Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (26)

3

Животът на Пам се определяше от толкова много срещи, ангажименти, партита и уговорки за забавления и игри за децата, че тя нямаше, както сподели с приятелката си Джанис, възможност да мисли. Но сега страдаше от безсъние, което ѝ предоставяше много време за размишления и това я подлудяваше. Хормони, казваше ѝ Джанис. Провери си хормоналното ниво и взимай хапчета. Пам обаче бе приела вече ужасяващо количество хормони, за да може да зачене момчетата си. Беше съвсем наясно с рисковете, които това носеше, та сега не би добавила още. Затова лежеше будна през нощта и понякога намираше в това любопитно умиротворение; тъмнината я обгръщаше топло и сякаш виолетовата завивка губеше цвят, увиваше около нея някаква успокоителна страна от нейната младост, докато съзнанието ѝ се ровеше из живота, който усещаше като изненадващо дълъг; изумителен ѝ се струваше фактът, че толкова много животи можеха да се вместят в един. Не можеше да ги назове, по-скоро ги чувстваше — футболното игрище от гимназията през есента, слабото тяло на първото ѝ гадже, невинността, която сега ѝ изглеждаше невероятна, като сексуалната невинност по някакъв начин беше най-незначителната част от нея, нямаше име, което да даде на крехките, истински и пронизващи надежди на младото момиче от провинциалния град в аграрен Масачузетс преди толкова много години, а после „Ороно“ и студентското градче в Шърли Фолс, и Боб, и Боб и отново Боб, първата изневяра (ето, невинността си бе отишла, дойде страховитата свобода на зрялата жена, да навлезеш в усложненията на всичко това!), а после новият брак и момчетата ѝ. Момчетата. Нищо не става така, както си го представяш. Съзнанието ѝ трептеше около тази проста и тревожна мисъл. Промените бяха твърде големи, детайлите — твърде отчетливи, животът — потоп от транслации от сърдечните копнежи с неясни очертания до неизменните аспекти на физическия свят — тази виолетова завивка и леко похъркващият съпруг. Понякога, за да си помогне да схване смисъла на това, си представяше как се среща с гимназиалното си гадже сега — може би в крайпътно заведение близо до старческия дом на майка ѝ, как той се навежда над бара, в очите му стаено тихо любопитство — и как му разказва. Ами, това и това, и това се случи. Няма да бъде точно като го казва. Смяташе, че нищо не може да бъде достоверно, когато е разказано. Безсилни думи, тук-там посети със сериозен тон върху необятната разстлана тъкан на един цял живот с всичките му възли и бабуни — какви ли думи би използвала, за да разгъне пред него целия си житейски опит? Че той също ще има собствени преживявания — не я интересуваше много, наясно беше. С ужас, но без задръжки, защото беше сама във виолетовата си тъмнина, разбра, че не чуждите преживелици искаше да докосне и преобърне, да оформи и погълне, а своите собствени.

Паметта ѝ се изчерпа, изтощи се.

После се опитваше да си представи майка си в старческия дом, станала на скелет, замътените, объркани очи, несъзнаващи, докато тя ѝ шепнеше „мамо, мамо“. Или обръщаше се на другата страна, придърпвайки завивката, и се мъчеше да си представи онези две (млади) майки в училище, които никога не проявяваха любезност, когато бъбреше с тях, докато чака на тротоара да иззвъни последният звънец, и защо ли? Какво имаха те против нея?

И така нататък.

Най-доброто, което можеше да прави, когато съзнанието ѝ влизаше в тази фаза, бе да чете, затова тя щракваше фенерчето си за четене и започваше книгата за Сомалия, за която стана дума на онази прекрасна вечеря, когато южнячката избухна. В началото книгата ѝ се стори скучна, но после набра сила и стана направо ужасяваща. Невероятно колко много не знаеше за живот, толкова различен от нейния собствен. Тази сутрин възнамеряваше да се обади на Боб по този повод, но тъкмо тогава откри, че работата ѝ в болницата е на приключване и изпадна в паника.

Някак си — и това сигурно имаше общо с някакви отколешни фантазии — тя си внуши, че ще стане медицинска сестра. Затова в продължение на няколко седмици разглеждаше курсове за медицински сестри, представяше си се как пълни спринцовки и взима кръв, и държи насинената ръка на някоя старица в спешното отделение, а докторите я поглеждат с уважение, виждаше се (и може би най-после щеше да разузнае възможностите на ботокса) как разговаря с млади родители, уплашени до умопобъркване, като онези майки в училище, дето се държаха резервирано с нея. Представяше си се как целеустремено минава през летящите врати на операционната и всичките ѝ жестове внушават авторитет. (Колко жалко, че вече не се изискваше от сестрите да носят бели униформи и шапчици, напоследък ги навличаха с тези демодирани одежди, разрешаваха им всякакъв вид смешни гуменки и винаги бяха с торбести панталони.) Представяше си се как прави кръвопреливане, държи клипса, подрежда редица от медикаменти.

Не ми идва наум нещо по-лошо от това, каза ѝ Джанис. Медицинските сестри бачкат като луди, на крака по дванайсет часа. Ами ако сгрешиш нещо?

Глупаво от нейна страна, но не ѝ бе дошло наум. Разбира се, че ще направи грешка. Макар че със сигурност хора по-малко интелигентни от нея ставаха медсестри, виждаше го през цялото време в болницата, преживяха дъвка с отпуснати клепачи — да, но със самочувствието на младостта. Няма с какво да замениш самочувствието на младостта.

Но всъщност онова, до което въпросът се сведе накрая след тези глупави седмици на безпокойство беше — и тук нямаше къде да мърда, дори да се запишеше на полудневно училище — че момчетата щяха да ѝ липсват. Щеше да ѝ липсва помощта за домашните им (макар че винаги се отегчаваше до смърт), щеше да ѝ липсва стоенето у дома, когато бяха болни или пък имаха почивен ден заради снега, а трябваше и да учи по време на ваканциите им. Също, за разлика от бившата си етърва Хелън, Пам имаше проблем с домашния персонал, от който би имала голяма нужда, ако щеше да се мъчи да става медицинска сестра. Тя сменяше детегледачките и икономките с невероятна бързина. Имаше склонност твърде много да се сближава с тях, а после да се разочарова, когато те се възползваха от това. Уволняваше ги с малко предизвестие, даваше им пари на ръка и клатеше глава, когато те се обиждаха от тази изненада. Не, нямаше да проработи. За успокоение тя си подстрига косата поновому, а после не хареса ъгъла, под който падаше над челото ѝ.

Обади се на Боб в службата и обясни дилемата си.

— Не знам, Боб. Може дори да не съм искала да ставам медицинска сестра. Може би само исках да уча това. Анатомия, както когато бях в колежа.

Настъпи дълга пауза и накрая той рече:

— Пам, нямам какво да кажа. Щом искаш, запиши се в курсове по анатомия.

— Чакай, Боби, ядосан ли си ми? — Пам напълно бе забравила за възможността да е сърдит. Години наред му се беше обаждала, когато си пожелае, той винаги се бе държал прилично и търпеливо я изслушваше; започна да ѝ се струва нормално да очаква това и нищо друго. Каза му: — Знаеш ли, не дойде на коледното ни тържество, а това обиди момчетата и от векове не съм ти виждала очите. И сега, като се замисля, и като съм се обадила, ами, честно казано, резервиран си напоследък. Със Сара ли се събрахте пак? Знам, че не тя ме харесваше.

— Не съм се събрал със Сара, не.

— Тогава за какво става дума? Какво съм направила?

— Зает съм просто, Пам. Много неща се случват напоследък.

— Поне това ми кажи — Закари още ли е при баща си? Какво стана с обвиненията?

— Главният прокурор на САЩ не ги внесе изобщо.

— Значи, за нищо избяга.

— Не съм убеден, че да живее с баща си е нищо.

— Добре, така е. Как е Сюзан?

— Тя си е Сюзан.

— Боб, исках да ти разкажа за тази книга, която щях да чета, от една сомалийска писателка. Защото вече я прочетох или поне по-голямата ѝ част, и някак си ме разтревожи.

— Разкажи ми за книгата, Пам. След това, след няколко минути имам среща. Имаме тук един млад адвокат, който се нуждае от напътствия.

— Добре, добре. И аз си имам работа. Но писателката много точно описва как в Сомалия да си жена е направо лудост. Ако родиш извънбрачно дете, животът ти е свършил. Искам да кажа, наистина свършил. Можеш да си умреш на улицата. Никой не го е грижа. И другите неща, господи боже мой, взимат тези петгодишни деца и направо ги нарязват, Боб, после ги зашиват обратно. Момичетата едва могат да се изпишкат. Слушай само — учат ги, че ако чуят момиче да пишка твърде силно, трябва да му се подиграват.

— Пам, направо ми призлява.

— И на мен. Та да ти кажа, добре, и да искаш да уважаваш начина им на живот, как би могъл да уважаваш това? Разбира се, в медицинските среди има спорове, защото някои от тези жени искат да ги зашиват обратно, след като родят, а на западните лекари това хич не им се нрави. Честно казано, Боб, луда работа. Жената, която е написала тази книга — не мога да ѝ произнеса името, — срещу нея е отправена смъртна заплаха, няма изненада тук, след като е казала истината. Защо не продумваш?

— Защото, преди всичко, Пам, откога тази нова позиция? Мислех, че си загрижена за тях, за паразитите им, за травмите…

— Пак съм…

— Не, не си. Тази книга е мечтата на консервативната десница. Не го ли разбираш? Изобщо четеш ли някога вестници още? И второ, аз видях с очите си някои от тези тъй наречени луди в съдебната зала на делото на Зак. И представи си само, Пам. Те не са луди. Те са изнемощели. И до голяма степен са изтощени от хора като теб, дето четат за най-взривоопасните аспекти от културата им в някой литературен клуб, а после ги намразват, защото дълбоко в себе си това е, което ние, невежите, дребнави американци наистина искаме, след като кулите паднаха. Да имаме разрешение да ги мразим.

— О, за бога — сряза го Пам. — Не мога да повярвам. Момчетата Бърджес. Адвокати по защитата на целия скапан свят.

* * *

Новият апартамент на Боб беше във висока сграда с портиер. Никога преди не беше имал портиер, нито пък беше живял в подобна голяма сграда и той веднага разбра, че точно това е трябвало да направи. Асансьорите се изпълваха с деца и детски колички, и кучета и старци, и с мъже в костюми, и жени с делови куфарчета, косите им още влажни сутрин. Все едно се беше преместил в нов град. Живееше на осемнайсетия етаж срещу апартамента на една възрастна двойка, Рода и Мъри, които го приветстваха с питие за добре дошъл през първата седмица.

— На най-хубавия етаж сме — рече Мъри, носеше очила с дебели стъкла и бастун, който размахваше из хола. — Аз спя до обяд, но Рода става всяка сутрин в шест и мели онова кафе, което може да събуди и мъртвите. Имаш ли деца? Разведен? Голяма работа, и Рода е разведена, хванах я преди трийсет години, сега всеки втори е разведен.

— Не се коси — вметна Рода по повод нямането на деца. Тя напълни чашата му с вино (първата, която щеше да изпие от седмици насам). — Моите деца са като таралеж в гащите. Обичам ги, но луди ме правят. Имам само това кашу, кой знае откога е.

— Седни, Рода. Той ще си хапне кашуто и ще ти бъде благодарен — Мъри се бе настанил в един огромен стол, бастунът му грижливо оставен на пода до него. Той вдигна собствената си чаша към Боб.

Рода се тръшна на дивана.

— Запозна ли се с двойката в края на коридора? Едно от момченцата страда от това, хайде де, как се казваше? — тя щракна с пръсти. — Е, онова, дето задържа развитието на гръбначния стълб. Майката е светица, има прекрасен съпруг. Бърджес ли? Имаш ли някаква връзка с Джим Бърджес? Наистина? О, какъв процес беше! Виновно беше, копелето, ама какъв процес само, обожавахме да го гледаме.

Щом се върна в апартамента си, позвъни на Джим.

— Знаех, че си се преместил — рече той.

— Знаеше ли?

— Естествено, че знаех. Минах край апартамента ти и на прозорците имаше пердета, мястото действително изглеждаше обитаемо, та се досетих, че си вдигнал гълъбите. Възложих на един от служебните следователи да открие новия ти адрес. И как така номерът ти е все още извън указателя? Всеки път, когато се обадеше и излезеше надпис „неизвестен“, знаехме, че си ти. За какво е това сега?

За да престане да е Бърджес. По времето на делото Уоли Пакър Пам се беше оплакала, че ѝ е писнало да ѝ се обаждат и да я питат дали има някаква връзка с Джим Бърджес.

Сега Боб му каза:

— Така го искам.

— Хелън ти е обидена. Не се обаждаш. И се премести, без да споменеш дума. Ще трябва да се оправдаеш, че страдаш по някаква жена, аз така ѝ казах.

— Защо не ѝ каза истината?

Мълчание. После:

— Коя е истината? Не знам каква е истината и защо си се преместил, Куче мръсно.

— Защото ме разстрои, Джим. Господи. Разказа ли ѝ за това?

— Не още — Джим въздъхна силно в слушалката. — Боже мой. Чувал ли си се със Сюзан напоследък? Звучи ми много самотна.

— Естествено, че ще е самотна. Смятам да я поканя при мен на гости.

— Наистина ли? Сюзан не е идвала в Ню Йорк през живота си. Ами, добре, забавлявайте се. Ние заминаваме за Аризона да видим Лари.

— Тогава ще почакам, докато се върнете — Боб затвори. В идеята, че брат му го е проследил, имаше толкова много изненадваща, мигновена и болезнена сладост, но тя бе помрачена от тона му. Боб седеше на дивана и се взираше през прозореца към реката; виждаше малки платноходи, които се движеха, и по-големи лодки зад тях. Той нямаше спомени за живота си, без Джим да е светлото ядро в центъра му.