Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (16)

7

Момчетата Бърджес пътуваха по магистралата, когато започна да се стъмва. Здрачът настъпваше бавно, небето остана меко синьо, докато дърветата от двете страни на ширналия се път притъмняваха. После потъващото слънце изпрати ветрило от лавандула и жълто и линията на хоризонта сякаш се пропука, за да покаже тесен процеп към небесата далеч отвъд. Тънките облаци порозовяха и останаха така, докато накрая изникна тъмнината, почти непрогледна. Братята едва бяха проговорили, откакто тръгнаха от летището с наетата под наем кола, Джим зад волана, и през последните доста минути, докато слънцето залязваше, между тях се бе възцарила тишина. Боб бе изпълнен с неописуемо щастие. Не бе очаквал това чувство и фактът още повече го подсилваше. Взираше се през прозореца в черните петна на вечнозелената растителност, гранитните камъни тук-там. Пейзаж, който бе забравил и сега си припомняше. Светът беше стар приятел и тъмнината бе като прегръдка около него. Когато брат му заговори, Боб чуваше думите. Въпреки това попита нехайно:

— Какво каза?

— Казах, че това е невероятно депресиращо.

Боб изчака, после продума:

— Имаш предвид бъркотията около Закари ли?

— Е, и това, да — потвърди Джим с тон на отвращение, — разбира се, но имах предвид това… място. Каква пустош.

Боб продължи да зяпа през прозореца още известно време. Най-накрая се обади:

— Ще се разведриш, като пристигнем у Сюзан. Ще ти се стори много уютно.

Джим му хвърли поглед.

— Шегуваш се, нали?

— Все забравям — рече Боб. — Ти си единственият в семейството, на когото е разрешено да бъде саркастичен. Да, къщата на Сюзан ще те депресира. Ще ти се прище да се обесиш още преди да е минала вечерята. Така ми се струва.

Този рязък пад в бездната след изпитаното щастие едва не му причини световъртеж; отрази му се физически. В тъмното той затвори очи и когато ги отвори пак, Боб шофираше с една ръка и се взираше в черната магистрала отпред.

Вратата отвори Закари. Поздрави го с плътния си глас:

— Чичо Боб, ти се върна — ръцете му тръгнаха напред, после се върнаха край тялото. Боб придърпа племенника си, почувства колко е мършав, а също и изненадващата топлина от тялото му.

— Ето те и теб, Закари Олсън. Мога ли да ти представя почитаемия чичо Джим?

Зак не помръдна към Джим. Само го погледна с дълбоките си кафяви очи и прошепна:

— Наистина сгазих лука.

— Е, кой не е сгазвал лука? Кажи ми кой! — обади се Джим. — Радвам се да те видя — и потупа момчето по гърба.

Закари каза:

— Не е така — и звучеше много сериозно.

— Истина е — рече Джим, — абсолютно. Сюзан, може ли да пуснеш по-силно радиатора? Само за един час?

— Това ли е първото, което имаш да кажеш? — попита тя, но в гласа ѝ звучеше едва ли не закачлива нотка, и двамата с Джим се прегърнаха леко, накланяйки раменете си напред. На Боб тя кимна и той ѝ кимна в отговор.

После седнаха четиримата в кухнята на Сюзан и вечеряха макарони със сирене. Боб все повтаряше колко е вкусно и си взимаше допълнително. Изпитваше силна нужда да пийне и си представяше бутилката вино, пъхната в платнената му торба, която остана в колата. Каза:

— Та, Зак, ти ще дойдеш с нас в хотела тази вечер. И ще стоиш там утре, докато ние сме на митинга.

Зак погледна към майка си и тя кимна.

— Никога не съм отсядал в хотел — обади се той.

— Бил си — възпротиви се Сюзан, — просто не си спомняш.

— Взели сме свързани стаи — рече Боб. — Ще останеш в моята и ако искаш, можем да гледаме телевизия цяла нощ. Чичо ти Джим се нуждае от здравословния си сън.

— Това беше добро, Сюзан — Джим побутна чинията си. — Прекрасно.

Любезни бяха тези тримата от семейството, дето не се бяха хранили заедно от смъртта на майка си. Във въздуха обаче, набъбнало, витаеше очакването.

— Казват, че времето утре ще е хубаво. Надявах се на проливен дъжд — промълви Сюзан.

— И аз — добави Джим.

— Кога съм бил в хотел? — попита Закари.

— В Стърбридж Вилидж. Ходихме там, когато беше малък, с братовчедите ти — Сюзан пийна от чашата с вода. — Забавно беше. Прекара добре.

— Да вървим — рече Боб, който бързаше да иде в хотела, преди барът да затвори. Сега вече искаше уиски, не вино. — Хайде, хлапе, грабвай палтото. И може би четка за зъби.

Страх се изписа по лицето на момчето, щом застана до вратата, и внезапно майка му се вдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— С нас е, Суз — рече Джим. — Не се безпокой за него. Ще се обадим веднага щом влезем в стаята.

* * *

Регистрираха се в хотела до реката, където администраторката, изглежда, не разбра кои са или пък не ѝ пукаше. Стаите имаха две двойни легла, а на стените висяха най-различни снимки на стари текстилни фабрики, построени покрай реката. Джим смъкна от рамото си малката пътна чанта, пресегна се да вземе дистанционното и включи телевизора.

— Окей, Закари, дай да им видим глупостите — окачи палтото си в гардероба и се изтегна върху матрака.

Закари седна на ръба на другото легло с ръце в джобовете на палтото.

— Баща ми си има приятелка — отрони той след няколко минути. — Тя е шведка.

Боб погледна към Джим.

— О, тъй ли? — попита Джим. Лежеше с ръка под главата си. Над него имаше снимка на текстилната фабрика, където баща им едно време беше бригадир. Джим се взираше в телевизора и щракаше по каналите.

— Ти познаваш ли се с нея? — попита Боб, потъвайки в стола до телефона. Готвеше се да позвъни долу, за да види дали няма да им донесат две уискита; фактът, че в минибарчето нямаше уиски, го изуми.

— Как бих могъл? — гласът на Зак беше дълбок и искрен. — Тя е в Швеция.

— Правилно — потвърди Боб и вдигна телефона.

— Не мисля, че трябва да го правиш — вметна Джим, все още загледан в телевизора.

— Кое?

— Да звъниш долу за пиячка, което, знам, тъкмо искаше да направиш. Защо да привличаш вниманието към тази стая?

Боб потри с ръка лицето си.

— Майка ти знае ли за приятелката му? — попита.

Зак вдигна рамене.

— Не знам. Аз няма да ѝ кажа.

— Не, не ти е работа — заяви Боб.

— С какво се занимава въпросната приятелка? — попита Джим, хванал дистанционното до него в леглото все едно е скоростният лост.

— Медицинска сестра е.

Джим смени канала.

— Хубава професия, медицинска сестра. Свали си палтото, приятел. Тук ще сме цяла нощ.

Зак се съблече и захвърли палтото на пода между стената и леглото.

— Тя е била там — обясни.

— Закачи го — заръча му Джим и посочи към гардероба с дистанционното. — Къде там?

— В Сомалия.

— Стига бе — възкликна Боб. — Наистина ли?

— Не си го измислям — Зак закачи палтото, върна се и седна пак на леглото, като се загледа в ръцете си.

— Кога е била в Сомалия? — Джим се подпря на лакът, за да го изгледа.

— Преди доста време. Когато е имало глад.

— Там все още има глад. И какво е правила там?

Зак сви рамене.

— Не знам. Работила е в болница, когато пакитата — португалците, коя беше онази държава с „П“?

— Пакистан.

— Да. Та там е била, когато онези отишли да им пазят храната и разни работи и саламите убили няколко човека.

Джим седна.

— Боже мой, от всички хора точно ти не бива да им казваш салами. Избий си го от главата. Помогни ни поне малко, а, за бога!

— Стига Джим — извика Боб. Лицето на Зак почервеня и той се втренчи в пръстите си, които извиваше един по един в скута си. — Зак, чуй ме! Истината за чичо ти Джим е, че никой не знае дали е задник или не е, но той се държи като задник през повечето време, и то към всички, не само към теб. Искаш ли да дойдеш с мен долу, докато аз си потърся нещо за пиене?

— Ти луд ли си? — попита Джим. — Говорихме вече за това. Зак няма да напуска стаята. А ти сигурно си взел някаква пиячка, така че вади я от багажа и къркай.

— Тя за благотворителна организация ли е работила? — попита Боб. — Приятелката на баща ти? — отиде до леглото и седна до Зак, прегърна го през раменете. — Сигурно е добра жена. И майка ти е добра жена.

Момчето леко се наклони към Боб и той задържа ръката си там още малко. Зак рече:

— Трябвало да се върне у дома в Швеция. Всички медицински сестри, с които работела, също си заминали, защото, когато приели войниците в болницата, ташаците им били отрязани, а очите им избодени. А няколко салам… сомал… сомалийски жени грабнали един голям нож и нарязали един от тях на парчета. Приятелката на баща ми превъртяла. Всичките ѝ приятелки медицински сестри превъртели. Затова се прибрали у дома.

— Баща ти ли ти разказа това? — Джим погледна към Боб.

Зак кимна.

— Значи говориш с него, а?

— Той ми праща имейли — добави момчето. — Това на практика е като разговор.

— Така е — Боб стана и раздрънка дребните монети в джоба си. — Кога ти разказа това?

Зак вдигна рамене.

— Преди време. Когато тези хора започнаха да се местят тук. Прати ми имейл и ме предупреди, че те са едва ли не луди.

— Чакай сега, Зак — Джим изключи телевизора. Стана и отиде точно пред момчето. — Значи той ти писа имейл и ти каза да внимаваш със сомалите, които се заселват в града? Че те са на практика луди?

Зак се взираше в скута си.

— Не точно да внимавам…

— Говори силно.

Зак хвърли бърз поглед към Джим; Боб забеляза, че страните му са яркочервени.

— Не точно да внимавам… Просто… — той сведе очи и повдигна рамене. — Нали знаеш, че може да са нещо малко ненормални.

— Колко често си общуваш с баща си? — Джим скръсти ръце.

— Не знам.

— Попитах те колко често се чуваш с баща ти?

Боб се обади тихичко:

— Стига, Джим. Не е изправен пред съда, за бога.

Зак отговори:

— Понякога ми пише често, понякога сякаш забравя за мен.

Джим се извърна и закрачи из стаята. Накрая каза:

— Така, предполагам, мислел си, че ще впечатлиш баща си, ако подхвърлиш свинска глава в джамията?

— Не знам какво мислех — отвърна Зак. Избърса с ръка очите си. — Той не беше впечатлен — добави.

— Е, радвам се да чуя това, защото тъкмо щях да ти заявя, че баща ти е тъпанар.

Боб се обади:

— Не е тъпанар, той е бащата на Зак. За бога, Джим, спри се.

Джим започна:

— Слушай, Закари, никой няма да ти отреже топките. Тези нещастници са дошли тук, за да избягат от това. Те не са лоши хора — Джим седна обратно на леглото и пак пусна телевизора. — Тук си в безопасност, окей?

Боб разрови в платнената си торба и извади бутилка вино.

— Вярно е, Зак.

Момчето попита:

— Ще кажете ли на мама? Какво ми е писал баща ми?

Джим отвърна уморено:

— Искаш да кажеш защо си направил онова, което направи ли? Какво ще стори майка ти?

— Ще ми се развика.

— Не знам — рече Джим накрая. — Тя ти е майка, редно е да знае.

— Но не ѝ казвайте за приятелката му. Нали няма да ѝ кажете за нея?

— Не, приятел, няма — успокои го Боб. — Изобщо не ѝ трябва да знае това.

— Хайде да забравим всичко засега — предложи Джим. — Утре ще е тежък ден. — Той погледна към брат си, който отваряше виното. — Баща ти пие ли? — попита.

— Не знам. Преди поне не пиеше.

— Е, да се надяваме, че не си наследил гените на Чичо Куче мръсно — и Джим защрака по каналите.

— Виждаш ли, Закари? За това говорим. Твоят известен чичо. Е ли той женчо, или не? Със сигурност знае само фризьорът му — Боб, който си наливаше вино в хотелската чаша, смигна на момчето.

— Ама чакай! — то поглеждаше ту към единия, ту към другия. — Косата ли си боядисваш?

Джим се обърна към него:

— Не. Той прави аналог с една реклама, която си твърде млад, за да помниш.

— Пфу — рече Зак. — Щото голяма гадост е мъж да си боядисва косата. — Изтегна се на леглото и подложи ръка под главата си точно както бе сторил Джим.

На сутринта Боб слезе долу и се върна със зърнена закуска и кафе. Джим прелистваше документите, които Маргарет Еставер бе изпратила на Боб по-рано от алианса „Заедно за толерантност“.

— Чуй това. Само двайсет и девет процента от американците вярват, че щатът има отговорности спрямо бедните.

— Знам — рече Боб. — Изумително, нали?

— А трийсет и два процента вярват, че успехът в живота се определя от сили извън нашия контрол. В Германия шейсет и осем процента от хората вярват в това — Джим бутна документа настрана.

След миг Зак се обади тихо:

— Не разбирам, това лошо нещо ли е, или е добро?

— Американско нещо — отвърна Джим. — Яж си закуската.

— Значи е добро — заключи Зак.

— Помни, отговаряй само на мобилния си телефон и само ако разпознаваш номера — Джим стана. — Грабвай си палтото, Куче мръсно.

* * *

Лъчите на ноемврийското слънце — не толкова високо на небето, а сякаш под ъгъл върху града — разцепваха улиците, моравите, които бяха все още зелени, падаха върху полуизсъхналите тикви, останали под навесите от Хелоуин, виснали на фона на дървесните стволове и оголелите им клони, прорязваха чистия въздух, а слюдените късчета по старите тротоари просветваха. Паркираха няколко преки по-надолу. Когато завиха зад ъгъла, Боб с изумление откри, че по улиците се стичат хора, запътени към парка.

— Откъде дойде всичкият този народ? — попита той брат си.

Джим не каза нищо; лицето му беше напрегнато. Но лицата наоколо не излъчваха напрежение. Видима беше тази добронамерена сериозност на хората, към които се присъединиха. Неколцина носеха плакати с логото на митинга, нарисувано върху тях — стилизирани фигури, които се държаха за ръце.

— Не можете да ги внесете в парка — рече някой и получи развеселен отговор:

— Да, знаем.

Още един завой и паркът се откри пред тях. Не беше претъпкан, но бе изпълнен с хора, повечето застанали около сцената. По улиците наоколо се виждаха коли на телевизията и още хора, които носеха плакати с логото. Периферията на парка бе заградена с оранжеви ленти, прикрепени към временни колчета, и през няколко метра бяха разположени полицаи. Очите им шареха непрекъснато — наблюдаваха, наблюдаваха, но от стойката им, застанали там в сините си униформи, се излъчваше спокойствие. Откъм Пайн Стрийт имаше нещо като пропускателен пункт с маси и метални детектори. Момчетата Бърджес вдигнаха ръце и бяха пропуснати.

Наоколо стояха хора в джинси и топли елеци, възрастни хора с бели коси и разширени ханшове се придвижваха бавно. Сомалите се бяха насъбрали предимно край игрището. Мъжете носеха западни дрехи, забеляза Боб, неколцина облечени в нещо прилично на рубашки под палтата. Но жените им — доста от тях със закръглени лица, други — с тесни и дълги — носеха роби до земята и някои от забрадените шалове напомниха на Боб за монахините, които се разхождаха из същия този парк, когато беше момче. Макар че не си приличаха, защото повечето от техните шалове бяха ефирни и ярки, сякаш някаква нова шума се бе промъкнала в парка — оранжева, виолетова, жълта.

— Съзнанието винаги търси нещо, за което да се закотви, нали? — каза Боб на Джим. — Нещо познато. За да може да каже: като това. Но тук нищо не ни е познато. Не е като фестивала „Франко“ например или пък Дните на Мокси…

— Млъкни — тихо го спря Джим.

Една жена говореше от сцената. Микрофонният ѝ глас тъкмо приключваше и хората любезно изръкопляскаха. Атмосферата беше празнична, но и сдържана. Боб отстъпи крачка и Джим тръгна към сцената. Щеше да говори без бележки, както винаги. Жената, която слезе от подиума, беше Маргарет Еставер; тя изчезна в множеството и очите на Боб заразглеждаха тълпата. Никога не го беше осенявала идеята, както стана днес, че белите хора толкова си приличат. Всички изглеждат еднакви. С бяла кожа, открити лица, стъписващо обикновени в сравнение с тези на сомалийците, които вече се смесваха с хората от града, дългите роби на жените, втъкани в тълпата. Няколко от тях бяха позволили на децата си да дойдат и момчетата бяха облечени като американчета, с панталони и тениски, които се подаваха изпод твърде големите якета и сака. Помисли си пак колко непознато изглеждаше всичко — толкова много хора, събрани тук, но без музиката и танците или сергиите с храна, които помнеше от младостта си. И да бъде тук без Пам. Младата Пам с пищна фигура, с плътния си, младежки смях. Пам, сега кльощава в Ню Йорк, отглеждаща синовете си като нюйоркчани. (Пам!)

— Боб Бърджес — беше Маргарет Еставер, появила се зад гърба му. — О, няма значение — рече тя, докато той ѝ обясняваше как е пропуснал изказването ѝ. — Върви чудесно. По-добре, отколкото се надявахме — от нея се излъчваше някаква светлина, която не беше забелязал в деня, когато седна до него на стъпалата в задния двор на Сюзан. — Само тринайсет души се появиха в „Сивик Сентър“ на контрамитинга. Тринайсет — очите ѝ бяха сиво-сини зад очилата. — Изчисленията са, че тук сега има четири хиляди. Усещаш ли колко е хубаво?

Той потвърди, че го усеща.

Много хора идваха при нея и тя ги поздравяваше всички, здрависваше се. Като една по-приятна версия на Джим, помисли си Боб, от времето, когато обмисляше да става политик в Мейн. Някой повика Маргарет, тя кимна и рече: „Идвам.“ Помаха с ръка на Боб, сложи юмрук на бузата си, за да му подскаже „Обади ми се“ и той се обърна в посока към сцената.

Джим още не се беше изкачил по стълбата. Стоеше до един рошав на вид мъж, в който Боб разпозна главния прокурор Дик Хартли. Джим стоеше с кръстосани ръце, поглеждаше надолу и кимаше с глава, леко приведен към Дик, който говореше. („Остави хората да говорят“, обичаше да го съветва Джим. „Повечето, ако ги оставиш необезпокоявани, с говорене ще направят примка около собствения си врат.“) Джим вдигна поглед, захили се на Дик, тупна го по рамото, после пак зае предишната поза да гледа надолу заслушан. На няколко пъти и двамата сякаш се разсмяха. Още потупвания по рамото и после от трибуната представиха Дик Хартли, той се изкачи не особено грациозно по стълбите, сякаш винаги е бил слаб, но сега, по средата на петдесетте, се е оказал много по-грамаден и не знаеше как да се отърве от ненужния си обем. Четеше речта си, като непрекъснато отмяташе кичури коса от очите си, което му придаваше вид на човек — все едно дали беше така или не — който се чувства неудобно.

Боб, който се бе приготвил да слуша, усети, че мислите му витаят другаде. Привидя му се пак лицето на Маргарет Еставер, а после, странно защо, на Есмералда, изнемощелият ѝ и безумен вид от онази сутрин, след като бе повикала полицията да арестува мъжа ѝ. Но, честно казано, точно сега не му се струваше възможно, както стоеше в парка от своето детство, да повярва, че животът му в Ню Йорк е реален, че двойката в апартамента с бялата кухня точно срещу неговия в действителност съществува или пък младото момиче, което се разхождаше тъй свободно из дома си, че той самият прекарваше толкова вечери там и зяпаше през прозореца на дома си. Този негов образ му се струваше тъжен, но знаеше, че когато бе в Бруклин и гледаше през прозореца, тогава не му изглеждаше тъжно, това беше животът му… Точно сега обаче най-реалното нещо беше този парк, тези познато изглеждащи бледи хора, непретенциозни, небързащи заникъде; Маргарет Еставер, поведението ѝ… и за миг се зачуди какво ли е за сомалийците, дали живеят постоянно с това чувство на изумление, което усещаше в момента, докато се чудеше кой живот е истинският.

— Джими Бърджес — чу как някаква жена изрече тихо. Беше с бяла коса, ниска, облечена в елек от полар, и стоеше до един мъж, който навярно бе съпругът ѝ, също нисък, едър, с голямо шкембе, облечен в същия елек от полар. — Хубаво, че е дошъл за това — продължи жената — очите ѝ се взираха напред, но главата ѝ се наклони към съпруга ѝ. — Предполагам, чувства, че е длъжен — добави, сякаш тази мисъл чак сега се е появила в главата ѝ, и Боб се отдалечи.

Усети необходимост да запали, докато гледаше как Джим се изкачва по стълбите, кимайки на Дик Хартли, който всеки момент щеше да го представи. Джим, дори от това разстояние, изглеждаше изумително естествен. Боб се заклати на пети, с ръце в джобовете. Какво беше онова, което брат му притежава? Онова недоловимо и подкупващо нещо у Джими?

Никога не беше показал, че изпитва страх, осъзна Боб. Никога. А хората мразеха страха. Хората мразеха страха повече от всичко на света. Такива мисли се въртяха в главата му, когато Джим започна да говори. („Добро утро.“ Пауза. „Дойдох тук днес като бивш гражданин на този град. Дойдох тук като човек, който обича семейството си, страната си.“ Пауза. По-тихо: „Като човек, който обича своята общност.“) Застанал тук, мислеше си Боб, в Рузвелт парк, назован по името на човека, който бе уверил страната, че страхът е единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, Джими имаше осезателно присъствие, защото изглеждаше така, сякаш страхът никога не беше го потупвал по рамото и никога нямаше да го стори. („Когато бях дете и играех в този парк — както и сега децата играят в него — понякога се изкачвах на онзи хълм, ей там, за да мога да виждам железопътните линии и малката гара долу, където стотици хора са пристигнали преди един век, за да работят, живеят и почитат бога си в безопасност. Този град се е разраснал и процъфтял с помощта на всички, които са дошли тук, всички, които са заживели тук.“)

Не можеше да се изиграе. Познаваше се мигом по начина, по който влизаш в стая, тръгваш по стъпалата на сцена. („Знаем, че ако гледаме с безразличие, докато нашите братя — мъже, жени и деца — изживяват болка и унижение, означава да допринесем още повече за тази болка и унижение. Разбираме уязвимостта на тези, които са отскоро в нашата общност, и няма да стоим със скръстени ръце, докато ги нараняват.“) Боб, наблюдавайки брат си, съзнаваше, че всички в парка — а той вече беше претъпкан с хора — го слушаха, не мърдаха, не се разхождаха, не шепнеха помежду си, Боб, забелязвайки как всички тези хора сякаш бяха загърнати в един огромен шал, как Джим му ставаше по-близък, нямаше никаква представа, че това, което изпитва, е ревност. Знаеше само, че стои там и се чувства доста зле, че преди малко бе изпитал надежда при ентусиазма на Маргарет Еставер, доволство от това, което тя прави и чувства, а сега дойде отколешното повторение на една безрадостност, отвращение от собствената му едра, кучешка, разпусната същност, пълна противоположност на Джим.

И въпреки това. Сърцето му се разтвори от любов. Вижте го — големия му брат! Все едно гледаше някой велик спортист, някой с природна грация, някой, дето върви пет сантиметра над земята, и кой ли може да каже защо? („Ние ще излезем днес в парка, хиляди хора, ще излезем в парка днес, за да кажем, че вярваме в тази истина: Съединените щати са страна, в която цари законът, а не индивидът, и ние ще осигурим безопасност на тези, които са дошли да търсят безопасност при нас.“)

Боб чувстваше липсата на майка си. Майка му с дебелия червен пуловер, който често носеше. Представи си я как седи на леглото му, когато беше дете, и му разказва приказка преди сън. Беше му купила нощна лампичка, а за онези години това беше голям разкош, издутата крушка, всмукана сякаш във фасонката над таблата.

— Женчо — беше го обидил Джим и скоро след това Боб каза на майка си, че вече не се нуждае от светлината.

— Ще оставя вратата отворена тогава — настоя тя. Женчо. — В случай че някой от вас падне от леглото или пък иска да ме извика.

Боб беше този, който падаше от леглото си или пък се будеше с писъци от кошмарен сън. Джими го тормозеше, когато майка му я нямаше наоколо, и макар той да му се опъваше, в сърцето си приемаше неговото неодобрение. Застанал в Рузвелт парк сега, докато гледаше красноречивия си брат, Боб все още го приемаше. Знаеше какво е направил. Добродушната Илейн, в кабинета си с непокорното смокиново дърво, един ден беше подхвърлила предпазливо, че да оставиш три малки деца сами в колата, паркирана на склон, не е добра идея, но Боб беше поклатил глава, не, не, не. По-непоносимо от самата злополука би било да държи баща си отговорен за това! Тогава е бил малко дете. Разбираше. Не е имало злонамереност. Никакви рисковани и опасни действия. Самият закон не държеше едно малко дете отговорно.

Но го беше направил.

— Съжалявам — каза на майка си, когато тя лежеше в болницата. Беше го повтарял безчет пъти.

Тя бе поклатила глава.

— Всички сте такива добри деца.

Очите на Боб бродеха из тълпата. По периферията на парка стояха полицаи; макар и нащрек, сякаш пак слушаха речта на Джим. Оттатък до игрището танцуваха сомалийски деца, въртяха се с вдигнати във въздуха ръце. Всичко това бе обляно в слънчева светлина, а зад парка се издигаше катедралата с четирите си заострени върха, отвъд беше реката, която оттук се виждаше само като тънка, виеща се лента, проблясваща между бреговете си.

Аплодисментите за брат му бяха силни, нестихващи; звук, който се разнесе из целия парк, продължителен — леко спадна, после отново избухна в плътен, завършен звук. Боб гледаше как Джим слиза от сцената, поздравява хора, кима с глава, пак стиска ръката на Дик Хартли, здрависва се с губернатора, който щеше да вземе думата след него, и през цялото време аплодисментите продължаваха. Но брат му не изпитваше желание да остане. Виждаше това ясно от мястото си: любезните му отговори, докато продължаваше да се отдалечава. Винаги към целта, беше казала веднъж за него Сюзан.

Боб заобиколи, за да успее да го стигне.

И както вървяха с бърз ход надолу по улицата, усмихнат младеж с бейзболна шапка ги приближи.

— Хей — рече Джим и кимна, без да спира.

Младокът крачеше редом с тях.

— Те са паразити — заяви той. — Дошли са тук, за да ни изличат от земята, и може би днес не сте го видели, но ние няма да им го позволим.

Джим продължаваше да върви. Онзи упорстваше.

— Евреите заминават и тези негра също заминават, ще видите. Те са паразити, които изсмукват земята.

— Чупка, глупако — Джим продължаваше със същата крачка.

На възраст беше все още хлапе. Най-много двайсет и две, помисли си Боб, докато младокът ги гледаше очаквателно, сякаш онова, което току-що каза, щеше да достави удоволствие на братята Бърджес. Сякаш не беше чул, че Джим го нарече глупак.

— Паразити — обади се Боб. Внезапно го обзе силен гняв. — Ти дори не знаеш какво е паразит. Жена ми едно време изследваше паразитите, значи теб е изследвала. Дали изобщо имаш завършен и осми клас?

— Спокойно — продума Джим, без да забавя крачка. — Давай да вървим.

— Ние сме праведните, няма да спрем дотук. Може и така да си мислите, но няма.

— Ти си — започна Боб — един малък coccidiosis, който заразява дебелото черво на господ, това си ти. Безполов тип — добави през рамо, следвайки Джим. — Мястото ти е в стомаха на някой козел.

Джим се обади гневно:

— Какво ти става? Млъкни.

Младежът се затича, за да ги настигне. Заяви на Боб:

— Ти пък си един дебел идиот, но той… — и кимна към Джим, — той е опасен. Той работи за дявола.

Джим спря тъй внезапно, че онзи му връхлетя, и го хвана за ръката.

— Току-що нарече брат ми дебел, така ли, дребен, гаден копелдак?

Страх се изписа по лицето на хлапето. Опита да освободи ръката си, но Джим го стисна още по-силно. Устните на брат му бяха побелели, очите — присвити. Изумителна беше силата на гнева, който се четеше в тях. Дори Боб, привикнал с него, се сащиса. Джим набута лицето си в лицето на малкия и каза тихо:

— Нарече брат ми дебел, тъй ли? — Онзи погледна през рамо и Джим усили хватката. — Нещастните ти другарчета ги няма наоколо да те защитят. Питам те за последен път, нарече ли брат ми дебелак?

— Да.

— Извини се.

Сълзи нахлуха в очите на младежа.

— Ще ми счупиш ръката. Истина ти казвам, ще я счупиш.

— Джими — прошепна Боб.

— Казах, извини се. Ще ти счупя вратлето тъй бързо, че няма и да усетиш. Безболезнено. Късмет ще имаш, лайно такова. Можеш да умреш безболезнено.

— Извинявай.

Джим веднага пусна ръката му и братята Бърджес приближиха до колата си, влязоха в нея и потеглиха. През прозореца Боб видя как младокът разтрива ръката си и се насочва обратно към парка. Джим каза:

— Не се притеснявай, има ги и такива. Край, свърши. Но не наричай хората паразити, за бога.

Откъм парка се чуваха одобрителни възгласи. Каквото и да им беше казал губернаторът от сцената, хората го харесаха; денят бе почти към края си, Джим си беше свършил работата.

— Хубаво говори — похвали го Боб, докато пресичаха реката.

Джим поглеждаше в огледалото за обратно виждане, докато бъркаше в джоба си за мобилния телефон. Отвори го.

— Хели? Приключих. Да, мина добре. Ще поговорим по-дълго, като се върна в хотела. И аз, любима.

Затвори телефона и го сложи в джоба си. После каза на Боб:

— Видя ли баретката на малкия червей, на нея имаше 88? Това означава Heil Hitler. Или НН. Тъй като H е осмата буква от азбуката.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Боб.

— А ти как така не го знаеш? — отвърна Джим.

* * *

Вечерта дойде с усещането, че ще остане в историята на Шърли Фолс денят, в който четири хиляди души се стекоха мирно в парка, за да подкрепят правото на тъмнокожото население да се включи в живота на града. Пластмасовите щитове бяха захвърлени. Цареше една деликатна атмосфера на солидарност, без почти никакво самохвалство, защото северняците от Ню Ингланд не бяха такива хора. Голям и хубав ден и това не можеше да бъде омаловажено. Абдикарим, който бе отишъл само защото един от синовете на Хавийя дотича при него и му съобщи, че родителите му настояват да дойде в парка, бе объркан много от гледката, която видя: толкова много хора, които му се усмихваха. Да го погледнат право в лицето и да му се усмихват — струваше му се проява на твърде голяма близост, с която не се чувстваше удобно. Но той бе живял тук достатъчно дълго, за да знае, че американците са такива, като големи деца, а тези големи деца в парка бяха приятна гледка. Дълго след като си тръгна, продължаваше да си представя хората, които му се усмихваха.

Тази вечер мъжете се събраха в кафенето. Повечето не разбираха какво означава митингът. Имаха чувството, че е нещо важно, а беше и изненада за тях, защото как иначе можеха да знаят, че толкова много обикновени хора биха се изложили на опасност заради тях? Времето щеше да покаже какво означава.

— Но изумително беше — вметна Абдикарим. Ифо Ноор сви рамене и повтори, че само времето може да го покаже. После мъжете заговориха за родината си (за нея бяха винаги готови да говорят) и за слуховете, че Съединените щати поддържат племенните вождове в Сомалия, които се опитват да свалят от власт ислямските съдилища. Блокирани от гангстерите пътища, бунтове, започнали с изгарянето на автомобилни гуми. Абдикарим слушаше с все по-свито сърце. Това, че хората в парка днес имаха приятни лица, не беше по никой начин свързано с вътрешните вопли, с които живееше всеки ден: искаше да си иде у дома. Но онези там бяха загубили разума си, затова не можеше да си иде. Един конгресмен от Вашингтон публично заяви, че Сомалия е „провалена държава“. Мъжете в кафенето споменаха това с горчивина. За Абдикарим чувствата бяха твърде много и не можеха да се поберат в сърцето му. Унижението от думите на конгресмена, гневът към онези у дома, дето стреляха и разграбваха и не допускаха да има ред, хората, дето им се усмихваха в парка днес — и въпреки всичко Съединените щати бяха пълни с лъжи, страна с водачи, които лъжат. Алианса за възстановяване на мира — мъжете казваха, че е фарс.

След като най-сетне те си тръгнаха, Абдикарим остана да измете. Мобилният му телефон започна да вибрира и той усети как лицето му се разтапя от удоволствие, щом чу жизнерадостния глас на дъщеря си, която му звънеше от Нашвил. Хубаво е, много хубаво, каза му тя, след като бе гледала по телевизията събирането в Рузвелт парк. Разказваше за синовете си, играели футбол, вече говорели почти безгрешен английски, и сърцето му заприлича на двигател, който едновременно ускоряваше и запъваше. Безгрешен английски означаваше, че можеха да се претопят, да станат абсолютни американци, но това им придаваше и някаква стабилност.

— Не се замесват в неприятности, нали? — попита той и тя го увери, че е така. Най-голямото момче бе влязло в гимназията и оценките му бяха блестящи. Учителите му били изненадани.

— Ще ти изпратя копие от бележника му — обеща дъщеря му. — А утре чакай и снимки на телефона си. Много са красиви синовете ми, ще се почувстваш горд.

Дълго след това Абдикарим седя. Най-накрая, по тъмно, тръгна пеша за вкъщи и когато си легна, пак видя хората в парка, облечени в зимните си палта, в елеци от полар, с открити лица, гледаха го любезно право в очите. Като се събуди, беше объркан. Нещо в съзнанието му прищракваше, нещо познато отпреди много време. После пак се събуди и разбра, че е сънувал най-големия си син, Баши. Беше много сериозно дете. Само на няколко пъти в краткия живот на момчето се бе наложило Абдикарим да го удари, за да му даде урок по уважение. В съня Баши бе изгледал баща си с изумени очи.

* * *

Боб и Джим издържаха още една вечер у Сюзан. Тя претопли на микровълновата замразена лазаня, докато Зак хапваше кренвирши от вилицата си, сякаш ядеше захарно петле на клечка, и кучето спеше, без да мърда, върху покритото с кучешки косми легло. Джим поклати глава към брат си, за да му подскаже, че няма да кажат веднага на Сюзан онова, което бяха научили за Зак и баща му; оттегли се в другата стая, за да разговаря по телефона с Чарли Тибетс и когато се върна в кухнята и седна обратно, им каза:

— Добре. Коментарите от улицата са, че хората са ме харесали, има положителни чувства заради това че съм се появил и така нататък — той взе вилицата си и побутна малко от храната в чинията. — Всички са щастливи. Освобождаването от „гузната съвест на белия“ прави всички щастливи — кимна към Зак. — Злощастно замисленото ти деяние ще избледнее и ще спадне до това, което е в действителност — хулиганство, и докато дойде време Чарли да го вкара в съда, ще са минали месеци — той може да получи всякакъв род отлагане и това е добре. Никой няма да иска да разпалва това отново. Сега настроенията са положителни и те ще предпочетат да ги държат така.

Сюзан въздъхна шумно.

— Да се надяваме.

— Аз смятам, че Даян Додж от канцеларията на главния прокурор ще престане да натиска за нарушаване на гражданските права и дори да настоява, трябва да получи съгласието на Дик Хартли, а това няма да стане. Днес се уверих, че е така. Той е стар и глупав, а днес хората бяха доволни, че ме виждат, така че Дик няма да посмее да клати лодката. Звучи грандомански, знам.

— Малко, да — обади се Боб и наля вино в чашата си за кафе.

— Не искам да ида в затвора — рече Зак. Почти го прошепна.

— Няма — Джим бутна назад чинията си. — Взимай си палтото, ако ще спиш при нас тази вечер. Двамата с Боб имаме дълъг път утре сутрин.

Обратно в хотелската стая Джим попита Закари:

— Какво се случи с теб в онази килия, докато чакаше да дойде съдия-следователят?

Закари, който с времето изглеждаше все по-нормален в очите на Боб, се вгледа в чичо си с леко зашеметен вид.

— Ами, това, което се случи, е… аз, нали знаеш, седях.

— Разкажи ми — подкани го Джим.

— Не беше по-голяма от килер килията и цялата бяла и метална. Дори това, на което седях, беше метално и пазачите бяха наблизо, и все ме зяпаха. Попитах ги веднъж къде е майка ми? А те ми казаха — навън чака. И след това не ми проговориха. Искам да кажа, не се и опитах повече.

— Но беше уплашен?

Зак кимна. Пак придоби уплашен вид.

— Държаха ли се гадно с теб? Заплашваха ли те?

Зак вдигна рамене.

— Просто бях уплашен. Наистина много уплашен. Дори не знаех, че тук съществува такова място.

— Нарича се затвор. Има ги навсякъде. Имаше ли някой друг с теб там вътре?

— Някакъв мъжки глас непрекъснато крещеше псувни. Искам да кажа, като побъркан. Но не можех да го видя. А пазачите му подвикваха: „Затваряй си плювалника, мършо!“

— Нараниха ли го по някакъв начин?

— Не знам. Не го виждах.

— Теб нараниха ли те?

— Не.

— Сигурен ли си? — в гласа на Джим прозвуча ожесточената защитна нотка, която Боб бе доловил, когато по-рано се връщаха от митинга и онзи боклук нарече Боб дебел идиот. Забеляза изненадата по лицето на Зак, лекото инстинктивно чувство на копнеж, докато го възприемаше: този мъж бе готов да убие заради него. Джим, осъзна брат му, беше бащата, за който всеки мечтаеше.

Боб стана и направи широк кръг около стаята. Онова, което чувстваше, му се струваше непоносимо, макар да не знаеше какво точно чувства. След малко спря да ходи и каза на Зак:

— Чичо ти Джим ще се погрижи за теб. Това му е работата.

Зак погледна от единия към другия.

— Но ти също се грижиш за мен, чичо Боб — рече накрая.

— О, Зак, пичага си ти. Наистина — Боб се пресегна и потърка главата му. — Аз друго не свърших, освен да дойда и да вбеся майка ти.

— Мама често беснее, не го взимай навътре. Като ме пуснаха от онази килия и те видях там да стоиш до мама, направо, така де, подскочих от щастие. Какво значи пичага?

— Готин мъж.

Джим се намеси.

— И толкова беше щастлив, че виждаш Боб, та залепи ухиленото си лице по всички вестници.

— Господи, Джим. Минало-заминало.

— Може ли да гледаме телевизия? — попита Зак.

Джим му подхвърли дистанционното.

— Ще трябва да си намериш работа. Затова искам да започнеш да мислиш каква може да бъде тя. После ще минеш някои курсове, ще учиш яко, ще напреднеш и ще се запишеш в Общинския колеж на Централен Мейн. Трябва да си поставиш цел. Така се прави. Принадлежиш към това общество, затова имаш да му даваш.

Зак сведе поглед и Боб каза:

— Има време да намериш работа, да влезеш в пътя. Точно сега се настани удобно. В хотел си, та престори се, че си на ваканция. Представи си, че отпред има плаж, а не смрадливата река, дето е отвън.

— Реката вече не мирише, олигофрен такъв — Джим закачаше палтото си. — Изчистиха я. Не си ли забелязал? Отломка от седемдесетте, това си ти.

— Щом си толкова актуален — отвърна Боб, — би трябвало да знаеш, че думата „олигофрен“ не се използва вече. Сюзан също я употреби, когато за пръв път дойдох тук горе. Човече. Имам чувството, че съм единственият, който е завършил начално училище, преминал съм в XXI век.

— Убий ме — обади се Джим.

Зак заспа, докато гледаше телевизия, и приглушеното му похъркване се чуваше през отворената врата в другата стая, където сега Джим и Боб седяха на двете срещуположни легла.

— Нека Сюзан се наслади на облекчението, че всичко е минало. Можем по-късно да ѝ кажем какви ги е вършил синът ѝ. Разказах на Чарли Тибетс, но всъщност то няма значение, защитата му е, че Зак не е извършил престъпление — обясни Джим. — Законът казва, че би било престъпление само ако той предварително е знаел, че онази стая е джамия и че свинското е забранено за мюсюлманите.

— Не знам дали това ще мине. Ако Зак не е знаел, че така ще обиди мюсюлманите, тогава защо да не подхвърли кокоша глава например?

— Ето защо ти не си му защитник в случая. И изобщо ничий защитник — Джим стана и постави ключовете и телефона си на бюрото. — Защото, когато отишъл да посети един свой приятел, който има кланица, там имало само свински глави. Нямало никакви други глави. Остави това на Чарли, моля ти се. Ох, Боб. Направо ме изтощаваш. Нищо чудно, че се напикаваше в гащите всеки път, когато влизаше в съдебната зала. И, разбира се, премина към обжалванията. За да можеш да си смелиш бебешката храна.

Боб се отпусна назад и потърси с очи виното.

— Какъв ти е проблемът? — попита тихичко. — Толкова хубаво се представи днес — имаше малко останало вино и той го наля в чашата си.

— Моят проблем си ти. Ти си ми проблемът. Защо просто не оставиш Чарли Тибетс да се притеснява за това? — рече Джим. — Аз го намерих, знаеш. А не ти. Така че остави нещата както са.

— Никой не казва, че не е добър. Просто се мъчех да разбера защитата.

В стаята настъпи тишина, толкова осезаемо присъстваща и пулсираща, че Боб не посмя да я наруши, като надигне чашата.

— Не искам да идвам повече тук горе — най-сетне каза Джим. Отново седна на леглото и се загледа в килима.

— Тогава недей — сега Боб отпи и след миг добави: — Знаеш ли, преди час само си мислех, че си най-великият на света. Но, божичко, колко си труден. Видях наскоро Пам и тя се чудеше дали делото „Пакър“ те е направило такова копеле, или пък винаги си бил такъв.

Джим вдигна очи.

— Пам се е чудила за това? — Устата му леко се изви в усмивка. — Памела. Неспокойната и богатата — той изведнъж се захили, с лакти върху коленете, ръцете му — увиснали надолу. — Смешно е как човек се променя, нали? Никога не бих предвидил, че Пам ще се окаже от хората, дето все тичат след онова, което си нямат. Но като се замислиш, през цялото време е било така. Разправят, че човек винаги показва какво представлява. Предполагам, че и тя го е правила. Тя не си харесваше детството, затова си присвои твоето. После стигна до Ню Йорк и се огледа, видя, че другите имат деца, та най-добре и тя да се сдобие, а след като и с това се пробва, не е зле и малко пари да си осигури, защото в Ню Йорк и от това има много.

Боб бавно поклати глава.

— Не знам за какво говориш. Пам винаги е искала деца. Ние винаги сме искали деца. Мислех си, че я харесваш.

— Наистина харесвам Пам. Все си мислех колко е смешно, че обича да наблюдава тези паразити под микроскопа, а после, един ден, осъзнах, че тя самата е нещо като паразит. Не в лошия смисъл.

— Не в лошия смисъл ли?

Джим махна с ръка, сякаш отчаяно.

— Ами, помисли си само. Да… не в лошия смисъл. Но тя на практика се премести да живее у нас, когато двамата бяхте още хлапета. Имаше нужда от дом и си го набави чрез нас. Имаше нужда от приятен съпруг и си го набави в твое лице. После изпита нужда от татко, с когото да си направи деца, и, хоп, ето я на Парк авеню, набавяйки си нужното. Взима си всичко необходимо, това искам да кажа. Не всеки го прави.

— Джим, господи, какво искаш да кажеш? Ти самият се ожени за богата жена.

Брат му не обърна внимание на това.

— Тя случайно да ти е разказала за нашата малка среща, след като вие двамата се разделихте?

— Стига, Джим, спри.

Брат му сви рамене.

— Обзалагам се, че знам много неща за Пам, които ти не знаеш.

— Казах спри дотук.

— Беше пияна. Тя пие прекалено много. И двамата пиете. Но нищо не се случи, не се притеснявай. Натъкнах се на нея в центъра на града след работа, о, то беше преди много години. Отидохме до Харвардския клуб за по питие. Помислих си, добре, била е в семейството много години, толкова ѝ дължа. И след няколко питиета, по време на които тя въобще не можа да прецени какво да сподели, спомена колко много винаги ме е харесвала. Като че ли ме сваляше, за което сметнах, че не е особено изискано.

— О, затвори си устата — Боб, мъчейки се да стане, установи, че столът му пада назад заедно с едрото му тяло в него. Звукът му се стори много силен и почувства как виното се разлива по врата му и точно това усещане бе странно отчетливо — течност, която се стича отстрани по врата му, докато той рита с единия крак във въздуха. Запали се лампа.

Гласът на Зак прозвуча от прага.

— Ей, хора, какво става?

— Нищо, хлапе — сърцето на Боб биеше до пръсване.

— Сборичкахме се тука, както когато бяхме деца — Джим протегна ръка и помогна на Боб да стане. — Просто се бъзикаме с брат ми. Братът е голяма работа.

— Чух, че някой извика — рече Зак.

— Сънувал си — отвърна Джим и сложи ръка на рамото му, като го насочи обратно към стаята му. — Случва се в хотелските стаи, хората сънуват лоши сънища.

* * *

На следващата сутрин, докато излизаха с колата от Шърли Фолс, Джим се разприказва.

— Виждаш ли това? — попита го. Всеки момент щяха да се влеят в магистралата. Боб погледна в посоката, в която сочеше брат му, и видя сглобяема сграда и голям паркинг с жълти автобуси. — Католическите църкви се изпразват, от години се изпразват, а тези, фундаменталистките, направо се пукат по шевовете. Обикалят с автобусите и прибират всеки дядка, който не може сам да стигне до храма. Да, обичат своя Исус наистина.

Боб не реагира. Мъчеше се да определи колко пиян е бил снощи. Не се беше почувствал пиян, но това не означаваше, че не е бил. Може би думите, които си мислеше, че е чул, не бяха точно такива. Също непрекъснато си представяше Сюзан, както бе застанала сутринта на верандата и им махаше за довиждане; но Зак наведе глава и се прибра вкъщи, и това също си го представяше непрекъснато.

— Сигурно се чудиш откъде знам — продължи Джим, вливайки се в трафика на магистралата. — Човек научава всякакви неща, когато чете „Шърли Фолс Джърнъл“ по интернет. Окей, нека бъде така — добави и продължи: — Та, казах на Сюзан тази сутрин, когато излезе с кучето, че Зак може да е сторил това, за да впечатли баща си. Не споменах приятелката. Само, че Стив е писал в имейлите си до Зак някои смътни отрицателни отзиви за сомалийците. И знаеш ли какво ми отвърна тя? Каза: „Ъхъ.“

— Това ли каза? — Боб погледна през прозореца. След малко добави: — Ами, аз се притеснявам за Зак. Сюзан ми каза, че се е подмокрил в килията онзи ден. Сигурно затова не слезе за вечеря, когато бях тук. Чувствал се е напълно унизен. Той дори не ти каза вчера, когато го попита какво му се е случило там.

— Кога ти разказа тя това? На мен не ми го каза.

— Тази сутрин, в кухнята. Докато ти говореше по телефона, а Зак си отнесе нещата горе.

— Направих всичко по силите си — най-сетне отсече Джим. — Всичко свързано с това семейство ме депресира тотално. Искам единствено да се прибера в Ню Йорк.

— Ще се върнеш в Ню Йорк. Точно както се изрази за Пам, някои хора си взимат това, от което имат нужда.

— Тъпанарщини. Забрави.

— Не мога просто да го забравя. Джими, тя наистина ли ти се свали?

Джим издиша през зъби.

— Господи, кой да знае? Пам не е малко луда.

— Кой да знае? Ти знаеш. Ти го каза.

— Току-що ти казах, пълен тъпанар бях — Джим направи пауза. — Преувеличих, окей?

Пътуваха мълчаливо след това. Шофираха под сиво ноемврийско небе. Олиселите дървета стояха голи и мършави, докато минаваха край тях. И боровете изглеждаха мършави, някак извинителни, уморени. Задминаваха камиони, таратайки с пътници, които смучеха цигари. Караха край поля с кафеникаво-сивкав цвят. Минаваха под надлези, където беше изписано името на улицата над тях: Ангълуд Роуд, Трий Род Роуд, Сако Пас. Прекосиха моста към Ню Хампшир и после навлязоха в Масачузетс. Чак когато движението спря преди Устър, Джим проговори пак:

— Майка му стара. Какво става, човече?

— Това — каза Боб и кимна към идващата в обратната посока линейка. Имаше още една и две полицейски коли — тогава Джим замлъкна. Никой от братята не обърна глава, когато накрая заобиколиха катастрофата. Това беше техният договор и винаги е било така. Жените им мълчаливо бяха научили това, децата на Джим — също. Въпрос на респект, беше обяснил Боб на Илейн в кабинета ѝ, и тя разбиращо бе кимнала с глава.

Когато стигнаха почти от другата страна на Устър, Джим се обади:

— Голямо лайно бях снощи.

— Да, така е — Боб гледаше в страничното огледало как големите текстилни фабрики се отдалечават в далечината.

— Обърква ми се нещо в главата, когато отида там горе. При теб не е толкова зле, защото ти беше любимецът на мама. Не се жалвам, просто това е истината.

Боб се замисли над думите му.

— Не е да не те е харесвала.

— Да, харесваше ме.

— Обичаше те.

— Да, обичаше ме.

— Джими, ти беше нещо като герой. Всичко ти се удаваше. Никога нито за миг не си я разочаровал. Разбира се, че те обичаше. Сузи… мама не я харесваше много. Обичаше я, но не я харесваше.

— Знам — Джим изпусна дълбока въздишка. — Горката Сузи. И аз не я харесвах — той погледна в страничното огледало, изнесе се, за да задмине една кола. — И още не я харесвам.

Боб си представи студената къща на сестра си, неспокойното куче, обикновеното ѝ лице.

— Ой! — възкликна.

— Знам, че искаш да си запалиш — каза Джим. — Ако можеш да издържиш, докато спрем за храна, би било добре. На Хелън ще ѝ мирише с месеци. Но ако не можеш да чакаш, отвори прозореца.

— Ще почакам — тази неочаквана любезност, която Джим прояви, направи Боб словоохотлив.

— Предишния път, когато бях горе в Мейн, Сюзан побесня, защото съм казвал „Ой“. Скара ми се, че не съм евреин. Не си направих труда да ѝ припомня, че евреите са наясно със скръбта. Преживели са всичко. И имат невероятни думи за нея. Цурис. Ние имаме цурис. Тоест аз имам.

Джим добави:

— Сюзан беше красива едно време, помниш ли? Боже мой, ако си жена и останеш в Мейн, наистина има риск за теб. Хелън твърди, че е въпрос на козметика. Крем за лице. Тя казва, че жените в Мейн смятат, че е лигавщина да се използват козметични продукти, и като стигнат до четирийсетте, лицата им стават като мъжки. Звучи правдоподобно, мисля си аз.

— Мама никога не позволи на Сюзан да се почувства красива. Виж, аз не съм родител, но ти си. Защо майка не би харесвала собственото си дете? Поне му казвай от време на време — о, изглеждаш добре.

Джим махна с ръка.

— Имаше нещо общо с това, че е момиче. Дразнеше се, защото е момиче.

— Хелън обича дъщерите ви.

— Разбира се. Тя е Хелън. Различно е при нашето поколение. Не си ли забелязал — не, сигурно не си. Но нашето поколение, ние сме като приятели с децата си. Може да е ненормално, може и да не е, кой знае. Но все едно сме решили, ами че няма да им причиним това, че ще бъдем приятели с тях. Честно, Хелън е страхотна. Но майка и Сюзан — това е, което се случваше в онези времена. На следващата отбивка спираме да хапнем.

Когато стигнаха Кънектикът, все едно бяха в предградията на Ню Йорк, а Шърли Фолс бе далеч назад.

— Да се обадим ли на Зак? — попита Боб, като извади мобилния си телефон.

— Давай — Джим сви рамене.

Боб върна телефона в джоба си. За да се обади, се изискваше енергия, която в момента не притежаваше. Попита Джим дали иска да го смени зад волана, но той поклати глава отрицателно, добре си бил. Боб знаеше, че ще стане така. Джим никога не му позволяваше да кара. Когато бяха деца и той си взе книжка, караше Боб да пътува на задната седалка. Боб се сети за това сега, но не го спомена; всичко, свързано с Шърли Фолс, изглеждаше далечно, недостижимо и най-добре бе да остане така.

Докато стигнаха магистралата Еф Ди Ар, вече беше тъмно и светлините на града се разстилаха около тях, мостовете блещукаха в цялото си великолепие над Ист Ривър, огромната синьо-червена емблема на „Пепси“ премигваше откъм Лонг Айлънд Сити. Намалиха, за да се качат на отклонението за Бруклин Бридж, и Боб вече виждаше златния купол на Федералния съд и сградата на общината с високите ѝ арки, а също и многоетажните и нагъсто построени блокове с апартаменти в непосредствена близост до Драйв, със светнати лампи в почти всеки прозорец; почувства носталгия за всичко това, сякаш вече не му принадлежеше, а беше място, където бе живял преди много, много време. От другата страна на моста, по Атлантик авеню, имаше усещането, че навлиза надълбоко в някаква страна, която му беше еднакво позната и чужда, и едновременността на тези впечатления го разтърси; беше пак дете, уморено и раздразнително, и искаше да се прибира у дома с Джим.

— Добре, Тъпчо — рече брат му, докато спираше пред блока на Боб. Джим махна с ръка, без да я отмества от волана, и Боб грабна чантата си от задната седалка и излезе. Пред сградата видя разрязани големи кашони, поставени до боклукчийската кофа. Щом се изкачи по стълбите, забеляза светла пролука под вратата на апартамента, който доскоро бе празен след напускането на старите му съседи. Вечерта чу напевните гласове на млада двойка и бебешки плач.