Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (1)

Пролог

Двете с майка ми разговаряхме много за семейство Бърджес. „Хлапетата Бърджес“, викаше им тя. Говорехме за тях най-вече по телефона, защото аз живеех в Ню Йорк, а тя в Мейн. Обсъждахме също, когато я посещавах и отсядах в близкия хотел. Майка ми не беше ходила много по хотели, затова ни стана любимо занимание да седим в някоя стая — със зелени стени, декорирани с фриз от розови рози — и да говорим за миналото, за онези, които бяха напуснали Шърли Фолс, и за другите, които бяха останали.

— Мислех си за тези хлапета Бърджес — казваше тя, подръпвайки настрани пердетата, вперила поглед в брезите.

Хлапетата Бърджес бяха завладели съзнанието ѝ, според мен в резултат на факта, че и тримата се бяха превърнали в страдалци пред очите на обществото, а също и защото тя им беше преподавала преди доста години в четвърти клас на неделното училище. Момчетата Бърджес ѝ бяха любимци. Джим, защото още тогава изпитваше гняв и — по нейно мнение — се мъчеше да го контролира, и Боб — заради голямото му сърце. Сюзан не ѝ беше много симпатична.

— Доколкото знам, на никого не беше симпатична — рече тя.

— Сюзан беше красавица като малка — спомних си аз. — Имаше къдрици и такива огромни очи.

— И после роди онзи свой ненормален син.

— Тъжно — добавих аз.

— Много неща са тъжни — каза майка ми. По това време и двете вече бяхме овдовели и след този коментар следваше мълчание. После някоя от нас щеше да добави колко сме доволни, че най-сетне Боб Бърджес си е намерил добра съпруга. Жената, втора поред, и надявахме се последна, беше унитариански свещеник. Майка ми не обичаше унитарианците; смяташе ги за атеисти, които не искат да бъдат пропускани в празненствата по Коледа, но Маргарет Еставер беше от Мейн и това бе достатъчно.

— Боб можеше да се ожени за някоя от Ню Йорк след всичките години, дето прекара там. Виж какво се случи с Джим, като се ожени за онази снобарка от Кънектикът — рече майка ми.

Разбира се, бяхме разговаряли за Джим много: как напусна Мейн, след като бе работил по дела за убийства в канцеларията на главния прокурор, как се бяхме надявали, че ще се кандидатира за губернатор, загадката защо накрая ненадейно не го стори и после, естествено, говорехме много за него в годината на делото „Уоли Пакър“, когато Джим го даваха по новините всяка вечер. Процесът течеше по времето, когато за пръв път позволиха телевизията да отразява събития от съда и след година вече О. Джей Симпсън щеше да засенчи в паметта на повечето хора спомена за процеса „Пакър“, но дотогава Джим Бърджес имаше привърженици из цялата страна, които с изумление гледаха как той издейства оправдателна присъда за соул певеца с благородно лице Уоли Пакър, чийто задушевен глас (Свали тази тежест от мен, тежестта на твоята любов) беше съпровождал до голяма степен нашето поколение до зрелите му години. Уоли Пакър, който беше обвинен, че е платил да убият бялата му любовница. Джим направи така, че делото да се гледа в Хартфорд, където расовата принадлежност беше важен компонент и се смяташе, че изборът му на съдебни заседатели е брилянтен. После той разби на пух и прах обвинението с желязното си търпение, разкривайки колко сложно може да е дадена мисъл да прерасне в истинско действие, и се стигна дотам, че в националните списания се появиха карикатури. Една от тях показваше жена, която се оглежда в разхвърляния си хол, а текстът отдолу гласеше: „Ако приема мисълта, че тази стая е чиста, кога ще стане чиста…?“ Според анкетите повечето хора, както майка ми и аз, вярваха, че Уоли Пакър е виновен. Но Джим се представи блестящо и в резултат на това стана известен. (Няколко списания го обявиха за един от най-секси мъжете на 1993 г. и дори майка ми, която ненавиждаше споменаването на думата „секс“, не се настрои против него по този повод.) Говореше се, че О. Джей Симпсън копнеел да е сред адвокатите му; това се обсъждаше из медиите, но тъй като не последва коментар откъм лагера на Бърджес, решиха, че той ще „лежи на лаврите си“. Процесът „Пакър“ даде на мен и майка ми тема за разговор по време, когато не бяхме в цветущи отношения. Но това остана в миналото. Сега всеки път, когато напускам Мейн, целувам майка си и ѝ казвам, че я обичам, и тя прави същото.

Обратно в Ню Йорк, когато една вечер ѝ се обадих от апартамента си на 26-ия етаж, наблюдавайки през прозореца как сумракът докосва града и светлинките изникват като светулки в полето от сгради, ширнали се пред мен, аз я попитах:

— Помниш ли, когато майката на Боб го изпрати на психиатър? Децата говореха на игрището. „Боби Бърджес трябва да иде на доктор за луди.“

— Децата са ужасни — отвърна тя. — Честна дума.

— Беше много отдавна — добавих. — Никой по ония места не посещаваше психиатър.

— Нещата се промениха — заяви тя. — Хората, с които ходя на народни танци — те имат деца, дето посещават психотерапевти, и май всичките взимат лекарства. И трябва да ти кажа, никой не си трае и не се крие.

— Значи си спомняш бащата Бърджес? — и преди я бях питала. Правехме го често, повтаряхме нещата, които знаем.

— Да. Висок беше, помня. Работеше на мелницата. Бригадир, мисля. И после тя остана сам-сама.

— И никога не се омъжи повторно?

— Никога не се омъжи пак — отвърна майка ми. — Не знам какви шансове е имала по онова време. Три малки деца. Джим, Боб и Сю.

Къщата на семейство Бърджес по онова време беше на около километър и половина от центъра на града. Малка, но пък повечето къщи в онази част на Шърли Фолс бяха малки или поне неголеми. Беше жълта, кацнала на един хълм с ливада от едната страна, която напролет ставаше толкова тучно зелена, че, спомням си, като дете мечтаех да съм крава, за да мога да хрупам влажната трева — толкова вкусна ми се струваше. На ливадата до Бърджесови нямаше крави, нито дори зеленчукова градина, просто създаваше усещане за обработваема земя в близост до града. През лятото г-жа Бърджес понякога излизаше в предния двор, влачейки един маркуч около храстите, но тъй като къщата бе разположена на хълм, винаги ми изглеждаше далечна и дребна, и не отвръщаше на помахването на баща ми, когато минавахме с колата край тях, предполагам, защото не ни виждаше.

Хората си въобразяват, че в градовете гъмжи от клюки, но когато бях дете, рядко чувах възрастните да говорят за другите семейства и проблемите на семейство Бърджес се възприемаха така, както всяка друга трагедия: например горкият Бъни Фог падна по стълбите на мазето и го намериха чак след три дни или г-жа Хамънд, на която откриха тумор в мозъка точно преди децата ѝ да отидат в колеж, или пък лудата Ани Дей, дето вдигаше роклята си пред момчетата, макар да беше почти двайсетгодишна и все още гимназистка. Децата — особено ние, най-малките — разнасяхме клюките и проявявахме грубост. Възрастните бяха строги и ни вкарваха в пътя, и ако някой на игрището прошепнеше, че Боби Бърджес е „онзи, дето убил баща си“ или „е трябвало да иде на психиатър“, изпращаха виновника в кабинета на директора, викаха родителите му и го лишаваха от закуска по време на почивката. Това не се случваше често.

Джим Бърджес беше с десет години по-голям от мен, което го правеше далечен като филмова звезда, и по някакъв начин беше точно така дори още тогава; беше състезател по футбол и председател на класа си и изглеждаше наистина добре с тъмната си коса, но беше също сериозен, спомням си го като човек, чиито очи никога не се усмихваха. Боби и Сюзан бяха по-малки и в различни периоди от детството ми ме гледаха почасово срещу заплащане. Сюзан не обръщаше особено внимание нито на мен, нито на сестрите ми, макар един ден да реши, че ѝ се присмиваме и ни отне бисквитите с форма на животни, които мама винаги ни оставяше, когато излизаха с баща ми. В знак на протест една от сестрите ми се заключи в банята и Сюзан ѝ се разкрещя, че ще извика полиция. Какво стана после не си спомням точно, но полиция не дойде, а майка ми се изненада, като се върна вкъщи и откри неизядените бисквити. Няколко пъти ни гледаше Боби и поред ни разнасяше на гръб всичките. Човек веднага усещаше, че се е вкопчил в блага и добра душа — как само обръщаше леко глава и все ни питаше: „Окей ли си? Добре ли си?“ А веднъж, когато една от сестрите ми тичаше по алеята и си ожули коляното, видяхме колко много се притесни той. Проми раната с едрата си длан и каза: „Ти си смело момиче. Ще се оправиш.“

Когато пораснаха, сестрите ми се преместиха в Масачузетс. Но аз отидох в Ню Йорк и не зарадвах родителите си — позорно беше за един род от Ню Ингланд, чиито прадеди стигаха чак до 1600 година. Предците ми били кавгаджии и преживели доста трудности, но никога не стъпили в онази помийна яма, наречена Ню Йорк, твърдеше баща ми. Аз се омъжих за нюйоркчанин, общителен и богат евреин, и това още повече влоши нещата. Родителите ми не ни посещаваха често. Мисля, че големият град ги плашеше. Мисля, че възприемаха съпруга ми като чужденец и това ги плашеше също, а и децата ми сякаш също им внушаваха страх; сигурно им са се стрували агресивни и разглезени с разхвърляните си стаи и пластмасови играчки, а по-късно и с продупчените си носове и коси във виолетово и синьо — затова помежду ни имаше дълги периоди на неприязън.

Но след като съпругът ми почина в годината, когато и последното ни дете замина да учи в колеж, майка ми, самата тя овдовяла предната година, дойде в Ню Йорк, за да ме гали по челото, както правеше, когато бях малка и хванала някой вирус, и да ми каже колко съжалява, че съм загубила за толкова кратко време и съпруг, и баща.

— Какво да направя за теб?

Лежах на дивана.

— Разкажи ми някоя история — рекох.

Тя се премести на стола до прозореца.

— Я да видим сега. Мъжът на Сюзан Бърджес я напусна и се изсели в Швеция, май е имал прадеди, зовящи го там, кой знае. Нали дойде от север, от онова мъничко градче Ню Суидън, нали помниш? Преди да дойде на юг в университета. Сюзан още живее в Шърли Фолс с онзи свой единствен син.

— Все още ли е красива? — попитах.

— Никак даже.

И така се започна. Беше като конците в онази детска игра, котешка люлка — връзката, която свързваше мен и майка ми, мен и Шърли Фолс, отделни клюки и вести, и спомени за живота на момчетата Бърджес ни крепяха. Споделяхме новини и стари клюки. Аз разказах на майка ми отново за времето, когато случайно срещнах Хелън Бърджес, жената на Джим, докато те живееха, както и аз някога, в околностите на Парк Слоуп в Бруклин. Бърджесови се преместиха тук от Хартфорд след процеса „Пакър“, защото Джим започна работа в някаква голяма фирма в Манхатън.

Една вечер се оказа, че мъжът ми и аз вечеряме на крачка от Хелън и нейна приятелка в едно заведение в Парк Слоуп, и се поспряхме край масата ѝ на излизане. Бях пила малко вино — предполагам затова спрях — и ѝ казах, че съм от същия град, в който е израснал и Джим. Нещо в лицето на Хелън се появи и остана в мен като спомен. Сякаш в изражението ѝ набързо нахлу страх. Попита за името ми и аз ѝ го казах, а тя заяви, че Джим никога не ме е споменавал. Не, аз съм по-малка, обясних. После с леко тръскане тя нагласи платнената си салфетка и каза:

— Не съм ходила там от години. Приятно ми беше да се запознаем. Довиждане.

Майка ми смяташе, че е можела да бъде и по-мила онази вечер.

— Не забравяй, родена е с пари. Сигурно си въобразява, че е по-добра от някого, дошъл от Мейн.

Подобни реплики се бях научила да пропускам край ушите си, вече не ми пукаше от отбранителната реакция на майка ми за любимия ѝ Мейн.

Но след като синът на Сюзан Бърджес направи каквото направи — след като неговата история се появи по вестниците, дори в Ню Йорк Таймс, а също и по телевизията — казах на майка ми по телефона:

— Смятам да напиша историята на момчетата Бърджес.

— Да, добра история е — съгласи се тя.

— Може би ще кажат, че не е хубаво да пиша за хора, които познавам.

Онази нощ майка ми беше уморена. Прозя се.

— Всъщност не ги познаваш — каза ми. — Никой никога не познава другия.