Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Burgess Boys, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2024)

Издание:

Автор: Елизабет Страут

Заглавие: Момчетата Бърджес

Преводач: Анелия Данилова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (указана английска)

Печатница: Печатна база Сиела

Излязла от печат: 19.09.2014

Отговорен редактор: Светлана Минева; Мярия Найденова

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Любомир Пенов

Коректор: Милена Братованова

ISBN: 978-954-28-1568-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20393

История

  1. — Добавяне

9

В Мейн все повече кленови дървета почервеняха, а в брезите прозираха цели жълти петна. Дните бяха топли, но вечер въздухът захладняваше и привечер вече хората вадеха вълнените пуловери. Тази вечер Абдикарим бе навлякъл широкия си подплатен елек и приведен слушаше Хавийя и съпруга ѝ; децата бяха заспали. Най-голямата им дъщеря беше вече в средното училище, добро дете беше — грациозно и послушно. Но идваше вкъщи с разкази за дванайсетгодишни момичета, облечени в бюстиета, които разкриваха едва ли не целите им гърди, които се целували с момчета в коридорите или зад училището. Хавийя знаеше, че ще дойде такъв ден, но не беше предугадила какво ще почувства — а то бе дълбоко безпокойство и смут.

— Той ще се погрижи за нас, докато се оправим — повтаряше тя непрекъснато. Брат ѝ живееше в Найроби, където имаше сомалийска общност. Омад не искаше да живее в Найроби.

— Там също ни мразят — рече той и Хавийя кимна.

— Но пък знаеш, че Рашид и Нода Ойя, и многото братовчеди, а също и децата ми могат да си останат сомали. Тук могат само да останат мюсюлмани, но не и сомали. Тук ще бъдат сомало-американци, а аз не искам това.

Абдикарим знаеше, че няма да тръгне с тях. Досега вече се бе местил толкова пъти, повече не можеше. Имаше си кафенето, дъщеря му в Нашвил, внуците му скоро можеха да дойдат да го посетят в Шърли Фолс, а дори и да заживеят тук. Тайничко той мечтаеше за това; внуците му да дойдат и да работят с него. Що се отнася до младата му жена Аша и сина им, те понякога му пращаха снимки, но сърцето му си оставаше затворено. Изразът върху лицето на момчето винаги му убягваше; последния път му се стори, че то се хили по начина, по който някои от онези момчета adano по Грейтъм Стрийт се подсмиваха, сякаш никой не се грижеше за тях, нито пък ги напътстваше, затова Абдикарим разбираше страховете на Хавийя. Сам беше виждал как децата ѝ говореха на родителите си на английски, използвайки американски изрази помежду си. Ти си потресаващо жесток, ти си супер страхотен. И, естествено, колкото по-дълго останеха тук, толкова по̀ американци щяха да станат. Щяха да бъдат хора с тиренце по средата. Сомало-американци. Колко странно нещо, помисли си Абдикарим, да бъдеш привързан с чертичка към страна, която сега се задоволяваше с впечатлението, че всички сомалийци са пирати. През пролетта сомалийски пирати бяха убили капитана на китайски кораб в Аденския залив. Това се отрази болезнено на тяхната общност в Шърли Фолс — никой не можеше да го оправдае. Но журналистите нямаха желание, може би и възможност, да разберат, че риболовната брегова ивица беше замърсена с токсични отпадъци, там не можеше да се лови риба както едно време — американците наистина не можеха да разберат отчаянието. По-лесно бе, и със сигурност по-удобно, да гледат на Аденския залив като на място без закони, владение на сомалийски пирати. Шантав родител беше Америка. От една страна — добра и с отворена душа, от друга — жестока и пренебрежителна. Мислейки това, Абдикарим притисна пръсти към челото си; човек би казал, че по същия начин той се отнася с единствения си жив син, сина на Аша. За миг, като прозря това, се почувства по-благоразположен не към сина си, а към Америка. Животът бе трудно нещо, решения се взимаха…

— Утре ще се видя с Маргарет Еставер — обясняваше Хавийя. Погледна към него и той кимна.

Офисът на Маргарет Еставер приличаше на самата Маргарет. Неорганизирана и добродушна, и предразполагаща. Хавийя седеше и наблюдаваше жената, която бе заобичала с течение на времето, чиято бухнала коса все се измъкваше от шнолата. Маргарет бе зареяла поглед през прозореца в момента, в който Хавийя ѝ разказа за плановете им.

— Мислех, че обичаш светофарите — рече тя накрая.

— Така е. Обичам светофарите. Хората им се подчиняват. Обичам и конституцията. Но децата ми… — Хавийя размаха ръце. — Искам да израснат африканци. А тук това не може да стане.

Хавийя повтаряше онова, което ѝ бе обяснявала през последния половин час. Брат ѝ имал бизнес в Кения, съпругът ѝ бил съгласен. Повтаряше ли, повтаряше.

Маргарет кимна.

— Ще ми липсваш — каза.

Вятърът изведнъж раздвижи листата пред прозореца и те зашумоляха, а леко открехнатото му крило се тресна. Хавийя се изпъна на стола, изчаквайки сърцето ѝ да забави ритъм. После заяви:

— И ти ще ми липсваш — остро усещаше болката, която този разговор ѝ причиняваше. — Другите хора имат нужда от помощта ти, Маргарет. Работата ти е много важна.

Маргарет Еставер ѝ се усмихна уморено, наведе се към прозореца, за да го отвори пак.

— Съжалявам за шума — промълви и подпъхна една книга между перваза и рамката, после се обърна с лице към Хавийя, която с тих ужас установи, че използваната книга е Светата Библия.

— В Америка — продължи тя — всичко се върти около индивида. Себереализация. Иди в бакалията, в лекарския кабинет, отвори кое да е списание — навсякъде само това — аз, аз, аз… В моята култура се говори за общност и семейство.

Маргарет отвърна:

— Знам това, Хавийя. Не е нужно да обясняваш.

— Искам да ти обясня. Искам децата ми да не се мислят за — как се казва — богоизбрани. Хората тук възпитават поколенията така, че да се чувстват привилегировани. Ако детето усеща нещо, то казва открито какво изпитва, дори да е невъзпитано спрямо по-възрастните. А родителите са доволни, о, прекрасно, той изразява себе си. Те казват, аз искам детето ми да знае правата си.

— Не съм убедена, че това е съвсем вярно — Маргарет пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — Работя с много семейства в този град и, повярвай, доста от децата тук, американски деца, не се усещат богоизбрани, а дори смятат, че са нежелани — след като Хавийя не отговори, Маргарет отстъпи: — Но разбирам добре какво искаш да ми кажеш.

Хавийя опита да се пошегува.

— Е, да, аз съм в правото си на мнение — но видя, че на Маргарет не ѝ е до шеги. — Благодаря ти — добави.

Маргарет стана. Изглеждаше по-стара, отколкото ѝ се беше виждала досега. Каза ѝ:

— Абсолютно си права да мислиш за децата си.

Сомалийката също се изправи. Искаше да ѝ каже: „Нямаше да си сама, Маргарет, ако беше сомалийка“, но не го стори. „Щеше да имаш братя и сестри, и лели и чичовци навсякъде около теб. Нямаше да се прибираш всяка вечер сама в празните си стаи.“ Но пък може би тя нямаше нищо против празните стаи. Досега Хавийя не беше успяла да разбере какво точно искат американците. (Всичко, мислеше си понякога. Те искат всичко.)