Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (25)

2

Горе в Шърли Фолс пролетта идваше по-бавно. Нощите бяха студени, но начинът, по който се пукваше зората на хоризонта, донасяйки нежна мокрина, която леко докосваше кожата, обещаваше идването на истинското лято и цялото това обещание във въздуха носеше болка.

Абдикарим, който каза сутрешната си молитва, докато беше още тъмно, чувстваше болезнената сладост на сезона, докато вървеше по улиците към кафенето си. Утрините за Сюзан, на няколко квартала разстояние от него, бяха времето, в което отново и отново научаваше, че Закари го няма. Още със събуждането си трябваше да уталожва вълните на ужас, заливащи я след нощите, когато бе сънувала сънища, които не можеше да си спомни, но оставяха нощницата ѝ мокра. В тези сутрини тя напускаше къщата рано, шофираше до езерото Сабанок, където можеше да походи три километра, без да вижда другиго освен тук-там някой рибар с камион, дето да побере изтеглените му на брега такъми за омари от все още полузамръзналите пролетни води. Кимаше му и продължаваше, винаги със слънчевите очила на очите, ходеше, за да потисне този ужас, а също и чувството, че е направила нещо погрешно, като само на тази кална пътека тя можеше да се почувства ненаблюдавана в обзелия я срам, толкова дълбок, че ако се движеше сред другите, те биха я сочили с пръст, разпознавайки я като изгнаник, престъпник. Разбира се, не бе сторила нищо. Рибарят в ледените води нямаше да обади на полицията за присъствието ѝ; никой нямаше да я чака в магазина и да ѝ каже: „Заповядайте насам, г-жо Олсън.“ Но сънищата ѝ казваха друго — че е навлязла (много вероятно отдавна) в някаква опасна територия, където животът ѝ щеше да трещи и да се разнищва; че съпругът ѝ ще я напусне, синът ѝ ще си тръгне, самата надежда ще я напусне, изхвърляйки я толкова далеч извън границите на обикновения живот, че тя се скиташе из земите на неизказано самотните, чието присъствие обществото не можеше да понесе. Двата факта — че синът ѝ е жив и че по най-изумителен начин федералните обвинения нямаше да бъдат предявени — бяха не толкова притъпени, колкото погълнати от тъгата на нощните ѝ сънища, чийто привкус усещаше още на сутринта. Едва осъзнаваше красотата, край която минаваше, отблясъците на слънчевата светлина по повърхността на тихото езеро, оголелите дървета — красиво беше, не беше напълно затворена за тази красота, но тя беше безполезна и далечна. Сюзан гледаше най-вече в калните коренища пред себе си; пътеката, неравна и неотъпкана, изискваше концентрация за маневриране. Може би точно концентрацията ѝ давеше достъп до деня.

Години преди това, когато срещна бъдещия си съпруг в университета — тя, последна година, а той, първокурсник от малкото текстилно градче Ню Суидън на няколко часа път на север — с изненада откри, че той практикува трансцендентална медитация, макар тогава това да беше съвсем нова мода. В продължение на трийсет минути сутрин и вечер не биваше да го безпокои и никога не го правеше с изключение на една късна неделна утрин, когато нахълта в стаята му и го завари седнал по турски на леглото да се взира с празен поглед.

— О, съжалявам — заекна и се оттегли, макар че този негов образ дълбоко я смути, сякаш го беше заварила да мастурбира — което след много години също щеше да стори. Но в началото на брака им той предложи да ѝ каже — като това беше специален интимен дар, който не се предполагаше някога да сподели — думата, която повтаряше по време на медитация, дума, за която беше платил на един гуру да му даде, дума, с която, както му бе казал гуруто, той бил подбрал съответно „енергиите“ на Стив. Думата беше „ом“.

— Ом? — повтори тя.

Той кимна.

— Това е личната ти дума?

Сега, влизайки в колата си със седалки, загрети от слънцето, тя си помисли, че може би изобщо не бе разбрала, че да се взираш в празното пространство и да мислиш „ом“ не беше по-различно от нейното ходене сега, мислейки единствено за крачката пред себе си. Може би Стив все още си правеше медитациите. Може би и Закари ги беше възприел. Можеше да пише и да попита. Но нямаше да го стори. Имейлите им бяха колебливи, възпитани. Майка и син, които никога преди това не си бяха писали, трябваше да научат нов език и ясно си личеше срамежливостта и на двамата.

* * *

Поради подадената в полицията молба за издирване във вестника се появи малко съобщение за изчезването на Закари Олсън. Скоро след това излезе и информацията, че е било установено, че Закари живее в чужбина. Сред някои среди в града настъпи объркване, сякаш Закари, заминавайки, е успял да избегне онова, през което би трябвало да го принудят да премине. Чарли Тибетс наруши издействаното от самия него запрещение за медийна гласност и даде изявление за пресата. Той обясни, че Закари не е, както някои твърдят, нарушил условията на гаранцията си — гаранцията му била дадена за хулиганство и условията ѝ никога не са изисквали той да остане в страната. Освен това Чарли разпространи и новината, че клиентът му вече не е разследван от страна на канцеларията на главния прокурор на САЩ и това решение трябва да бъде уважено.

Началникът на полицията Гери О’Хеър изрази загриженост за поддържането на безопасността в тяхната общност. Той заяви, че ще продължи да стимулира гражданите да донасят за всичко, което би могло да ги накара да се чувстват застрашени. (На жена си призна, че чувства облекчение. „Надявам се хлапето да се върне за делото за хулиганство. Или ако не дойде, че ще остане там завинаги. Избегнахме куршумите този път, градът се справи страхотно и със сигурност не ни трябват други бъркотии.“ Жена му каза, че сърцето на Сюзан ще се скъса, ако момчето никога не се върне, но пък че е имало нещо нездравословно във връзката между майка и син, не смята ли Гери така? Като гербови марки залепени един за друг.)

Вестникарските съобщения се бяха появили през февруари и до април вече името Закари Олсън почти не се споменаваше. Вярно, някои от старейшините в сомалийската общност все още бяха гневни; по-рано бяха посетили и Рик Хадълстън от Отдела за защита от расовата дискриминация и той беснееше, но нищо не можеше да се направи. Абдикарим не беше гневен. За него високото, кльощаво тъмнооко момче, което бе видял в съда в деня на делото, вече не представляваше източник на тревога, то вече не беше wiil waal, лудо момче, а просто wiil — момче. Момче, за което сега сърцето му се отваряше; дори в съдебната зала то бе започнало, сърцето му, да лети към високото, кльощаво момче. Абдикарим го знаеше от снимките по вестниците. Но когато го видя на живо, първо застанал до адвоката си, а после, седнал на свидетелската скамейка, да разлива чашата си с вода, той почувства безмълвно изумление. Това му припомни как си беше представял снега. Бял и студен, покриващ земята. Но не се бе оказало така. Беше тих и сложен, и изпълнен с тайнственост, както падаше от небето в нощта, когато за пръв път го видя. И ето това момче живееше, дишаше, тъмните му очи — беззащитни, уязвими, не беше това, което Абдикарим изобщо си беше представял. Каквато и да е била причината, подтикнала го да търкулне онази свинска глава в джамията, тя оставаше загадка за него, но сега знаеше, че не е било злонамерено деяние. Разбираше, че другите — племенницата му Хавийя — не се впечатляваха от толкова ясно видния страх у момчето. (Но Хавийя не го беше виждала.) Затова Абдикарим мълчеше, макар да вярваше, че този страх стигаше чак до самата му вътрешност, и сърцето му, страдащо и уморено, литна през съдебната зала към него.

Маргарет Еставер беше тази, която съобщи на Абдикарим, че момчето живее в Швеция с баща си, и тази информация стопли и зарадва тялото му.

— Хубаво, много хубаво — каза той на пастора. Много пъти на ден си мислеше за това, че момчето живее с баща си в Швеция, и всеки път по тялото му се разливаха топлина и доволство.

— Да, хубаво е. Прекрасна ситуация. Fiican xaalad. — Маргарет Еставер се усмихна широко. Бяха на тротоара пред нейната църква. В приземния ѝ етаж се намираше складът за храни. Предимно сомалийски жени от племето банту се редяха на опашка два пъти седмично за кутиите със зърнени закуски, бисквити и марули, картофи и памперси. Абдикарим не говореше с тях, но понякога, ако минаваше край църквата и видеше Маргарет Еставер, спираше да побъбри с нея. Тя бе понаучила някои фрази на сомалийски и готовността ѝ да прави изумителни грешки отваряше нежност в сърцето му. Заради нея той беше започнал опити да подобри английския си.

— Той може ли да се върне тук? — попита я.

— Разбира се, че може. И би трябвало, преди делото за хулиганство. Иначе ще загази повече. Трябва да е тук — обясни Маргарет, забелязвайки объркването по лицето му, — когато дойдат датите за делото.

— Обясни ми, моля — рече той. След като я изслуша, каза: — А какво е нужно, за да накараме тези обвинения да отпаднат, както стана с федералните?

— Федералните обвинения не бяха предявени изобщо, така че не се налагаше да отпадат. Какво би могло да се направи, за да се откаже окръжният прокурор от обвиненията си? Не знам дали това може да се случи.

— А можеш ли да разбереш?

— Ще се опитам.

Иначе Абдикарим прекарваше дните в кафенето си или на тротоара пред него в разговори с група сомалийци, които се събираха там. Времето се стопляше и те можеха да стоят вън по-дълго. В Могадишу се биеха и всичките им разговори се въртяха около това. Едно семейство, което бе прекарало две години в Шърли Фолс — изнемощяло от носталгия — си бе опаковало багажа и през февруари се върна в Могадишу. Напоследък нямаха новини от тях и сега това, от което се страхуваха, се потвърди — убити били в боевете. Миналата седмица, когато бунтовниците бяха стреляли срещу правителството, а също и срещу президентския дворец и министерството на отбраната, където бе базата на етиопците, етиопците отговорили на огъня — дивашки, необуздано, без да подбират — и бяха убили над хиляда души, дори и животните им. Новината за това дойде по мобилните телефони и по интернет, който можеше да се ползва в градската библиотека на Шърли Фолс, както и от всекидневните предавания на къси вълни на 89.8 от Гарове, столицата на Пунтленд. Мъжете с притеснение говореха и за нещо друго: САЩ поддържаха Етиопия. Президентът, ЦРУ — не бяха ли и те замесени? Сигурно. Твърдяха, че Сомалия приютява терористи. Ислямът е религия на мира и мъжете на тротоара пред кафене „Могадишу“ се чувстваха виновни и засрамени.

Абдикарим ги слушаше и споделяше техните чувства. Но му се струваше, че може би го гони старческо слабоумие, защото сега в сърцето му се бе загнездило нещо лично и ако не беше точно надежда, то бе достатъчно близо до нея, за да го наречем неин брат. Страната му беше болна, беше в криза. Онези, които трябваше да помагат, играеха подмолно, задкулисно. Но в бъдещето, и той бе наясно, че няма да доживее да го види, неговата страна щеше отново да е силна и добра.

— Разберете този факт — казваше той на мъжете, — Сомалия беше последната африканска страна, която получи интернет, но за седем години достъп има най-бърз растеж и най-евтините тарифи за мобилни телефони. Погледнете тази улица, ако искате да докажете интелигентността на сомалийците — той разпери ръка, показвайки новите бизнес начинания, изникнали през зимата тук, в Шърли Фолс. Офис за преводи, две нови кафенета, магазин за телефонни карти, курсове по английски.

Но мъжете му обърнаха гръб. Искаха да си идат вкъщи. Абдикарим ги разбираше много добре. Само дето сякаш не можеше да възпре чувството за това отваряне на душата му сега, когато хоризонтът стоеше открит с по няколко минути по-дълго всеки ден.