Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (14)

5

Дните вече бяха къси в Шърли Фолс, слънцето не се изкачваше много високо в небето и когато покривка от облаци надвисваше над малкото градче, изглеждаше, сякаш здрачът се спуска още щом хората свършеха обяда си, а когато пък станеше тъмно, тъмнината беше непрогледна. Повечето хора, които живееха в града, бяха прекарали целия си живот тук и бяха свикнали с тъмнината в този сезон на годината, но това не значеше, че тя им харесва. За нея говореха, когато съседи се срещнеха в гастронома или на стълбите на пощата, често добавяха нещо и за това какво чувстват по отношение на идващите празници; някои обичаха празниците, а мнозина — не. Цените на горивата бяха високи и празниците струваха пари.

Що се отнася до сомалите, малцина от гражданите не ги споменаваха изобщо: те трябваше да бъдат изтрайвани така, както се понася лошата зима или цената на бензина, или път дете, тръгнало по лош път. Другите не бяха толкова мълчаливи. Една жена написа писмо, което бе публикувано във вестника. „Най-сетне разбрах защо не искам тук да има сомалийци. Езикът им е различен и не ми харесва как звучи. Аз си обичам мейнския акцент. Хората смятат, че казваме: «Не мойш да идиш оттук дутам.» Това ще изчезне. Плаша се, като си помисля как това променя нашия щат.“ (Джим препрати това на Боб в имейл с коментар: Расистка бяла кучка се вкопчва в местния език.) Други пък си споделяха колко е хубаво да виждат разноцветните роби на сомалийките в град като Шърли Фолс, който е станал толкова скучен и потискащ; в библиотеката миналия ден имаше едно момиченце с бурка, толкова сладко наистина. Честно.

Но сред големците на града се ширеше много по-силно чувство и то бе чувството на паника. През последните няколко години водеха постоянна борба да се справят — сомалийки се явяваха в градския съвет почти всекидневно, не можеха да говорят английски, не можеха да си попълнят формулярите за жилище, обществена помощ или дори да кажат рождените дни на децата си („роден в сезона на слънцето“), ще преведе трудният за намиране преводач, така че едно след друго тези деца биваха регистрирани с рожден ден 1-ви януари, а годината бе определяна наслуки). Организираха курсове по английски за възрастни и в началото малко хора ги посещаваха, жените седяха безучастно, докато децата им играеха в съседната стая, социалните работници се бяха потрудили да научат на сомалийски думите (субах уанаагсан — добро утро, или иска уарен — как си?). Полагаха усилия да разберат кои са тези хора и от какво се нуждаят, и сега, след всичко това, имаха чувството, че сякаш огромна вълна се разлива над бреговете на реката, докато нови и нови съобщения за случая със свинската глава се разпространяваха из щата, из страната, та дори из някои части на света. Изведнъж Шърли Фолс бе обрисуван като място, изпълнено с нетолерантност, страх, подлост. А това не беше вярно.

Свещениците, които оказаха само частично съдействие, а това включваше също Маргарет Еставер и равина Голдмън, трима католически свещеници и този на съборната църква, осъзнаха, че е настъпила вече истинската криза. И се напънаха. Потрудиха се. Членовете на градския съвет, управителят на града, кметът и, разбира се, шефът на полицията Гери О’Хеър, всички те, които работеха по свои си различни начини, също разбраха, че изведнъж са изправени пред сериозна ситуация. Съвещания се провеждаха по всяко време на денонощието, докато се планираше митингът. Заедно за търпимост. Имаше напрежение — значително. Кметът обеща, че след две седмици, в първата събота на ноември, миролюбците от щата ще изпълнят Рузвелт парк.

И тогава — онова, от което се бояха, се случи. Една организация за бяло превъзходство на име Световна църква на хората поиска разрешение да се събере в същия ден. Сюзан бе информирана за това от Чарли Тибетс и прошепна в телефона си: „О, господи боже мой, ще го убият!“ Никой не смята да убива Закари, успокои я Чарли (гласът му звучеше уморено), а най-малкото пък Световната църква на хората, които възприемаха Зак като герой. „Още по-зле“, изплака тя. После: „Защо трябва градът да им дава разрешение, защо не кажат «не»?“

Защото това е Америка. Хората имат право да се събират, а и по-добре за Шърли Фолс, ако им разреши — така ще могат да упражняват контрол. Разрешено им беше да се съберат в „Сивик Сентър“, който се намираше в покрайнините на града и не беше близо до парка. Чарли каза на Сюзан, че това вече няма много общо със Зак. Обвинението срещу него беше за хулиганство, това е всичко, останалото просто ще отшуми.

Но не отшумя. Ден след ден вестниците печатаха уводни статии от разярените либерали в Мейн, а също и от консерватори, които със сдържан тон предлагаха сомалийците, като всички други, които имат късмета да живеят тук, да си намерят работа и да се обучават, и да си плащат данъците. После пък публикуваха едно писмо, в което се твърдеше, че всички работещи сомалийци наистина си плащат данъците и че в нашата страна има свобода на вероизповеданията и така нататък. Но амбициите се нажежаваха от ясното съзнание, че митингът се конкурира с организацията за бяло превъзходство; нещата тръгнаха с пълна пара напред.

Екип от специалисти по граждански права обикаляше училищата. Обясняваха целта на митинга. Обясняваха конституцията на Съединените щати. Правеха се опити да обяснят произхода на сомалийските проблеми. Църковните паства наоколо бяха помолени за съдействие. Двете фундаменталистки църкви не се отзоваха, но останалите реагираха; нарастваше чувството на неприязън: никой не диктуваше на хората от Мейн как да живеят или какво да мислят; идеята, че Шърли Фолс по някакъв начин си печели славата на сборище на тесногръди еснафи, беше отблъскваща. Колежите и университетите също се намесиха, гражданските организации, групи на възрастни хора, всякакви други категории граждани сякаш се заричаха, че сомалите прекрасно могат да си живеят там, както преди тях са го правили най-различни други групи от хора, френските канадци, преди тях ирландците.

Но това, което се пишеше из интернет, беше съвсем друга работа и Гери О’Хеър се изпотяваше при вида на компютърния си екран, сърфирайки из различни сайтове. Никога през живота си не се бе сблъсквал с човек, който ще нарече Холокоста красив момент от историята, ще каже, че в Шърли Фолс трябва да инсталират пещи, та да вкарат сомалийците в тях. Това го караше да чувства, че в крайна сметка не знае нищо за света. Бе твърде млад, за да е бил във Виетнам, макар че, естествено, познаваше ветерани, които са били там и бяха свидетели на резултата; някои и досега живееха долу до реката, в близост до сомалите, и не можеха да се задържат на една работа, толкова разстроена психика имаха. Все пак не е да не беше видял нищо от живота — деца, прекарали нощи поред, заключени в кучешката къщичка или пък с белези, защото малките им ръчички са били притискани към печката от някой родител, жени, чиято коса е била изтръгната от разбеснели се съпрузи, безпризорен хомосексуалист, подпален и хвърлен в реката преди няколко години. Такива неща бяха непосилни за гледане. Но това, което виждаше в интернет, беше ново, хладнокръвни изявления за превъзходство, тъй дълбоко вкоренено, че всеки, който не е бял, трябвало, както един беше написал, „да бъде ликвидиран с лекотата, с която давим плъховете“. Гери не споделяше с жена си нещата, които четеше. Но пък изкоментира: „Страхливци, можете да пишете анонимно, ето къде е проблемът с интернет.“

Всяка нощ той пиеше хапче за сън. Разбираше ясно — всичко това се случваше по време на неговата вахта. Той дължеше на съгражданите си безопасност, а това означаваше да предвиди непредвидимото. Включи се и щатската полиция, услугите и на други полицейски отдели в щата бяха поискани, пластмасовите щитове и палки излязоха от склада, течеше обучение в масов контрол.

А Закари Олсън се върна през задната врата вкъщи една сутрин и се разрида.

— Мамо — каза на Сюзан, която се приготвяше за работа. — Уволниха ме! Още като влязох, ми казаха, че съм уволнен, нямам работа — и се наведе да прегърне майка си, сякаш беше получил смъртна присъда.

— Не са длъжни да му обясняват защо — заяви Джим, когато тя му се обади. — Няма работодател, ако си знае работата, който да каже на подчинения си защо го уволнява. Скоро двамата с Боб ще дойдем.