Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (17)

1

През повечето от деветнайсетте години на сина ѝ Сюзан бе правила това, което родителите правят, когато детето се окаже толкова различно от представите им за него — а то е да се преструват и преструват с окаяната надежда, че ще се оправи. Зак ще го израсте. Ще си намери приятели и ще има активен живот. Ще свикне, ще отвикне… Разни варианти се разиграваха в съзнанието ѝ в безсънните ѝ нощи. Но в него живееше също и тъмният, безмилостен пулс на съмнението: той нямаше приятели, беше тих, колеблив във всичките си действия, училищните му изяви — едва-едва задоволителни. Тестовете показваха над средния коефициент за интелигентност, никакви видими разстройства при обучаващия процес — въпреки това специфичната комбинация от чертите на Зак образуваше нещо, което не беше съвсем наред. Понякога майчината мелодия на провала стигаше до кресчендо в непоносимото познание за това, че вината е нейна.

И как би могло да не е?

В университета я привличаха лекциите за детското развитие. И най-вече теориите за привързаността. Привързаността към майката изглеждаше по-важна, отколкото привързаността към бащата, макар че, разбира се, и тя имаше съществено значение. Но майката беше огледалото, в което се отразяваше детето и тя се бе надявала на момиче. (Беше искала три момичета и после син, който да е като Джим.) Собствената ѝ майка предпочиташе момчетата; Сюзан го съзнаваше тъй ясно, както познаваше червения цвят. Нейните дъщери щяха да бъдат обичани без ограничения. Къщата щеше да е изпълнена с бърборене, щеше да им позволи да използват грим, след като на нея ѝ бяха забранявали; щяха да са им разрешени и разговорите с момчета, купони с преспиване и дрехи, купени от магазините.

Тя направи спонтанен аборт. „Не биваше да го разпространяваш“, рече майка ѝ. Но вече бе започнало да ѝ личи, как да го скрие от хората? „Момиче“, беше ѝ съобщил лекарят, защото попита. Първата нощ Стив я държа в прегръдките си. „Надявам се следващото да е момче“, каза ѝ.

Те не бяха играчки на рафта в детския магазин, едната да падне и да се счупи, а другата да дойде вкъщи цяла. Не, тя беше загубила дъщеря си! И научи — прясно-прясно, като кървяща рана — за това колко самотна е скръбта. Сякаш я бяха проводили през вратата на някакъв огромен частен клуб, за който дори не подозираше, че съществува. Жените, преживели спонтанен аборт. Обществото не го беше грижа много за тях. Наистина. И жените членки се разминаваха мълчаливо в този клуб. А външните им казваха: „Ще имаш и други деца.“

Сестрата, която ѝ подаде Закари, сигурно си е помислила, че плаче от щастие, но Сюзан се разплака, като го видя: мършав, мокър, петнист, със затворени очи. Той не беше малкото ѝ момиченце. Паникьоса се при мисълта, че може никога да не му прости за това. Той лежеше на гърдите ѝ, без да проявява някакъв интерес към сученето. На третия ден една сестра допря до бузата му студена кърпа, за да види дали това ще го активизира, но той само отвори очи и придоби стреснат вид, преди миниатюрното му личице да се сгърчи от мъка. „О, моля ви, не го правете отново“, помоли Сюзан сестрата. Гърдите ѝ се втвърдиха от мляко, набъбнаха и се инфектираха. Трябваше да стои под изгарящо врели душове, за да изстиска млякото. Кльощавото ѝ, спаружено бебе оставаше безразлично, губеше тегло. „Защо не суче?“, ридаеше Сюзан и никой сякаш нямаше отговор на това. Приготвиха му шише с изкуствена кърма и той го засмука.

— Изглежда странно — каза Стив.

Рядко плачеше и когато Сюзан го проверяваше нощем, често се изненадваше, че го заварва с отворени очи. „Какво си мислиш“, шепнешком го питаше и го галеше по главичката. На шест седмици той се втренчи в нея и ѝ дари усмивката на търпелив, добродушен и отегчен човек.

— Смяташ ли, че е нормален? — изпусна се пред майка си един ден.

— Не, не смятам — Барбара държеше малката ръчичка в своята. На тринайсет месеца, тъкмо беше проходил и сновеше между дивана и ниската масичка. — Не знам какъв е — продължи майка ѝ, — но е сладък.

И наистина беше: непретенциозен, тих, с очи, вперени в майка си. Не че бе забравила за момиченцето, което изгуби — никога не забравяше — но любовта, която имаше за нея, някак се вля в любовта, която изпитваше към Закари. Когато тръгна в предучилищната група, Зак изведнъж започна непрекъснато да плаче.

— Не мога да го оставя там — каза Сюзан. — Той никога не плаче. Нещо не е наред с това място.

— Ще го превърнеш в баба — сопна ѝ се Стив. — Трябва да свикне.

След един месец от управата помолиха да не водят повече Зак, плачът му пречел на другите. Сюзан намери друга школа в квартал отвъд реката и там Зак престана да плаче. Но не играеше с никого. Тя стоеше на вратата и гледаше как учителката го хваща за ръката и го води до друго малко момченце, и гледаше как онова дете бута силно сина ѝ и той, толкова кльощав, се преобръща като клечка.

Когато стигна до началното училище, вече го тормозеха безмилостно. В средното го пребиваха. А в гимназията — баща му ги напусна. Преди да го стори, вкъщи имаше бурни спорове, които Закари сигурно бе чул.

— Той не кара колело. Дори не може да плува. Станал е истински женчо и ти го направи такъв!

Почервенял от гняв, Стивън беше непреклонен. Сюзан повярва на съпруга си и смяташе, че ако Зак бе станал по-различен, баща му може би щеше да остане. Та и за това беше нейна вината. Тези несполуки я изолираха. Само Зак присъстваше в нейната карантина, майка и син, вплетени един в друг с неизказано разочарование и взаимно извинение. Понякога го навикваше (по-често, отколкото ѝ се струваше) и после винаги страдаше от съжаление и мъка.

— Хубаво — отговори той, когато го попита как е прекарал в хотела с чичовците си. — О, да, абсолютно — когато го попита дали те са се държали добре с него. — Разговаряхме и гледахме телевизия — когато го пита какво са правили. — Разни работи — отвърна и любезно сви рамене при въпроса за какво са разговаряли. Когато обаче братята ѝ си тръгнаха, тя усети, че настроението му потъва. — Дай да им се обадим, да се уверим, че са стигнали живи и здрави в Ню Йорк — предложи, но той не реагира. Сюзан се обади на Джим, който звучеше уморен. Той не поиска да говори със Зак.

Обади се и на Боб, който звучеше уморен, но той пък поиска да говори със Зак. Тя се премести в хола, за да го остави сам.

— Добре — чу сина си да казва. — Да — дълга тишина. — Не знам. Окей. И на теб.

Сюзан не можа да се сдържи.

— Какво ти каза той?

— Да се занимавам с нещо.

— Ами, да, прав е.

Това, което Джим ѝ беше казал, че Зак може да е използвал свинската глава, за да впечатли баща си, не беше нещо, което би желала да споменава точно сега. Уязвимостта му в този момент възпираше гнева ѝ и макар да беснееше против Стив (което си беше нещо обичайно), нямаше намерение да споменава за това. Каза на Зак, че ще позвъни тук-там, за да види къде търсят доброволци; чичо му Боб беше прав, че не трябва да бездейства.

Тя опита: в библиотеката. (Не, отсече Чарли Тибетс, твърде много сомалийци имало там през цялото време.) Да разнася ядене по домовете на възрастни хора. (Имали вече достатъчно доброволци.) Работа в хранителен склад. (Не, и там се появявали сомалийци.) Така всяка вечер, щом се върнеше вкъщи, тя питаше Зак какво е правил през деня и получаваше отговор, че не е правил нищо. Каза му, че трябва да се запише в готварски курс и да им готви вечерята.

— Сериозно? — мигновено изписаният по лицето му страх я накара да се отметне. — Не, господи, шегувах се.

— Чичо Джим каза, че трябва да завърша някакви курсове. Но той нямаше предвид готварство.

— Казал ти е да ходиш на курсове ли? — тя взе един каталог на Общинския колеж. — Ти обичаш компютрите, я виж това! — но пък Чарли Тибетс беше споменал, че сигурно в тези курсове ще има и сомалийци. Да изчакали един семестър, докато приключи делото, и тогава Зак ще е свободен да продължи нормалния си живот. Така че засега техният живот се състоеше в чакане.

За Деня на благодарността Сюзан приготви пуйка и г-жа Дринкуотър се присъедини към тях. Тя имаше две дъщери, които живееха в Калифорния; Сюзан никога не ги беше виждала. Една седмица преди Коледа Сюзан купи малка елхичка на бензиностанцията. Зак ѝ помогна да я постави в хола и г-жа Дринкуотър слезе долу и донесе едно ангелче за върха. Сюзан позволяваше това всяка година, откакто старицата бе дошла да живее у тях, но тайничко не харесваше ангела, който, както твърдеше г-жа Дринкуотър, бе принадлежал на майка ѝ и имаше избродирани сини сълзи, стичащи се по опърпаното му лице, издуто от памучната подплънка.

— Колко мило от твоя страна, скъпа — каза старата жена, — да го сложиш на елхата си. Съпругът ми не го харесваше, затова никога не сме го използвали.

Тя седеше в креслото, облечена в мъжка жилетка над розовия си найлонов пеньоар, обута в хавлиените си чехли с чорапи, навити до над коленете. Г-жа Дринкуотър добави:

— Тази година на Бъдни вечер бих искала да ида на църковната служба в катедралата „Св. Павел“. Но се страхувам — сама стара жена, толкова късно в тази част на града.

Сюзан, която не я слушаше, трябваше да повтори думите ѝ, за да види дали помни нещо.

— Искате да идете на църква? В „Св. Павел“?

— Точно така, скъпа.

— Никога не съм ходила там — обяви Сюзан накрая.

— Никога? Божичко.

— Аз не съм католичка — обясни тя. — Едно време ходех в Съборната църква отвъд реката. Там се и омъжих. Но не съм стъпвала от много време — искаше да каже, че не е била в нея от времето, когато мъжът ѝ я напусна, и старицата кимна с глава.

— И аз в нея се омъжих — рече тя. — Сладка малка църквица.

Сюзан се поколеба.

— Тогава защо искате да идете на службата в „Св. Павел“? Ако не е неудобно да попитам.

Г-жа Дринкуотър се взря в елхата, побутна очилата нагоре с кокалестия си юмрук.

— Църквата на моето детство, миличка. Ходех всяка седмица с всичките си братя и сестри. Получих първо причастие — тя погледна към Сюзан, която не можеше да види очите ѝ зад огромните очила. — Родена съм Жанет Паради. И станах Джийн Дринкуотър, защото се влюбих в Карл. Майка му не искаше да склони, докато аз не напусна католическата църква напълно. И аз го сторих. Нямах нищо против. Обичах Карл. Родителите ми не дойдоха на сватбата. Сама минах по пътеката към олтара. В ония времена никой не го правеше. Кой те заведе до олтара, скъпа?

— Брат ми. Джим.

Г-жа Дринкуотър кимна.

— През всичките тия години „Св. Павел“ не ми е липсвала ни най-малко. Но сега се хващам, че мисля за нея. Казват, че така става, като остарееш. Мислиш за нещата от младостта си.

Сюзан сваляше някаква червена играчка от един нисък клон и я закачаше по-нагоре. Каза:

— Аз ще ви заведа на службата в полунощ, щом искате да отидете.

Но на Бъдни вечер г-жа Дринкуотър заспа още в десет часа. Коледа се проточи бавно, дните между нея и Нова година — безкрайни. И после стана промяната. Дните, кратки и студени, отстъпиха на януарското размразяване. Слънцето искреше по топящия се сняг, стволовете на дърветата блестяха от стичащите се по тях капки. И дори когато светът се сви обратно в замръзнало състояние, човек ясно виждаше, че дните се удължават. Чарли Тибетс се обади да каже, че нещата вървят добре, забавянето от страна на главния прокурор означавало, че докато това влезе в съдебната зала, всичко вече ще е отшумяло. Нямало да се изненада, ако се стигне до споразумение, обещание от страна на Зак, че ще се държи прилично или нещо подобно. От кантората на главния прокурор със седмици ни вест, ни кост, федералните не бяха помръднали. Дотук сме спечелили, рече Чарли. Сега само изчакваме да мине време.

— Притесняваш ли се за делото? — попита го Сюзан същата вечер, докато гледаха телевизия.

Той кимна.

— Няма смисъл.

Но след две седмици кантората на главния прокурор на Мейн заведе дело за нарушаване на гражданските права срещу Закари Олсън.