Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (20)

4

Имаше съботни вечери като тази, когато Пам и симпатичният ѝ съпруг излизаха от асансьора във фоайето на някой апартамент, където из стаите наоколо танцуваха кълба от жълта светлина и изумителни сенки, когато се навеждаше да целуне бузата на хора, които едва познаваше, вземаше чаша шампанско от протегнатата към нея табла, продължаваше напред и виждаше осветени картини върху стени, оцветени в тъмно масленозелено и яркочервено, дълга маса, подредена с кристал, обръщаше се, за да погледне авенюто, което се простираше триумфално чак до хоризонта, еуфория от червени стопове, които се сливаха в движението си напред, после пак се обръщаше към жените, окичени със сребърни и златни колиета върху черните им рокли, застанали там в прекрасните си поръчкови обувки — Пам си мислеше същото, което мислеше и в момента — това е, което исках.

Какво точно имаше предвид, не би могла да каже. Просто то беше истината, която като скоби я обгръщаше плътно и нежно и пробождащите я съмнения, че живее осъдителен живот, отлитаха — далеч, далеч зад нея. Чувстваше се спокойна и усещането бе толкова завършено, едва ли не трансцендентно, този момент, който се простираше пред нея със своята необорима сигурност. Несъмнено нищо в миналото ѝ — дългите преходи с колелото по селските пътища от детството ѝ, часовете, прекарани в уютната местна библиотека, общата спалня със скърцащия под в „Ороно“, миниатюрният дом на семейство Бърджес, нито дори възбудата на Шърли Фолс, който ѝ се струваше началото на живота ѝ като възрастен човек, нито апартаментът, в който живееха с Боб в Гринич Вилидж, макар да го бе харесвала много, шумът от улиците във всички часове на денонощието, комедийните и джаз клубовете, в които бяха ходили — нищо от тези неща не бе показало, че тя ще поиска това и ще го получи точно тук, този определен вид красота, така грациозно и изумително възприета като даденост от хората, които сега ѝ говореха и кимаха с глава. Домакинът разказваше как той и съпругата му купили някаква ваза във Виетнам преди осем години.

— О, и влюбихте ли се? — попита Пам. — Влюбихте ли се във Виетнам?

— О, да, влюбихме се — рече съпругата и пристъпи към Пам, включвайки всички около себе с погледа си. — Наистина се влюбихме — до смърт. И, честно казано, аз бях тази, която не искаше да ходи там.

— Не беше ли, как да кажа, страшничко? — жената, която питаше, Пам беше срещала на няколко пъти. Тя бе омъжена за известен новинар и южняшкият ѝ акцент, и преди беше забелязвала, се засилваше от изпития алкохол. Дрехите ѝ, какъвто бе случаят и в момента — беше облечена с бяла блуза с копчета и висока якичка, не бяха стилни, а по-скоро изглеждаха износени, за да поддържат онзи вид на южняшка изисканост и прилично възпитание, вменени ѝ преди много години. Пам изпита нежност към нея, към неподатливостта, която бе показала, независимо че се бе отдалечила от нещата, запечатани завинаги в миналото ѝ.

— О, не, красиво е. Страната е много красива — каза домакинята. — Човек никога не би предположил — е, нали знаете… Просто не би се досетил, че тези ужасни неща са ставали там.

Преместена в столовата и придружена до отреденото място — далеч от съпруга ѝ, защото правилата изискваха да се размесят (тя му направи знак с пръсти от отсрещната страна на дългата маса) — Пам изведнъж се сети, че Джим Бърджес беше онзи, който ѝ каза преди години, когато двамата с Боби за първи път заговориха за местене тук, „Ню Йорк ще те убие, Пам“. Никога не прости на Джим тези думи. Той не бе успял да види апетита ѝ, приспособимостта ѝ, желанието ѝ — непрекъснато — за промяна. Естествено в онези години Ню Йорк беше много различен и, разбира се, двамата с Боб нямаха много пари. Но решимостта на Пам почти винаги се бе оказвала по-силна от разочарованията ѝ и дори когато онзи пръв техен апартамент, толкова мъничък, че миеха чиниите във ваната, загуби първоначалния си чар, а влаковете на метрото бяха наистина страшни, Пам продължаваше да пътува с тях, приемайки безропотно ужасното скърцане на спирачки, когато навлизаха в спирката.

Мъжът до нея я уведоми, че се казва Дик.

— Дик — отрони Пам и веднага си помисли, че звучи, сякаш е намекнала за нещо. — Приятно ми е да се запознаем — той кимна веднъж с преувеличена вежливост и я попита как се чувства. А Пам се чувстваше — всъщност, — беше на път да се напие. Защото не се хранеше както преди, защото остаряваше, което се отразяваше на метаболизма, и вече не можеше да пие както преди. Желанието ѝ да обясни това на Дик я накара да разбере, че скоро ще се напие или може би вече беше пияна, затова просто му се усмихна. Той я попита любезно, но този път без прикритието на преувеличението, дали работи извън дома си и тя му обясни за работата си на половин работен ден и за това как преди е работела в лаборатория и че може би не му прилича на научен работник, хората ѝ го бяха казвали, че не им прилича на учен, каквото и да означаваше това, и тя смяташе, че ако не прилича на учен, то е, защото не е учен, но е била помощник на един учен, паразитолог…

Дик беше психиатър. С приятна гримаса вдигна веждите си нагоре и постави салфетката в скута си.

— Ей, на всяка цена — рече тя, — давай смело. Анализирай ме от главата до петите. Хич не ми пука.

Пак махна с ръка на съпруга си, който седеше към края на дългата маса до госпожа Еди-коя-си от Юга с бялата ѝ закопчана до горе блуза, докато Дик ѝ разправяше, че не анализира хората като такива, а по-скоро техните желания. Бил консултант в маркетингова фирма.

— Наистина ли? — попита Пам. Друга вечер това можеше да провокира онази ужасна мисъл внезапно да избие най-отпред в съзнанието ѝ: живея погрешно. Друга вечер може би щеше да попита Дик дали е давал Хипократовата клетва, можеше многозначително да го попита дали не използва уменията си на лекар, за да помага на хората да консумират, но вечерта беше красива и тя смяташе, че някои аспекти можеше просто да стоят настрана, сякаш клетките ѝ имаха ограничен брой пъти, в които можеха да изригнат в гневен изблик, и този път нямаше да е сред тях; изобщо не я интересуваше, установи тя, с какво се занимава Дик и когато той се обърна да заговори човека от другата си страна, Пам огледа масата и си представи сексуалния живот (или липсата му) на някои от тези хора. Стори ѝ се, че хвана някакъв мъж с увиснали бузи тайничко да спира очи върху жена с широка талия, която му отвърна с втренчен многозначителен поглед и прие за вълнуващ факта, че независимо как изглеждат хората те пак имат желание да се събличат и да се вкопчват един в друг — притегателната сила на биологията, която отдавна бе надхвърлила предназначението си, защото тези жени бяха минали детеродната възраст… да, Пам, още по средата на хлъзгавата си салата, вече беше пила твърде много.

— Чакайте, чакайте — рече тя и сложи вилицата си на масата, защото някой оттатък спомена за свинска глава, която се търколила в някаква джамия в малък град в щата Мейн.

Човекът, мъж, когото тя не беше виждала досега, ѝ го повтори.

— Да, чух за това — каза тя. Вдигна пак вилицата си; нямаше да признае за Закари. Но задната част на главата ѝ пареше като нажежена, сякаш беше в опасност.

— Доста агресивен акт — рече мъжът. — Гледало се е дело за нарушаване на граждански права, пишеше във вестника.

— Ходил съм на лагер в Мейн — обади се Дик и гласът му прозвуча твърде близо до нея, сякаш говореше в ухото ѝ.

— Дело за граждански права ли? — повтори Пам. — И осъдиха ли го?

— Да.

— Какво означава това? — попита Пам. — В затвора ли ще отиде? — Спомни си как Боб ѝ бе казал, че Зак плаче сам в стаята си. Прониза я безпокойство: Боб не бе дошъл на коледното ѝ тържество. — Кой месец сме? — попита.

Домакинята, която беше пътувала до Виетнам, се изсмя.

— И аз изпадам в тези състояния, Памела. Понякога не помня дори коя година сме. Февруари е.

— Ще го приберат в затвора само ако наруши санкциите — отговори мъжът. — В общи линии ограниченията са просто да стои далеч от джамията и да не притеснява сомалийската общност. Струва ми се, че с това щатът е искал да изпрати послание.

— Мейн е странно място — сподели мислите си друг. — Никога не знаеш накъде ще тръгне.

— Вижте — обади се жената с широката талия, която бе фиксирала с поглед мъжа с увисналите бузи. Избърса внимателно устата си с голямата бяла салфетка и хората трябваше възпитано да изчакат, за да чуят какво ще каже. Тя продължи: — Съгласна съм, че е агресивен акт от страна на този младеж. Но страната е уплашена — положи тихо двата си юмрука върху масата и погледна първо надясно, после наляво. — Тъкмо днес сутринта се разхождах покрай реката до Грейси Маншън и видях как кръжат хеликоптери и патрулни лодки, и си помислих: „Мили боже, сигурно всеки момент пак ще ни ударят.“

— Само въпрос на време е — обади се някой.

— Разбира се. И най-добре ще направим, ако забравим за това и си живеем живота — един мъж, който седеше по-нататък до г-жа Еди-коя-си, отбеляза с тон на отвращение.

— Винаги ме е впечатлявало как хората реагират в кризисни моменти — каза Дик.

Но Пам вече се бе отдръпнала от глупавото лустро на вечерята; тъмното присъствие на Закари — о, Закари, тъй слаб и тъмноок, такова тъжно и сладко дете беше! — неговото присъствие бе нападнало стаята, непочувствано, разбира се, от никого освен от нея; тя беше негова леля. И седеше там и го предаваше. Съпругът ѝ нямаше да каже нищо, знаеше го; един поглед в негова посока ѝ показа, че разговаря със съседа си по маса. Беше сама сред тези хора и семейство Бърджес изникна пред очите ѝ. „Ой“, едва не въздъхна на глас, спомняйки си как отиде да посети Закари, току-що роден, бебето с най-старчески вид, което беше срещала. И горката Сюзан, мълчалива руина — май не щеше да суче или нещо такова. Пам и Боби спряха да ги посещават толкова често след време, беше прекалено потискащо, заяви Пам, и дори Боби се съгласи с нея. Хелън споделяше мнението ѝ. Пам наблюдаваше как отнасят салатената ѝ чиния и я заменят с ризото с гъби.

— Благодаря — каза тя, защото винаги благодареше на прислугата. Преди години, когато за пръв път попадна в този живот чрез новия си брак, пристигна на едно подобно парти и разтърси ръката на мъжа, който им отвори вратата.

— Аз съм Пам Карлсън — заяви и той изглеждаше леко притеснен, после попита дали може да ѝ вземе палтото. Приятелката ѝ Джанис я открехна, че това бил икономът. Бе разказала на Боби за това. Разбира се, той беше чудесен, само нехайно сви рамене в отговор.

— Чета невероятна книга от една сомалийска писателка — казваше някой в момента и Пам се обади:

— Ей, и аз искам да я прочета.

Звукът от собствения ѝ глас пропъди присъствието на Зак. Но, о, ето че дойде тъгата — тя сложи ръка върху чашата с вино, за да откаже да я допълнят — предишният ѝ живот, двайсетте години със семейство Бърджес, не можеше да живееш този живот толкова дълго и да си мислиш, че той ще изчезне! (Беше си въобразявала, че може.) Не беше единствено Зак, беше Боб, с откритото му, добродушно лице, сините очи, дълбоките бръчки на усмивката му, които браздяха лицето му. До деня, в който умре, Боб щеше да бъде нейният дом — и колко ужасно, не го бе знаела досега! Не се обърна да погледне настоящия си съпруг, нямаше да има значение дали ще го стори или не, в моменти като този той в действителност не ѝ беше по-познат от който да било мъж в стаята, всичко се изнизваше край нея с лекотата на огромното ѝ безразличие, защото те бяха почти нереални и едва ли имаха някакво значение за нея, съществуваше само дълбокото привличане, като метал от магнит, което упражняваше присъствието на Закари и Боб — и на Джим и Хелън, на всички тях. Момчетата Бърджес, Бърджесови! Съзнанието ѝ се изпълни с малкия Закари в Стърбридж, братовчедите му го викат да направи това, да направи онова и горкичкото малко тъмнокосо същество имаше вид, че просто не знае как да се забавлява, и Пам се беше замислила тогава дали пък не е аутист, макар че, разбира се, го бяха тествали за всичко, Пам, която през онзи ден в Стърбридж вече знаеше, че ще напусне Боб, но той още не знаеше и държеше ръката ѝ, докато водеха децата към снекбара, страшно я заболя сърцето при спомена за това и тя обърна глава. От долния край на масата мъжът, който се бе изказал пренебрежително за заплахата от терор, заявяваше:

— Няма да гласувам за жена президент. Страната не е подготвена за това и аз не съм готов за него.

А южнячката Еди-коя-си, с яркочервено лице, се изцепи най-неочаквано и шокиращо:

— Ами, тогава, еби си майката! — И тресна вилицата си върху чинията, и една невероятна тишина обгърна стаята.

В таксито Пам каза:

— Беше забавно, а? — щеше да се обади рано сутринта на приятелката си Джанис. „Мислиш ли, че мъжът ѝ се е притеснил? На кого му пука, прекрасно беше!“ Тя плесна с ръце и добави: — Боб не дойде на коледното тържество тази година, чудя се какво да мисля — но вече не усещаше тъга, натискът на скръбта, която я бе завладяла на масата, копнежът по всички хлапета Бърджес и усещането, че старият ѝ познат живот е незаменим — всичко това бе преминало както отшумява мускулният спазъм в стомаха и изчезването на болката създаваше прекрасно усещане. Пам погледна през прозореца и хвана ръката на мъжа си.

* * *

Центърът на града беше натъпкан с хора по обедно време, тротоарите преливаха от пешеходци, които се придвижваха през задръстените от трафика кръстовища, някои на път за ресторанта, където може би щяха да сключат сделка. Днес имаше и допълнителен наплив, тъй като най-голямата банка в света бе обявила първата си загуба от ипотеки за доста над десет милиарда долара, и хората не знаеха какво означава това. Имаше мнения, естествено, и блогърите пишеха, че до края на годината ще има хора, принудени да заживеят в колите си.

Дороти Англин не се притесняваше, че ще трябва да живее в кола. Имаше толкова много пари, че дори да загубеше две трети от тях, пак можеше да си живее точно по начина, по който беше свикнала, и докато седеше в това снобско кафене на 57-а улица, близо до Шесто авеню, с една приятелка, с която се бе запознала на благотворително събитие от програмата „Изкуството в училище“, мислите ѝ бяха, както винаги се случваше напоследък, отправени към дъщеря ѝ, а не върху програмата, която обсъждаха, и не върху финансовото състояние, пред което може би бе изправена страната. Бегло кимаше с глава, за да даде вид, че слуша, когато вдигна очи и видя как Джим Бърджес седи на една маса с новата си помощничка. Не спомена нищо за това пред приятелката си, но внимателно наблюдаваше и двамата. Дороти разпозна младата жена: един ден, когато се отби в офиса, бяха разговаряли. Дороти я смяташе за срамежливо момиче, с дълга коса и тънък кръст. Седяха на маса в дъното на ресторанта и никой от двамата — така ѝ се струваше — не я беше видял. Гледаше ги, когато момичето сложи пред устата си голяма салфетка, сякаш да прикрие усмивка. До масата в охладителя се изстудяваше бутилка вино.

Джим се наведе напред, после се облегна, скръствайки ръце, наклонил глава, все едно чакаше отговора ѝ. Пак салфетката към устата. Приличаха много на пауни с разперени опашки. Или пък на кучета, дето си душат задниците. (Хелън, помисли си Дороти, Хелън, Хелън, Хелън. Бедната глупава Хелън. Но не го помисли с дълбоки чувства, бяха само думи, които се изнизаха през съзнанието ѝ.) Те се надигнаха да си вървят и Джим леко докосна гърба ѝ, докато я съпровождаше към вратата. Дороти постави менюто изправено пред лицето си и когато го свали, видя ги на тротоара, смееха се и се движеха без задръжки — не, не я бяха видели.

Класика: той беше достатъчно стар, за да ѝ бъде баща.

Това всъщност си мислеше Дороти, докато се преструваше, че слуша приятелката срещу нея на масата. Нейната дъщеря също имаше лоши прояви в гимназията, но сега се справяше добре в „Амхърст“ и това щеше да накара Дороти да се почувства по-добре по отношение на собствената си дъщеря. Но Дороти не можеше да спре да размишлява над това, което беше видяла. Разбира се, би могла да звънне на Хелън и небрежно да подхвърли: „О, видях Джим с помощник-адвокатката, не е ли прекрасно, че тъй добре се разбират?“ Но нямаше да го направи.

— Всичко е наред — бе казал Алън, докато двамата се приготвяха за лягане. — Те отдавна работят заедно върху едно дело и добре се справят. Не мисля, че Есмералда има много пари. Гледам, че повечето дни яде обяда си от пластмасова съдинка на бюрото. Убеден съм, че Джим ѝ се отблагодарява, като я е извел на хубав ресторант.

— Бяха поръчали бутилка вино в най-скъпото заведение на 57-а улица. Джим не пие дори когато е на почивка — добави тя. — Надявам се, че не го е писал за сметка на фирмата.

Алън прибра мръсните си чорапи от пода. Докато отиваше към коша за пране, каза:

— На Джим му е тежко напоследък, откакто племенникът му в Мейн загази. Наистина е притеснен от това. Виждам го.

— Откъде го виждаш?

— Скъпа, познавам човека от доста години. Когато е отпуснат или когато се готви за битка, той говори. Отваря уста и думите излизат. Но когато мисълта му блуждае, той мълчи. А вече от месеци е доста мълчалив.

— Е, днес не беше — възрази Дороти.