Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (3)

2

Сюзан Олсън живееше в тясна триетажна къща недалеч от града. След развода си преди седем години даваше стаите на най-горния етаж под наем на една възрастна жена — г-жа Дринкуотър, която напоследък все по-рядко влизаше и излизаше, никога не се оплакваше за музиката, дето идваше от стаята на Зак, и винаги плащаше наема си навреме. Вечерта преди Зак да се предаде в полицията, Сюзан трябваше да се изкачи по стълбите, да почука на вратата на жената и да ѝ обясни какво се е случило. Г-жа Дринкуотър прояви изненадващ оптимизъм.

— Боже, боже — рече и седна на стола до малкото си бюро. Носеше розов найлонов пеньоар и чорапите ѝ бяха навити до над коляното; сивата ѝ коса беше вдигната нагоре, но голяма част се бе измъкнала. По този начин изглеждаше, когато не беше облечена за излизане навън, т.е. през по-голямата част от времето. Беше слаба като вейка.

— Трябва да ви кажа — започна Сюзан и седна на леглото, — защото след утрешния ден репортерите може да ви разпитват какво представлява той.

Старата жена бавно поклати глава.

— Ами, тих е — и погледна към Сюзан. Очилата ѝ бяха огромни, трифокални и където и да се насочеха очите ѝ, човек никога не можеше да се вгледа директно в тях; те просто се размиваха. — Никога не е бил груб с мен — добави.

— Не мога да ви наредя какво да говорите.

— Добре е, че брат ти идва. Онзи известният ли ще е?

— Не. Известният е на почивка с жена си.

Последва дълго мълчание. Г-жа Дринкуотър попита:

— А бащата на Закари? Знае ли?

— Писах му имейл.

— Той все още ли живее в… Швеция?

Сюзан кимна.

Г-жа Дринкуотър погледна към малкото си бюро, после към стената над него.

— Какво ли е да живееш в Швеция.

— Надявам се да спите добре. Съжалявам за това.

— Аз пък се надявам ти да спиш, скъпа. Имаш ли си хапчета?

— Не ги взимам.

— Разбирам.

Сюзан се изправи, прекара ръка през късата си коса, огледа се така, сякаш се предполагаше да направи нещо, но не можеше да си спомни какво.

— Лека нощ, скъпа — рече г-жа Дринкуотър.

Сюзан слезе един етаж надолу и леко почука на вратата на Зак. Той лежеше на леглото с огромни слушалки на ушите. Тя потупа собственото си ухо, за да му покаже, че трябва да ги свали. Лаптопът му беше до него на леглото.

— Страх ли те е? — попита.

Той кимна.

Стаята беше почти тъмна. Само една малка светлинка светеше над рафта, на който бяха струпани купчини списания. Отдолу стояха пръснати няколко книги. Щорите бяха спуснати и на стените, боядисани в черно преди няколко години — Сюзан се бе върнала от работа един ден и ги бе намерила така — нямаше закачени постери или снимки.

— Чу ли се с баща ти?

— Не — гласът му беше дрезгав и дълбок.

— Помолих го да ти прати имейл.

— Не искам да го молиш.

— Но той ти е баща.

— Не трябва да ми пише, защото ти си го помолила.

След дълга пауза тя добави:

— Опитай се да поспиш.

 

 

На другия ден по обед тя му направи доматена супа от кутия и препечен сандвич със сирене. Той наведе ниско глава над купичката и изяде половината сандвич с тънките си пръсти, после побутна обратно чинията. Когато я погледна с тъмните си очи, за миг го видя какъвто бе едно време като малко дете, преди социалната му непохватност да се разкрие изцяло, преди неспособността му въобще да спортува да се превърне в непреодолима пречка, преди носът му да се преобрази в острия нос на голям човек и веждите му в една тъмна права линия, обратно във времето, когато изглеждаше срамежливо и изключително послушно малко момче. Придирчиво в яденето — винаги.

— Иди си вземи душ — поръча тя. — И си облечи хубави дрехи.

— Какво значи хубави дрехи — попита той.

— Риза с яка. И без джинси.

— Без джинси? — това дойде не с ропот, а с безпокойство.

— Е, добре, джинси без дупки.

Сюзан вдигна телефона и се обади в полицейското. Началникът О’Хеър беше там. Три пъти трябваше да си даде името, преди да ѝ позволят да говори с него. Беше си написала какво ще каже. Устата ѝ бе пресъхнала, устните ѝ лепнеха една за друга и трябваше да ги движи повече, та да може да изкара звук.

— Всеки момент — завърши и вдигна поглед от листа от тетрадка, на който беше писала. — Просто чакам Боб.

Представяше си как едрата ръка на Гери държи телефона, лицето му — безизразно. Доста килограми беше наддал през годините. Понякога, не често, влизаше в магазинчето за очила в мола отвъд реката, където тя работеше, и чакаше, докато оправят очилата на жена му. Кимваше ѝ. Не беше нито приятен, нито неприятен; точно така и беше очаквала.

— Ъхъ. Сюзан. Ето как аз виждам нещата — ситуацията е сложна тук — гласът му по телефона беше уморен, професионален. — След като вече знаем кой е извършителят, би било нарушение, ако не пратя някой за него. Силен е медийният интерес в случая.

— Гери — рече тя. — За бога. Моля те не изпращай полицейска кола. Моля те не го прави.

— Виж какво мисля. Мисля, че този разговор не сме го провели. Стари приятели. Това сме ние. Убеден съм, че скоро ще те видя. Преди края на деня. Това е.

— Благодаря — прошепна тя.

* * *

Боб се чувстваше удобно в колата на брат си, усещаше я стабилна под себе си. През прозореца виждаше табели за пазарски аутлети или пък езера, но най-вече това бяха дърветата на Кънектикът, идващи все по-близо, после профучаващи край него, накрая изчезнали от полезрението. Трафикът се движеше бързо, с изявено чувство за общност, сякаш всички шофьори бяха наематели в тази бързо движеща се напред структура. Образът на Есмералда изникна в съзнанието му. „Страх ме е“, беше му казала, застанала до входа по морав анцуг, кичурите на русата ѝ коса развени от вятъра. Имаше гърлен глас, който не беше чувал преди — никога не бе разговаряла с него. Без грим изглеждаше много по-млада; скулите ѝ бяха бледи, зелените ѝ очи, оградени с червени кръгове, бяха големи и озадачени. Но ноктите ѝ бяха изгризани и това му скъса сърцето. Помисли си: почти би могла да ми е дъщеря. Боб бе живял години със сянката на своите несъществуващи деца, които заставаха до рамото му. В по-ранен етап от живота му това можеше да е дете от игрището, край което минаваше, с жълта коса (като него навремето), дето колебливо играеше на дама. По-късно тийнейджър — момче или момиче, случвало се беше и с двете — на тротоара, смеещ се с приятели, или напоследък някой студент по право на стаж в кантората му, които изведнъж можеха да го погледнат така, че Боб да си помисли: това можеше да е моето дете.

Попита я има ли роднини наблизо.

Родители в Бенсънхърст, които стопанисваха жилищни кооперации. Поклати глава, не беше близка с тях. Но работеше като помощник в юридическа кантора в Манхатън, макар че как щеше да работи, като се чувстваше тъй… и завъртя пръсти край ухото си. Устните ѝ бяха много бледи. Работата ще помогне, каза ѝ той. Изненадващо много.

— Нали няма винаги да се чувствам по този начин? — попита тя.

— О, не. Не. — (Но той знаеше: разпадането на един брак е ненормален период.) — Ще се оправиш, каза ѝ. Каза ѝ го много пъти, докато треперещото кученце душеше земята; тя го беше попитала много пъти. Каза, че може да загуби работата си; една жена се връщаше от отпуск по майчинство, а офисът е много малък. Той ѝ даде името на правната фирма на Джим; голяма е, често наемаха хора, не биваше да се безпокои. — Животът си следва свои пътища — успокои я той. Но наистина ли мислите така, бе попита тя и той бе повторил, че, да, вярва в това.

Оцветените в розов нюанс сгради на Хартфорд отминаха и Боб трябваше да намали и да се съсредоточи. Трафикът се усилваше. Задмина камион, друг камион го задмина. И накрая, когато влезе в Масачузетс, мислите му, сякаш само бяха чакали, се обърнаха към Пам. Пам, бившата му съпруга, жената, която обичаше най-много, чийто интелект и любопитство можеха да се сравняват само със собствената ѝ убеденост, че е лишена от тях. Пам, която беше срещнал, докато пресичаше студентското градче на Университета в Мейн преди повече от трийсет години. Беше родом от Масачузетс, единствено дете на възрастни родители, които, докато дойде време той за пръв път да ги поздрави на дипломирането ѝ, вече изглеждаха изтощени от хаотичността на дъщеря си. Майката обаче беше още жива, прикована към леглото в старчески дом недалеч от това отклонение тук, вече в невъзможност да познае нито Пам, нито Боб, ако евентуално той решеше да я посети, както бе правил в миналото. Пам, с пищна фигура, когато беше млада, емоционална, объркана, винаги готова да се смее, винаги скачаща от едно ентусиазирано начинание към друго. Кой би могъл да каже какви страсти я движеха? Помнеше как една вечер, след като се преместиха в Ню Йорк, пияна и смееща се, тя клекна да се изпишка между две коли, паркирани в Уест Вилидж. За женското движение — юмрук във въздуха. Еднакви права на пикаене! Пам, която можеше да псува като хамалин. Любимата му Пам.

А сега, като видя табелата за Стърбридж, съзнанието му се насочи към баба му, която обичаше да разказва истории за това как английските му прадеди пристигнали тук преди шест поколения. Боб седеше в детското си столче: „Разкажи ми онази за индианците.“ О, имало скалпиране и едно малко момиченце било отвлечено, закарано в Канада и брат ѝ, макар да му трябвали години, отишъл и я спасил, върнал я обратно в крайбрежния им град. По онова време, разказваше баба му, жените правели сапун от пепел. Използвали за ухобол корени от маргарита. Един ден баба му разказа как принуждавали крадците да обикалят града. Разправяше, че ако някой открадне риба, трябвало с рибата в ръка да върви и да вика: „Откраднах тази риба и сега съжалявам.“ През това време градският глашатай го следвал и биел барабана.

Интересът на Боб към корените му секна след тази история. Принуден да обикаля града и да вика: „Откраднах тази риба и сега съжалявам!“

Не. Край.

 

 

Началото на Ню Хампшир с магазина му за алкохол точно след отбивката, с есенните облаци, разпрострени зад него. Ню Хампшир с неговото архаично законодателство за стотици хора, но все още с надписа „ЖИВЕЙ СВОБОДЕН ИЛИ УМРИ“ на регистрационните табели на колите. Трафикът беше тежък; хората се отделяха на кръговото, за да се отправят към зеленината на Белите планини. Той спря да си вземе кафе и да се обади на сестра си.

— Къде си? — попита тя. — Направо откачам. Не мога да повярвам, че толкова закъсня, но всъщност — мога.

— Ой, Сюзан. Скоро пристигам.

Слънцето вече клонеше към залез. Обратно в колата, той подмина Портсмът, напудрен вече от години, като повечето от тия крайбрежни градчета; цялото това градско оживление, започнало в края на седемдесетте, когато им върнаха калдъръма по улиците и им възстановиха старите къщи, улични лампи от едно време и купища магазини за свещи. Но Боб го помнеше, когато все още си беше Портсмът, уморен морски град, и дълбоко в себе си усети носталгичен трепет, припомняйки си непретенциозните, осеяни с дупки улици, големите витрини на универсалните магазини, които отдавна не съществуваха, където аранжировката сякаш се подменяше единствено от лято на зима, манекените — застинали в жест, където от счупената китка се провесваше дамска чанта, женският, с дупки вместо очи, застанал до щастливия, също безок мъжки, в краката му градински маркуч — те наистина се усмихваха, онези манекени. Боб си спомняше всичко това, защото двамата с Пам бяха спрели тук на път за Бостън с автобуса Грейхаунд и Пам се кипреше в замятаща се около ханша ѝ пола.

Преди милион години.

„Стой в настоящето“, би казала Илейн, и ето сега той се беше запътил към непривлекателната Сюзан. Семейството си е семейство и Джими му липсваше. Отколешната вътрешна бобщина на Боб се беше върнала.

* * *

Седяха на циментовата пейка в преддверието на полицейския участък в Шърли Фолс. Гери О’Хеър му беше кимнал с глава, сякаш вчера се бяха срещали — макар всъщност да бяха минали години — и бе отвел Зак зад вратата, която водеше към стаята за разпити. Един служител им донесе кафе в хартиени чаши; те му благодариха, предпазливо придържайки чашите.

— Зак има ли приятели? — попита той Сюзан, когато останаха насаме. Зададе въпроса тихо. Бяха изминали повече от пет години, откакто бе идвал в Шърли Фолс, и при вида на племенника си — висок, кльощав, с посивяло от страх лице — се стресна. А също и на Сюзан. Беше слаба, късата ѝ чуплива коса — предимно сива вече; видя му се изумително неженствена. Загрубелите ѝ черти я състаряваха много повече, отколкото бе очаквал, та не можеше да повярва, че са на едни години. (Близнаци!)

— Не знам — отговори тя. — Той зарежда рафтовете в „Уолмарт“. Понякога — много рядко — отива с колата до Уест Анет, за да се види с едно момче, с което работят заедно. Но никой не идва вкъщи. — После добави: — Смятах, че ще те пуснат вътре с него.

— Не съм регистриран да практикувам тук, Сюзан. Вече говорихме за това — Боб погледна над рамо. — Кога построиха това? — Старият полицейски участък се помещаваше в градския съвет, голяма ширнала се сграда в дъното на парка, и Боб си я помнеше като просторна; влизаш вътре и там зад едно бюро седяха полицаите. Това тук не беше същото. Имаше малко преддверие с изглед към два тъмни прозореца и човек трябваше да натисне нещо като звънец, за да повика някого, тъй че да може дори само да прекрачи прага. Той се почувства виновен още щом се озова там.

— Преди пет години може би — вяло отвърна тя. — Не знам.

— Защо им беше нов участък? Щатът губи населението си, всеки ден все повече обеднява, а пък все строи нови училища и обществени сгради.

— Боб, не се интересувам. Честно. От твоите наблюдения за Мейн. Освен това населението на този град се увеличава… — Сюзан понижи глас до шепот. — Заради тях.

Боб изпи кафето си. Не струваше, но той не беше придирчив много по отношение на кафето или виното — за разлика от мнозина в наши дни.

— Кажи, че го смяташ за глупава шега и че ще имаш адвокат в понеделник. Може да се опитат да те накарат да изплюеш нещо повече, но недей — беше казал същото и на Закари. И Закари, толкова по-висок от последния път, когато го видя, толкова кльощав, толкова уплашен, само го беше изгледал.

— Някаква идея защо го е направил? — Боб се помъчи да зададе въпроса внимателно.

— Никаква — каза Сюзан и след малко добави: — Мислех си, че ти можеш да го попиташ.

Това го разтревожи. Не знаеше как да се държи с хлапетата. Някои негови приятели имаха деца, които обожаваше, а към децата на Джим изпитваше истинска любов, но като нямаш свои, различен си от останалите. Не виждаше как би могъл да го обясни на Сюзан.

— Зак поддържа ли връзка с баща си? — попита той.

— Разменят имейли. Понякога Зак изглежда… ами, не щастлив, ами по-малко нещастен и смятам, че има връзка с това, което Стив му е писал, но той отказва да разговаря за това с мен. Двамата със Стив не сме говорили, откакто ме напусна. — Страните на Сюзан порозовяха. — В други моменти пък Зак изглежда наистина потиснат и си мисля, че и това е свързано със Стив, но не знам, Боб, повярвай. — Тя притисна ноздрите си, подсмръкна силно.

— Хей, не изпадай в паника — той се огледа за хартиена салфетка или носна кърпа, но нямаше. — Знаеш какво би казал Джими, нали? Би казал, че в бейзбола не се плаче.

Сюзан прошепна:

— За какво говориш, за бога?

— Онзи филм, дето направиха за женския бейзбол. Страхотна реплика.

Тя се наведе напред, за да постави чашата с кафето на пода под пейката.

— Ако играеш бейзбол. Синът ми е там вътре, за да го арестуват.

Отвори се метална врата, затвори се с трясък. Един полицай, нисък, с тук-там разпръснати бенки на младото си лице, влезе в преддверието.

— Всичко е уредено, хора. Транспортират го към затвора. Можете да го последвате там. Ще го регистрират и ще повикат съдия-следователя за гаранцията, после ще можете да си го вземете обратно вкъщи.

— Благодаря — казаха близнаците едновременно.

Късната следобедна светлина избледняваше и градът изглеждаше оцветен в сивкав сумрак, мрачен. Те караха след полицейската кола и едва различаваха главата на Закари на задната седалка. Насочваха се към моста, който водеше до окръжния затвор.

— Защо няма хора? — попита Боб. — Събота следобед, а градът е умрял.

— Умрял е от години — Сюзан караше приведена напред.

Боб зърна в една от преките тъмнокож мъж, който вървеше бавно, с ръце в джобовете на разтвореното си палто, сякаш твърде голямо за него. Под него носеше дълга до петите бяла роба. На главата си имаше платнена квадратна шапка.

— Хей — отрони той.

— Какво? — Тя го изгледа остро.

— Този от тях ли е?

— От тях? Ти да не си олигофрен? Толкова години живееш в Ню Йорк. Не си ли виждал негър?

— Сюзан, успокой се.

— Да се успокоя. Виж, за това не бях помисляла. Благодаря — тя паркира на свободното място близо до полицейската патрулка, която бе отбила в големия паркинг зад затвора. За миг зърнаха Закари в белезници. Той сякаш залитна към колата, пристъпвайки навън, после служителят го насочи към сградата.

— Точно зад теб сме, мой човек — извика Боб, като отвори вратата. — Следваме те.

— Боб, престани — рече Сюзан.

— Следваме те — извика отново.

Двамата пак седнаха в малко преддверие. Само веднъж един мъж в тъмносиньо облекло се появи, за да им каже, че в момента регистрират Зак, взимат му отпечатъци, че са позвънили на съдия-следователя за гаранцията. Може да отнеме време, докато дойде, рече човекът. Колко? Не можеше да каже. И така — брат и сестра седяха. Имаше банкомат и автомат за закуски. И отново затъмнените стъкла.

— Наблюдават ли ни? — прошепна Сюзан.

— Вероятно.

Седяха, облечени в палтата си, и гледаха право напред. Накрая Боб прошепна:

— Какво друго прави Зак, освен че зарежда щандове?

— Искаш да питаш дали обикаля наоколо и ограбва хората ли? Дали е пристрастен към детското порно ли? Не, Боб. Той е… просто си е Зак.

Той заопипва палтото си.

— Мислиш ли, че има някаква връзка със скинари? Организация за расово превъзходство на белите, нещо такова?

Сюзан го изгледа изненадано и присви очи.

— Не — и добави с по-мек глас: — Не мисля, че има истински връзки с когото и да е било. Но той не е такъв, Боб.

— Просто питам. Нещата ще се наредят. Може да се наложи да извършва общественополезен труд. Да се включи в клас по преквалификация.

— Мислиш ли, че е още в белезници? Ужасно беше.

— Знам — каза той и споменът за съседа му с белезници, когото водеха по улицата, сякаш остана далеч в миналото. Дори сутрешният му разговор с Есмералда изглеждаше нереален, толкова далечен беше. — Зак не е в белезници вече. Това е просто процедура. Да го ескортират дотук.

Сюзан прошепна:

— Някои от местните свещеници настояват за митинг.

— Митинг? За това? — Боб потърка длани в бедрата си. — Ой!

— Не може ли да не казваш „ой“? — гневно прошепна тя. — Защо го казваш?

— Защото, Сюзан, от двайсет години работя за „Правна помощ“ и много евреи работят там, мнозина от тях употребяват „ой“ и аз също почнах като тях.

— Ами, звучи престорено. Ти не си евреин, Боб. По-бял не може и да бъдеш.

— Знам — съгласи се той.

Седяха мълчаливи. Най-сетне Боб се обади:

— Кога ще бъде този митинг?

— Нямам представа.

Той сведе глава, затвори очите си.

След няколко минути Сюзан попита:

— Молиш ли се, или си умрял?

Боб отвори очи.

— Помниш ли как заведохме Зак и децата на Джим в Стърбридж Вилидж, когато бяха малки? Ония самодоволни мазни жени, които ни развеждаха наоколо с онези ми ти глупави шапки, дето покриваха главите им. Аз съм самоненавистен пуритан.

— Ти си самоненавистен перко — отвърна тя. Беше развълнувана, проточваше врат да надникне през затъмнените стъкла на входа. — Защо се бавят толкова?

Да, бавеха се много. Те седяха там почти три часа. Боб излезе навън, за да пуши. Небето бе притъмняло. Докато се появи съдия-следователят, умората му беше видна, все едно беше голямо мокро палто, с което се е загърнал. Сюзан плати двестате долара в банкноти от по двайсет и Зак се появи на вратата с бяло като хартия лице.

Докато се приготвяха да излязат, един униформен ги предупреди:

— Вън има фотограф.

— Как е възможно? — попита Сюзан и тревогата вибрираше в гласа ѝ.

— Не сдавай багажа. Давай, хлапе. — Боб побутна Зак към вратата. — Чичо ти Джим обожава фотографите. Ще ти завиди, ако поемеш ролята на семейния медиен герой.

И Зак, може би защото му се стори смешно или защото напрежението от деня беше към края си — все едно, момчето се усмихна на Боб, докато пристъпваше прага. Внезапна светкавица ги посрещна в хладния въздух навън.