Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (7)

6

За Боб това беше безконечно — денят дълъг и празен, докато чакаше Джим да му се обади обратно. Друг на негово място би направил нещо. Беше наясно с това. Друг би отишъл до бакалията и би приготвил нещо за ядене, да има за Сюзан и Зак, когато се върнат вкъщи. Или би отишъл с колата до крайбрежието да погледа прибоя. Или пък горе в планината, за да се поразходи. Но Боб — освен излизанията му на задната веранда, за да пуши — седя в хола на сестра си и преглеждаше съкратените романи на „Рийдърс Дайджест“, а после и едно нейно женско списание. Никога досега не беше чел женски списания и изпита тъга от статията за това как да съживим сексуалния си живот с дългогодишния съпруг (изненадайте го със секси бельо) или пък как да отслабнем на работа, упражненията, с които да стегнем отпуснатите си бедра.

Сюзан се прибра и каза:

— Не очаквах да те видя тук. След всичко, което успя да забъркаш в сутрешния вестник.

— Ами, аз дойдох тук да помогна — рече той и свали списанието в скута си.

— Пак повтарям, не очаквах да те видя тук — тя пусна кучето навън и свали палтото си.

— Трябва да се видя с Чарли Тибетс утре сутрин. Знаеш това.

— Той ми позвъни. Няма да се върне в града преди следобеда. Възпрепятстван е.

— Окей. Ще го видя следобед — съгласи се Боб.

Щом Закари влезе, Боб се изправи.

— Хайде, Зак. Говори със стария си чичо. Започни, като ми разкажеш за деня си днес.

Момчето стоеше с пребледняло и уплашено лице. Косата му беше много къса и ушите му изглеждаха изумително уязвими, въпреки това острото му лице беше на възрастен.

— Ъъ, може би по-късно.

Той се качи в стаята си и отново Сюзан му занесе храната горе. Този път Боб остана в кухнята да пие вино от кафена чаша и яде замразена пица, подгрята на микровълнова печка. Цяла вечер двамата със Сюзан безмълвно гледаха телевизия, Сюзан, с дистанционното в ръка, превключваше каналите веднага щом някоя станция започваше да предава новини. Телефонът мълчеше. В осем тя си легна. Боб излезе на задната веранда и запуши, после довърши втората бутилка вино. Не му се спеше. Взе хапче за сън, после второ. Пак прекара нощта върху дивана, облечен с палто, и отново нощта беше тежка.

Събуди се от шума на потракващи вратички на шкафове, а слънчевата светлина блестеше силно изпод щорите. Усети леко гадене от ненавременното прекъсване на действието на приспивателното и с това дойде мисълта, че сестра му в яда си вчера бе звучала поразително като майка им, която, когато децата бяха малки, също изпадаше в шумна ярост (никога към Боб, а към кучето или към буркан фъстъчено масло, който се е търкулнал от плота и се е счупил, или най-често, обикновено, към Сюзан, която не стоеше изправена, не беше изгладила ризата както трябва, не си беше изчистила стаята).

— Сюзан… — езикът му бе удебелен.

Тя дойде и застана на прага.

— Зак вече отиде на работа, аз също тръгвам, след като си взема душ.

Боб на майтап козирува, стана и намери ключовете на колата.

Караше внимателно, сякаш със седмици е бил болен и на легло. През предното стъкло светът му изглеждаше далечен. Отби в една бензиностанция, където имаше и магазин. След като влезе, магазинът предостави на вниманието му изложение със следния асортимент: прашни слънчеви очила, батерии, ключалки с ключове, бонбони — цялото разнообразие го обля и обърка дотолкова, че чак изпита страх. Зад щанда седеше млада жена с тъмна кожа и големи тъмни очи. Тя се видя на зашеметения му мозък абсолютно не на място, като че би могла да е от Индия, ама не съвсем. В подобни магазини в Шърли Фолс продавачката винаги беше бяла и почти винаги с наднормено тегло; мозъкът му казваше това да очаква. А тук сякаш бе вмъкната някаква снимка от Ню Йорк, където продавачката можеше да е всякаква. Но тази тъмноока млада жена наблюдаваше Боб без какъвто и да е намек за доброжелателство и той се почувства като натрапник. Взе да обикаля като глупак наоколо — тъй силно усещаше нейната предпазливост, че се почувства гузен, все едно беше откраднал, макар през живота си да не бе задигал никога нищо от магазин.

— Кафе? — попита той и тя му посочи. Напълни си една стиропорна чаша, откри пакет посипани с пудра захар понички и след това видя на пода вчерашния вестник — племенникът му захилен насреща му. Тихо простена. Минавайки край хладилника, зърна бутилки с вино, спря и си взе една; с лек звън тя се чукна в съседната, докато я вадеше, за да я пъхне под мишница. Нямаше да остане, поне се надяваше, след като види Чарли Тибетс следобед, но за всеки случай, да не би пак да се окаже затворен у Сюзан; чувстваше се по-добре, като знаеше, че има вино. Постави бутилката на плота заедно с кафето и пакета понички и поиска цигари. Младата продавачка не го погледна. Не и когато сложи цигарите на щанда, не и когато му съобщи сумата, която дължи. Безмълвно тя побутна напред неразтворена хартиена торба и той разбра, че сам трябва да си опакова покупките.

Седеше в колата с уста, затоплена от кафето. Захарта от поничките се сипеше по палтото и се размазваше на бели резки, докато я бършеше. Когато даде на задна, с чашата кафе в скобата до скоростната кутия, осъзна някакъв звук и изведнъж като че ли времето спря, преди да го осени идеята, че чува човешки писък. Изключи колата; тя подскочи.

Стори му се, че се пипка безкрайно с вратата, преди да успее да слезе.

Зад колата стоеше жена в дълга червена роба и прозрачен шал, който покриваше главата и част от лицето ѝ, и го навикваше на някакъв език, който той не разбираше. Ръцете ѝ махаха нагоре-надолу, после тя се протегна и удари с ръка по колата. Боб я приближи и тя заразмахва ръце. Всичко това за него се извършваше сякаш бавно и безмълвно. Установи, че зад нея стои друга жена, облечена по същия начин в по-тъмни цветове, и виждаше как устата ѝ се движи, крещеше му, мерна дългите ѝ жълти зъби.

— Добре ли сте? — Боб го изкрещя. Жените крещяха. За Боб дойде внезапното осъзнаване, че не може да диша, и той се помъчи да покаже това, като сложи ръка пред гърдите си. И сега продавачката от магазина също дойде, хвана ръката на жената, заговори ѝ на езика, който той не разбираше, и чак тогава се сети, че продавачката сигурно е сомалийка.

Тя се обърна към него и рече:

— Опитал си се да я прегазиш с колата. Махай се от нас, луд човек!

— Не е вярно — каза той. — Ударена ли е? — той се задъхваше. — Болницата е… — посочи с ръка.

Жените поговориха помежду си, бързи чуждоземни звуци.

Продавачката каза:

— Тя няма да иде в болница. Махай се.

— Не мога да се махна — рече Боб безпомощно. — Трябва да ида в полицията и да ги информирам за това.

Онази повиши глас.

— Защо полицията? Твои приятели ли са?

— Щом съм ударил жената…

— Не си я ударил. Опитал си се да я удариш. Махай се!

— Но това е злополука. Как се казва тя? — той отиде до колата да намери нещо, върху което да пише. Докато се върне обратно, двете жени в дългите роби и дълги червени забрадки вече тичаха надолу по улицата.

Продавачката бе влязла в магазина.

— Тръгвай си — изкрещя му през стъклената врата.

— Не я видях — вдигна рамене и обърна длани нагоре.

Чу прищракване на резе.

— Тръгвай си! — повтори.

Много бавно Боб се запъти обратно към къщата на Сюзан. Долови шума на водата от душа. Когато сестра му слезе на долния етаж, беше облечена в хавлия и разтриваше с кърпа косата си. Боб продума, все още дишайки затруднено, като гледаше как тя се взира в него.

— Ъъ, слушай, трябва да се обадим на Джим.