокои я Боб, и на мен не се обажда.

Пак арестуваха Уоли Пакър. Този път за притежание на незаконно оръжие, но беше също оказал съпротива при ареста и бе заплашил полицейски служител; много възможно бе да го оставят да лежи в затвора. Близнаците го обсъдиха и Сюзан, доста резервирано, сподели, че това не я изненадва много, а Боб се съгласи с нея. Никой от двамата не спомена Джим, докато коментираха това, и лекият ветрец на свободата като че полъхна към Боб, щом осъзна, че не е наложително да обсъжда с Джим Уоли Пакър (или каквото и да е друго), не е необходимо да бъде принизяван от него.

Но най-вече не би могъл да предвиди, че ще се чувства по начина, по който се чувстваше.

В средата на октомври изведнъж в Ню Йорк стана много топло. Слънцето галеше с лъчите си сякаш беше лято и тротоарните кафенета се изпълниха с хора. На път за работа една сутрин Боб мина край едно заведение, където клиентите седяха отвън с кафето и вестниците си, и когато чу, че някой го вика по име, не обърна особено внимание. Но беше Пам; тя стана и едва не обърна стола до масата, край която той мина.

— Боб, чакай! Ох, мамка му! — защото бе разляла кафето си. Той спря.

— Пам. Какво правиш тук?

— Нов психоаналитик. Току-що бях при него. Моля, нека да повървя с теб — тя сложи няколко банкноти на масата, тупна чашата с разлятото кафе върху тях и вече вървеше към тротоара, за да го пресрещне.

— Отивам на работа.

— Знам това, Боби. Тъкмо си мислех за теб. Този психоаналитик е наистина добър. Каза ми, че двамата с теб имаме неразрешени проблеми.

Боб поспря.

— Откога започна да вярваш в терапията?

Пам изглеждаше слаба и притеснена.

— Не знам. Реших да опитам. Напоследък нещо се чувствам отнесена. Ти на практика изчезна. Хей, чакай да ти кажа — и докосна ръката му. — Преди да тръгна при този терапевт, който е много добър, ходех при една жена. Тя непрекъснато казваше вместо Шърли Фолс Шели Фолс и аз накрая не изтраях и я попитах: „Не може ли най-сетне да го запомните?“ А тя ми вика: „О, Памела, малка грешка, извинявай.“ Пък аз отговарям: „Е, хората в Шърли Фолс може и да не го приемат за малка грешка. Ами ако аз взема, че заявя: «О, офисът ви е на Флатбуш авеню, пък аз го обърках с Парк авеню, съжаля’ам!»“

Боб я загледа втренчено.

— Тъпанарка беше. Непрекъснато ми казваше Памела, а аз все повтарях, че името ми е Пам; тя отговаряше, че Пам е за малко момиче, пък аз съм голяма жена. Честно. Едно миризливо лайно със зелено сако, седнало зад огромно бюро.

— Пам, защо плащаш на терапевт да говорите за Шърли Фолс?

Тя сякаш се стресна.

— Е, все пак не говоря за това през цялото време. То изплува, защото, нали разбираш, май ми липсва или нещо подобно.

— Живееш в гигантска къща, ходиш на купони на места, където Пикасо виси на стената, а ти липсва Шърли Фолс.

Тя огледа улицата.

— Понякога — отговори.

— Пам, слушай ме — той видя как лицето ѝ помръкна от страх. Хората, запътени към работното си място, ги заобикаляха, притиснали към гърдите си куфарчета за документи, с токчета, които чаткаха по плочите. — Нека ти задам един въпрос. След като се разделихме, търсила ли си Джим, напи ли се с него и каза ли му, че те привлича, разправи ли му неща, които сме вършили, докато все още бяхме женени? Просто ми кажи.

— Какво? — главата ѝ леко се наклони напред, сякаш се мъчеше да го открие. — Какво? — повтори тя. Страхът от физиономията ѝ преля в объркване. — Да кажа на брат ти, че го намирам за привлекателен? Джим?

— Той е единственият брат, който имам. Да, Джим. Много хора го смятат за привлекателен. Един от най-сексапилните мъже през 1993-та. — Боб се помъчи да отстъпи от множеството, което се лееше по тротоара към автобусната спирка или метрото. Пам го последва; почти бяха слезли на платното. Той ѝ разказа какво е чул от брат си за нея в хотела в Шърли Фолс, когато бяха отишли там заради демонстрацията.

— Че си се доверила не където трябва — завърши той.

— Знаеш ли какво? — Пам прекара пръсти през косата си. — Слушай ме добре, Боб Бърджес. Аз не мога да понасям брат ти. И знаеш ли защо? Всъщност ние горе-долу си приличаме. Само че не е съвсем като мен, защото е безскрупулен и преуспяващ, и все си намира нова публика. А аз съм неспокойна натура, малко жалка и не мога да си намирам публика, като това донякъде е и причината да посещавам с желание този терапевт, макар че трябва да му плащам, за да ми бъде публика. Но Джим и аз… ние сме се разпознали, винаги е било така, и с пасивно враждебния си стил той ме унижава. Умира си за внимание, нуждата му от внимание е толкова прозрачна, че ми призлява, а бедната Хелън търпи това, защото е прекалено глупава, за да го види. Тъй че той изисква внимание, а получи ли го, държи хората на разстояние, защото едно е да искаш внимание, друго да показваш отношение към хората, а повечето хора обичат да правят тъкмо това. И да, пийнахме заедно. Той ме накара да разказвам разни неща, защото това прави той. Цяла една кариера, прекарана в увещаване на хората да кажат онова, което иска от тях, все едно дали е признание или лъжа. Дали съм му казала, че го намирам за привлекателен? Така ли говоря аз, а? О, Джим, винаги съм те намирала за толкова привлекателен. Майтапиш ли се? Такива думи прилягат единствено на Хелън, горката богаташка от Кънектикът — задръстена като диван, пълен със стърготини.

— Той заяви, че ти си паразит.

— Хубаво. Хубаво, че го повтаряш пред мен.

— Ах, Пам, кого го е грижа какво бил казал той?

— Теб! Ако не, щеше ли да ме нападаш по този начин?

— Не те нападам, просто исках да знам.

— А това, което аз искам да ти кажа, е, че не е работа на брат ти да ти пъха разни мисли в главата. Той е паразитът. Да се храни на гърба на Уоли Пакър. А после на гърба на разни престъпници с бели якички. Свещена работа е това, нали?

Тя не плачеше. Не беше дори близо до сълзи. Беше повече Пам, отколкото я бе виждал през последните години. Извини ѝ се. Каза, че ще ѝ намери такси.

— По дяволите — възкликна тя. Извади мобилния си телефон от чантата. — Ще ми се сега веднага да му се обадя. Ще чуеш какво имам да му кажа — протегна телефона си към гърдите му. — Джим и аз не сме всъщност паразити, Боб. Ние сме статистика. Още двама от поколението на бейби бума, които не вършат великите неща за обществото, които са си въобразявали, че ще направят. А после ставаме жаловити и плачем, уа-уа. Да, вярно, че ходя на вечери в домове, където по стените виси Пикасо, а понякога, Боб — по дяволите — се чувствам тъжна, защото някак си, си въобразявах, че ще стана учен и ще трамбовам из Африка, ще откривам паразити и хората ще ме смятат за велика. Полуумрели хора ще остават живи заради мен. Да му се не види, цяла Сомалия бих спасила! Нарича се грандомания, Боби. Доколкото аз знам, то си е болест като всяка друга… Стой тук и не мърдай. Имам да му кажа на това лайно брат ти някои неща. Какъв е номерът му? Все едно. Ще се обадя на 411. Да. Манхатън. Бизнес. Адвокатска фирма, моля. Англин, Давънпорт и Шийт. Благодаря.

— Пам…

— Какво? Психоаналитикът ми точно питаше, само преди половин час, защо всички в семейството се грижат за Джим. И си помислих, да, защо ли? Защо никой никога не му се е опълчил заради това че се държи толкова отвратително с теб? Каза ми тогава… о, зарежи, нека сам да ти признае какво е казал за теб, как смята, че винаги си го подлудявал — да, бих искала да говоря с Джим Бърджес, моля. Пам. Пам Карлсън.

— Пам, защо занимаваш психоаналитика си с…

— О, разбирам, не е на разположение в момента. Добре, кажете му да ми се обади. — Тя си даде номера — звучеше студена, бясна.

— Какво казахте? — наклони глава, доближи пръст до ухото си и погледна към Боб със смръщена, объркана физиономия. — Нима казахте, че г-н Бърджес вече не работи при вас?

* * *

Пътуването до Парк Слоуп не беше нито дълго, нито късо, просто бе известно време, което Боб прекара, притиснат в други хора, докато влакът тракаше под улиците на Манхатън, а после и под Ист Ривър. Всички вътре му се виждаха невинни и мили, очите им блуждаещи от утринни мечтания, които си бяха само техни, може би думи, казани им по-рано, или пък думи, които мечтаеха да кажат. Някои четяха вестници, мнозина слушаха в слушалките собствената си музика, но повечето се взираха с празен поглед като Боб — и той се почувства трогнат от уникалността и тайнствеността на всяка личност, която виждаше. Собственият му мозък, ако можеше човек да надникне вътре, беше изпълнен със странни, шокиращи мисли, въпреки това той предполагаше, че хората около него — подръпващи дръжките на чантите си през рамо, политащи напред, когато влакът спираше, шепнещи „извинете“, ако са настъпили някого, и кимването за потвърждение — си мислеха за всекидневни неща, но пък откъде да знае, как да знае, влакът се заклати отново напред.

Първата му мисъл — или по-точно появата на едно чувство, защото не беше истинска мисъл — веднага след като се отърва от Пам на тротоара и опита, безуспешно, да се обади на Джим, после на Хелън, беше, че е било извършено някакво ужасяващо престъпление, че Джим Бърджес тайно е убил някого или пък него щяха да го убиват, а семейството бяга като в някоя от онези изопачени, отвратителни истории, които си пробиват път до първите страници на таблоидите… Абсурдната страна тук не беше убягнала на Боб, но страхът от това го караше да заобича невинността и да изпитва лека завист към обикновените хора край себе си, които или се бояха, или не се бояха от предстоящия си работен ден, но които не стояха там да размишляват над убийството на брат си. Признаваше — главата му не беше съвсем наред. Още хора слязоха от влака и докато спре на спирка Парк Слоуп, във вагона му бяха останали само няколко човека и безмълвната му екзалтация се беше изпарила. Каквото и да ставаше с Джим — Боб имаше предчувствие — то не беше драматично, а просто печално банално. Почувства се изсмукан; дори във въображението му брат му демонстрираше онази грандомания, за която бе говорила Пам.

Но съмненията го ядяха и когато стигна на четири преки от къщата, позвъни на племенника си Лари, който го изненада, като му вдигна, и още повече го изненада, като отговори: „Да, мама си е вкъщи, каза, че можеш да наминеш, но те се разделиха, чичо Боб, баща ми спял с някакво момиче от офиса.“ И Боб ускори крачка, задъхан зави по пряката, в която живееше брат му.

* * *

Още с влизането си Боб почувства, макар да му отне време, за да разбере, че не е само атмосферата на скорошна загуба — липсваха неща. Палтата например, които винаги висяха в антрето. Имаше само едно късо черно палто на Хелън. И книгите от рафтовете в хола — нямаше ги поне половината. Големият телевизор с плосък екран също не се виждаше никъде.

— Хелън, той ли взе всички тия неща?

— Взе си само дрехите, които носеше, когато се върна вкъщи и ми разказа какво е ставало с тая мръсница, помощничката му. Всичко друго изхвърлих аз.

— Изхвърли дрехите му ли? И книгите? — той бързо погледна към снаха си. Косата ѝ беше вързана отзад и по-късите краища над ушите бяха посивели. Лицето ѝ имаше оголения израз на човек, който си е свалил очилата, но Хелън не носеше очила освен ниско на носа си, когато четеше.

— Да. Изхвърлих онзи огромен телевизор, защото той го обичаше. Донесох стария от мазето. Всичко, свързано с него, е махнато от тази къща.

— Уау! — прошепна той.

— Уау ли? — тя се обърна и го загледа, докато сядаше на дивана. — Не ме съди, Боб.

— Не, не те съдя — той вдигна ръце. Стола люлка го нямаше. Седна в един стар кожен фотьойл, който не си спомняше отпреди.

Хелън кръстоса глезени. Изглеждаше много дребна. Обувките ѝ бяха като балеринки с малки черни панделки отгоре. Не носеше бижута, забеляза, никакви пръстени. Не му предложи питие, нито пък той си поиска.

— Как си, Хелън? — попита предпазливо.

— Дори няма да си направя труда да отговоря.

Той кимна.

— Разбирам. А, слушай. Мога ли да помогна?

— Може би, защото си разведен, си мислиш, че знаеш как се чувствам, но не е така — каза го без острота.

— Не, Хелън. Знам, че не знам.

Седяха. Хелън го попита дали може да затвори капаците. Беше ги отворила по-рано, но всъщност се чувстваше по-удобно, ако са спуснати.

Боб стана и го стори, после пак седна. Запали една лампа наблизо.

— Къде е той?

— Преподава в някакъв малък моден колеж някъде си. На север. Не знам в кой град и не ме интересува. Но ако си легне с някоя студентка, губи и тази работа.

— О, Джими не би направил това — възрази Боб.

— Не разбираш ли, мамка му…? — беше се навела напред и го прошепна ожесточено.

Не я беше чувал някога да употребява този израз.

— Не разбираш ли? — повтори и сълзи се наляха в очите ѝ. — Той не е. Този човек. Който смятах. Че е… — Боб отвори уста, за да отговори, но тя продължи, все още приведена към него. — Знаеш ли коя е тя? Тази никаквица от службата? Тя е момичето, което е живяло под теб, онази, дето изхвърлила съпруга си. Казала, че ти си ѝ препоръчал да кандидатства за тази тъпа, тъпа работа при Джим.

— Есмералда ли? Есмералда Мартик? Шегуваш ли се?

— Да се шегувам? — гласът ѝ заглъхна, когато се облегна назад. — Ни най-малко не се шегувам, Боб. Ох, никак дори не се шегувам. Но защо си я пратил при Джим, Боби? Защо? — тя го погледна с такова искрено объркване, че той започна:

— Хелън… — но тя вече го питаше:

— Можеш ли да познаеш курвата от пръв поглед? Не, не можеш. Винаги съм смятала, че и у Пам има нещо курвенско. Но ти нямаш представа, Боб. Не можеш, защото не си жена. Но жена, която създава приятен дом, отглежда деца, поддържа се във форма — не бих казала, че е лесно. А после на мъжа му се приисква някакво карикатурно подобие на евтино момиче, което вероятно му припомня гимназиалните години или нещо подобно. Не знам, но боли, Боб, не можеш да си представиш как. И човек, разбира се, никога не вярва, че ще му се случи на него. Затова не излизам. Имам приятелки, които с удоволствие ще дойдат да ми държат ръката. Но по-скоро бих умряла. Наистина. А те са щастливи, защото някъде дълбоко в себе си смятат, че то не може да се случи с тях. Но може.

— Хелън…

— Карала го да се почувства важен, така ми каза. Давал ѝ съвети за развода ѝ. На трийсет и три години. Дъщеря му е почти на толкова. Водила си е отчет за всичко, после го е предала. Разказва ли ми всичко? Разбира се, че не. Вместо това се оставя да се плъзне още по-навътре в отходната тръба и решава, че се е запътил към ада — не, чакай, казва, че е бил в ада, можеш ли да си представиш, предполага се да съжаля Джим Бърджес, който сам си е създал този ад, и той наистина така се държа, Боб, като че ли аз трябва да го съжалявам, винаги, винаги, винаги и всичко се върти около него — та така той се захваща с една, дето се пише за „житейски наставник“, Боб, да ти го кажа, ако смяташ, че не е достатъчно за вярване, Боб, и тя го води на Файър Айлънд, съпругът ѝ е заминал някъде, а Джим ме лъже, че е в Атланта. Разкрих това, защото тя го потърси тук. След като той си тръгна. Можеш ли да го повярваш? След като ме е лъгал толкова дълго, какво струва още една лъжа? — Хелън се взираше с празен поглед пред себе си. — Нищо. Нищо не е една лъжа повече. Защото всичко е нищо.

Настъпи дълга тишина. После Боб промълви тихо, почти на себе си:

— И Джим е направил всичко това?

— Джим направи всичко това, да. А и повече сигурно. Децата са потресени. Всичките се върнаха вкъщи да ми помагат, но виждах, че са уплашени до смърт. Човек има нужда от родители, Боб, все едно на каква възраст е. Те загубиха златния образ на баща си, което за тях е ужасяващо, не можех да им позволя да видят и една нещастна майка. Затова трябваше да се държа, да ги успокоя и да ги изпратя обратно, и беше наистина изтощително, не можеш да си представиш дори.

— О, Хелън, съжалявам.

И наистина съжаляваше. Ужасно съжаляваше. Също беше неизказано тъжен. Сякаш вселената се беше пропукала на две, Хелън и Джим бяха едно цяло, не можеше да бъдат две отделни части. Изпитваше и болезнено съчувствие към децата им, сякаш и той беше загубил онова, което те са загубили. Но бяха много млади и ставаше дума за родителите им, та нещата бяха далеч по-зле.

— Ой, ой! — простена.

Хелън кимна. След миг добави замислено.

— Аз направих всичко за него.

— Така е — виждаше го ясно. Хелън прибираше чорапите на Джим точно тук в деня, когато той ги захвърли на пода, докато Боб им разказваше за това как Есмералда извикала полицията, за да арестува мъжа ѝ. (Есмералда! Той я беше съжалил, като я видя да стои на тротоара онази сутрин!) — О, божичко, Хелън, толкова съжалявам, че споменах фирмата на Джим пред тази жена. Просто се изплъзна от устата ми. Трябваше да се досетя, че не може да ѝ се има доверие. Все разправях през онзи ден как не вярвам, че това, което разказа на полицията, е вярно.

Хелън го изгледа с празни очи.

— Какво?

— За Есмералда. Права си, трябваше да разбера, че не е стока.

Хелън се усмихна тъжно.

— О, Боби, не поемай и това върху плещите си. Той щеше да си намери някоя друга. Като онази — житейския наставник. Те са там вън и чакат, предполагам. Не знам, всичко това е непознат език за мен. Сигурно дори не знам с какви думи човек започва любовна афера.

— Ти си добър човек, Хелън.

— И той го казваше — тя немощно вдигна ръка, после я отпусна в скута си. — И аз се чувствах щастлива да го чуя. Господи.

Боб бавно се огледа из стаята. Хелън бе създала прекрасен дом, търпелива и сърдечна майка, любезна със съседите, докато Джим арогантно ги подминаваше. Беше напълнила къщата с растения и цветя, добра беше към Ана, бе опаковала куфари за скъпите им ваканции, бе чакала, докато Джим играе голф, и най-вече (Пам беше права тук) бе слушала Джим да говори безкрайно за себе си, колко блестящ е бил в съда през този ден, как той е най-добрият в бизнеса и всички го признават… беше му купила цяло чекмедже с копчета за ръкавели, нелепо скъп часовник само защото ѝ беше казал, че го иска.

Въпреки това — дом не биваше да се разбива. Хората не разбираха това: дом и семейство не трябва да се разбиват. Попита я:

— Хелън, Джим каза ли ти защо не сме си говорили от месеци?

Хелън небрежно махна с ръка.

— Не знам, някакво момиче там, дето си намерил…

— Не. То е, защото се скарахме.

— Не ме интересува.

— Но трябва да се интересуваш. Не ти ли разказа, че сме се скарали? И онова, което ми каза?

— Не. И не е нужно да ме интересува. Нужно ми е точно обратното. Да не се чувствам засегната.

Той ѝ разказа какво му е разправил Джим на балкона на хотела, когато Закари беше изчезнал.

— Джим е живял целия си живот с тази тежест, Хелън. Човекът е убил баща си или си мисли, че е, и е бил твърде уплашен, за да сподели с някого. Хелън?

Очите ѝ се бяха присвили. Каза:

— Трябва ли да се почувствам по-добре от това?

— Това трябва да те накара да видиш, че той е един объркан човек.

— Всъщност кара ме да се чувствам още по-зле. Мъчех се да повярвам, че той минава през някакъв вид криза на средната възраст, но се оказва, че е бил мошеник и лъжец през целия си живот.

— Не можеш да наречеш това лъжа, Хелън. То е страх — той вече я умоляваше, като адвокат, който се мъчи да прикрие жаловитата нотка в гласа си. — Всяко дете би направило това — да се помъчи да се отърве от проблема. Бил е на осем години, Хелън. Дете. Дори законът твърди, че на осем години си дете. Та, сторил е това нещо или си мисли, че го е сторил, и времето си минава, а той не може да събере сили да признае, защото колкото повече време се изнизва, толкова по-трудно е да кажеш истината. Така заживява в постоянен страх, все едно чака да го разкрият и да го накажат.

Хелън се изправи.

— Боб, спри. Правиш още по-тежки нещата. Сега няма един ден от брака ми, в който да съм живяла с добър и почтен съпруг. Не знам какво да направя, не знам как да преживявам дните си. Наистина. Направо изпитвам завист към умрелите, Боб. Дори не плача, защото звукът ме отвращава, нещастните, жалки стонове, които произвеждам само нощем. Накарах адвокатите ми да изготвят споразумение, а после… не знам. Ще се преместя някъде. Моля те, върви си.

— Хелън — Боб стана и протегна ръка към нея. — Хелън, моля те. Прояви съчувствие. Не можеш да го оставиш. Не можеш, той е съвсем сам. Обича те. Ти си му семейството. Недей, Хелън, ти си му съпруга. Господи. Трийсет години. Не можеш просто да ги захвърлиш зад гърба си.

О, как пощръкля тогава бедната жена. Абсолютно се влуди или поне така изглеждаше, Боб така и не установи със сигурност — когато по-нататък се замисляше върху това, а той го правеше често — каква част от избухването си беше успяла да контролира. Защото изказа някои невероятни твърдения.

Каза (и Боб прошепваше „господи“ всеки път, като се сетеше за това), че винаги дълбоко в себе си е смятала, че Бърджесови са боклук. Едва ли не измет. Селяндури и простаци, и онази скапана малка къщурка, в която бяха израснали, пък Сюзан — каква кучка. Още от първия момент, когато се запознали преди години, Сюзан била студена като лед с нея. Знаеш ли какво ѝ подарила веднъж за Коледа? Чадър!

Хелън настоя Боб да си върви, затова той излезе и вече бе на няколко метра от къщата, когато я чу да крещи след него:

— Черен чадър. Не, благодаря!