Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (23)

7

Чарли ѝ беше казал да не го прави още и Джим и беше казал същото, ала докато чакаше братята си да пристигнат, тя вдигна телефона и се обади на Гери О’Хеър. Наближаваше време за вечеря и се беше приготвила да затвори, ако чуе гласа на жена му, но вдигна Гери. Така Сюзан изплю камъчето, че Закари е изчезнал.

— Гери, какво да правя?

— Кажи ми откога го няма.

Не знаеше. Когато тръгваше в осем за работа, си беше вкъщи или поне колата му беше там. Но в един, като се върна, защото бизнесът не вървеше и шефът ѝ каза, че може да вземе по-дълга обедна почивка, тя влезе в кухнята и намери бележката на масата, и на нея пишеше: „Съжалявам, мамо.“ И колата му я нямаше.

— Липсват ли вещи от къщата? Дрехи?

— Някакви дрехи, мисля, и вълненият сак, и мобилният телефон. Компютърът му също, и портфейлът. Той има лаптоп. Човек не си взима лаптопа, когато се самоубива, нали? Знаеш ли някой да го е правил досега?

Гери попита има ли признаци да е влизано с взлом и тя каза не. Обясни, че наемателката ѝ, Джийн Дринкуотър, е била в жилището си на горния етаж и не е чула нищо.

— Държите ли вратите заключени през деня?

— Да.

— Мога да пратя някой да поогледа наоколо, но…

— О, не, недей. Просто исках да знам… чакам братята си, скоро ще бъдат тук… просто исках да знам дали някой би взел компютъра си, ако мисли да се самонарани.

— Няма начин да знаем, Сюзан. Депресиран ли беше?

— Уплашен — сега тя запъна. Предположи, че Гери сигурно знае, че федералните власти ще заведат дело до края на седмицата, но всичко, което искаше да чуе, бе някой да ѝ каже, че синът ѝ е жив. А никой не можеше да я увери в това.

Гери рече:

— Имаме пълнолетен мъж, който, доколкото знаем, е напуснал дома с колата си и някои свои вещи. Няма основания да смятаме, че е имало външна намеса. В случай на изчезване дори не се завежда сигнал през първите двайсет и четири часа.

Тя знаеше това от Чарли и Джим.

— Съжалявам, че те обезпокоих — извини се.

— Не ме безпокоиш, Сюзан. Просто си нормална майка. Братята ти скоро ли ще дойдат? Нали няма да си сама тази нощ?

— Току-що паркираха. Благодаря ти, Гери.

Гери остана задълго в хола, докато жена му го повика, за да каже, че вечерята е на масата. Във всичките си години като полицай никога не бе успял да разбере — и защо ли пък ще разбира? — как става така, че едни неща се случват на определени хора, а не на други. Собствените му синове станаха хора. Единият беше щатски полицай, а другият — учител в гимназията, и кой можеше да каже защо той и жена му бяха извадили този късмет? Той можеше да секне още утре. Беше наблюдавал как късметът на хората им изневерява заради един телефонен разговор, едно почукване на вратата. Всеки полицейски началник знаеше колко бързо може да се обърне късметът. Той отиде в трапезарията и издърпа стола на жена си.

— Какво правиш? — попита тя закачливо. Изненада го, като обгърна с две ръце врата му и в миг двамата затананикаха любимата си песен, песен на Уоли Пакър от ранните им дни заедно — Имам странното чувство, че ще бъдеш моя…

* * *

Момчетата Бърджес седяха край кухненската маса и разискваха случилото се. Хелън също седеше с тях и се чувстваше не на място. Кучето непрекъснато вреше дългия си нос в скута ѝ и когато мислеше, че никой не я гледа, тя със сила го избутваше настрани. То скимтеше, затова Сюзан щракна с пръсти и изкомандва: „Легни.“ Ръцете ѝ трепереха и Боб я посъветва да вземе успокоително, ала тя отговори, че вече е пила хапче. После каза:

— Искам само да знам, че е жив.

— Хайде добре да поогледаме — продума Джим. — Давайте.

Братята заедно със Сюзан се качиха на горния етаж в стаята на Закари. Хелън остана на мястото си, все още с палто, къщата беше студена. Чу ги как ходят над главата ѝ, чу приглушения им говор. Останаха горе дълго, вратичките на гардероба се отваряха, чекмеджетата се отваряха и затваряха. На кухненския барплот имаше списание със заглавие „Прости манджи за прости хора“ и в един момент Хелън го запрелиства. Всяка рецепта беше написана забавно. Сложете масло и кафява захар върху морковите и децата ви никога няма да се усетят, че ядат нещо полезно за тях. Тя въздъхна и го остави. Пердетата на прозореца над мивката бяха в цвят горена захар с малки ружчета по долния край и други по протежение на целия горен ръб. От дълго време не беше виждала такива пердета. Седеше с ръце в скута си и усещаше липсата на годежния си пръстен, който сега беше при бижутера. На пръста ѝ бе останала само проста халка и усещането беше странно. Спомни си, че не е отменила часа при лекаря в понеделник и се зачуди дали не трябва да прехвърли часовника си на другата китка, за да не забрави, че трябва да се обади още рано сутринта, но не помръдна, а после Сюзан и братята се върнаха долу.

— Мисля, че е избягал — обяви Джим. Хелън не отговори. Не знаеше какво да каже. Бяха решили, че Боб ще остане в къщата за през нощта, а Хелън и Джим ще идат на хотел.

— Уведоми ли Стив? — попита тя и стана, а Сюзан я погледна, сякаш през цялото това време не беше забелязала, че тя е там.

— Разбира се — отговори ѝ.

— Той какво каза?

— Беше любезен. Много притеснен — отговори Джим.

— Е, това е добре. Някакви предположения от негова страна? — Хелън си сложи ръкавиците.

— Какво може да направи той от толкова далеч? — рече Джим отново вместо сестра си. — Горе има принтирани имейли от него, в които заръчва на Зак да иде на училище, да си намери интереси, хобита, такива работи. Готови ли сме?

Боб се обади:

— Сузи, не може ли да увеличиш отоплението, щом ще оставам? — и тя обеща, че ще го стори.

Когато пътуваха по моста към хотела си, Хелън попита:

— Къде би могъл да избяга?

— Не знаем, нали така?

— Но какъв е планът ни, Джими?

— Чакаме.

Тя си помисли колко ужасяваща изглежда мастиленосинята река от двете им страни, колко е тъмна нощта тук.

— Горката Сюзан — и го мислеше. Но ѝ се стори, че думите ѝ прозвучаха фалшиво и Джим не отговори.

* * *

На следващия следобед в хотела имаше сватба. Денят беше слънчев, а небето синьо. Снегът искреше и реката искреше, сякаш някой с лека ръка бе разхвърлял диаманти из въздуха. На голямата хотелска тераса над реката сватбарите се бяха наредили за снимки, хората се смееха, сякаш не беше студено. Хелън ги виждаше, но не можеше да ги чуе, защото стоеше високо над тях, на балкона и шумът от реката заглушаваше всички звуци. Булката носеше бял пухкав жакет над бялата си рокля. Не беше млада, забеляза Хелън. Сигурно ѝ е втора сватба. Ако е така, беше смешно да се облече в традиционен булчински тоалет, но в днешни времена хората правеха каквото си искат и освен това тук беше Мейн. Съпругът беше пълничък, с щастлив вид. Тя почувства лека завист. Обърна се, за да се върне в стаята.

— Отивам до къщата. Ти ще дойдеш ли? — Джим седеше на леглото и си чешеше ходилата. Току-що беше взел душ след тренировката в спортния салон на хотела и неистово чешеше босите си крака. Струваше ѝ се, че откакто са пристигнали, все си чеше краката.

— Ако мислех, че мога да помогна, бих дошла, разбира се — рече Хелън, която бе изтраяла цялата сутрин в къщата на снаха си. — Но не виждам присъствието ми да има някакво значение.

— Както искаш — отвърна той. На килима имаше бели люспици кожа.

— Джими, спри вече. Направо си раздираш краката. Виж какво направи.

— Сърбят ме.

Тя седна в стола до бюрото.

— Колко още ще стоим тук?

Той спря да се чеше и я погледна.

— Не знам. Колкото трябва, за да разберем какво става. Не знам. Къде са ми чорапите?

— От другата страна на леглото — тя не искаше да ги докосва.

Той се протегна, започна да ги обува методично.

— Не можем да я оставим сама точно сега. Трябва да ѝ помогнем да премине по-леко през това премеждие, каквото и да е то. Или се окаже, че е.

— Тя трябваше да помоли Стив да долети. Той трябваше да ѝ предложи — Хелън стана и се отправи обратно към терасата. — Хората там долу се женят. Посред зима. Навън.

— Защо Сюзан да го моли да идва? Не го е виждала от седем години, той не е виждал сина си от седем години. Защо трябва да го трае сега?

— Защото. Имат това дете заедно — обърна се с лице към мъжа си.

— Хели, с това малко ме побъркваш. Не искам да се карам с теб. Защо ме принуждаваш да влизам в спор? Сестра ми изживява нещо, което сигурно е най-лошото, което може да изживее един родител, да не знае къде е синът ѝ, да не знае дори дали е жив.

— Не е твоя вината — рече тя. — Не е и моя.

Джим стана, напъха крака в обувките. Потупа джобовете си за ключовете на колата.

— Щом не искаш да си тук, Хелън, иди си вкъщи. Качи се на някой самолет още тази вечер. На Сюзан ѝ е все едно. Дори няма да забележи — дръпна ципа на палтото си. — Казвам ти истината. Няма проблем.

— Няма да тръгна и просто да те оставя тук.

Тя прекара следобеда увита в топли дрехи на разходка край реката. Слънцето все още блестеше върху снега, а и върху водата. Поспря, когато видя нещо като военен мемориал. Никога не го беше забелязвала, но пък и не бе идвала в Шърли Фолс от незапомнен брой години. Представляваше големи плочи гранит, разположени в кръг. Като се вгледа по-отблизо, с изумление установи, че една от тях беше за млада жена, наскоро убита в Ирак. Алис Риу. Двайсет и четири годишна. На възрастта на Емили.

— О, миличкото сладурче — прошепна тя. Обгърна я тъга, проникна и в слънцето. Обърна се и тръгна обратно към хотела.

Камериерката стресна Хелън, както бе застанала пред стаята им с количката с хавлиени кърпи: беше облечена в роба от главата до петите и само лицето ѝ се показваше, закръглени кафяви бузи и блестящи тъмни очи, което означаваше, че вероятно е сомалийка, защото Хелън не можеше да се сети за никакви други цветнокожи мюсюлмани тук в Шърли Фолс, Мейн.

— Здравейте — рече тя бодро.

— Здравейте — момичето или пък можеше да е и жена на средна възраст, как би могла да прецени, лицето бе непроницаемо за нея — отстъпи крачка със засрамен жест и когато Хелън влезе в стаята си, тя вече беше оправена. Дано не забрави да остави добър бакшиш.

Боб се появи към пет часа, вероятно, помисли си Хелън, за да пийне и да си почине от отчаянието на сестра си.

— Влез, влез — каза тя. — Как е сестра ти.

— Все същото — Боб си взе мъничко шишенце скоч от минибара.

— И аз ще пийна — обяви Хелън. — Не позволявай на Сюзан да идва в хотела. Камериерката е сомалийка, мисля. Сомали, извинявай — с ръка тя направи жест, за да покаже облеклото от глава до пети, което бе видяла да носи жената.

Боб я погледна с леко озадачен вид.

— Не мисля, че Сюзан им е ядосана.

— Не е ли?

— Ядосана е на областния прокурор и на помощник-прокурора на САЩ, а също и на канцеларията на главния прокурор, на пресата — нали знаеш, на цялата тази клика. Слушай, мога ли да пусна новините?

— Разбира се — но всъщност имаше против. Стана ѝ неудобно, че седи там с шишенцето уиски от хотелската стая, стресната от новината, че фондовият пазар вчера е паднал с четиристотин и шестнайсет пункта и тя не може дори да спомене за това, защото би било липса на уважение към кризата със Зак в семейство Бърджес, а и тъжна също, защото взрив в Ирак беше убил осем американски войника и деветима цивилни, тъй като сега свързваше това с мемориала, който бе видяла край реката, ох, толкова много хора умираха навсякъде, какво може да се направи, нищо! Бяха я откъснали от всичко познато (децата, искаше ги пак малки, влажни от банята)…

— Мисля си, че може би утре ще се върна у дома — каза тя.

Боб кимна и все поглеждаше към телевизора.

* * *

Следобедната светлина над реката бе приглушена изпод слоевете леки облаци и сивият килим на хотелската стая изглеждаше като по-тъмен нюанс на сивото небе, а перилата на малкия балкон, гледани през прозореца, бяха плътна тънка линия в още по-тъмен цвят. Джим имаше изнемощял вид. Тази сутрин бе закарал Хелън до аерогарата в Портланд и докато се върне, Сюзан бе взела решение да подаде в полицията заявление за издирване на изчезнал човек.

— Още няма издадена заповед за арест от федералните — спореше тя и това беше вярно. — А условията на гаранцията му и разпореждането за спазване на гражданските права изискват от него само да стои далеч от сомалийската общност.

— Въпреки това — каза Боб търпеливо — не съм убеден, че искаме точно сега да го вкарваме в системата като изчезнал.

— Но той е изчезнал — извика Сюзан, затова те отидоха с нея в полицията и подадоха молба за издирване. Описанието на колата на Зак — номерът ѝ се появи на компютърния екран — също влезе в молбата, естествено, и сега, като знаеше, че полицията я издирва, гърлото на Боб се сви от страх, но и от надежда. Представяше си момчето в някоя мъничка мотелска стая, торбата с дрехите му на пода, а Зак легнал на леглото и слуша музика от компютъра си. И чака.

Джим и Боб закараха Сюзан обратно в дома ѝ. Джим остана зад волана в алеята.

— Суз, ще ни изчакаш малко. Двамата с Боб трябва да завъртим някои телефони в хотела. Ще се върнем скоро, за вечеря.

— Г-жа Дринкуотър приготвя вечеря. Но аз не мога да ям — прошепна тя на излизане от колата.

— Не яж тогава. Ще се видим наистина скоро.

Боб ѝ каза:

— Той си е взел дрехи, Сузи. Наред е — тя кимна и братята я наблюдаваха, докато се качва по стъпалата на верандата.

Обратно в хотелската стая, Боб захвърли палтото си на пода до леглото. Джим още не го беше свалил и сега бръкна в джоба, и захвърли един мобилен телефон върху леглото. Погледна към Боб и кимна към него.

— Какво? — попита брат му.

— На Зак е.

— Сюзан каза, че мобилният му телефон и компютърът липсват.

— Компютъра го няма. Намерих телефона в стаята му, в едно чекмедже до леглото. Под чорапите. Не ѝ казах.

Боб усети тръпки по долната страна на ръцете си. Бавно седна върху другото легло.

— Може да е някой стар телефон — рече накрая.

— Не е. Обажданията са скорошни, от последната седмица. Най-вече към Сюзан в работно време. Последното обаждане е към мен от сутринта, преди да изчезне.

— Към теб? В кантората ти?

Джим кимна.

— Точно преди това към „Телефонни справки“. Вероятно е искал номера на кантората. Макар че лесно можеше да го открие с Гугъл, не знам защо не го е направил. Все едно, не е стигнал до мен и не е оставил съобщение на телефонистката. Аз ѝ се обадих, докато пътувах обратно от Портланд тази сутрин, и тя си спомни, че някой ме е търсил и не си е дал името, като е затворил, когато го е попитала за какво се отнася — Джим потри лицето си с длани. — Аз ѝ се накарах, което беше глупаво — той отиде до прозореца, пъхнал ръце в джобовете. Тихо изпсува.

— Смяташ ли, че компютъра му наистина го няма? — попита Боб.

— Така изглежда. И сака му. Предполагам. Сюзан ще знае за сака, не аз — той се обърна от прозореца. — Нямаш ли някаква пиячка, Куче мръсно? Наистина ще ми дойде добре тъкмо сега.

— У Сюзан е. Но тук има минибар.

Джим отвори ламинираната дървена вратичка, завъртя капачките на две малки бутилки водка, изсипа ги в чаша и ги изпи все едно бяха вода.

— Исусе! — промълви Боб.

Брат му направи гримаса и издиша шумно.

— Аха! — пак отвори минибарчето и извади кутия бира, облаче пяна се появи, когато дръпна халката.

— Джими, по-спокойно. Трябва да хапнеш нещо, ако така ще продължаваш.

— Окей — каза го сговорчиво, седнал на стола и все още облечен в палтото си. Отхвърли глава назад и преглътна. После протегна кутията и я предложи на Боб, но той поклати глава. — Наистина ли? — Джим се усмихна уморено. — Кога си отказвал пиене?

— Винаги когато нещата сериозно са се закучили — отвърна Боб. — Не съм близвал алкохол цяла година, след като Пам си тръгна — Джим не отговори и Боб го наблюдаваше как си налива от кутията с бира. — Стой и не мърдай! — каза му. — Отивам долу да намеря нещо за хапване.

— Тук ще бъда — Джим се усмихна отново, допивайки бирата.

* * *

Сюзан седеше на дивана и гледаше телевизия. Бяха включили на природонаучния канал и десетки пингвини се клатушкаха по една голяма заледена площ. Г-жа Дринкуотър седеше в креслото.

— Сладки малки дяволчета, нали? — рече. Подръпваше несъзнателно джоба на престилката, с която беше облечена.

След дълга пауза Сюзан се обади:

— Благодаря.

— Нищо не съм направила, скъпа.

— Седите с мен — каза Сюзан — и сготвихте — добави.

Един по един пингвините се плъзнаха от леда във водата. Откъм кухнята идваше уханието на пилето, което г-жа Дринкуотър бе пъхнала във фурната преди време. Сюзан рече:

— Всичко ми изглежда толкова нереално. Като че ли сънувам.

— Знам, скъпа. Хубаво, че братята ти са тук. Снаха ти тръгна ли си?

Сюзан кимна. Изнизаха се дълги минути.

— Не я харесвам — продума тя. Още минути. — Вие близки ли сте с дъщерите си? — зададе въпроса, все още загледана в телевизора. Когато отговор не дойде, погледна към старата жена.

— Съжалявам, не е моя работа.

— О, няма проблем — г-жа Дринкуотър взе смачканата на топка салфетка и попи очите си под огромните очила. — Имах някои неприятности с тях, да си кажем правичката. Особено с най-голямата.

Сюзан пак се загледа в телевизора. Главите на пингвините подскачаха по водата.

— Ако нямате против да говорим, то ми помага — обясни Сюзан.

— О, разбира се, миличка. Ани пушеше тези цигари с марихуана. Заради тях станаха невероятни скандали и аз взех страната на Карл. Виждаше се с едно момче, което го викаха в армията. По времето на Виетнам, началото, помниш ли? Това момче избяга в Канада, за да не отиде войник, и тя замина с него. След като се разделиха, не искаше да се връща у дома. Не искала да живее в страна, корумпирана като нашата, това ми каза.

Г-жа Дринкуотър поспря. Вторачи се в салфетката в ръката си, опита се да я разпъне върху скута си, после пак я смачка.

Сюзан каза на телевизора:

— Взел е дрехи. Човек не взима дрехи, ако няма да ги носи — после добави безизразно: — Отидохте ли да я посетите?

— Не ни искаше — г-жа Дринкуотър поклати глава.

Пингвините се качваха обратно върху леда, използвайки плавниците си, закрепени върху плоските им стъпала, очите им светнали, а малките телца блеснали от водата.

— Ани имаше романтични идеи за Канада — продължи старицата. — Изобщо не я интересуваше, че прапрадядо ѝ е дошъл оттам, трябвало да напусне фермата си, защото фалирал. Нали разбираш, кредиторите му били истински дяволи. Ани смяташе, че знае всичко за корупцията. Аз ѝ казах: „Ами!“ — кракът на г-жа Дринкуотър в хавлиения си чехъл мърдаше нагоре-надолу.

Сюзан продума:

— Мислех, че казахте, че живее в Калифорния. Мисля, че преди време това споменахте.

— Там живее сега.

Сюзан се изправи.

— Ще си почина горе, докато братята ми се върнат. Благодаря. Много сте добра с мен.

— Ах, такава глупава бъбрица съм — старицата махна с ръка пред лицето си в жест на смущение. — Ще те извикам, когато дойдат — и остана в креслото, като скубеше престилката си и късаше салфетката на малки късчета. По телевизията спряха да дават пингвини, вместо това показаха джунглата. Г-жа Дринкуотър я гледаше, а през това време съзнанието ѝ се въртеше ли, въртеше в кръг. Спомни си колко претъпкан бе домът от нейното детство с всичките ѝ братя и сестри. Спомни си как лелите и чичовците ѝ все говореха да се връщат у дома в Квебек, но това никога не стана. Спомни си за Карл и за живота, който си бяха изградили. За момичетата не обичаше да мисли. Не би могла да предвиди, никой не можеше никога да предвиди, че ще трябва да бъдат отгледани във времена на протести и наркотици, и на война, за която, изглежда, не чувстваха да носят отговорност. Ключът към доволството бе никога да не пита защо; отдавна беше научила това.

Джунглата блестеше зелена. Г-жа Дринкуотър клатеше крака си и гледаше.

* * *

Боб се върна в стаята с два сандвича.

— Джими? — повика го. Стаята беше празна. В банята лампата над мивката светеше. — Джими? — подхвърли плика със сандвичите на леглото до мобилния телефон на Зак.

Брат му беше на терасата, облегнат на стената, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Ой — възкликна Боб. — Пиян си.

— Всъщност не съм — Джим говореше тихо, а реката шумеше гръмко.

— Джим, влез вътре — внезапен порив на вятъра ги блъсна.

Джим вдигна ръка, леко размахвайки я във въздуха към реката и към града оттатък, където над покривите и дърветата се виждаха църковни камбанарии.

— Нищо от това, дето се случи, не биваше да е по този начин — ръката му падна обратно край тялото. — Аз щях да защитавам хората на този щат.

— О, за бога, Джим, не му е времето за самоанализи.

Джим се обърна с лице към брат си. Изглеждаше много млад и уморен, и объркан.

— Боби, чуй ме. Всеки момент някой щатски полицай ще се обади и ще каже, че фермер е открил Зак, обесен на греда в някой хамбар или на дърво. Нямам си идея дали е взел компютъра. Сака? Голям праз — той потупваше леко с палец по гърдите си. — И по някакъв начин… някак си… Аз сякаш го убих — той избърса лицето си с ръкав. — Засенчих Дик Хартли, крещях на Даян Додж. Влоших всичко с моето представление на непоклатимия мачо.

— Джим, това е най-глупавото нещо, което съм чувал. Ние не знаем дали е умрял — каквото и да е станало, не е твоя вината. За бога!

— Той ми се е обадил в голямата ми снобарска адвокатска кантора, Боб, където дори не е успял да пробие до мен, толкова на сериозно се взимат там — Джим се обърна към реката, бавно клатейки глава. — Смятаха ме за най-добрия защитник по наказателни дела в страната едно време. Можеш ли да го повярваш?

— Джим, спри.

Той изглеждаше зашеметен.

— Очакваше се да остана тук и да се грижа за всички.

— Да, бе. Кой казва? Сега, ела вътре и хапни нещо.

Джим отмахна с ръка въпроса, взря се в реката, хвана се за перилата.

— Вместо това аз избягах и станах известен. Всички искаха мнението ми, тук токшоу, там реч. Купища пари се предлагаха, за което бях доволен, за да не завися от парите на Хелън. Но, честно, исках просто да защитавам хора, които никой не щеше да поеме — той стоеше там и наблюдаваше реката. Продължи: — И всичко това стана на лайна — обърна се с лице и брат му се изуми, като видя, че очите му са влажни. — Престъпленията на белите якички? — попита Джим. — Да защитавам хора, направили милиони от хедж фондове. Лайна, Боб. И сега се връщам у дома от работа и къщата е празна и децата — господи, децата бяха всичко, и приятелите им — та сега къщата е тиха и се страхувам, Боби. Мисля много за смъртта. Дори преди това последно идване тук горе. Мисля си за смъртта и имам чувството, че скърбя за себе си, и, о, Боби, братко, нещата като че ли са излезли от контрол.

Боб хвана брат си през раменете.

— Джими. Плашиш ме с това. И си пиян. Точно сега се оправяме със Сюзан и Зак. Ще бъдеш наред, спокойно.

Джим се отдръпна, отново се облегна на стената и затвори очи.

— Винаги казваш това на хората. Ама нищо няма да се оправи — отвори очи, погледна го, после пак ги затвори. — Бедничкият ми глупак.

— Стига, млъквай! — Боб почувства как го раздира гневна вълна.

Джим пак отвори очи. Те изглеждаха безцветни, само блед синкав блясък зад цепките.

— Боби — беше почти шепот. Сълзи се стичаха по лицето му. — Аз съм шарлатанин — той прокара ръце по лицето си. Иззад ъгъла на хотела духна силен порив на вятъра. Храсталаците долу зашумяха и се превиха.

— Ела вътре — кротко му каза Боб. Хвана го за ръката, но той се освободи. Боб отстъпи крачка и каза:

— Виж, откъде да знаеш, че ще се обади?

— Аз го убих, Боб.

Вятърът завилня и ги захапа отново, и ръкавите на палтото му се развяха като платна. Боб скръсти ръце на гърди, притисна върха на обувката си към долната част на перилата на терасата.

— Как го уби? Като изнесе реч на мирния митинг ли? Или като фанатично го защитаваше?

— Не Зак.

Боб погледна стъпалото си и то му се видя твърде широко.

— Кой тогава?

— Баща ни.

Думите бяха изречени небрежно, звучаха сякаш двамата всеки миг щяха да започнат да се молят на господа. Отче наш, ти, който си на небесата. Боб не схвана веднага. Обърна се с лице към брат си.

— Не е вярно. Аз бях този, който седеше до скоростния лост, всички знаем това.

— Но всъщност не беше ти — сега лицето на Джим изглеждаше много старо и набръчкано, и влажно. — Ти беше на задната седалка. Сузи също. Беше на четири годинки, Боб, не помниш нищо. Аз бях на осем. Почти девет. По това време вече човек си спомня някои неща — Джим продължаваше да се обляга на стената с поглед, вперен напред. — Седалките бяха сини. Двамата с теб се сборичкахме кой да седи на предната седалка и преди да тръгне по алеята, баща ни каза: „Окей, този път Джими отпред, близнаците на задната седалка.“ И аз се преместих зад волана. Макар милион пъти да ни беше казвано, че не бива да седим зад кормилото. Преструвах се, че карам. Натиснах съединителя — Джим едва забележимо поклати глава. — И колата тръгна надолу по алеята.

— Пиян си — рече Боб.

— Избутах те отпред, преди още мама да излезе от къщата. Много преди полицията да дойде, аз се вмъкнах на задната седалка. Осемгодишен. Почти девет, и вече подлец. Не е ли изумително, Боби? Аз съм като онзи филм — „Лошото семе“.

Боб отрони:

— Защо си измисляш това, Джими?

— Не го измислям — той бавно поклати глава. — И не съм пиян. Не разбирам защо, след като изпих всичкия тоя боклук.

— Не ти вярвам.

Уморените очи на Джим се спряха на Боб със съжаление.

— Естествено, но, Боби Бърджес, не го направи ти.

Боб се загледа в реката, която буреносно се носеше напред. Камъните покрай брега изглеждаха големи и остри. Но всичко беше нереално, изопачено, безмълвно. Дори шумната река му се струваше тиха, все едно плуваше под вода и шумът се заглушаваше.

— Но защо ще ми казваш всичко това сега? — той не отмести поглед от реката и празното патио под тях.

— Защото не издържах.

— След петдесет години не издържа? Джими, звучи безсмислено. Не ти вярвам. Не се обиждай, но в този момент ти сякаш се разпадаш, а сме дошли тук да помогнем на Сюзан. Без това и така си имаме достатъчно проблеми. За бога, Джими, хайде — братята стояха с лице един към друг и вятърът ги брулеше, огромен и студен. Джим не отрони повече сълзи. Изглеждаше посивял, болен и стар. Боб продължи:

— Та, шегуваше се, нали? Това е твоята представа за най-страхотния черен хумор. Защото наистина ме плашиш.

Брат му отвърна тихо:

— Не се шегувам, Боби — срути се и седна на цимента на терасата с гръб, опрян в стената. Със свити колене и ръце, които провеси над тях. — Знаеш ли какво ми е било? — попита, поглеждайки към Боб. — Да гледам как годините минават, да гледам как нищичко не казвам. Когато бях дете, все си мислех — днес ще кажа. Ще се върна от училище и ще кажа на мама, просто ще го изплюя. После, когато бях тийнейджър, смятах да го напиша, да го пъхна в ръката на мама, преди да тръгна за училище, за да има възможност през целия ден да разсъждава. Когато бях в „Харвард“, все още възнамерявах да ѝ пратя писмо. Но в много от дните пък си мислех, не съм го направил — той сви рамене и протегна краката си напред. — Просто не го направих. Това е.

— И не си.

— О, за бога, спри — той сви обратно колене към гърдите си и погледна нагоре към него. — Умолявам те. Помниш ли какво казах в деня, когато разбрахме, че Зак е ритнал онази свинска глава? Настоявах да се предаде, защото го е сторил. Бърджесови не бягат, не са бегълци. Това казах, можеш ли да си представиш?!

Боб не продума. Но сега вече чуваше шума от водопада, където реката минаваше с грохот. А после откъм стаята и телефона, който започна да звъни. Несигурно тръгна напред, спъна се в прага на терасата.

Сюзан ридаеше.

— По-бавно, Сузи. Не разбирам какво ми говориш.

Джим, който последва брат си вътре, грабна телефона от ръката му, старият Джим, който поема нещата в свои ръце.

— Сюзан. По-бавно — кимна, хвърли поглед към брат си и вдигна палец.

Закари бил в Швеция при баща си, само преди минути ѝ се обадил по телефона. Баща му казал, че може да остане колкото си иска — Сюзан не можеше да спре да ридае, беше го смятала за умрял.

Обратно в къщата дори страните на г-жа Дринкуотър заблестяха от сълзи, докато щъкаше с престилка напред-назад в кухнята.

— Сега вече тя ще може да яде — каза старицата на Боб и му кимна все едно двамата имаха обща тайна.

Очите на Сюзан тъй се бяха подули, че направо се затваряха, лицето ѝ блестеше и щастието ѝ бе тъй необуздано, че прегърна братята си, г-жа Дринкуотър и кучето, чиято опашка тупкаше ентусиазирано.

— Той е жив, жив, жив! Синът ми Закари е жив — Боб също не можеше да се въздържи да се усмихва. — О, твърде съм щастлива, за да ям — рече сестра им и обходи масата, потупвайки гърбовете на столовете. — Непрекъснато се извиняваше, че ме е уплашил, но аз му казах: „Скъпи, не ме интересува нищо друго, само да си в безопасност.“

— Тя ще рухне скоро — предупреди Джим по-късно на път за хотела. — Сега лети по-високо от хвърчило, защото той не е мъртъв, но след малко ще осъзнае, че го няма.

— Но той ще се върне — рече Боб.

— Да се хванем ли на бас? — Джим се вглеждаше над волана.

— Нека се безпокоим за това по-нататък — предложи Боб. — Нека е щастлива. Господи, и аз съм щастлив.

Беше щастлив, макар да седи до Джим в колата да бе все едно води ужасния разговор от по-рано на верандата; техният разговор беше като зловещо малко хлапе, дето се подава от тъмното и напомня „не забравяй, че съм тук“. Но то не изглеждаше реално, нито пък адекватно. Не му беше мястото в колата, а и в живота на Боб.

Джим рече:

— Съжалявам, Боб.

— Беше разтревожен. Разбираемо е. Не се безпокой.

— Не, съжалявам за…

— Джим, стига. То просто не е истина. Мама би се досетила. Но дори и да беше истина, а то не е, кой го е грижа? Спри да се чувстваш лош. Уплаших се, като те видях да се мислиш за толкова лош. Всичко е наред.

Джим не отвърна. Прекосиха моста, реката под тях — черна в нощната тъмнина.

— Не мога да спра да се усмихвам — каза Боб. — Закари е жив и е при баща си. И Сюзан… да я видя такава… Е, не мога да не се усмихвам.

Джим промълви тихо:

— И ти ще се сгромолясаш.