Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (24)

1

В Бруклин, Парк Слоуп се бе разпрострял във всички посоки. Седмо авеню все още беше главната му улица, но на две преки по Пето авеню се отваряха един след друг снобарски ресторанти, бутици продаваха модерни блузи и панталони за йога, и бижутерия и обувки на цени, които човек очакваше да види в Манхатън. Четвърто авеню, тази смесица от трафик и мръсотия, сега имаше, изненадващо и внезапно, кооперации с огромни прозорци сред старите тухлени сгради; по ъглите се появиха ресторанти, а в събота хората ходеха пеша до парка. Разхождаха бебета в колички, издокарани като спортни коли, с бързо въртящи се колела и многофункционални горници. Ако родителите имаха вътрешни колебания или разочарования, то не се забелязваше в блестящите им усмивки от здрави зъби и стегнати от упражнения крайници, докато най-ентусиазираните от тях прекосяваха пеша или пък на ролери Бруклинския мост — ето там — Ист Ривър, Статуята на свободата, шлеповете, огромните баржи; животът кипеше с пълна пара, чудотворен, изумителен…

Беше месец април и макар дните често да бяха студени, цветята в предните дворове се надпреварваха да цъфтят, а небесата понякога цял ден оставаха сини, въпреки че март бе донесъл рекордно ниски температури и валежи, а по-късно и най-големия сняг през цялата зима. Но ето, април дойде и въпреки съобщенията, че балонът на ипотечните кредити е започнал да се пука, нищо в Парк Слоуп нямаше изобщо вид, че се свива или спада. Онези, които се разхождаха из Бруклинската ботаническа градина и сочеха към склоновете с цъфнали нарциси, като подвикваха на децата си, изглеждаха задоволени, необезпокоени. Средните стойности на Дау Джоунс, след като хаотично сменяха показателите си, достигнаха още рекордни висоти.

Боб Бърджес не забелязваше особено всичко това, финансовите пазари, прогнозите за обреченост, форзицията покрай стената на библиотеката, младежите на ролери, които изсвистяваха край него. Ако имаше вид на зашеметен, действително бе така. Разправят, че болните от амнезия не само губят способността да помнят миналото, но не могат да си представят и бъдещето и някак си нещата стояха по подобен начин при Боб. Невероятното усещане да открие, че миналото му може да не е миналото, което той познава, сякаш наруши способността му да разбира какво му предстои и той прекарваше много време в разходки из улиците на Ню Йорк. Движението помагаше. (По тази причина не можеше да го намериш седнал в „Бар и Грил“, а освен това той спря да пие.) През уикендите можеше да бъде видян да се разхожда из Сентръл парк в Манхатън, привлечен, защото не му беше тъй познат като Проспект парк в Бруклин; съзнаваше присъствието на многото туристи, край които минаваше, с техните фотоапарати и карти и различни езици, ниските им обувки за разходка и уморените им деца.

E bellisimo! Боб чу една жена да възкликва, щом влезе в парка, и за миг видя с други очи булеварда от дървета с редицата огромни стволове, колоездачите, бегачите, продавачите на сладолед, много различен от Сентръл парк, който той за пръв път опозна преди години, когато се преместиха тук с Пам. Имаше корейски булки с голи рамене, които трепереха, докато ги снимат. Тук беше и младата жена до стъпалата на езерото, която всеки уикенд се напръскваше в златно и облечена в трико, чорапогащник и обувки с пет пръста, заставаше върху един сандък в дадена поза и застиваше, докато туристите я снимаха, а децата гледаха втренчено и се хващаха за ръката на родителя си. Боб не можеше да си представи колко печели тя; бялата кофичка пред сандъка, на който стоеше, се пълнеше с банкноти, може би петарки, вероятно тук-там — не знаеше — и двайсетачка. Но тишината, в която тя изтрайваше тези часове, сякаш отговаряше на мълчанието, което той носеше вътре в себе си.

Носеше в себе си и обезпокоителното чувство, че сега е непознат на това място, което бе негов дом толкова дълго. Не беше посетител; нито пък се чувстваше нюйоркчанин. Ню Йорк, мислеше си той, за него беше като гостоприемен огромен хотел, който го беше приютил с добродушно безразличие, и благодарността му нямаше измерения. Ню Йорк също му беше показал неща; един от най-важните примери за това беше колко много говорят хората. Те говореха за всичко. Не и Бърджесови. Трябваше да мине много време, за да разбере, че това е културно различие, и със сигурност след половин живот, прекаран в Ню Йорк, той говореше повече, отколкото преди. Но не и за злополуката. Която в съзнанието му нямаше име. То беше просто онова нещо, което се спотайваше под семейство Бърджес, за което промърморваше нещо набързо преди много време в кабинета на сърдечната Илейн. И сега Джим да повдигне въпроса след толкова години (да си присвоява случая!) — тази неловкост го дезориентираше, не беше в състояние да схваща. Вървейки из парка, той имаше чувството, че е проспал години и сега се събужда в друго време и на друго място. Градът изглеждаше богат и чист, и изпълнен с млади хора, които профучаваха край него в спортните си клинове, докато се разхождаше около резервоара.

Проблемът, пред който бе изправен, беше следният: не знаеше какво да прави.

Когато преди два месеца се върнаха със самолет от Шърли Фолс, двамата с Джим разговаряха за Зак и баща му и за това какво ще се случи, ако Зак не се върне, когато федералните му предявят обвинение; разговаряха за делото за хулиганство, насрочено за юни, как най-голямо значение ще има подборът на журито. Чак когато бяха в таксито на път за Бруклин, Боб най-сетне каза:

— Та, Джим, всички тия неща, дето ги наговори? Защото беше разтревожен, нали? Както когато ми разправяше ония глупости за Пам през есента. Правеше се на интересен, гъбаркаше се, нали?

Джим се обърна и погледна през прозореца, както летяха по магистралата. Лекичко докосна ръката на Боб, после отдръпна своята. Тихо промълви:

— Не го направи ти, Боби.

След това останаха безмълвни. Таксито ги откара първо до дома на Боб. На излизане от колата той каза:

— Джими, не се притеснявай. Нищо от това няма значение сега.

Въпреки това се беше движил като в транс нагоре по стръмното стълбище в тесния коридор, покрай вратата, зад която някога съседите му бяха развихряли кавгите си. И собственият му дом му се стори малко невероятен. Но там бяха книгите му, ризите в гардероба, смачканата кърпа до мивката в банята. Боб Бърджес живееше там, нямаше грешка. Обаче чувството за нереалност беше плашещо.

През тези първи няколко дни го измъчваха терзания. Съзнанието му, стреснато и отнесено, му казваше — не е вярно, а ако е, няма значение. Но това не му носеше облекчение, защото непрекъснато повтарящата се мисъл го отвеждаше в обратната посока. Една вечер, запалил цигара на прозореца, изпи твърде много вино прекалено бързо — чаша след чаша — и всичко му се изясни: Вярно беше и имаше значение. Джим, с пълно съзнание и съвсем преднамерено, незаслужено беше затворил Боб в един живот, който не бе неговият. И спомените заприиждаха: Джими като малко момче му казва, когато Боб тича при него: „Лошо ми става, като те гледам. Махай се.“ Нежните забележки на майка им: „Е, Джими, бъди добър с него.“ Майка му, която почти няма пари, го води на психиатър, който му предлага бонбон от купата върху бюрото си. Обратно вкъщи Джими му шепне: „Боби бебето, мръсното куче-животно-оригващо се-прасе.“

В това състояние на пиянска бистрота Боб видя брат си като човек, достатъчно безскрупулен, за да бъде почти злодей. Сърцето му биеше неудържимо, сякаш придърпваше сакото му навътре. Пред дома на Джим той щеше да се разкрещи от гняв с пълно гърло, ако се налагаше, дори в присъствието на Хелън. Падна на долното стъпало в тесния коридор на сградата и полегнал там, усети, че го обзема огромно объркване. Прошепна си: „Хайде, стани!“ Но някак не смогваше да го стори. Зачуди се дали някой от наемателите — всичките бяха толкова млади в тази сграда — няма да излезе и да го намери така. Чак след като многократно извива рамене и с все сила се отблъскваше от мръсния мокет на стъпалата, той най-сетне успя да стане. Върна се в апартамента, придържайки се към перилата.

След това спря да пие.

Дни по-късно, когато телефонът иззвъня и на него се появи името на брат му — тогава, ей така, светът си дойде на мястото. Какво по-естествено от това името Джим да се появи на екрана му?

— Хей, слушай — започна Боб, — слушай, Джим…

— Няма да повярваш — прекъсна го брат му. — Седни, ако не си седнал. От канцеларията на главния прокурор на САЩ току-що са казали на Чарли, че клиентът повече не е следствен. Изумително! Предполагам, че всички тия лайна за лудата крава са ги спрели и не са могли да докажат преднамереност. Или пък просто са се уморили. Не е ли страхотно? — гласът му пищеше от задоволство.

— О, да, страхотно е.

— Сюзан се надява той да се върне веднага, но мисля, че той едва ли го иска. Харесва му там с баща му. Все пак добре е да се върне за онова никакво дело за хулиганство, дето Чарли все отлага. Бива го Чарли. Човече, наистина го бива. Тъпчо, чуваш ли ме?

— Да.

— Нищо не казваш.

Боб се огледа из апартамента. Диванът изглеждаше малък. Килимът пред него също изглеждаше малък. Фактът, че Джим можеше да говори с такава фамилиарност, сякаш нищо не се беше променило между тях, го объркваше.

— Джим. Знаеш ли. Там горе. Доста ми се завъртя главата. Нещата, които каза. Още не знам дори дали си се шегувал.

— Ах, Боб — казано с тон, като че ли той беше малко дете. — Обаждам ти се с добри новини. Хайде да не си разваляме хубавия момент с тези неща.

— Тези неща? Но те са животът ми.

— О, хайде, Боби.

— Слушай, Джим. Просто искам да ти кажа, че не биваше да ми пробутваш тези лайна, като не са истина. Защо направи това?

— Боб, за бога!

Боб затвори и Джим не се обади обратно.

Мина месец, без братята да се чуят. После един слънчев и ветровит ден, когато вятърът раздухваше всякакви боклуци из въздуха и хората си загръщаха палтата, Боб, връщайки се на работа от обяд, почувства облекчение при една мисъл, която и преди му беше идвала наум, но едва сега му се изясни. Обади се на Джим в службата.

— Ти си по-голям, но това не значи, че помниш, Джим. Не значи, че непременно си прав. Едно от нещата, които адвокатът по наказателни дела знае, е колко не може да се разчита на паметта.

Джим въздъхна шумно.

— Сега съжалявам, че ти казах.

— Но го стори.

— Да, така е.

— Но може и да грешиш. Тоест сигурно грешиш. Майка ми знаеше, че съм аз.

Мълчание. После тихичко:

— Аз наистина си го спомням, Боб. А мама мислеше, че си ти, защото аз направих да изглежда така. Обясних ти го вече.

Студена тръпка мина през тялото на Боб и стомахът му се сви.

Джим рече:

— Мислех си, че може би трябва да потърсиш помощ. Навремето, когато се премести тук, ходеше при тази Илейн. Харесваше ти. Тя ти помогна.

— Тя ми помогна за миналото, да.

— Трябва пак да намериш някого. Някой, който пак ще ти помогне.

— Ами ти? — попита го Боб. — Ти ходиш ли при някого? Там горе направо се беше сринал. Нямаш ли нужда от някого за миналото си?

— Всъщност не, Боб. То е минало. Не може да се поправи. Изживели сме си живота… и, честно, Боби? Не бих искал да съм безчувствен, но по някакъв начин какво значение има какво се е случило? Ти самият го каза. Всички сме стигнали дотук, така че, какво, продължаваме напред.

Боб не отговори.

— Ей, да знаеш, на Хелън ѝ липсваш — рече накрая Джим. — Трябва да наминеш през къщи някой път.

Боб не намина. Без да съобщи на брат си, опакова багажа си и се премести в друг апартамент в горния западен край на Манхатън.

* * *

Хелън имаше странното усещане, че някой я следи, сякаш някаква сянка я следваше по петите, и когато поспреше, сянката я изчакваше. Източникът на това усещане, смяташе тя, проследявайки го няколкократно, би могъл единствено да е свързан с факта, че Зак изостави майка си. Защо това ѝ се отразяваше толкова силно, или по-точно — защо то въздействаше на Джим толкова осезателно, тя не можеше да разбере.

— Хубаво е, че е с баща си, не мислиш ли?

Джим отговори:

— Разбира се, всеки трябва да има баща — но го каза с неприятен тон.

— И федералните не подадоха иск. Би трябвало наистина да си щастлив.

— А кой не е щастлив, Хелън?

— Къде изчезна Боб напоследък? — попита тя. — Търсих го на работа, но той ми отговори мъгляво, какъвто си му е стилът, и се извини, че е зает.

— С някакво глупаво момиче се е замесил май.

— Това никога не го е спирало да се отбива — добави Хелън. — Сгреши, като каза, че не трябвало да се отказва от Пам. Абсолютно нормално беше Сара да иска това да спре. Аз самата не бих се омъжила за човек, който непрекъснато говори за бившата си.

— Е, не ти се налага, нали?

— Джими, защо през цялото време си в толкова лошо настроение? — Хелън разбухваше една възглавница на леглото. — Ана и тя се скапва в някои дни.

Джим мина покрай нея за кабинета си.

— Работата ме съсипва.

Тя го последва.

— По какъв начин, Джим? Не е нужно да седиш в тази фирма. Имаме достатъчно пари. Ако изключим това, че човек, слушайки новините, ще рече, че държавата е тръгнала надолу.

— Все още имаме две деца в колежа, Хелън. А след това може би и в университет.

— Разполагаме с пари.

— Ти разполагаш с тези пари. Още от деня, в който се запознахме, отдели финансите си и не те обвинявам ни най-малко. Но не казвай, че ние имаме пари. Макар че, да, имаме ги заради това, което печеля.

— Джим, за бога. Това е важно. Ако наистина не харесваш нещата, които правиш…

Той се обърна.

— Ами, да, наистина, не харесвам работата си. И това не бива да те изненадва, Хелън. Казвал съм ти го и преди. Обличам се в снобарски костюм, за да се срещна със снобарски клиент. Фирма за лекарства, уличена, че пълни хапчетата си с отровни боклуци, иска да знае, че е наела великия Джим Бърджес. Който вече не е велик. Все едно, всичко се постига със споразумение. Но ето ме, застанал от страната на фирмата, която зарибява с бутафорни хапчета — като едното нищо и хората в Шърли Фолс. Хайде, Хелън, за бога, това не е нищо ново. Не ме ли слушаш?

Лицето ѝ пламна.

— Добре, окей. Но защо си толкова груб?

Джим поклати глава.

— Съжалявам, Хелън. О, Хелън. Господи. Съжалявам — той докосна рамото ѝ и нежно я придърпа към себе си. Тя усети как сърцето му бие, видя през остъклената врата как една катеричка прибягна по перилата на верандата, тихият звук от крачетата ѝ — бърз, познат. „Защо си толкова груб?“ Думите ѝ се сблъскаха с някакъв спомен. (Чак след месеци ѝ просветна. Дебора-дето-не-знае казва на съпруга си: „Защо се заяждаш с мен тази вечер?“)