Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (27)

4

Г-жа Дринкуотър се засуети край спалнята на Сюзан, където тя бе застанала на вратата с ръце на хълбоците.

— Влезте — покани я тя. — Сякаш не съм в състояние да мисля.

Г-жа Дринкуотър седна на леглото ѝ.

— В миналото, мисля, в Ню Йорк много носеха черно. Не знам дали е все още така.

— Черно?

— Така беше. Сто години минаха, откакто работех в Пекс, но там току идваше някоя жена да поиска черна рокля и аз, естествено, предполагах, че е за погребение, и се мъчех да бъда тактична, но накрая се оказваше, че тя заминава за Ню Йорк. На няколко пъти ми се случи.

Сюзан вдигна една снимка без рамка, сложена върху нощното ѝ шкафче.

— Понапълнял е — каза на старата жена и ѝ я подаде — само за два месеца.

— Наистина — възкликна г-жа Дринкуотър.

Нужно ѝ беше време, за да осъзнае, че това е Закари. Той стоеше до кухненски барплот и почти се усмихваше. Косата му беше пораснала и падаше над челото.

— Изглежда… — старицата се спря по средата.

— Нормален? — попита Сюзан. Тя седна от другата страна на леглото, взе отново снимката и се взря в нея. — Това си помислих, когато я погледнах. Помислих, боже господи, синът ми изглежда нормално — и добави: — Дойде с днешната поща.

— Изглежда прекрасно — призна г-жа Дринкуотър. — Е, тогава сигурно е щастлив.

Сюзан върна снимката на мястото ѝ.

— Така изглежда. Приятелката на баща му живее с тях. Медицинска сестра е и може би готви добре, не знам. Но Закари я харесва. Тя си има собствени деца някъде на неговата възраст, мисля, че живеят наблизо. Всички заедно вършат разни неща — Сюзан погледна към тавана. — Добре са — тя стисна носа си с два пръста и премигна. После се огледа из стаята с ръце, положени в скута. Накрая рече: — Не знаех, че сте работили в Пекс.

— В продължение на двайсет години. Обожавах го.

— Да взема да нахраня кучето — Сюзан остана неподвижна на леглото.

Г-жа Дринкуотър се изправи.

— Остави на мен. И ще направя малко бъркани яйца за вечеря, как ти звучи?

— Много сте добра с мен — Сюзан вдигна рамене и въздъхна.

— Всичко е наред, скъпа. Намери си едно черно поло и черни панталони и си готова.

Сюзан пак погледна към снимката. Кухнята, в която бе застанал Зак, ѝ приличаше повече на операционна, с чисти ъгли и много неръждаема стомана. Синът ѝ (синът ѝ!) гледаше в обектива, гледаше нея, с поглед, в който се четеше откритост и нещо, което не беше точно срамежливост, а по-скоро извинение. Лицето му, досега толкова удължено и сковано, тук, с наддадените килограми, беше красиво, очите му големи и тъмни, челюстта му силна, очертана. Той почти, и това беше толкова абсурдно, че трябваше все да се взира и взира, но той почти приличаше на Джим като млад.

Първоначалната вълна на задоволство, която я обля, сега бе заменена от чувството за нещо нетърпимо — загуба, и един поглед назад към поведението ѝ като майка и съпруга.

Памет. На отворената си длан тя прокара пред Сюзан сцени, а после я затвори, отнемайки ѝ началото, края, очертанията, в които тези сцени съществуваха. Но поглеждайки назад към себе си — как вика на Стив, на Зак — тя разпозна собствената си майка и лицето ѝ пламна от срам. Никога не беше виждала това, което виждаше сега: че гневните изблици на майка ѝ бяха направили гнева приемлив, че тя бе възприела да говори на хората така, както на нея ѝ бяха говорили. Майка ѝ никога не каза: „Сюзан, съжалявам, не биваше да говоря такива неща.“ Затова години по-късно, използвайки майчините си средства, тя също никога не се извини.

А сега беше твърде късно. Никой не иска да повярва, че е твърде късно да оправи нещата, но в един момент винаги става твърде късно и шансът отминава.