Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (21)

5

Абдикарим се мъчеше да остане буден, защото нощта му носеше сънища, които го приковаваха към леглото, сякаш огромни камъни го затискаха. Вече всяка нощ сънят се повтаряше: синът му Баши го поглеждаше озадачено, докато камионът приближаваше — отпърво бавно, после бързо и накрая с писък спирачките удряха пред вратата на магазина му в Могадишу. В каросерията бяха натоварени момчета, неколцина от тях не по-големи от сина му. Абдикарим зърна бързото, по младежки жизнено раздвижване на крака и тънки ръце, докато те скачаха от камиона на земята, тежките пушки, препасани през рамо или легнали в ръцете им. Тихото (в съня) разбиване на бара, на рафтовете, внезапният ужасяващ хаос, приливната вълна на ада, която се надигна и ги заля. Злото дойде при тях, защо си бе мислил, че няма да дойде?

Абдикарим бе имал много нощи, петнайсет години измерени в нощи, за да мисли за това и винаги стигаше до едно и също. Трябваше да напусне Могадишу по-рано. Трябваше да обедини в едно двата свята в съзнанието си. Баре беше избягал от града и когато групата от съпротивата се разцепи на две, сякаш мозъкът на Абдикарим се разполови. А когато съзнанието обитава два свята, то не вижда. Единият свят в него казваше: Абдикарим, в този град има насилие, изпрати надалеч жена си и малките си момичета — и той го беше сторил. Другата част на разсъдъка му настояваше: ще остана със сина си и ще задържа магазина.

Синът му, висок, тъмноок, втренчен в баща си, ужасен, а зад него улицата и стените, които се преобръщат, прах и дим и момчето пада, сякаш са дръпнали ръцете му на една страна, а краката на друга… Да стрелят беше достатъчно ужасно за този му живот и за следващия, но не и достатъчно за тези изтърпели лишения момчета-мъже, които се бяха втурнали през вратата, разцепени рафтове и маси, които размахваха големите си американски пушки. По някаква причина — без причина — един бе изостанал и с приклада бъхтеше Баши, докато Абдикарим пълзеше към него. В съня си той никога не стигаше до сина си.

Виковете му доведоха тичешком Хавийя и тя му прошепна нещо успокоително, и му направи чаша чай.

— Не съжалявай, чичо — отвърна му, защото той винаги ѝ се извиняваше в такива нощи, че виковете му я будят.

— Онова момче — каза ѝ една нощ, — Закари Олсън. Къса ми сърцето.

Хавийя кимна.

— Но ще го накажат. Главният прокурор на САЩ се готви да го накаже. Пастор Еставер знае това.

Абдикарим поклати глава в затъмнената стая, пот се стичаше от лицето във врага му.

— Не, къса ми сърцето. Ти не го видя. Той не е това, което видяхме във вестника. Той е едно уплашено… дете — довърши тихо.

— Сега живеем на място, където има закони — успокои го тя. — Уплашен е, защото е нарушил закона.

Абдикарим продължи да клати глава.

— Не е правилно — прошепна — за никого, все едно има ли или няма закони, да продължава да се всява страх.

— Та него ще го накажат — тя повтори търпеливо. Абдикарим взе чая и отпи малко, после ѝ каза да върви да си ляга. Не заспа повече, лежеше с влажно тяло на леглото и копнежът в сърцето му беше същият, какъвто винаги е бил — да се върне на мястото, където бе паднал синът му. Възможно най-лошият миг в живота му и най-съкровеното му желание беше да се върне към него, да докосне мократа коса, да държи онези ръце — не беше обичал някого толкова силно и дори в ужаса, или може би поради ужаса, да държи пребития си син бе чисто усещане, чисто като синьото небе. Да полегне там, където за последно е бил синът му, да притисне лице в онова, което вече стотици пъти бе заменило пръстта и отломките през изминалите години, му се струваше в такива моменти всичко, което искаше от живота. Баши, сине.

Той лежеше в леглото си на тъмно и размишляваше върху DVD-то, което бе взел от библиотеката, когато за първи път дойде в Шърли Фолс. „Моменти от американската история“, но единственият момент, който Абдикарим гледаше отново и отново седмици наред, беше убийството на президента заради онези сцена, където костюмираната в розово съпруга се хвърля през задната част на колата и се мъчи да достигне онова късче от съпруга си, което е видяла да отлита. Той не вярваше в нещата, които се говорят за тази известна вдовица: че се интересува само от пари и дрехи. Беше записано и той го видя. Тя бе почувствала в живота си същото, което и той бе изпитал в своя. Макар че бе починала (след като бе живяла до възрастта, на която беше той сега), Абдикарим мислеше за нея като за свой таен приятел.

На сутринта, вместо да отиде от джамията в магазина си на Грейтъм Стрийт след молитва, Абдикарим тръгна по Пайн Стрийт към унитарианската църква, за да потърси Маргарет Еставер.

* * *

Измина месец. Вече беше краят на февруари и макар по земята в Шърли Фолс все още да имаше сняг, слънцето се издигаше по-високо в небето и бе причината за по няколко часа в някои от дните снегът да омекне и да започне да се топи и да проблясва под жълтата светлина, която затопляше стените на сградите и образуваше по краищата на паркинга пред мола малки криволичещи ручейчета. Сега често се случваше, когато Сюзан си тръгваше от работа в края на деня и пресичаше голямото павирано пространство, въздухът все още да задържа пролетната светлина. В един от тези следобеди мобилният ѝ телефон зазвъня, докато влизаше в колата си. Не беше свикнала с този вид телефони като другите хора; все още се изненадваше, когато звънне, и се чувстваше така, сякаш разговаряше по нещо по-несъществено от обикновена бисквитка. Бързо извади апарата от чантата си и чу гласа на Чарли Тибетс, който ѝ съобщаваше, че в края на седмицата федералните власти ще предявят обвинение на Закари за разпалване на етническа омраза. Били се забавили поради проблема с показване на намерение, но сега смятали, че имат доказателства. Вътрешен източник му бил казал това. Гласът му звучеше изнемощяло.

— Ще се борим — увери я, — но положението е лошо.

Сюзан се изтегли от паркинга толкова бавно, че от една кола зад нея натиснаха клаксона. Мина покрай боровата горичка край пътя, спря на кръстовището със слънчевите очила на очите, продължи край болницата и църквата и край старите дървени къщи и влезе във входната алея пред дома си.

Зак беше в кухнята.

— Не мога да готвя — рече той. — Но знам как да използвам микровълновата фурна. Купих ти замразена лазаня, а на себе си макарони със сирене. Можем да хапнем и ябълково пюре. То си е почти като сготвено.

Той сервира масата и изглеждаше доволен от постижението си.

— Закари.

Тя отиде да си закачи палтото и както стоеше до вратата на гардероба, сълзи рукнаха от очите ѝ; избърса ги с ръкавицата. Чак след като се увери, че си е изял вечерята, му разказа за обаждането на Чарли. После гледаше как той се е втренчил в нея. Взираше се в стените, в мивката и после обратно в нея. Кучето започна да скимти.

— Мамо — продума почти шепнешком.

— Недей, всичко ще се оправи — рече тя.

Той я погледна с полуотворена уста и бавно поклати глава.

— Скъпи, сигурна съм, че чичовците ти ще дойдат отново тук заради това. Ще имаш сериозна подкрепа. Виж, миналия път се справи.

Закари не спираше да клати глава. Каза ѝ:

— Мамо, разтърсих се в интернет. Ти не знаеш — тя чуваше лепкавото премлясване на устата му, която беше пресъхнала. — Много по-лошо е — той се изправи.

— Кое, скъпи? — каза го спокойно. — Кое е това, дето не знам?

— Федералните обвинения в разпалване на етническа омраза, мамо.

— Разкажи ми — под масата тя силно срита горкото куче, защото направо ѝ се искаше да крещи срещу скимтящото животно, дето притискаше носа си в скута ѝ. — Седни, скъпи, и ми разкажи.

Зак остана прав.

— Ами например като онзи, дето — някъде, не си спомням къде — беше изгорил кръст на моравата на някакъв цветнокож и отишъл в затвора за осем години — очите на Зак се бяха покрили с червени жилки, навлажнени.

— Закари. Ти не си изгорил кръст на моравата на някой цветнокож — заговори тихо, отчетливо.

— Пък някакъв друг креснал на една цветнокожа жена и я заплашил с нещо, и го прибрали за шест месеца. Мамо. Аз… аз не мога — слабите му рамене се повдигнаха. Бавно той седна обратно.

— Това няма да се случи, Закари.

— Но как можеш да го кажеш?

— Защото не си направил тези неща.

— Мамо, ти видя онзи съдия. Той ми каза — следващия път си донеси четката за зъби.

— Всички казват така. Казват го и на някое хлапе с глоба за превишена скорост, казват го, за да сплашат младите. Глупаво е. Глупаво, глупаво.

Закари кръстоса дългите си ръце върху масата и положи глава върху тях.

— Джим ще помогне на Чарли да се погрижи за това — каза Сюзан. — Какво, скъпи? — защото синът ѝ смотолеви нещо в ръцете си.

Закари вдигна глава и я погледна скръбно.

— Мамо, не си ли забелязала? Джим не може да направи нищо. И мисля, че блъсна Боб, или нещо подобно, последната нощ в хотела.

— Блъсна Боб ли?

— Няма значение — Зак се поизправи. — Няма значение. Мамо, не се тревожи за мен.

— Миличък…

— Не, наистина — Зак леко присви рамене, сякаш страхът му от по-рано просто се бе изпарил. — Няма значение. Наистина.

Сюзан стана и пусна кучето навън. Както стоеше до вратата, хванала топката ѝ с ръка, тя почувства във въздуха едва доловимата влага на далечната, на приближаваща пролет и за миг я обзе абсурдното предчувствие, че ако държи вратата отворена, ще бъдат свободни. А ако я остави да щракне и да се затвори, завинаги ще се запечатат вътре. Тя решително бутна вратата и се обърна назад към кухнята.

— Аз ще измия чиниите. Ти си намери нещо по телевизията.

— Какво?

Повтори думите си и синът ѝ кимна, като каза тихо:

— Окей.

Чак след часове се усети, че не е пуснала кучето обратно вътре. Но то беше там, на задната веранда, и козината му беше студена, когато легна в краката ѝ.