Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (5)

4

Кучето чакаше край вратата и нетърпеливо махаше с опашка, немска овчарка с бяло на муцуната.

— Ей, Шаро — Боб разтри главата му и влезе в къщата. Вътре беше много студено. Закари, който не беше произнесъл и дума по пътя от затвора до дома си, веднага се заизкачва нагоре по стълбите. — Зак — извика му Боб. — Ела да поговориш с чичо си.

— Остави го на мира — рече Сюзан, която следваше Зак по петите. След няколко минути тя слезе на долния етаж, облечена в пуловер с елен на гърдите. — Не яде. Сложили са го в килия и е полуумрял от страх.

— Нека да поговоря с него — каза Боб и добави по-тихо: — Мислех, че искаш да разговарям с него.

— По-късно. Сега го остави. Не му се говори. Доста е преживял. — Сюзан отвори кухненската врата и кучето с виновен вид влезе. Тя отсипа суха кучешка храна в тенекиен съд, после отиде в хола и седна на дивана. Боб я последва. Сюзан извади торба с плетиво.

Ето бяха двамата.

Боб нямаше представа какво да стори. Джим щеше да знае какво да направи. Джим имаше деца, а Боб нямаше. Той седеше, облечен с палтото си, и се оглеждаше. По дъските на пода се виждаха кучешки косми.

— Имаш ли нещо за пиене, Сюзан?

— Мокси.

— И само това ли?

— Това.

Значи бяха във война, както винаги са били. Той беше затворник в палтото си, замръзваше от студ и нямаше нищо за пиене. Тя сигурно го мислеше за алкохолик и дори сам Боб смяташе, че е почти, но не съвсем алкохолик, но вярваше, че разликата между двете е огромна.

Тя го попита иска ли нещо за ядене. Мислела, че има замразена пица. Или пък консерва печен боб. Кренвирши.

— Не — нямаше да ѝ яде замразената пица или печен боб.

Искаше да ѝ каже, че хората не живеят така, ни най-малко; че затова не е идвал тук през последните пет години, защото не можеше да го понася. Искаше да ѝ каже — хората се връщат вкъщи след напрегнат ден, пийват по питие, приготвят си топла храна. Увеличават термостата, разговарят помежду си, обаждат се на приятели. Децата на Джим вечно тичаха нагоре-надолу по стълбите, мамо, виждала ли си зеления ми пуловер, кажи на Емили да ми даде сешоара, татко, ти каза, че мога да стоя до единайсет; дори Лари, най-тихият, се смееше, чичо Боб, помниш ли онзи виц за индианската колиба, дето ми го разказа, като бях много малък? (В Стърбридж Вилидж промушваха се между подпорите и колоните, снимай, снимай! Закари, толкова мършав, че и двата му крака влизат в едно стреме, притихнал като мишле.)

— Ще влезе ли в затвора, Боби? — Сюзан спря да плете и го погледна и лицето ѝ изведнъж му се стори много младо.

— Ах, Сузи — Боб извади ръце от джобовете и се наведе. — Съмнявам се. Това е само дребно хулиганство.

— Той толкова се е уплашил в тази килия. Не съм го виждала толкова уплашен. Направо ще умре, ако трябва да влезе в затвора.

— Джим твърди, че Чарли Тибетс е страхотен. Всичко ще се оправи, Сузи.

Кучето влезе в стаята пак с виновен вид, сякаш трябваше да го пребият за това, че яде кучешката си храна. Легна и положи глава върху крака на Сюзан. Боб не си спомняше някога да е виждал толкова тъжно куче. Спомни си миниатюрното пале, дето живееше под него в Ню Йорк. Опита се да мисли за апартамента си, за приятелите, за работата си в Ню Йорк — нищо от тези неща не му изглеждаше реално. Гледаше как сестра му отново подхваща плетивото, после каза:

— Как е работата? — Сюзан от години работеше като оптометрист и той осъзна, че няма идея как стоят нещата при нея.

Тя бавно подръпна преждата.

— Ние, чедата на бейби бума, остаряваме, но бизнесът си върви. Няколко сомалийци идваха — добави. — Не много, няколко.

След малко той я попита:

— Какво представляват?

Тя го погледна така, сякаш подозираше, че въпросът крие уловка.

— Според мен са малко потайни. Не правят предварителни уговорки. Предпазливи. Не знаят какво е кератометър. Една жена се държа така, сякаш мислеше, че я омагьосвам.

— И аз не знам какво е кератометър.

— Никой не знае, Боб. Но знаят, че не им правя магия — куките на Сюзан се задвижиха по-бързо. — Понякога се мъчат да се пазарят за цената, което направо ме втрещи първия път. После научих, че така правят, бартер. Никакви кредитни карти. Не вярват в кредита. Извинявай. Не вярват в лихвите. Затова плащат кеш. Не знам откъде взимат пари — тя поклати глава. — Виж, те прииждаха ли, прииждаха и парите едва стигаха, е, нямаше достатъчно пари, затова градът трябваше да вземе още от федералните, и всъщност, като си представиш колко неподготвени бяхме, Шърли Фолс се държи прекрасно с тях. Това дава на всеки либерал в града страхотна кауза, от която те имат нужда, разбира се — както сам знаеш, тъй като си либерал, те винаги се нуждаят от кауза — тя спря да плете. На лицето ѝ, когато го вдигна, се съзираше почти детско смущение и затова отново то му изглеждаше младо. — Може ли да кажа нещо? — попита.

Той повдигна вежди.

— Това, което искам да кажа, което забелязвам и то ме обърква, е, че хората в града радостно тръбят пред всички как помагат на сомалийците. Като Прескотови например. Едно време притежаваха магазин за обувки горе в „Саут Маркет“, сега може вече да не работи, не знам. Но Каролин Прескот и снаха ѝ все водят със себе си на пазар разни сомалийки и им купуват хладилници и перални машини или пък цели комплекти тенджери и тигани. И си мисля — има ли ми нещо на мен, след като не искам да купя на някоя сомалийка хладилник? Не че имам парите за това, но ако ги имах — Сюзан се вторачи в пространството, после пак подхвана плетката. — Но не изпитвам нужда да ги влача тези жени наоколо и да им купувам неща, пък после да разправям на всички, че съм го направила. Ставам цинична, това е всичко — тя кръстоса крака и стъпалото ѝ се клатеше нагоре-надолу. След миг продължи: — Имам една приятелка, Чарлийн Бъргърън, която се разболя от рак на гърдата и хората ѝ предлагаха помощ за децата, да я водят на процедури. Но после мъжът ѝ се разведе с нея след няколко години. И край. Нула. Нищо. Никой не ѝ се притече на помощ. И боли, Боб. И с мен беше така преди време, когато Стив си тръгна. Бях уплашена до смърт. Не знаех дали ще мога да задържа дома си. Никой не предложи да ми купи хладилник. Никой не предложи да ми купи дори един обяд. А честно, направо умирах. Бас държа, че бях по-самотна, отколкото тези сомалийци сега. Около тях пъплят целите им многочленни семейства.

— О, Сузи. Съжалявам — каза Боб.

— Хората са странни, това искам да кажа. — Тя потри нос с опакото на ръката си. — Някои разправят, че не е различно от времето, когато градът бил пълен с работници от мелницата — дошли от Френска Канада и говорели само френски. Но друго е сега, защото това, за което никой не говори, е, че те не искат да са тук. Те чакат да си идат вкъщи. Не искат да стават част от нашата страна. Те някак просто изчакват тук, но същевременно смятат, че нашият начин на живот е скапан, лустросан, долнокачествен. Честно, боли ме от това. И те единствено подкрепят своите си.

— Е, Сузи. И онези, френските канадци, общуваха само помежду си.

— Различно е, Боб — тя подръпна рязко преждата. — И вече не се наричат френски канадци. Франкоамериканци, моля. Сомалийците не обичат да ги сравняваме с тях. Твърдят, че са съвсем различни. Несравними са.

— Те са мюсюлмани.

— Не съм забелязала — каза тя.

Когато той се прибра, след като излезе да пуши, Сюзан вадеше кренвиршите от фризера.

— Те вярват в клитеродектомията — тя напълни с вода една тенджера.

— Ой, Сюзан.

— Стига си „ойкал“, по дяволите. Искаш ли един?

Боб седна на кухненската маса, както беше с палтото.

— Това е незаконно тук — обясни. — От години. И се казва сомали, а не сомалийци.

Сюзан се обърна, държеше вилицата до гърдите си.

— Виждаш ли, Боб, ето защо вие, либералите, сте олигофрени. Извинявай. Но сте. Те имат малки момиченца тук и те кървят като река, водят ги в болницата, защото получават силни кръвоизливи в училище. Или пък семейството спестява пари и ги изпраща, за да го направят у дома в Африка.

— Не мислиш ли, че трябва да питаме Зак дали е гладен? — Боб разтри врата си.

— Ще занеса тези горе в стаята му.

— Също, не се казва вече „негър“, Сюзан, би трябвало да знаеш. Или пък „олигофрен“. Това са неща, които трябва непременно да знаеш.

— О, за бога, Боб. Подигравах те. Как само си изпъваше врата — тя надникна в тенджерата на котлона и след малко каза: — Липсва ми Джим. Не се обиждай.

— Аз също бих предпочел да е тук.

Тя се обърна, лицето ѝ — порозовяло от парата на врящата вода.

— Един път, точно след делото „Пакър“, бях в мола и чух как една двойка коментира Джим, как се преквалифицирал от прокурор на адвокат само за да вземе дело с широка медийна гласност и да направи пари. Направо ме уби това.

— О, те са идиоти, Сузи — Боб махна с ръка. — Юристите местят непрекъснато. А и Джим вече работеше по защити във фирмата в Хартфорд. Там всичко е защита. Защитават хората или защитават обвинените. Делото просто му падна в ръцете и той се справи блестящо. Без значение дали другите смятат Уоли за виновен или не.

— Но мисля, че повечето, които помнят Джим, още го обичат. Вълнуват се, когато се яви по телевизията. Той никога не звучи като всезнайко, така казват хората. И е вярно.

— Вярно е. Между другото, Джим мрази да се показва на екрана. Прави го, защото фирмата го иска от него. По време на делото „Пакър“ мисля, че му харесваха публичните изяви, но надали вече е така. Хелън ги обича тия неща. Тя винаги съобщава на всички, когато ще го дават по телевизията.

— Да, Хелън, разбира се.

Обединяваше ги обичта им към Джим. Боб се възползва от това, стана и заяви, че ще си потърси някаква друга храна.

— Онзи ресторант за спагети работи ли още? — попита я.

— Да, работи.

Улиците бяха тъмни. Винаги се изненадваше колко тъмна е нощта извън големия град. Подкара към една малка бакалия и купи две бутилки вино, нещо, което човек можеше да направи в бакалия в щата Мейн. Купи от онези с капачките на винт. Шофираше, но не разпознаваше местата, както си мислеше, и внимаваше да не хване пътя към дома им от детските му години. Откакто майка му умря (преди години, беше забравил колко точно), нито веднъж не бе минавал покрай къщата. Спря на един знак стоп, зави надясно и видя старите гробища. От лявата му страна имаше дървени кооперации на четири етажа. Наближаваше центъра на града. Минаваше край задната страна на това, което някога беше главният универсален магазин Пекс, преди да построят мола от другата страна на реката. Когато беше малък, купуваха училищните му дрехи от момчешкия щанд там. Споменът беше на свян и болезнена стеснителност: продавачът подгъва крачолите на панталона му и го потупва по задните части, веднъж разпъва метъра чак до слабините му; червени пуловери с поло яка, също и морскосини, майка му кима с глава. Сега сградата беше празна, прозорците — заковани с дъски. Мина покрай мястото, където преди се намираше автогарата, имаше кафенета и будки за списания, и пекарни. Изведнъж се появи чернокож мъж, вървеше под уличната лампа. Беше висок и грациозен, ризата му — халтава, макар вероятна върху нея да имаше елек, не можеше да каже със сигурност. Раменете му бяха увити в черно-бял шал с пискюли. „Я гледай — тихо си каза Боб. — Още един.“ И въпреки това Боб, който бе живял години в Ню Йорк, който бе имал кратка кариера там, защитавайки престъпници с най-различен цвят на кожата и вероизповедание (докато стресът от съдебната зала не го принуди да се заеме с обжалванията), Боб, който вярваше във великолепието на конституцията и правото на хората, на всички хора на живот, свобода и стремеж към щастие, Боб Бърджес, след като високият мъж с шала с пискюли зави по една пресечка в Шърли Фолс — си помисли, съвсем мимолетно, но го помисли: само да не станат твърде много.

Продължи да кара и ето, стигна до познания „Антонио’с“, ресторанта за спагети, скътан зад бензиностанцията. Спря колата на паркинга. На стъклената врата на „Антонио’с“ имаше табела с оранжеви букви. Погледна часовника на таблото. Девет часът в събота вечер, а ресторантът беше затворен. Развинти капачката на бутилката. Как би могъл да опише какво чувства? Разливането на една толкова остра болка, почти еротична по сила, онзи копнеж, онова безмълвно, вътрешно секване на дъха, сякаш се натъкваш на нещо невъобразимо красиво, желанието да положиш глава върху големия, широк скут на този град, Шърли Фолс.

Подкара към една малка бакалия, купи си пакет замразени миди и се върна обратно у Сюзан.

* * *

Абдикарим Ахмед слезе от тротоара и тръгна по платното, за да бъде по-далеч от входовете, където в тъмното можеше да се крие някой. Влезе в дома на братовчед си и видя как — отново — крушката над вратата не беше запалена.

— Чичо — повикаха го гласове, но той продължи през антрето към стаята си, където стените бяха покрити с тъкани персийски стенни килими; Хавийя бе направила това, когато преди няколко месеца се нанесе. Цветове на килимите сякаш се раздвижиха, щом Абдикарим притисна челото си с пръсти. Достатъчно зле беше, че мъжът, когото арестуваха днес, не бе познат в селото. (Предполагаха, че ще е някой от онези, които живееха наблизо, от онези, дето пиеха бира сутрин на входните стъпала, с дебели, татуирани ръце, дето шофираха шумни камиони със залепени отзад стикери: Бялото е сила, другите да си вървят у дома!) Да, много лошо, че този Закари Олсън имаше работа, живееше в хубава къща с майка си, която също работеше. Но онова, което продължаваше да го плаши, което караше стомаха и главата му да се свиват от болка, бе онова, което видя във вечерта на случката. Двамата полицаи, които пристигнаха скоро, след като имамът се обади, влязоха в джамията в тъмните си униформи и колани, и пистолети, погледнаха надолу към свинската глава и се разсмяха. После казаха: „Добре, момчета.“ Попълниха формуляри, зададоха въпроси. Станаха сериозни. Снимаха. Не всички ги бяха видели, когато се смееха. Но Абдикарим, застанал близо до тях, изпотен под молитвената си роба, ги беше видял. Днес старейшините го бяха помолили да разкаже пред равина Голдмън какво е видял и той го беше изиграл; хиленето, говоренето по радиостанцията, размяната на погледи между двамата полицаи, тихия им смях. Равинът Голдмън поклати тъжно глава.

Хавийя стоеше на прага на стаята му и потъркваше носа си.

— Гладен ли си? — попита го и Абдикарим отговори, че се е нахранил в дома на Ифо Ноор. — Още неприятности ли има? — тихо попита. Децата ѝ бяха дотичали при нея и тя бе разперила дългите си пръсти върху главата на сина си.

— Не, нищо ново.

Кимна и обеците ѝ се люшнаха, побутна хлапетата обратно в хола. Хавийя ги беше държала вътре през по-голямата част от деня, караше ги да наизустят и да повтарят родословното си дърво, техния прадядо, прапрадядо и така нататък, далеч, далеч назад; американците сякаш не се вълнуваха много за предците си. Сомалите можеха да изредят много поколения назад и не искаше децата ѝ да загубят това. Все пак трудно беше да ги задържи целия ден вкъщи. Никой не обичаше толкова дълго време да не вижда небето. Но когато Омад си дойде вкъщи — той работеше като преводач в болницата — каза, че ще идат в парка. Омад и Хавийя бяха престояли в страната по-дълго от другите, те не изпадаха в страх толкова бързо. Бяха оцелели в най-опасните части на Атланта, където хората се дрогираха и ограбваха дори съседите си; Шърли Фолс беше безопасно и красиво място в сравнение с тях. Така че днес следобед, уморена от постите и от чистия есенен въздух, от който — не разбираше защо — носът ѝ течеше и очите ѝ смъдяха, тя гледаше как децата тичат след падащите листа. Небето беше почти синьо.

След като изчисти кухнята и изми пода, Хавийя се върна при Абдикарим. Имаше голяма слабост към този мъж, който бе дошъл в Шърли Фолс преди година само за да открие, че съпругата му Аша — изпратена тук по-рано с децата — не го иска вече. Беше взела децата и се беше преместила в Минеаполис. Това бе източник на срам, тя разбираше това, всички го разбираха. Той винеше Америка, че е всадила у Аша такава дръзка самостоятелност, но Хавийя смяташе, че Аша, години по-млада от Абдикарим, беше родена, за да прави това, което иска да прави; някои хора са такива. И още едно тъжно нещо: Аша беше майката на единствения жив син на Абдикарим. От другите деца, родени от други съпруги, бяха останали само дъщери. Бе претърпял загуби като много други хора.

Сега той седеше на леглото си, опрял юмруци в матрака. Хавийя се облегна на касата на вратата.

— Маргарет Еставер се обади тази сутрин. Каза ми да не се притесняваме.

— Знам, знам. — Абдикарим вдигна ръка в жест на безсилие. — Според нея той е Wiil Waal, лудо момче.

— Аяна заяви, че няма да пусне децата си на училище в понеделник — прошепна Хавийя и после кихна. — Омад ѝ каза, че те са точно толкова в безопасност там, колкото навсякъде другаде, а тя отговори: „В безопасност, в която ги удрят и ритат, щом учителят обърне гръб?“

Абдикарим кимна. В дома на Ифо Ноор тази вечер бе станало дума за училището и това как учителите обещали да бъдат по-бдителни сега, след като свинската глава бе изтъркаляна в джамията.

— Всички обещават — рече той и се изправи. — Да бъде мир в съня ти — добави той. — И оправи тази крушка.

— Утре ще купя нова. Ще ида с колата до „Уолмарт“. — Усмихна му се игриво. — Да се надяваме, че Wiil Waal не се е върнал на работа там. — Обеците ѝ се движеха, докато ходеше.

Абдикарим потърка чело. У Ифо Ноор тази вечер равинът Голдмън седна със старейшините и ги помоли да приложат на практика истинската омиротвореност на исляма. Това беше обидно. Разбира се, че ще го направят. Равинът каза, че мнозина хора от града поддържали правото им да бъдат тук и след Рамадана градът щял да покаже това с една демонстрация. Старейшините не искаха демонстрация. Да се събират хората в тълпа не беше хубаво. Но равинът с голямото сърце рече, че това ще е здравословно за града. Здравословно за града! Всяка дума беше като удар с пръчка, който им натяква, че това не е тяхното село, техният град, тяхната страна.

Застанал до леглото си, той стисна ядно очи, защото къде бяха равините — Голдмън на Америка, когато най-голямата му дъщеря за първи път слезе от самолета в Нашвил с четирите си деца, без някой да ги посреща, и движещите се стълби, наречени ескалатор, бяха толкова плашещи за тях, че само ги гледаха втрещени, избутвани от другите, които ги сочеха с пръст и се смееха. Къде бяха равините Голдмън на Америка, когато една съседка донесе на Аамун прахосмукачка и тя не знаеше какво е, затова никога не я използва, пък съседката разказа на всички в града, че сомалите са неблагодарни? Къде бяха равините Голдмън и свещениците Еставер, когато малката Калила помисли, че автоматът за кетчуп в „Бъргър Кинг“ служи за миене на ръце? И когато майка ѝ видя каква цапаница е станала, я удари, а една жена дойде при нея и ѝ каза, че в Америка не бием децата си. Къде е бил равинът тогава? Равинът нямаше представа за какво става дума.

И, разбира се, равинът не можеше да знае, затворен в безопасната си къща при разтревожената си съпруга, че сядайки тежко на леглото си в този момент, Абдикарим е обзет не толкова от страх, а от спомена за срама му от онази вечер, когато бе сложил в устата си парче mufa и се бе отдал на животинското, тайно удоволствие от неговия вкус. В лагерите беше постоянно гладен, гладът беше като съпруга, несекваща, изтощителна необходимост. А сега, когато вече беше тук, усещането на този животински копнеж за храна бе особено болезнено; това го принизяваше. Необходимостта да яде, да ходи по нужда, да спи — това бяха природни нужди. Луксът на тяхната естественост отдавна му беше отнет.

Попипвайки тъканта на покривката върху леглото си, той промърмори — Istakhfuru-Allah, „Търся опрощение“, защото насилието в родината му се струваше грешка на собствения му народ, тъй като не живее истинския живот на исляма. Затвори очи и прошепна последното си Al-hamdulilah за деня. „Благодаря ти, Аллах.“ Всичко добро идваше от Аллах. Лошото — от хората, които позволяваха на семето на злото да поникне в сърцата им. Но защо беше така — злото, неограничено, като злокачествен тумор — това беше въпросът, до който Абдикарим винаги стигаше. И винаги отговора — не знаеше.

* * *

Тази първа нощ Боб спа на дивана, облечен с всичките си дрехи, дори палтото, толкова беше студено. Чак когато светлината започна да се процежда през щорите, той най-сетне успя да задреме и се събуди от крясъците на Сюзан: — Да, ще идеш на работа. Ти си този, който направи това глупаво, глупаво нещо! Така че ще идеш, по дяволите, да спечелиш онези двеста долара, които похарчих, за да те освободя. Върви!

Боб чу как Зак промърморва нещо, чу как задната врата се затвори и след няколко минути тръгва кола.

Сюзан се появи, захвърли отдалече към него един вестник, който се приземи на пода до дивана.

— Добре си се справил — рече.

Боб погледна надолу. На първа страница имаше голяма снимка на Зак, който излиза от затвора захилен. Заглавието беше НЯМА ШЕГА.

— Ой — промълви той, мъчейки се да седне.

— Отивам на работа — извика му Сюзан от кухнята. Чу как затръшва вратичките на шкафовете. После и задната врата се тресна и я чу как тръгна с колата.

Седеше неподвижно и само очите му шареха из стаята. Спуснатите щори бяха с цвета на твърдо сварени яйца. Тапетите имаха подобен цвят, със серии от пикиращи птици с дълги човки по тях, тънки и сини. Имаше дървена етажерка, на чийто горен рафт бяха подредени съкратени романи от „Рийдърс Дайджест“. Имаше и стол с подлакътници в ъгъла, като тапицерията на облегалките бе толкова износена, че се цепеше. Сякаш нищо в стаята не бе предназначено да създава удобство и той се чувстваше неудобно.

Чу движение по стълбището и по тялото му премина вълна от страх. Видя розовите хавлиени чехли, после мършавата старица с огромни очила, насочени към него. Тя каза:

— Защо седиш там с палтото?

— Замръзвам — отвърна той.

Г-жа Дринкуотър премина останалата част от стъпалата и поспря, хваната за перилата. Огледа стаята.

— Винаги цари студ в тази къща.

Той се поколеба, после каза:

— Ако ви е прекалено студено, би трябвало да кажете на Сюзан.

Старицата приближи, за да седне в стола. Побутна големите очила с кокалестите си пръсти.

— Не бих искала да се оплаквам. Сюзан няма много пари, нали знаете. Не са ѝ повишавали заплатата от години в оптиката. И цената на горивото! — жената завъртя ръка над главата си. — Боже милостиви.

Боб вдигна вестника от пода и го сложи на дивана до себе си. Снимката на Зак го фиксираше ухилена и той обърна страницата.

— В новините е — рече тя.

Боб кимна.

— И двамата са на работа — уведоми я.

— О, знам, скъпи. Дойдох да взема вестника. Тя ми го оставя в неделя.

Боб се наведе и ѝ го подаде, но старицата продължи да седи на стола с вестника в скута си. Той рече:

— Ъъ, вижте, кажете ми, тя навиква ли го много?

Г-жа Дринкуотър се огледа и Боб си помисли, че няма да отговори.

— Преди — да. Когато дойдох тук в началото — кръстоса крака и залюля единия си глезен нагоре-надолу. Чехлите ѝ бяха огромни. — Разбира се, съпругът ѝ току-що я беше изоставил — поклати бавно глава. — Доколкото знам, момчето не е правило нищо нередно. Просто е самотно, нали така?

— Мисля, че винаги е било. Зак все ми се е струвал, ами, крехък — емоционално, или пък просто незрял. Нещо такова.

— Човек си мисли, че децата му ще бъдат като излезли от каталога на „Сиърс“ — тя разлюля крака си още по-силно. — Но не става така. Макар че, признавам, Закари изглежда по-самотен от другите. Както и да е, но плаче.

— Плаче?

— Чувам го понякога в стаята му. Чувствам се като издайник сега, но ти си му чичо. Мъча се да си гледам моята работа.

— Сюзан чува ли го?

— Не знам, скъпи.

Кучето дойде при него и набута дългата си муцуна в скута му. Той погали грубата козина на главата, после потропа по пода, за да легне.

— А има ли изобщо приятели?

— Не съм виждала някой да идва в къщата.

— Сюзан ми каза, че сам сложил там свинската глава.

— Може би е така — г-жа Дринкуотър бутна огромните очила нагоре. — Но има мнозина други, дето биха искали да го сторят. Тези хора, сомалийците, не за всички са добре дошли тук. Лично аз нямам против. Но носят тия неща — тя разпери кокалестата си длан пред лицето. — Виждаш само очите им да проблясват — огледа се из стаята. — Не знам дали е истина това, което казват, но… те държали пилета в шкафовете си. За бога, туй е странно.

Боб се изправи и заопипва в джоба на палтото си за телефона.

— Ще изляза да изпуша цигара. Ако ме извините.

— Разбира се, скъпи.

Застанал под норвежкия клен, чиито жълти листа се извисяваха над него, Боб запали цигара и се вгледа със свити очи в телефона си.