Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (4)

3

Тази първа нежна атака на тропическия бриз — тя беше докоснала Хелън още при отварянето на вратата на самолета. Докато чакаше да натоварят багажа на колата, почувства се окъпана от въздуха. Пътуваха край къщи, от чиито прозорци извираха цветя, голф игрища — зелени и подстригани, а пред хотела им имаше фонтан, меките му струи се издигаха към небето. В стаята на масата бе поставена купа с лимони.

— Джими, чувствам се като булка.

— Хубаво — рече той разсеяно.

Тя скръсти ръце с длани, опрени в срещуположното рамо (от много години техен таен език от знаци), и тогава съпругът ѝ пристъпи напред.

През нощта сънува кошмари. Бяха живи, ужасяващи и тя се бореше да се събуди, докато слънцето проникваше през цепката между дългите завеси. Джим тръгваше да играе голф.

— Продължавай да спиш — каза ѝ и я целуна. Когато се събуди отново, щастието се беше върнало, ярко като слънцето, което се промъкваше през тежките драперии. Тя лежеше притисната от щастие, прокарваше крак по хладния чаршаф, мислеше за децата си, и трите вече в колежа. Ще им напише имейл: „Скъпи мои ангелчета, татко играе голф, а старата ви майка скоро ще изложи на слънце сините вени по краката си. Дороти е мрачна, както се боях, че ще бъде — татко казва, че най-голямото им момиче, Джеси (ти никога не си я харесвала, Емили, помниш ли?), наистина им създава неприятности. Но никой не спомена за това снощи на вечеря, затова аз бях любезна и не започнах да се хваля с моите съкровища. Вместо това разговаряхме за братовчед ви Зак — по-късно повече за това! — липсвате ми, и ти… и ти… и ти…“

Дороти четеше край басейна, дългите ѝ крака — проснати пред нея на шезлонга.

— Добр’утро — каза, но не вдигна очи.

Хелън премести един стол, така че най-добре да хване слънцето.

— Добре ли спа, Дороти? — седна, взе лосиона и една книга от сламената си чанта. — Аз сънувах кошмари.

Мина време, преди Дороти да погледне иззад вестника си.

— О, колко ужасно.

Хелън размаза лосион по краката си, нагласи книгата.

— Само да ти кажа, недей да съжаляваш, че си се отказала от клуба по художествено четене.

— Не съжалявам. — Дороти остави вестника и се взря в блестящо синия басейн. После каза замислено: — Много жени в Ню Йорк не са глупави, но почнат ли да се събират, и стават глупави. Мразя това — тя погледна към Хелън. — Съжалявам.

— Недей — отвърна Хелън. — Трябва да говориш това, което мислиш.

Дороти захапа устни и отново се загледа в синьото на ширналата се вода.

— Много си мила, Хелън — най-сетне проговори, — но от собствения си житейски опит съдя, че хората не обичат другите да казват каквото им скимне.

Хелън изчакваше.

— И терапевтите не обичат — продължи Дороти, все още загледана право напред. — Признах пред семейния ни терапевт, че съжалявам приятеля на Джеси, и е истина — тя е абсолютен маниак да контролира другите, — а той ме изгледа така, сякаш бях най-лошата майка на света. Помислих си, господи, щом не можеш да си позволиш истината в кабинета на психиатъра, тогава къде? В Ню Йорк да отглеждаш деца е ужасяващо спортно съревнование. Наистина ожесточено и кърваво — отпи дълга глътка от пластмасовата си чаша с вода и продължи: — Какво ви карат да четете този месец?

Хелън поглади книгата с ръка.

— Разказва се за една жена, която преди чистела по къщите, а после написала книга за всички неща, които открила, докато си навирала носа тук-там — Хелън се зачерви от топлината. Писателката открила белезници, камшици, скоби за гръдни зърна и други работи, за чието съществуване Хелън не бе и подозирала.

— Недей да четеш такива глупости — посъветва я Дороти. — Ето това имам предвид — жени да казват на други жени да четат глупави книги, когато има цял свят пред очите ни. Ето, прочети тази статия. Свързана е с кризата на снаха ти, за която Джим обясняваше снощи — протегна дългата си ръка и ѝ подаде част от вестника, добавяйки: — Макар че, като познавам Джим, той приема всяка криза за изцяло свой проблем.

Хелън порови в сламената си чанта.

— Е, нещата стоят така — вдигна очи от чантата и ѝ показа пръст. — Джим напусна Мейн — вдигна втори пръст. — Боб напусна Мейн — три пръста. — Съпругът на Хелън напусна нея и Мейн — тя пак насочи вниманието си към чантата и намери вазелина за устни. — Затова Джим изпитва отговорност. Джим има силно чувство за отговорност — тя намаза устните си с вазелина.

— Или пък вина.

Хелън се замисли.

— Не. Отговорност.

Дороти обърна страницата на списанието и не отговори. Така че Хелън — на която ѝ се говореше и усещаше как мехурчетата на бъбривостта се надигат у нея — се почувства задължена да вземе вестникарската статия, която ѝ зачислиха. Слънцето ставаше по-жежко и потни капчици образуваха линия над горната ѝ устна, независимо колко често я избърсваше с пръст.

— За бога, Дороти — каза най-сетне, защото статията беше наистина обезпокояваща. Въпреки това чувстваше, че ако я остави, Дороти ще я вземе за повърхностна жена, на която не ѝ пука за света извън нейния малък кръг. Продължи да чете.

Статията разказваше за бежанските лагери в Кения. Какви хора живееха в тези лагери? Сомалийци. И кой знаеше за това. Не и Хелън. Е, сега вече знаеше. Сега вече знаеше, че някои от онези хора, дето живееха в Шърли Фолс, Мейн, преди това с години са живели в такива ужасяващи условия, че чак не е за вярване. Хелън, присвила очи, четеше как жените, за да съберат съчки за огъня, трябвало да ходят далеч извън лагера, където можело да бъдат изнасилени от бандити, и някои от тях били насилвани многократно. Много от децата им умирали от глад в ръцете им. Оцелелите деца не ходели на училище. Училища нямало. Мъжете седели наоколо и дъвчели листа — quat — които ги поддържали в постоянно наркотично опиянение и жените им, от които можело да имат до четири на брой, трябвало да се мъчат да поддържат семейството живо с малкото ориз и капки олио, които получавали от властите на всеки шест седмици. Естествено, имаше и снимки. Мършави и високи африкански жени, които придържаха върху главите си дърва и огромни пластмасови стомни с вода, раздрани колиби от брезент и кал, болно дете с рояк мухи около лицето.

— Това е ужасно — каза тя. Дороти, кимайки с глава, продължи да чете списанието си.

Наистина беше ужасно и Хелън знаеше, че не може да не се чувства ужасно. Но не разбираше защо тези хора, които бяха вървели с дни, за да избягат от насилието в собствената си страна, трябваше да се доберат до Кения и да свършат в такива адски, бедствени условия. Защо някой не се е погрижил за това? Тя наистина се чудеше защо. Но най-вече не ѝ се щеше да го чете, а това я караше да се чувства лош човек, и ето, беше дошла на прекрасна (скъпа) ваканция и не искаше да се чувства лоша.

Фатума върви в продължение на три часа, за да намери дърва за огъня. Тя винаги излиза с други жени, но всички те знаят, че не са в безопасност. Безопасност е дума, която не се произнася тук.

И после Хелън, налегната от тежката жега, с крещящото по повърхността на кристално синята вода в басейна слънце, бе обзета внезапно и неочаквано от усещане за огромно безразличие. Тази загуба — защото си беше загуба да не те е грижа за топлината, за бугенвилията, да оставиш утринта да се размие просто в очакването Джим да се върне от голф — тази загуба бе достатъчна, за да се почувства в друг един момент, едва ли не измъчена, после всичко се люшна обратно на мястото си, безразличие. Но остави следи; Хелън се размърда на стола, скръсти глезени — защото в този момент на някакво терзание, собствените ѝ деца ѝ се сториха загубени за нея; кратък спазъм в съзнанието ѝ я накара да си се представи в старческия дом, порасналите ѝ деца на посещение, със строга загриженост, а тя им казва: „Всичко отминава толкова бързо“, имайки предвид живота, разбира се, и вижда изражението на съчувствие по лицата на децата си, докато чакат да мине достатъчно време, та да могат да си тръгнат, защото напрежението на собствения им живот ги дърпа. Няма да искат да стоят с мен, помисли си Хелън, докато този напълно реалистичен момент се блъскаше в главата ѝ. Никога преди не ѝ бе идвало наум.

Загледа се в палмата, която леко се поклащаше.

Излишните притеснения на една глупава съпруга, бяха казали жените от групата за художествено четене, когато се тюхкаше, че синът ѝ — последното дете — отива да учи в колеж в Аризона. Празното гнездо е свобода, твърдяха те. Мъжете са тези, които сдават багажа. Мъжете около петдесетте го преживяват трудно.

Хелън замижа на слънцето и видя как децата ѝ се пръскаха в детския басейн в двора на къщата им в Уест Хартфорд, чистата влажна кожа на малките им крачета и ръчички, докато пропълзяваха вътре и навън; видя ги като тийнейджъри, вървят по тротоара на Парк Слоуп с приятелите си; почувства ги свити на кълбо до себе си на дивана във вечерите, когато семейството се събираше да гледа любимите си телевизионни сериали.

Тя отвори очи.

— Дороти. — Дороти се обърна с лице към Хелън, черните ѝ слънчеви очила — насочени към нея.

— Децата ми липсват — каза.

Дороти върна погледа си към списанието и заяви:

— Боя се, че не пееш в тон с общата песен.