Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (11)

2

Смехът им. Небрежният смях на полицаите, когато съзряха свинската глава на килима. Абдикарим не спираше да го чува, да го вижда. Събуждаше се нощем и си представяше двамата униформени мъже, особено по-ниският, с малките му очички и неинтелигентно лице, хилещите звуци, които произведе, преди да се изпъне и да запита строго, оглеждайки се: „Кой говори английски? Някой би трябвало да говори английски тук.“ Сякаш те бяха сторили нещо лошо. Тази мисъл изплуваше в главата на Абдикарим постоянно: но ние нищо лошо не сме направили! Това шепнеше и в момента, докато седеше на масата в кафенето си на ъгъла на Грейтъм Стрийт. Жените се втренчваха директно в него, когато се разминаваха, децата дърпаха ръката на родителя си и обръщаха главички, за да го фиксират с поглед чак след като се намираха на безопасно разстояние, дебелоръките татуирани мъже фучаха край кафенето му с камионите си със свистене на гуми, а пък гимназистките си шепнеха и се кискаха, пресичайки улицата, за да изкрещят едно име — никое от тези неща не тормозеше Абдикарим така, както споменът за смеха на полицая. В джамията на една пряка разстояние — която представляваше просто една тъмна стая, с дъждовни петна по стените, непривлекателна (но тяхна и свещена) — с него и останалите се бяха отнесли като с някакви момчетии, дето се жалват от бабаита на училището.

Тази сутрин той бе вървял през сивкавата светлина на зазоряване към кафенето си след утринната молитва. В джамията се усещаше стаеното присъствие на страха; самата миризма на почистващата пяна, използвана много пъти през последните няколко дни, сякаш се бе превърнала в миризмата на страха. Не беше лесно да се молят и неколцина мъже бързо се придвижиха към вратата, за да я пазят. Adano-то, мъжът, се беше върнал на работа в „Уолмарт“, все едно нищо не се беше случило — тази новина обикаляше градчето непрекъснато и той съвсем загуби съня си. И пресконференцията с шефа на полицията също беше объркваща. Вчера в кафето дойде един репортер. „Защо нямаше никакви сомали на пресконференцията?“

Защото никой не им беше казал за нея.

Абдикарим избърса бара, измете пода. Слънцето се издигна жълто между сградите отсреща на улицата. Заради постите само Ахмед Хюсеин щеше да дойде по-късно да хапне. Работеше наблизо във фабриката за хартия и на него му се позволяваше да пие чай и да хапва късчета задушено козе месо заради диабета. В дъното на кафенето, зад завеса от мънистени ленти, имаше малка площ, където се продаваха шалове и обеци, подправки и чайове, и ядки и фурми. През целия ден влизаха жени на групички, за да купят нещата, които ще им трябват тази вечер за maghrib, и Абдикарим отиде и прекара един парцал по пакетите с ориз басмати. Подреди ги тъй, че щандът да не изглежда твърде празен, после се върна в предната част на кафенето и седна на един стол до прозореца. Телефонът в джоба му завибрира.

— Пак ли? — попита, защото пак беше сестра му, която звънеше от Сомалия.

— Да, пак — рече тя. — Защо още стоиш там, Абди? Там си в по-голяма опасност от тук! Тук поне никой не подхвърля свински глави.

— Не мога да кача магазина на гърба си и да тръгна с него — с обич ѝ каза той.

— Мъжът е излязъл от затвора. Закари Олсън… Пуснали са го! Как можеш да знаеш дали в тази минута не се е запътил към кафенето ти?

Въпросите ѝ събудиха у него тревога. Но отговори кротко:

— Бързо се разчуват новините — и добави: — Ще си помисля.

В продължение на час седя до прозореца и наблюдаваше Грейтъм Стрийт. Двама мъже банту минаха край прозореца, но не погледнаха вътре, кожата им черна като зимно нощно небе. Абдикарим се надигна и мина през магазина, докосвайки шаловете, няколкото пакета със спално бельо, хавлиените кърпи. Снощи се състоя още едно събиране на старейшините и гласовете им витаеха из главата му, докато си проправяше път към предната част на кафенето.

— Той не е в затвора. Къде е? Обратно на работа. У дома при мама.

— И татко.

— Няма баща.

— С него имаше един мъж, когато излизаше от затвора. Едър мъж. Онзи, дето се опита да прегази Аяна, след като си купи бутилка вино за сутрешна закуска.

— Чух, че жените в библиотеката говорят. Те смятат, че реагирате прекомерно. Казаха: „Да, грубиянско е да подхвърлиш свинска глава, но не е повече от това.“

— Забрави ги, те не са бягали през Могадишу с насочени към тях картечници.

— Могадишу! Ами Атланта? Хората там биха ни убили заради един долар.

— Пастор Еставер каза, че Закари Олсън не е такъв. Тя каза, че той е самотно момче…

— Знаем какво каза.

Сега вече Абдикарим си навлече главоболие. Отиде до вратата и застана, загледан в тротоара и сградите отсреща. Не знаеше как някога изобщо би могъл да свикне да живее тук. Светът наоколо нямаше много цвят с изключение на дърветата в парка през есента. Улиците бяха сиви и обикновени и много от магазините бяха празни, големите им витрини пустееха. Спомни си цветистата картина на открития пазар „Ал Баракаат“, блестящите коприни и пъстроцветни роби guntiino, уханието на джинджифиловия корен и чесъна, и кимионовото семе.

Мисълта да се върне в Могадишу беше като пръчка, която го мушкаше в гърдите с всеки удар на сърцето. Възможно беше мирът да е дошъл; по-рано тази година имаше големи надежди. Имаше временно правителство, нестабилно, но там, в Сомалия. В Могадишу беше Съюзът на ислямските съдилища и имаше вероятност те да управляват в мир. Но тръгнаха и слухове, и кой да знае в какво да вярва? Слухове, че Съединените щати притискат Етиопия да навлезе в Сомалия, да се отърве от ислямските съдилища. Не изглеждаше да е истина, но пък можеше и да е. Само преди две седмици дойдоха съобщения, че етиопски войски са завзели Бурхакаба. Но после друга информация: не, правителствени войски били, дето дошли в града. Всичко това и всичко, дето беше преди това, създаваше една тежест вътре в Абдикарим. И тази тежест се увеличаваше с всеки изминал месец, та дали да тръгне, или да остане — не можеше да вземе решение. Виждаше как някои млади хора тук се справяха; смееха се, готвеха, разговаряха оживено. Най-голямата му дъщеря беше пристигнала полумъртва от глад, без никакъв английски и вече, когато му се обадеше от Нашвил напоследък, усещаше въодушевление в гласа ѝ. Чувстваше се твърде стар, за да очаква този изблик на възбуда да се върне у него.

И се чувстваше твърде стар, за да учи английски. А без него живееше в една постоянност на неразбиране. В пощата миналия месец беше правил жестове и сочил към една бяла квадратна кутия, жената, облечена в синя риза, повтаряше ли, повтаряше, а той не знаеше и всички в пощата знаеха, и накрая при него дойде един мъж и бързо скръсти ръце, обърнати към пода, казвайки Fini! Затова Абдикарим си помисли, че пощенската служба е свършила с него и че трябва да си ходи, та тръгна да си върви. По-късно разбра, че просто кутиите им се били свършили, останали били само мострите на рафта с етикетите с цените. Защо ги излагаха, след като нямаха за продан? Отново това неразбиране. Вече бе осъзнал, че в това се криеха опасности, в основата си доста по-различни от онези в лагера. Да живееш в свят, където непрекъснато се докосваш до неразбиране — те не разбираха, той не разбираше — внасяше във въздуха една надигаща се несигурност и това, изглежда, изтощаваше нещо у него, винаги беше колеблив за онова, което иска, мисли, дори за онова, което чувства.

Телефонът му започна да вибрира и го стресна.

— Да? — беше Нахадин Ахмед, братът на Аяна.

— Чу ли? От някаква група за бяло превъзходство в Монтана научили за демонстрацията. Пишат за нея в уебсайта си.

— Какво казва имамът?

— Отишъл в полицията и ги помолил да се откажат от демонстрацията. Но не му обърнали внимание, демонстрацията ги вълнува.

Абдикарим изключи от контакта радиатора, затвори кафенето, заключи вратата и забърза през улиците обратно към апартамента си. Нямаше никой. Децата бяха на училище, Хавийя беше на работа, помагаше на една организация за социални услуги, Омад бе в болницата в качеството си на преводач. Абдикарим остана в стаята си цяла сутрин, пропускайки молитвите в джамията, на спуснати щори, както винаги. Лежеше на леглото и усещаше тъмнината вътре в себе си и в стаята.

* * *

Сюзан караше към работното си място със слънчеви очила дори когато небето бе обвито в облаци. Скоро след като снимката на Закари се появи във вестника, тя беше спряла на светофара при надлеза, който водеше към мола, когато една жена, бегла позната от години, се изравни с нея в съседното платно и — Сюзан беше абсолютно убедена — се престори, че не я вижда, пипкаше се нещо с радиото, докато светлината се смени. Сюзан имаше физическото усещане, че по цялото ѝ тяло надолу се стича вода. Не беше далеч от онова, което усети, когато Стив си дойде един ден и ѝ каза, че я напуска.

Сега, спряла на пресечката, загледана право напред през слънчевите очила, замислена над съня си от ранната утрин, в който спеше в задния двор на къщата на Чарли Тибетс, тя изведнъж си припомни следното: че в седмиците след раждането на Зак тайно и краткотрайно се беше влюбила в гинеколога си. Лекарят живееше в градския квартал Ойстър Пойнт, в голяма къща с четири деца и съпруга, която не работеше. Не бяха от Мейн, спомняше си това, и тогава ѝ изглеждаха — сядайки един по един на запазената си пейка в църквата — прелестни като ято чуждоземни птици. Със Закари, закопчан в детското си столче, тя минаваше с колата бавно покрай тяхната къща — ето колко силен беше копнежът ѝ по мъжа, който бе изродил бебето ѝ.

Не изпитваше неудобство от спомена. Изглеждаше ѝ много далеч — и така беше; лекарят вече ще е много стар — а и сякаш това бе поведението на някой друг човек, не нейното. Може би, ако беше още млада, сега щеше да кара покрай къщата на Чарли Тибетс, но не ѝ беше останал толкова жизнен сок. Притегателната сила на живота — гъста като захарен сироп — си беше отишла. Въпреки това в съня си беше къмпингувала на задната морава на Чарли Тибетс и това ѝ изглеждаше смислено, желанието да е близо до него. Той се бореше за сина ѝ, което означаваше, че се бори за самата нея. За Сюзан в общи линии това беше ново чувство и то още повече подсилваше уважението ѝ към Джим. Уоли Пакър по нейно мнение трябва практически да се е бил влюбил в него. Нямаше идея дали двамата поддържаха някаква връзка след толкова много години.

— Не — отговори ѝ Боб, когато му се обади от работа. В магазина нямаше клиенти.

— Но не смяташ ли, че на Джим му липсва?

— Не мисля, че нещата стоят така — рече Боб. По тялото ѝ на тласъци се разляха вълни на унижение. Не ѝ се щеше да повярва, че тя и Зак са просто една възложена работа.

Каза му:

— Джим никакъв не ми се е обадил.

— О, Сузи, ангажиран е, играе голф. Би трябвало да го видиш, когато е на такова място. Веднъж двамата с Пам ходихме с тях на Аруба. Уф! Горката Хелън седи там и се пържи на слънце с риск от меланома, а Джим се разхожда наоколо с очила с огледални стъкла, застанал край басейна като някой мистър Готин пич. Искам да кажа, той е зает. Не се притеснявай, Чарли Тибетс е страхотен. Говорих с него вчера. Подава молба за ограничителна заповед за медиите, а също и за промяна на условията на гаранцията…

— Знам, той ми каза — но я бодна абсурден пристъп на ревност. — Преди да минеш към обжалванията, Боби, когато се занимаваше със защита в съдебната зала там долу, харесваше ли клиентите си?

— Да ги харесвам ли? Разбира се, някои. Мнозина бяха боклуци. И, разбира се, всички те са виновни, но…

— Какво искаш да кажеш с това, че всички са виновни?

— Ами, виновни са за нещо, Сузи. Докато системата ги изплюе. Невинаги е първо обвинение, но правиш всичко възможно да го намалиш. Нали знаеш.

— Някога защитавал ли си изнасилвач?

Боб не отговори веднага и тя разбра, че сигурно много пъти са го питали за това. Представи си го на коктейли в Ню Йорк (не знаеше какво би представлявал един коктейл в Ню Йорк, затова картината беше неясна и като на кино), някоя слаба и красива жена му задава точно този въпрос очи в очи. По телефона Боб каза:

— Да.

— Виновен ли беше?

— Никога не го попитах. Но го осъдиха и не съжалявах за това.

— Не съжаляваше? — Сюзан почувства, че най-необяснимо сълзи напират в очите ѝ. Усещането беше като онова, което с години чувстваше преди менструация. Ненормално.

— Осигуриха му справедлив процес — Боб ѝ прозвуча търпеливо и уморено, по същия начин звучеше Стив, когато разговаряше с нея.

Тя се огледа някак паникьосано из магазина, като отвързана. Зак беше виновен. Можеше да получи справедлив процес и да иде в затвора за година. И щеше да струва доста пари, преди да премине през всичко. И никой — може би само Боби мъничко — нямаше да го е грижа.

Боб ѝ казваше:

— Човек трябва да има стоманени вътрешности за работа в съда. Онези от нас, дето сме в апелативния съд тук, ние сме… е, да кажем просто, че Джим има вътрешности от стомана.

— Боби, затварям.

Група сомалийки бяха влезли в магазина. В дълги, надиплени наметала, всичко покрито освен лицата, за миг се сториха на Сюзан като едно общо тяло, огромно чуждоземно нападение, което я блъсна в лицето, неясна композиция в тъмночервени и тъмносини тонове и зелени шалове за глава, тук-там жизнерадостно оранжево петно; никакви ръце, дори длани не се виждаха. Но се лееха шепот и звуци от различни гласове и после отделянето на една от тях, по-възрастна жена, ниска и куца, която се настани на стола в ъгъла, и това в миг изясни в очите на Сюзан каква всъщност е ситуацията: а тя беше, че най-младата жена, висока и с блеснало лице и (за Сюзан) изненадващо красива едва ли не по американски, с тъмните си очи и високи скули, протягаше към нея чифт очила, счупени при дръжката, и я молеше на развален английски да ги поправи.

До високото младо момиче стоеше тъмнокожа жена, едра и набита в робата си, лицето ѝ безизразно, нащрек, непроницаемо. Държеше в ръка пластмасова торба, през която прозираха етикетите на почистващи препарати.

Сюзан взе очилата.

— Тук ли сте ги купили? — насочи въпроса си към младото момиче, чиято красота ѝ се струваше агресивна. То се обърна към набитата жена; бързо размениха реплики.

— Ей? — попита момичето; шалът на главата му ѝ се струваше крещящ, изумителен.

— Тук ли сте купили очилата? — повтори Сюзан. Знаеше, че не са, това в ръката ѝ бяха евтини готови очила от дрогерията.

— Да, да — рече момичето и повтори молбата си да ги поправи.

— Добре — каза Сюзан. Ръцете ѝ не бяха стабилни, докато работеше с миниатюрната отвертка. — Една минута — рече и ги занесе в задната стаичка, макар че магазинът имаше политика да не оставя без персонал входната част. Когато се върна, жените бяха както ги бе оставила; само младата сякаш имаше някаква младежка енергия, попипваше рамките, дето бяха подредени на стойка до касата. Сюзан постави очилата на плота и ги побутна. Раздвижване от страна на набитата я накара да погледне към нея и тя с изумление установи, че за миг зърва детско краче, докато жената дръпва ръка назад, та да я протегне през робата. Наведе се да постави на пода, а после и да вдигне торбата с почистващи препарати, като през това време от другата ѝ страна се разкри втора издутина; беше стояла там с две деца, закачени за нея. Тихи деца. Тихи като майка си.

— Искате ли да опитате някои от тези? — предложи Сюзан. Високото момиче продължи да попипва рамките, без да ги откача от стойката. Никоя от тях не гледаше към Сюзан. Намираха се в магазина, но бяха далеч оттам.

— Тези са оправени вече — гласът ѝ прозвуча твърде силно по нейно мнение. — Безплатно.

Младото момиче пъхна ръка под робата си и на Сюзан — сякаш целият ѝ страх бе очаквал точно този момент — изведнъж ѝ мина през ума мисълта, че то може би ще извади пистолет. Беше малко портмоне.

— Не — рече и поклати глава, — безплатно.

— Окей? — попита момичето и големите ѝ очи се плъзнаха бързо по лицето на Сюзан.

— Окей — потвърди тя и вдигна двете си длани нагоре.

Момичето пъхна поправените очила в портмонето.

— Окей. Окей. Благодаря.

После пак настъпи оживление и те заговориха на своя език, твърд и отсечен за слуха на Сюзан. Бебетата се размърдаха под робата на майка си и старата жена бавно се изправи. Докато се придвижваха към вратата, тя осъзна, че жената съвсем не е стара. Не би могла да каже как усети това, но на лицето ѝ имаше изписана такава дълбока умора, че тя сякаш бе отмила всичко онова, което придаваше на едно лице живот; върху него, както минаваше бавно край нея, без да я погледне, беше останала само бездънна, неземна апатия.

От прага на магазина Сюзан ги наблюдаваше как бавно минават през мола. Не им се присмивайте, помисли си тя разтревожено, щом видя две тийнейджърки да се зазяпват в тях, докато ги подминаваха. Същевременно абсолютната чуждоземност на тези увити в плат жени я караше да потръпва вътрешно. Как ѝ се искаше те никога да не бяха чували за Шърли Фолс, а мисълта, че може да не си тръгнат оттук, я плашеше.