Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (35)

12

Така братята Бърджес тръгнаха с кола за Мейн от северната част на щата Ню Йорк по виещи се пътища, покрай запуснати селски къщи и не толкова запуснати ферми, покрай малки къщурки и големи резиденции, с три коли отпред или пък снегорин, или пък лодка, покрита с брезент. Спираха за бензин, после пак потегляха. Караше Боб. Джим седеше до него, изсулен в седалката, понякога дълбоко заспал или пък загледан през прозореца.

— За Хелън ли мислиш? — попита Боб.

— Винаги — рече Джим и се поизправи. — И не искам да говоря за това — след секунди добави: — Не мога да повярвам, че съм тръгнал за Мейн.

— Вече няколко пъти го казваш. Но е по-добро, отколкото дупката, в която те открих. И че си в движение, също е добре за теб.

— Защо?

— Поради люшкането на ембрионалната течност или нещо подобно.

Джим пак погледна през прозореца. Подминаха още поля, бензиностанции, малки крайпътни молове, антикварни магазини — пътят се виеше ли, виеше напред. Всяка къща, която подминаваха, се струваше на Боб изолирана и запусната и когато Джим рече: „Един от немската катедра ми беше казал, че там ще ми хареса, защото северен Ню Йорк приличал на Мейн“, Боб отвърна, че изобщо не му се вижда като Мейн и Джим се съгласи с него.

Преминаха в Масачузетс и облаците ги притиснаха по-ниско, а дърветата бяха по-мижави, полята, край които минаваха, бяха необработени и внушаваха спокойствие.

— Джим, значи ти си го спомняш?

Брат му го погледна сякаш от много далеч.

— Кого?

— Баща ни. Който е на небето.

Джим се раздвижи на седалката, смени посоката на краката си, така че коленете му сега повече сочеха към Боб. След малко се обади:

— Спомням си как ме заведе да ловим риба в леда. Каза ми да наблюдавам една малка оранжева топка, която стоеше на повърхността на мъничко петънце вода насред леда. Каза, че ако топката тръгне надолу, имаме риба. Никога не хванахме нищо. Не си спомням лицето му, но помня онази малка оранжева топка.

— Какво друго?

— Понякога, през лятото, когато беше горещо, ни пръскаше с маркуча, помниш ли това?

Боб не помнеше.

— Понякога пееше.

— Пееше ли? Пиян ли беше?

— О, боже, не — Джим погледна към тавана на колата и поклати глава. — Само пуритан от Ню Ингланд би помислил, че трябва да си пиян, за да пееш. Не, Боб, мисля, че от време на време просто обичаше да пее. Като че ли беше „Домът на хълма“.

— Крещеше ли по нас?

— Не си спомням такова нещо.

— Така че… какъв беше в общи линии?

— Мисля, че май приличаше на теб — Джим каза това замислено с ръце, притиснати под коленете. — Разбира се, не знам какъв е бил наистина, нямам достатъчно спомени, но често съм си мислил — нали знаеш, Боб, ти си имаш запазена марка на шантавост, та, мислел съм си, може би от него си я наследил — Джим мълча дълго време, а Боб изчакваше. После той продължи: — Ако Пам се беше върнала и те бе помолила, и те умоляваше да ѝ позволиш да се върне, щеше ли да го сториш?

— Да. Ама никога не поиска. Но не бива да чакаш твърде дълго.

— Хелън е наистина бясна.

— Ъхъ, така е. Наистина е бясна. Разбира се, че ще е.

Джим заяви тихо:

— Ако не си забелязал, ще ти кажа, че хората вкоравяват сърцето си срещу онези, които са наранили. Защото не могат да го понесат. Буквално. Да си мислят, че са сторили това някому. Това направих аз. Затова си измислят всякакви причини, за да оправдаят онова, което са извършили. Знае ли Сюзан какво става?

— Разказах ѝ. След като се видях с Хелън. Казах ѝ, че отивам в Уилсън да те намеря.

— Сюзан никога не е харесвала Хелън.

— Тя не я обвинява. Как би могъл някой да го стори?

— Аз съм се опитвал. Нали знаеш, тя има тонове пари. От баща си. И ги държи сврени някъде и отделно от мен, така че да отидат направо при децата. За да не наследя нищо, ако умре. Право при децата отиват. Баща ѝ го е поискал така — Джим протегна крака. — Всъщност не е толкова необичайно за семейните пари.

— Точно така.

Джим продължи:

— Ето, само дотам стигнах, до обвинения към Хелън. Фактът, че мразех тъпата си работа, да се занимавам с тъпите престъпления на тъпите шефове — съвсем не беше нейна вината. Тя от години ме подтикваше да напусна, знаеше, че не това обичам да правя. И не искам да говоря по въпроса. Още нещо обаче — мисля, че нощта с онази психотерапевтка, житейската наставничка, ето тя вече обърна колата.

— Джим, ако имаш още извънбрачна дейност, моля те, не я признавай. Това те съветвам, окей?

— Какво ще правя, Боб? Нямам вече семейство.

— Имаш семейство — отвърна брат му. — Имаш съпруга, която те мрази. Деца, които са ти бесни. Брат и сестра, които те подлудяват. И племенник, който преди бе нещо като аутсайдер, ама очевидно вече не е съвсем такъв. Това се нарича семейство.

Джим заспа и главата му клюмна почти до гърдите.

* * *

Сюзан излезе да ги посрещне, когато колата им сви в алеята пред къщата. Тя прегърна Джим с нежност, която Боб не бе предполагал, че притежава.

— Хайде, влизайте вътре — рече. — Ще спя на дивана тази вечер. Джим, ти ще вземеш моята стая. Имаш нужда да се изкъпеш и обръснеш. И ви чакам с домашно приготвена вечеря.

Сюзан ги обслужваше енергично по начин, който изненада Боб. Той се помъчи да хване погледа на Джим, но Джим просто изглеждаше зашеметен, докато тя му търсеше кърпи и една от самобръсначките на Зак. Боб щеше да спи в стаята на Зак и тя го напъти натам с багажа. Щом чу шуртенето на душа, той обяви:

— Скоро ще се върна, ще се поразходя с колата.

Маргарет Еставер стоеше на тротоара пред църквата си и разговаряше с един висок, тъмнокож мъж. Боб отби до бордюра, излезе, видя как лицето ѝ се разтваря от задоволство, когато приближи. Тя каза нещо на мъжа, който му кимна; струваше му се някак си познат.

— Това е Абдикарим Ахмед — обясни Маргарет и мъжът протегна ръка, казвайки: — Приятно ми е, приятно ми е — очите му бяха тъмни, интелигентни; зъбите — докато му се усмихваше — неравни и пожълтели.

Маргарет попита:

— Какви са новините от Закари? — Боб хвърли поглед към Абдикарим; може да беше някой от мъжете, дето присъстваха на делото на Зак, не беше сигурен.

— Той добре, нали? С баща си? Ще дойде ли вкъщи? Мисля, че сега може дойде вкъщи — попита мъжът.

— Връща се утре — отвърна Боб и добави: — Но не се притеснявайте. Вече се е променил. Ще се държи по-добре — изрече последните две думи силно, както хората говореха на чужденците или на глухите, осъзна неочаквано той. Маргарет забели очи.

— Идва си вкъщи — повтори мъжът с много доволен вид. — Много добре, много добре — и пак разтърси ръката му. — Много ми беше приятно да се запознаем. Дано момчето е добре — той кимна и се отдалечи.

Когато вече бе далеч и не можеше да ги чуе, Маргарет каза:

— Той се застъпи за Зак.

— Този мъж ли?

Боб я последва в офиса ѝ. Никога нямаше да забрави как се пресегна да запали лампата и стаята се окъпа в светлина, докато от прозорците вече настъпваше есенният мрак. И никога не успя да определи дали това беше моментът, макар че лесно можеше да е точно този момент, когато светлината на лампата задържаше топлината на Абдикарим, и по някакъв начин също и топлината на Шърли Фолс, когато разбра, че бъдещето му е с нея. Не разговаряха дълго, нито пък за тях двамата. Тя му пожела късмет с Джим и с посрещането на Закари, а той и отговори, че ще чуе всичко за това, тя му каза „добре“, но не го изпрати до колата му.

— Развалина е — прошепна сестра му, кимайки към хола. — Обади ѝ се три пъти, но тя не вдигна. Но Зак току-що прати имейл, че е много развълнуван и че е ужасно доволен, че ще бъдеш тук. Та поне тази част е добра.

Боб влезе в хола и седна срещу Джим.

— Ето какво ще направиш — каза му. — Отиваш в Парк Слоуп и спиш на верандата, докато те пусне вътре.

— Ще извика полиция — Джим бе подпрял брадичка с юмрук и се взираше в килима.

— Да повика. Все още е и твоят дом, нали така?

— Ще си издейства забранителна заповед.

— Не си я удрял, нали? Господи.

При тези думи брат му вдигна глава.

— О, стига, Боб. Не. И никога не съм изхвърлял проклетите ѝ дрехи през прозореца.

— Окей. Това е добре — кимна брат му.

* * *

Сутринта г-жа Дринкуотър стоеше на горната площадка на стълбището и подслушваше.

„Боже господи“, прошепна тя без глас, защото доста неща се казаха, докато — тези три деца, така им викаше тя — чуваше напевния им говор, особено изразен при Сюзан, сякаш, като си нямаха половинки и деца, това ги връщаше в детството им — обсъждаха бъдещето на Закари (той може би щеше да иде в колеж) и кризата при Джим (всичко беше оплел сякаш, само една от дъщерите му все още разговаряше с него), и живота на самата Сюзан (може би щеше да изкара курс по рисуване по една вечер седмично — това най-вече изненада г-жа Дринкуотър; тя нямаше идея, че Сюзан иска да рисува).

Някой в кухнята стана и застърга стола си в пода, та старицата едва не се обърна да си върви в стаята, но после чу да тече вода в мивката, спря се и те отново подеха разговора. Боб разказваше на Сюзан, че имало някаква в службата му, познавала жена, дето отраснала в бедно семейство и винаги си купувала дрехите в евтиния „Кей-Март“, а после се омъжила за наистина богат мъж и въпреки това, независимо че много години била негова съпруга, продължавала да пазарува в евтиния магазин.

— Защо — попита Сюзан и г-жа Дринкуотър се чудеше същото.

— Защото е свикнала — отвърна Боб.

— Лично аз щях да си купя някои хубави дрехи, ако бях омъжена за богаташ — рече сестра им.

— Така си мислиш, ама може и да не го сториш — възрази брат ѝ.

Настъпи пауза, достатъчно дълга, за да може г-жа Дринкуотър да обмисли планове за скатаване. После прозвуча гласът на Сюзан:

— Джими, искаш ли да си върнеш Хелън? Защото, когато Стив ме напусна, приятелите ми разправяха всички неща, които хората казват в такива случаи — о, по-добре ти е без него и тем подобни. И колкото и непрекъснато да подреждах в съзнанието си недостатъците му, бях готова да го приема. Съжалявах, че не се връща. Така че, ако я искаш обратно, мисля, че трябва да се молиш.

— И аз мисля, че трябва да я молиш — потвърди Боб.

Старицата едва не се претърколи по стълбите, толкова напред се бе навела. Искаше ѝ се да извика: „И аз казвам да се молиш“, но дискретността я възпря. Това си беше тяхното време заедно.

— Ти не харесваш Хелън — каза Джим.

А Сюзан отговори:

— Не го прави, Джим. Не го прехвърляй на мен. Хелън си е наред. Може да не си се чувствал удобно да си женен за богата аристократка, но тя няма вина за това — и добави: — Дълго време аз дори не знаех, че съм привилегирована, че съм бяла протестантка и англосаксонка.

Сега гласът на Боб.

— И кога откри това?

— Когато станах на двайсет.

— Какво се случи, когато беше на двайсет?

— Започнах да излизам с едно еврейско момче.

— Наистина ли? — това беше гласът на Джим.

— Ами, аз не знаех, че е евреин.

— О, добре, благодаря на бога за това. Извинена си.

Г-жа Дринкуотър прие, че Джим е саркастичен; тя харесваше Джим. Беше го харесала още преди години, когато го виждаше по телевизията всяка вечер.

— И как разбра, че е евреин? — попита Боб.

— Случайно стана дума. Той каза, че някой просто го имал за еврейче и аз си помислих, ха! Сигурно е евреин. Какво ме засягаше? Но после започна да ми вика Мъфи и аз го питам: „Защо ми казваш Мъфи?“, а той: „Защото така им казваме на белите протестантки от англосаксонски произход.“ Та накрая се досетих.

— Какво стана с него? — попита Боб.

— Завърши. Върна се в Масачузетс, откъдето бе родом. На следващата година срещнах Стив.

— Сузи си има история — обади се Джим, — кой да повярва.

Пак скърцане на стол, звукът от подреждане на чинии.

— Ох, момчета, толкова съм нервна, че чак стомахът ме боли. Ами ако не му се харесам на Зак, като ме види?

— Той те обича. Идва си у дома — беше гласът на Боб. Г-жа Дринкуотър се върна в стаята си.