Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (36)

13

Тримата седяха в автогарата, която изобщо не беше онази портландска автогара от младостта им, а много по-нова, забучена в средата на нещо, което много приличаше на огромен паркинг. През големите прозорци се виждаха неколцина таксиметрови шофьори, седящи в колите си — не жълти — и чакаха автобусите да пристигнат.

— Защо Зак не взе автобус до Шърли Фолс? — попита Джим. Седеше отпуснат върху пластмасовия си стол, без да поглежда около себе си.

— Защото трябваше да се прехвърли на друг автобус тук, като чака с часове, а и автобусът за Шърли Фолс пристига наистина късно — отговори Сюзан. — Затова предложих да дойда и да го взема.

— Естествено — обади се Боб. Мислеше си за Маргарет. Как ще ѝ разкаже всичко това.

— Сузи, не се паникьосвай, ако той се чувства неловко и не те прегърне. Сигурно напоследък се усеща много пораснал. На мен сигурно ще ми стисне ръката. Просто ти казвам, не се разочаровай.

— Мислих за всичко това — рече Сюзан.

Боб стана.

— Ще си взема чаша кафе от онази машина там. Искате ли нещо?

Сюзан отвърна:

— Не, благодаря.

Джим не проговори.

Ако някой от тях двамата го видя как отива до гишето за билети, то той не спомена за това. Имаше автобуси за Бостън, Ню Йорк, Вашингтон и за Бангор също. Боб се върна с кафето си.

— Видя ли таксиджиите? Неколцина са сомали. В Минеаполис някои не ги наемали, защото не взимали клиенти, употребили алкохол.

— А как ще разберат дали някой е пил? — попита Сюзан. — Пък и дали е тяхна работа? Искам да кажа, ако наистина имат нужда от работа…

— Сузи, Сузи, задръж си мнението. Синът ти има възможност да се завърне заради един човек на име Абдикарим — Боб вдигна вежди и кимна. — Сериозно. Онзи, дето даде показания на делото. Него много го уважават в сомалийската общност. Той проявил истински интерес към Зак — застъпил се за него пред старейшините. Ако не бил той, окръжният прокурор вероятно нямаше да прати делото в архив и точно сега щеше да си изправена пред съдебен процес. Аз разговарях с него вчера.

Сюзан не можеше да възприеме всичко това. Продължаваше да му се мръщи.

— И този сомалиец е сторил това? Защо?

— Току-що ти казах. Харесал Зак, той му напомнял за собствения му син, когото загубил преди години в родната си страна.

— Не знам какво да кажа.

Боб вдигна рамене.

— Е, нали знаеш. Имай го предвид. А нататък ще трябва и Зак да образоваме.

През целия този разговор Джим не се обади. Когато стана, Сюзан го попита къде отива.

— До тоалетната. Ако не възразяваш.

Пресече автогарата, превит и слаб.

Сюзан и Боб го наблюдаваха.

— Ужасно се притеснявам за него — каза тя, без да откъсва очи от гърба на брат си.

— Знаеш ли, Сузи… — Боб сложи кафето на пода до краката си. — Джим ми каза, че той го е направил. Че не съм аз.

Сюзан почака, гледайки го втренчено.

— Направил как… онова?! Сериозно ли? О, боже! Но, не, не може да бъде! Не мислиш, че е истина, нали?

— Не мисля, че някога ще разберем.

— Но той смята, че е негово дело?

— Така изглежда.

— Кога ти го каза?

— Докато издирвахме Зак.

Двамата гледаха как Джим се връща през салона. Не им изглеждаше висок, както винаги го бяха приемали, а само стар, измършавял в дългото си палто.

— Вие двамата за мен ли си говорите? — седна между тях.

— Да — отговориха те едновременно.

По радиоуредбата съобщиха, че пътниците се качват в автобуса за Ню Йорк. Близнаците се спогледаха, после се обърнаха към него. Брадичката на Джим трепереше.

— Качвай се на автобуса, Джими — нежно го подтикна тя.

— Нямам билет. Нямам никакъв багаж, а линията е твърде…

— Качвай се на автобуса, Джим — Боб му подаде билета. — Тръгвай. Ще си оставя включен телефона. Върви.

Джим седеше.

Сюзан провря ръката си под лакътя му, а Боб хвана другата му ръка; тримата заедно се изправиха. Като затворник между тях те го поведоха към вратата. Сюзан почувства, че я пронизва отчаяние, докато го гледаше как се придвижва към чакащия автобус — сякаш Зак я напускаше за втори път.

Джим се обърна.

— Поздрави от мен племенника ми — рече. — Кажи му, че се радвам, че е у дома.

Стояха, докато той се качи в автобуса. Не можеха да го видят през затъмнените стъкла. Чакаха, докато рейсът тръгна, после се върнаха в пластмасовите си столове. Най-накрая Боб се обади:

— Сигурна ли си, че не искаш кафе?

Тя поклати глава.

— Колко време още — попита той и тя каза десет минути. Боб докосна коляното ѝ.

— Не се безпокой за Джими. Има си и нас, ако се стигне дотам.

Сюзан кимна. Той разбираше, че вероятно никога повече няма да обсъжда смъртта на баща си. Фактите нямаха значение. Значение имаше само историята на всеки един от тях, а тя принадлежеше единствено на тях самите.

— Ето го — Сюзан го удари по ръката. През прозореца на автогарата те видяха автобуса като добричка гигантска гъсеница, който спираше на стоянката си. Чакането край вратата му им се стори безкрайно, после кратко, защото изведнъж Закари беше там: с паднала над челото коса, висок и усмихнат смутено, Зак.

— Хей, мамо — и Боб се отдръпна, докато сестра му прегръщаше сина си, те се прегръщаха ли, прегръщаха, клатейки се леко напред-назад. Хората възпитано ги заобикаляха, а някои им пускаха бърза усмивка, минавайки край тях. После Зак прегърна и Боб и той го почувства някак заякнал. Когато се отдръпна, хвана младежа за рамото и му каза:

— Изглеждаш страхотно.

Всъщност, разбира се, той си беше съвсем Зак. Тук-там дребни пъпки бяха пръснати в горната част на челото му, виждаха се ясно, когато той прокарваше ръка отново и отново през косата си. И макар да беше качил килограми, все още създаваше впечатлението за смущаваща мършавост. Различното бе това, че сега лицето му бе озарено от емоция.

— Странно, човече, странно, не е ли така? Толкова странно — повтаряше непрекъснато, докато вървяха към колата. Боб съвсем не бе разчитал — а сигурно също и Сюзан, — че той ще говори толкова. Ще говори безспир. Разправяше как хората в Швеция плащали много големи данъци, че баща му му обяснил това, но пък имали всичко необходимо. Болници, лекари, идеални пожарни команди, чисти улици. Разправяше как там всички живеели по-близко един до друг, че се грижели един за друг далеч повече, отколкото тук. Разправяше колко красиви били момичетата, няма да повярваш, чичо Боб. Невероятни момичета, където се обърнеш, отпърво се чувствал като аутсайдер, но те били мили с него. Прекалено много ли говорел? Попита ги.

— За бога, не — отвърна Сюзан.

Но при вида на къщата някак се разколеба, Боб видя това. Почеса главата на кучето, огледа се и каза:

— Все същата си е, ама не съвсем.

— Знам — отвърна майка му. Облегна се на един стол. — Не си задължен да стоиш тук, миличък, можеш да се върнеш винаги, когато поискаш.

Зак прекара ръка през косата си и се усмихна глуповато на майка си.

— О, аз искам да стоя тук. Просто казвам, че е странно.

— Е, не можеш да стоиш тук завинаги — добави Сюзан, — не би било нормално. Пък и никой млад човек вече не остава в Мейн, няма работа.

— Сузи — прекъсна я Боб. — Звучиш доста рязко. Ако Зак реши да се занимава с гериатрична медицина, може да работи тук до края на живота си.

— Хей, хора, какво стана с чичо Джим?

— Зает е — рече Боб, — много зает, надяваме се.

* * *

Вечерта беше настъпила преди часове откъм морето. Първо слънцето залязваше в крайбрежния град Любек, Мейн, после в Шърли Фолс и нататък бързо надолу по цялото крайбрежие: Масачузетс, Кънектикът, Ню Йорк; вече от часове бе тъмно, докато дойде време автобусът на Джим Бърджес да спре в огромната автогара Порт Оторити, тъмно, когато той се взираше през прозореца на таксито в Бруклинския мост. Абдикарим беше завършил и последната молитва за деня и си мислеше за Боб Бърджес, който сигурно беше у дома с тъмноокото момче, момчето, което всъщност, обръщайки се към майка си, току-що бе казало: „Боже, трябва да боядисаме тази стая.“ Боб бе слязъл на долния етаж, за да пусне кучето, и сега стоеше на студа на верандата. В небето нямаше ни луна, ни звезди. Не можеше да повярва колко е тъмно. Помисли си за Маргарет, учудено и със сърце, сякаш разбрало съдбата си. Никога, ама никога не беше очаквал да се завърне в Мейн. В първите мигове се разтресе от тревога: ден след ден облечен в дебели пуловери, изритва снега от ботушите си, влиза в студени стаи. Беше избягал от това, а също и Джим. И въпреки всичко онова, което го очакваше, не му изглеждаше странно, а животът поднася такива неща, помисли си той. За Джим нямаше мисъл — само прилив на всеобхватна емоция, безкрайна като небето. Повика кучето и влезе вътре. Когато Боб заспа на дивана на Сюзан, държеше в ръцете си — и не го пусна през цялата нощ — телефона си, нагласен на вибрация, в случай че Джим има нужда от него, но той остана безмълвен и немигащ дори когато първата бледа светлина на утрото безпардонно се запромъква изпод щорите.