Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (19)

3

Заседанието се състоя в новото крило на Върховния съд. Боб беше свикнал със старите съдебни зали, които излъчваха някакво уморено величие, затова му се струваше, че има нещо полуфабрикатно в лъскавата дървена ламперия на тази стая, сякаш всички се бяха събрали в реконструиран гараж. През прозореца се виждаха ниските сиви облаци, надвиснали над реката, и докато хората влизаха, една обикновена на вид млада жена с кръгли очила безмълвно сложи купчина папки върху масата на ищеца, после отиде до прозореца и се загледа навън. Зелено сако покриваше горната част на бежовата ѝ рокля, обувките ѝ бяха ниски, от бежов лак, и за миг Боб — който знаеше от снимките във вестниците, че това е помощник главният прокурор Даян Додж — се трогна от неукрасения ѝ, колеблив стремеж към някакъв стил. Никой в Ню Йорк не би се облякъл по този начин, не през зимата, вероятно не изобщо, но тя не живееше в Ню Йорк. Обърна се от прозореца и със стиснати устни се отправи обратно към масата си.

Тази сутрин Сюзан беше сложила морскосиня рокля, въпреки това не съблече палтото си. Позволиха на двама репортери да влязат и на двама фотографи — също. Те седяха с фотоапаратите си и огромните си палта на първия ред. Зак, облечен в костюма, който тя му купи от „Сиърс“, с току-що подстригана много късо коса, с лице, бледо като макарони, се изправи на крака — както всички останали — за появата на заобления в раменете съдия, който се настани на мястото си и с мрачен, директорски глас прочете, че Закари Олсън е обвинен в нарушаване на първата поправка на конституцията — правото на свобода на вероизповеданията.

И така се започна.

Даян Додж стана и скръсти ръце зад гърба си. Гласът ѝ беше изненадващо момичешки, докато излагаше показанията на полицаите, извикани при инцидента онази вечер. Крачейки напред-назад, тя приличаше на гимназистка в главната роля на пиеса, хвалена толкова често, та егото, което трябваше да носи на крехките си рамене, сякаш беше напомпано с неопровержима самонадеяност. Полицаите отговаряха с равен глас; не бяха впечатлени.

След това показания даде Абдикарим Ахмед. Беше облечен в широки панталони с големи външни джобове и риза със синя якичка, обут в гуменки, и Боб си помисли, че не прилича на африканец, а по-скоро на човек от Средиземноморието. Но си личеше, че е чужденец, определено, и когато заговори, акцентът му беше силен и непознат, английският му беше толкова слаб, че имаше нужда от преводач. Абдикарим Ахмед им разказа как свинската глава изненадващо се търкулнала през входа, едно момченце припаднало, килимът трябвало да бъде почистен седем пъти, както го изисква ислямският закон, нямали пари да купят нов. Той не говореше приповдигнато, а уморено и предпазливо. Но погледна Зак, погледна и Боб, а също и Чарли. Очите му бяха големи и тъмни, а зъбите — неравни и пожълтели.

Мохамед Хюсеин даде показания за същото и английският му беше по-добър. Той говореше по-енергично, каза, че изтичал до вратата на джамията, но не видял никого.

— И уплашихте ли се, г-н Хюсеин? — Даян Додж постави ръката си под гърлото.

— Много.

— Имахте ли усещането, че ви заплашват?

— Да, силно. Ние все още не се чувстваме в безопасност. Това беше болезнено. Нямате представа.

Въпреки възражението на Чарли съдията позволи на г-н Хюсеин да говори за лагерите в Дадааб, за „шифта“, бандитите, които идвали нощем, за да грабят, да изнасилват и понякога да убиват. Гледката на свинската глава в джамията им ги уплашила много, внушила им такъв страх, какъвто изпитвали в Кения, какъвто изпитвали и в Сомалия, когато дори най-незначителната всекидневна дейност можела да означава възможност за изненадващо нападение и смърт.

Боб искаше да опре дланите си до лицето. Искаше да каже: „Но вижте това момче. То никога не е чувало за бежански лагери. Него са го подлудявали от подигравки като малък, пребивали са го на детската площадка в Шърли Фолс, без наоколо да има бандити. Но за него бабаитите са били като бандити — и не виждате ли сами, че това е едно тъжно, самотно хлапе?“

Но сомалийските мъже също бяха тъжни. Особено първият. След като свидетелства, той зае мястото си в съдебната зала и не погледна повече наоколо, държеше главата си наведена и Боб съзря изтощението в профила на лицето му. Маргарет Еставер му беше казала, че мнозина от тези мъже искали да работят, но били твърде травмирани за това, че живеели в онази част на града, където живеят наркопласьорите и наркозависимите, че били тук, в самия Шърли Фолс, заплашвани, нападани, ограбвани, а жените им наплашвани с питбули. Беше му казала това и още, че би желала да направи нещо за Сюзан и Зак. Боб източи врат и се огледа — ето, зърна я, стоеше в задната част на съдебната зала. Кимването им бе почти незабележимо, подобно на кимването на хора, които се познават от дълги години.

Закари бе призован.

Даян Додж дращеше неспирно, докато Чарли поведе Зак през историята — как отишъл в кланицата в Уест Анет с надеждата да се сприятели със сина на собственика, който работел в „Уолмарт“ с него, не били истински приятели на този етап, не, но тогава той бил казал, че може да се отбие у тях на гости. Не, никога не бил чувал за разпоредбите, свързани с болестта луда крава, нямал идея, че всичко с гръбнак трябвало да се умъртвява по специален начин, а главата му да се използва за примамка на койоти и мечки; не знаел също какви животни колят в кланицата, в която отишъл. Взел свинската глава, защото била там, мъжът му позволил, не знаел точно защо, не, не бил я купил, но я донесъл вкъщи и я сложил във фризера на майка си и може би си мислел, че става за Хелоуин или за нещо подобно, а после я занесъл в джамията като глупава шега, не знаел, че това е джамия, а само, че сомалийците влизат и излизат оттам, а тя се изплъзнала от ръцете му и той наистина съжалявал.

Зак изглеждаше разкаян. Изглеждаше жалък и млад, докато разправяше това на Чарли, всичко, което бяха репетирали. Чарли каза „Окей тогава“ и седна.

Даян Додж се изправи. На челото ѝ блестеше избилата пот; тя бутна очилата си нагоре. С високия си глас започна:

— Така, значи един ден, г-н Олсън, вие просто решавате, че ще идете и ще си намерите свинска глава. Отидохте в една кланица и там имаше свинска глава, и вие решихте да я вземете, и сега седите в тази съдебна зала под клетва и ни разказвате, че не знаете защо сте го направили.

Закари изглеждаше ужасен. Той непрекъснато облизваше устните си, докато отговаряше:

— Тя просто беше там.

Съдията го попита дали не иска чаша с вода.

— О, ъъ. Не, сър.

Сигурен ли е?

— Хъм, Окей, сър. Ваша чест, сър. Благодаря.

Подадоха му чаша с вода и след като я допря до устните си, сякаш вече не знаеше къде да я сложи, макар че върху скамейката имаше достатъчно място за нея. С крайчеца на окото си Боб погледна към Сюзан. Тя седеше и наблюдаваше сина си.

— Отидохте в кланицата на един приятел, който вече не ви е приятел, с намерението да се сдобиете със свинска глава.

— Не, сър. Госпожо. Не, госпожо — ръката му се разтресе и водата се разля, което сякаш го стресна и той веднага погледна към панталоните си. Чарли Тибетс се изправи тогава, взе чашата от Закари, сложи я отдясно на скамейката и се върна на мястото си. Съдията кимна съвсем леко, за да покаже, че могат да продължат.

— Но не взехте главата на овца или агне, нито пък на крава или коза, нали? Взехте свинска глава. Нали така?

— Нямаше други глави там заради болестта луда крава, не можеш да…

— Отговорете на въпроса с да или не. Вие взехте свинска глава, нали така?

— Да.

— И не знаете защо. Това ли трябва да повярваме?

— Да, госпожо.

— Наистина ли? Очаквате да ви повярваме.

Чарли се изправи: тормозене.

Даян Додж се завъртя бавно в пълен кръг и каза:

— И я сложихте във фризера на майка ви.

— Да, във фризера в мазето.

— Майка ви знаеше ли, че главата е там?

Чарли стана: възразявам, призовава се към предположения…

Така не се наложи Закари да обяснява, че майка му не ползва този фризер от години, не и откакто съпругът ѝ я напусна, за да търси корените си в Швеция, остави я без друг човек до нея освен това кльощаво дете, за което да готви, вече нямаше нужда от фризер в мазето, не както, когато беше току-що омъжена за младия си съпруг от Ню Суидън, Мейн, който очевидно не можеше дори да се обади по телефона на сина си, можеше само да натрака един имейл от време на време — Боб разтвори ръце в скута си, разпери пръстите си, изпънати. Студената Сюзан се беше омъжила за студен мъж, от място с пейзаж не по-малко студен и пуст от нейния. И ето го малкия Зак, с измитите си уши, да казва:

— Тя се топеше в ръката ми и се изплъзна. Не съм искал да нараня някого.

— Значи искате да ме накарате да повярвам и очаквате съдът също да ви повярва, че не сте имали представа, че тази свинска глава ще се търколи в джамията? Просто си вървите една вечер по Грейтъм Стрийт и, о, между другото, сетих се, дай да взема да занеса там една свинска глава!

Чарли се изправи: — Ваша чест, тя…

Съдията кимна и вдигна ръката си.

Даян Додж се обърна към Зак:

— Това ли се опитвате да ми кажете?

Зак изглеждаше объркан.

— Извинете, бихте ли ми задали въпроса отново?

— Не вярвахте, макар да знаехте, че там се събират сомалийци, че това е джамия, техен молитвен храм, все пак не вярвахте, че свинската глава ще иде в джамията и ще навреди на някого?

— Добре щеше да бъде да не бях приближавал до вратата. Не исках на никого да причиня неприятности. Не, госпожо.

— И очаквате, че ще ви повярвам. Очаквате, че съдията ще повярва. Очаквате Абдикарим Ахмед и Мохамед Хюсеин да ви повярват — тя размаха ръка, за да посочи към тях, седнали в дъното на залата. Зеленото ѝ сако за миг се разтвори и показа бежовата рокля отдолу върху малките ѝ гърди.

Чарли стана: — Ваша чест…

— Моля, адвокат, перифразирайте въпроса си.

— Очаквате ли, че ще повярваме в това?

Зак имаше объркан вид и погледна към Чарли, който лекичко му кимна.

— Не съм искал на никого да навредя.

— И сте знаели, естествено, че сте знаели, че това става по време на Рамазан, най-свещения празник за онези, които изповядват исляма?

Чарли стана: възразявам, тормозене…

— Можете да перифразирате въпроса.

— Наясно ли бяхте, че по времето, когато тази свинска глава се е изплъзнала от ръцете ви и се е търкулнала в джамията, е бил свещеният празник Рамазан? — Даян Додж бутна нагоре очилата си и още веднъж стисна ръце зад гърба си.

— Не, госпожо. Дори не знаех какво е Рамазан.

— И невежеството ви също включва факта, че свинското е зловредно за мюсюлманите?

— Съжалявам. Не разбирам въпроса ви.

И така едно след друго, докато най-сетне тя не приключи с него и Чарли можеше отново да задава въпроси. Питаше го тихо, както преди.

— Закари, чувал ли беше за Рамазан по времето, когато се случи това?

— Не, сър, тогава не.

— Кога за пръв път чу какво е Рамазан?

— По-късно, след като прочетох за него във вестника. Не знаех какво е преди това.

— И как се почувства, когато научи?

Възражение: въпросът не е свързан с фактите.

— Отговорът е абсолютно обвързан с фактите. Ако клиентът ми е обвинен, че…

— Можете да отговорите на въпроса, г-н Олсън.

Чарли отново попита:

— Как се почувства, когато разбра, че е Рамазан?

— Почувствах се зле. Не исках никой да пострада.

Съдията се обърна към Чарли:

— Придвижете нещата, адвокат, това вече бе обсъдено.

— Не беше наясно с разпоредбите, свързани с болестта луда крава, изискващи определена подготовка за клане при всички животни, които имат гръбнак?

— Нищо не знаех за това. Не знаех и това, че прасето няма гръбнак, който стига до главата му.

— Възразявам — Даян Додж почти изпищя и съдията кимна.

— И какво мислеше, че ще правиш със свинската глава, след като я вземеш?

— Мислех, че може да е смешно за Хелоуин. На някоя предна веранда, такова нещо.

— Ваша чест! Това се повтаря. Сякаш привидната му достоверност ще се увеличи с всяко повторение — Даян Додж стоеше с такова присмехулно и иронично изражение на лицето, че ако Боб беше съдия, би я смъмрил за пренебрежително отношение. Тя със сигурност проявяваше пренебрежение.

Но съдията се съгласи с нея и накрая позволиха на Закари да си седне на мястото. Бузите му бяха яркочервени, когато сядаше на масата до Чарли.

Обявиха почивка, докато съдията вземе решение. Боб отново погледна към Маргарет Еставер, отново получи леко кимване. После отиде заедно със Закари, Сюзан и Чарли Тибетс да седне в стаичката в съседство със залата. Стояха абсолютно безмълвни, докато Сюзан не попита Зак дали има нужда от нещо, а той погледна надолу и поклати глава. Върнаха се в съдебната зала, когато един служител почука на вратата.

Съдията накара Закари Олсън да стане. Зак се изправи, страните му червени като зрели домати, по лицето му се стичаха капки пот. Съдията го обвини за нарушаване на гражданските права, извършване на заплаха за насилие, което нарушава Първата поправка — правото на свобода на вероизповеданието, и ако не се съобрази със съдебното разпореждане, забраняващо му да се приближава на по-близко от три километра в радиус от джамията, освен за да се види с адвоката си, и да няма контакт със сомалийската общност, чакаха го глоба от пет хиляди долара и до една година затвор. В този момент съдията махна очилата си и го погледна вежливо (и следователно почти жестоко) и каза:

— Г-н Олсън, в този щат в момента в действие има двеста подобни съдебни разпореждания. Шестима души са ги престъпили. И всичките са — всеки един от тях — е в затвора — съдията го стрелна с пръст и главата му се издаде напред. — Тъй че следващия път, когато ви видя в тази съдебна зала, млади човече, да сте си взели четката за зъби. Тя ще е единственото нещо, от което ще се нуждаете. Разпускам съда.

Зак се обърна, за да потърси майка си. Тревогата в очите му потресе Боб, който щеше да я запомни завинаги.

А също и Абдикарим.

 

 

В преддверието Маргарет Еставер бе застанала отстрани. Боб докосна Зак по рамото и му каза:

— Ще се видим обратно вкъщи.

Пътуваха през улиците на Шърли Фолс и накрая Боб заговори:

— Решението беше написано, преди още да чуят показанията. Знаеш, че е така. Че Даян Додж просто го разби.

— Така е — съгласи се Маргарет. Шофираха покрай реката, празните стари текстилни фабрики отдясно. Небето беше светлосиво над запустелите паркинги.

— Тя изпитваше наслада — рече Боб, — направо се опияняваше. Когато Маргарет не реагира, той я погледна, а тя отвърна на погледа му с обезпокоено лице. — Виждаш какво тъжно същество е Зак — добави той. Размърда крака между две празни консервени кутии от безалкохолно и една намачкана хартиена торба. Преди това тя се бе извинила за разхвърляната си кола.

— Да ти се скъса сърцето — Маргарет завъртя волана и мина покрай Общинския колеж. После каза:

— Не знам дали Чарли ти е споменал. За Джим.

— Джим? Брат ми ли? Какво за него?

— Изглежда задълбочи нещата. Знам, че дойде тук, защото искаше да помогне. Но той говори тъй добре, че накара Дик Хартли да се почувства глупак, и още по-лошо — не остана достатъчно дълго.

— Джим никога не се задържа дълго.

— Ами — Маргарет леко присви рамене, — в Мейн се задържаш дълго — косата ѝ, прибрана нагоре небрежно, пускаше кичури, които закриваха част от лицето ѝ. Тя продължи: — Губернаторът говори след него, ако си спомняш, и това бе прието като признак на неуважение — само ти казвам какво съм чула — че Джим се е оттеглил точно когато той се приготвял да говори — тя намали на един стоп. — И, разбира се — добави с по-нисък глас, — речта на губернатора не беше толкова добра.

— Никой няма да успее да говори по-добре от Джим, типично е за него.

— Уверих се. Само казвам, че в Огъста е имало пререкания. Познавам един човек от канцеларията на главния прокурор там и очевидно Дик Хартли е събирал пара със седмици заради това, после е дал зелена светлина на Даян още щом са усетили, че могат да докажат обвинението в предубеденост. Джим се е обадил на Даян лично, нали така? Разбира се, то само е наляло масло в огъня. Мисля, че това, което чу днес, беше част от гнева ѝ.

Боб се загледа през прозореца в малките къщички, край които минаваха, с коледни венци, висящи все още на много от вратите.

— Имало ли е статии за това в „Шърли Фолс Джърнъл“? Джим го чете онлайн.

— Не, всичко е било вътрешна работа, мисля. И в действителност — ами, видя тези мъже, които свидетелстваха, Мохамед и Абдикарим. За тях е било наистина стресиращо преживяване. Знам, че знаеш всичко това. Но днешното решение може да активизира и канцеларията на главния прокурор на САЩ. Някои хора от сомалийската общност все още ги натискат да предприемат действия.

— Исусе — простена Боб. После каза тихо: — Съжалявам.

— За какво?

— Че споменах името на Исус.

— О, господи! Ама ти сериозно! — Маргарет го погледна и завъртя очи. Направи още един завой и потегли обратно към града. — На Гери О’Хеър не му се искаше канцеларията на главния прокурор да предприеме действия — не искаше това, което се случи днес. Мисля, че се познава със Сюзан още от едно време. Неговото усещане било — стига толко’а. Но… — Маргарет пак присви рамене — има ги и такива като Рик Хадълстън от отдела по расова дискриминация, който не иска това някога да отшумява. И, честно казано, ако не ставаше дума за Закари, и аз не бих искала то да се замазва.

— Но става дума за Закари — той не можеше да се отърси от усещането, че я познава от дълго време.

— Да, така е — и след миг тя добави: — Ой! — с въздишка.

— „Ой“ ли каза?

— Да. Един от съпрузите ми беше евреин. Та съм възприела някои изрази. Беше много експресивна личност.

Минаха край гимназията, игрищата ѝ покрити със сняг. На едно табло беше изписано: ВЪРВЕТЕ СТЪРШЕЛИ И БИЙТЕ ДРАКОНИТЕ.

— Много съпрузи ли си имала? — попита той.

— Двама. С първия се запознах в колежа в Бостън, евреина. Все още сме приятели, наистина е страхотен. После се върнах в Мейн и се омъжих за местен, и това свърши бързо. Два развода до петдесетгодишна възраст. Предполагам, че се отразява върху моята правдоподобност.

— Смяташ ли? Не мисля. Ако беше филмова звезда с двама, щеше току-що да започваш.

— Не съм филмова звезда — тя влезе в алеята към къщата на Сюзан. Усмивката ѝ беше чиста и игрива, и малко тъжна. — Хубаво беше да те видя, Боб Бърджес. Звънни ми, ако има нещо, което мога да направя.

 

 

За негова изненада Сюзан и Зак седяха на кухненската маса и сякаш го чакаха.

— Надявахме се, че ще имаш нещо за пиене — рече Сюзан. В морскосинята си рокля имаше вид на възрастен човек, отговорен.

— В платнената торба. Провери ли? Купих уиски и вино на път от летището.

— Така си и мислех — каза сестра му. — Ама в тази къща не ровим из личните притежания на хората. Бих искала малко вино. И Закари каза, че иска.

Боб наля виното във водни чаши.

— Сигурен ли си, че не искаш уиски, Зак? Денят ти беше от тежките днес.

— Мисля, че от уискито може да ми прилошее — отговори Зак. — Веднъж повръщах от уиски.

— Кога? — попита майка му. — Кога, за бога, се е случило подобно нещо?

— В осми клас — рече той. — Ти и татко ме пуснахте да отида на купон в семейство Тафтс една вечер. Всички пиеха като луди. Вън в гората. Мислех, че уискито е като бира или нещо подобно и направо се наливах. И после повръщах.

— О, миличкият — рече Сюзан. Пресегна се през масата и потърка ръката на сина си.

Закари погледна към чашата си.

— Всеки път щом някой от фотографите щракваше с апарата си, имах чувството, че ме застрелват. С куршум. Бум. Отвратително беше. Затова разлях водата — той погледна Боб. — Много ли се изложих?

— Не се изложи — отвърна Боб. — Жената беше глупачка. Все едно, свърши. Забрави. Край.

Слънцето вече залязваше и изпращаше бледа светлина през кухненския прозорец, където за кратко лъчите падаха върху масата, после върху пода. Не беше лошо да седи тук със сестра си и племенника си и да пийва вино.

— Е, чичо Боб, какво, май нещо си падаш по онази — жената пастор, а?

— Да си падам ли?

— Аха. Щото май така изглежда — Зак сви рамене. — Не знам дали старите хора си падат по жени или не.

— Ами, да, падат си. Та дали си падам по Маргарет Еставер ли? Не.

— Лъжеш — изведнъж Закари му се ухили. — Все едно — той си пийна още вино. — Аз просто исках да се прибера. През цялото време, докато бях там, си мислех: искам да си ида у дома.

— Е, сега си у дома — обади се Сюзан.