Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (22)

6

— Хелън — бе казал Джим онази сутринта, седейки на ръба на леглото. — Толкова си добричка. — После започна да си обува чорапите. Минавайки край нея на път за гардеробната, сложи ръка на главата ѝ. — Добър човек си ти. Обичам те.

Тя едва не каза: „О, Джими, не отивай на работа днес“, когато се обърна, за да го гледа как се движи, но се сдържа, защото се бе събудила с усещането, че е като неспокойно дете, и ако заговореше сега по този начин, щеше да се почувства още по-зле. Затова стана, облече халата си и рече:

— Хайде да идем на театър през уикенда. Да гледаме нещо неизвестно, да речем на най-затънтените преки на Бродуей.

— Разбира се, Хели — той се обади от гардеробната; тя чу как закачалките тракат по пръчката. — Намери нещо и отиваме.

Все още по халат, тя седна на семейния компютър в стаята до кухнята и прегледа всички пиеси в Ню Йорк. Но тъй като апетитът ѝ към това позатихна, избра постановка на Бродуей за някакво южняшко семейство, което било според рекламата във весел разпад. После се облече и се сети за една своя възрастна леля от миналото, която ѝ беше казала: „Не съм вече гладна, Хелън.“ И след няколко месеца бедната жена умря. Очите ѝ плувнаха в сълзи, като си припомни, и вдигна телефона и си взе час при лекаря за пълен профилактичен преглед. Хелън не смяташе, че не е гладна за храна, но вярваше, че част от апетита ѝ липсваше. Лекарят можел да я види в понеделник; имало отменен преглед. Това я накара да се почувства енергична и когато затвори, се сети колко мил беше Джим тази сутрин и това я стопли, сякаш бе получила хубав подарък, за който бе забравила. Ще прекара деня в Манхатън. Вдигна телефона и се обади на две жени от Кухненския кабинет. Едната трябваше да иде да ѝ сложат зъбен имплант, а другата обядваше с възрастната си свекърва, но реакцията им — О, Хелън, жалко, че не съм свободна! — ѝ създаде жизнерадостно чувство.

На тротоара пред „Блумингдейлс“ Хелън дочу как една пълничка жена казва в мобилния си телефон: „Купих тези възглавници за предната стая и са абсолютно точния цвят“, и изведнъж я изпълни топла, носталгична радост — все едно беше съзряла първия минзухар за сезона. Тази пълна жена, с огромни торби, които се блъскаха в масивните ѝ бедра, щастливо живееше живота си. Това беше луксът на обикновеното и то припомни на Хелън какво е изпуснала несъзнателно, но то беше тук: приятелките от Кухненския кабинет, които искаха да бъдат с нея, любвеобилният ѝ съпруг, здравите ѝ деца, не, нищо не беше изгубила.

Докато седеше в кафенето на седмия етаж на „Блумингдейлс“, оставила настрана замразеното кисело мляко със сироп от мелба отстрани, телефонът ѝ иззвъня.

— Няма да повярваш — рече Джим — Закари е изчезнал. Няма го.

— Джими, не може просто да го няма — тя се мъчеше да задържи тънкия телефон в ръка, като същевременно бършеше уста със салфетка, усещаше сироп от мелба по устната си.

— Разбира се, че може, и го няма — той не звучеше ядосан. Звучеше съсипан. Хелън не бе свикнала да чува мъжа си съсипан. — Довечера тръгвам за там.

— Нека да дойда с теб — тя вече правеше знак на сервитьорката за сметката.

— Ако искаш. Но Сюзан наистина е закъсала. Оставил ѝ е бележка. На нея пише: „Мамо, съжалявам.“

— Оставил е бележка?!

Тя намери такси и през цялото време, докато пътуваха по ФДР и по Бруклинския мост, си мислеше за Закари и неговата бележка. За Сюзан — не можеше да си представи Сюзан — крачи напред-назад ли, звъни в полицията? Какво ли прави човек в такива обстоятелства? Обажда се на Джим, ето какво прави. (Ако държим да бъдем искрени, у Хелън имаше — докато таксито се клатушкаше и подскачаше по Атлантик авеню — миниатюрно късче от нещо остро и възбуждащо. Тя вече разказваше историята на децата си: О, беше ужасно, баща ви бе толкова притеснен, нямахме информация и аз хукнах обратно и двамата хванахме самолета.)