Елизабет Страут
Момчетата Бърджес (13)

4

Кантората на Джим се намираше в сграда в центъра на Манхатън. Мерките за охрана изискваха Боб да си даде шофьорската книжка на гишето във фоайето, където изчака търпеливо, докато му изготвят временна карта за самоличност. Отне известно време, тъй като първо трябваше да уведомят за това в офиса и да получат от тях разрешение да го пуснат. Той подаде картата си на униформения, застанал до поредица от въртящи се прегради, който я поднесе към една решетка и мигащите червени светлинки станаха зелени. На четиринайсетия етаж големи панели от стъклената стена се отвориха и един млад мъж със сериозен вид натисна някакво копче вътре. Появи се млада жена, за да го отведе в офиса на Джим.

— На човек май му секва ентусиазмът да намине при теб — рече Боб, след като жената се оттегли и той се озова изправен пред две снимки на Хелън и децата.

— Това е целта, Глупи — Джим бутна настрана листа, който преглеждаше, и си свали очилата за четене. — Как беше зъболекарят? Малко разлигавен ми се струваш.

— Поисках допълнително новокаин, защото, като бяхме деца, май не ни разрешаваха — Боб седеше на ръба на стола, поставен до бюрото на Джим, и раницата му се показваше зад него. — Днес машинката направо ме разтресе целия и си помислих, чакай, вече съм възрастен. Та поисках още.

— Изумително — Джим си оправи вратовръзката, изпъна врат.

— Да, беше изумително. Ако си на мое място.

— Но не съм, слава богу. Окей, значи след две седмици е, дай да го планираме. Че съм зает.

— Сюзан иска да знае дали ще отседнем при нея.

Джим отвори чекмеджето на бюрото.

— Аз не спя по диваните. Още по-малко пък по овъргаляни в кучешки косми дивани в къща, където термостатът е нагласен на десет градуса и на горния етаж живее смахната старица, дето цял ден прекарва по нощница. Но ти се наслаждавай. Двамата със Сюзан сте гъсти напоследък. Убеден съм, че има предостатъчно пиене из къщата. Ще ти е много удобничко — затвори чекмеджето и се пресегна за листа, който четеше преди. Сложи си пак очилата.

Боб се огледа из стаята и каза:

— Знам, че знаеш, че сарказмът е оръжието на слабите.

Джим не отместваше очи от листа, накрая се обърна към брат си. Бавно изрече:

— Боби Бърджес — на устата му играеше едва забележима усмивка, — Кралят на задълбочеността.

Боб смъкна раницата от гърба си.

— Чуй, по-зле ли си от обикновено, или пък през цялото време си бил такъв пълен олигофрен? Сериозно. — Стана и отиде да се настани на ниския тесен диван, поставен покрай стената на офиса. — По-зле си. Хелън забелязала ли го е? Мисля, че да.

Джим пусна химикалката. Хвана се за подлакътниците на стола и се отпусна назад, загледан през прозореца. Лицето му загуби строгостта си. Продума:

— Хелън — после въздъхна и се наведе напред с лакти върху бюрото. — Хелън смята, че съм луд да ходя там горе. Да се замесвам в това. Но дълго разсъждавах и наистина има смисъл — Джим погледна брат си и каза, изведнъж много сериозен: — Виж, още ме знаят там, така изглежда. Още ме харесват май. Не съм имал вземане-даване с щата от много време. И ето, сега се завръщам. И се връщам да им кажа — хей, момчета, ето ви един щат, чието население все повече остарява и обеднява и производството го напуска, до голяма степен вече е го е напуснало. Ще им кажа, че дееспособността на обществото зависи от новото и каква хубава работа е свършил Шърли Фолс, като е приветствал новото, дайте да продължаваме така.

Истината е, Боб, че те имат нужда от тези имигранти. Мейн отдавна губи младите си хора — ние двамата сме чудесен пример за това. И истина е също, че е тъжно. Преди дори Зак да се набута в тази бъркотия, всеки ден чета онлайн „Шърли Фолс Джърнъл“ и, повярвай, Мейн просто умира. На изкуствено дишане е. Ужасна работа. Децата напускат, за да отидат в колеж, и после не се връщат, а и защо ли? Там няма нищо за тях. Онези, които остават, и за тях няма нищо. Кой ще се погрижи за всичките тия бели старци? Откъде ще дойде новият бизнес?

Боб седеше на тясното диванче. В далечината дочуваше виенето на пожарникарска сирена и слабото бибипкане на клаксони от улицата много етажи по-долу. Обади се:

— Нямах идея, че все още обичаш Мейн.

— Мразя Мейн.

Пожарникарската сирена се усили и после отшумя. Боб се огледа из офиса — растение с мижави листа, които се разпръскваха като малък фонтан, маслена картина със запетайки от синя и зелена боя. Погледна обратно към брат си.

— Всеки ден си чел „Шърли Фолс Джърнъл“? Откога?

— Отдавна. Некролозите са много затрогващи.

— Исусе, ти говориш сериозно.

— Абсолютно. И за да отговоря на въпроса ти, ще отседна в новия хотел горе на реката. Ако не оставаш при Сюзан, вземи си стая. Няма да деля пространство с лунатик.

Боб се взря в терасата на близката сграда, където растяха дървета с все още златни листа и само някои от клоните бяха оголени.

— Ще доведем Зак тук долу — рече. — Чудя се дали някога е виждал дървета, които растат върху сградите.

— Прави каквото искаш с момчето. Не че си успял дори един разговор да проведеш с него досега.

— Чакай само да го видиш — отвърна Боб. — Той направо е, не знам — безследно изчезнал или нещо такова.

— С нетърпение очаквам да го видя — рече Джим — и това е саркастична забележка.

Боб кимна и търпеливо скръсти ръце в скута си.

Брат му се изтегна на стола и каза:

— Най-голямата сомалийска общност в тази страна е в Минеаполис. Явно става голяма бъркотия в баните на общинския колеж там заради мюсюлманите, които си мият краката преди молитва. Та затова сега инсталират нови мивки за миене на крака. Някои от русото население там действително заслужават да се разстрелят, разбира се, но като общо наистина хората в Минесота са направо страхотни. Та по тази причина, си мисля, сомалийците стоят там. Доста интересно, нали?

— Да, интересно е — съгласи се Боб. — На няколко пъти разговарях по телефона с Маргарет Еставер. Тя се занимава с това.

— Разговаря с нея? — Джим сякаш се изненада.

— Харесва ми. Действа ми успокояващо някак си. Все тая звучи…

— Би ли спрял да казваш „все тая“. Това те… — Джим се наклони напред и махна с ръка — … някак те принизява, не знам. Кара те да звучиш като провинциалист.

Боб усети как страните му загряха. Изчака дълго, преди да заговори.

— Все едно — рече тихичко, загледан в ръцете си, — струва ми се, че най-големият проблем там горе е, че повечето сомали не говорят английски. Малцината, които говорят, се оказват в крайна сметка посредниците между града и собственото им население и това невинаги са по-старите, които в тяхната култура са онези, дето взимат решенията. Освен това има огромна разлика между етническите сомали — те обръщат страхотно внимание на това от кой клан произхождаш — и банту, които започнаха да се появяват в Шърли Фолс; в Сомалия тях ги гледат с пренебрежение. Така че едва ли тук едните си другаруват с другите.

— Чуй се само — рече Джим.

— И, съгласен съм — продължи Боб, — Мейн наистина има нужда от тях. Но тези имигранти — вторични имигранти между другото, в случая те идват от първото място на пристигане, затова са и загубили първоначалната федерална издръжка — не искат работа, която е свързана с храна, защото стоят далеч от алкохола и свинското, и всяко нещо, което съдържа желатин. Вероятно важи и за тютюна. Жената, която ми продаде цигарите и бутилката вино в магазина до Сюзан, е била сомалийка, както по-късно се досетих, макар да не беше забрадена, та тя побутна торбата напред, за да си опаковам сам нещата, все едно я бяха накарали да пипне лайна. А и те не могат да се кандидатират за повечето работни места, докато не научат английски. Мнозина са неграмотни — хей, чуй това, — дори не са имали свой писмен език до 1972 г., можеш ли да си представиш?! И ако са прекарали години по бежанските лагери, което наистина са сторили, било е трудно, ако не и невъзможно да получат каквото и да било образование там.

— Ще спреш ли? — прекъсна го Джим. — Направо ме убиваш. Седиш тук и ми представяш фрагменти от факти. А да не говорим, че така или иначе в Шърли Фолс няма работа. Обикновено мигриращото население се движи заради работните места.

— Смятам, че те са дошли тук, за да бъдат в безопасност. Разказвам ти всичко това за речта ти. Ужасни, ужасни неща са преживели, все едно дали те убива или не, трябва да ги знаеш, ако възнамеряваш да говориш. Ужасни неща в Сомалия и после, докато са чакали в лагерите. Така че, да знаеш, имай го предвид.

— Какво още?

— Нали току-що ме караше да спра?

— Е, сега пък те моля да не спираш — Джим се вгледа за миг в тавана, сякаш трябваше да овладее някакво огромно раздразнение. — Но се надявам, че източниците ти са акуратни. Вече не държа речи и не ми се нрави мисълта да се излагам. Може и да не знаеш този факт за мен, но не съм от типа хора, които се излагат.

Боб кимна.

— Тогава трябва да знаеш, че мнозина от гражданите на Шърли Фолс мислят, че на сомалийците им раздават ваучери за коли — не е вярно. Че просто изсмукват социалните фондове — донякъде е вярно. И за сомалийците е невъзпитано, ако ги гледаш право в очите, затова нашите хора — и сестра ни е абсолютен пример за това — смятат, че са арогантни или пък потайни. Те използват бартер и ние не харесваме това. Местните очакват от тях да проявяват благодарност, а те не дават такъв вид. Разбира се, имало е инциденти в училище. Часовете по физическо възпитание са проблем. Момичетата не искат да се събличат, пък и не се предполага да носят гимнастически шорти. Нали разбираш, работи се по тези въпроси. Комитети за това, за онова.

Джим вдигна ръце.

— Направи ми услуга и напиши тия неща. Прати ми ги по имейл. Все ще измисля нещо „оздравяващо“ да кажа. Сега си върви. Имам работа.

— Каква точно работа? — Боб се огледа и накрая стана. — Твърдеше, че ти е писнала тази работа. Кога го каза? Миналата година? Не си спомням — метна раницата на рамо. — Но каза, че не си влизал в съдебна зала от четири години. Всички големи дела се уреждат със споразумение. Не ми се струва, че това е добро за теб, Джими.

Джим огледа внимателно листа хартия, който държеше.

— Какво, по дяволите, те кара да си въобразяваш, че знаеш каквото и да било?

Боб вървеше към вратата и се обърна.

— Просто ти казвам, че това твърдеше по едно време. Смятам, че ти имаш талант за съдебната зала. Смятам, че трябва да го използваш. Но какво ли пък знам аз…

— Нищо! — Джим пусна писалката си върху бюрото. — Ти не знаеш нищо за това как се живее в къща за възрастни вместо в студентска спалня. Не знаеш нищо за подготовката за частни училища, започването на детска градина и завършването на колеж най-малкото. Нищо за икономки и градинари, нищо за поддържането на жена в… просто нищо, Глупи. Виж, работя. Веднага си тръгвай.

Боб се поколеба, после вдигна ръка.

— Ето, тръгвам си, гледай.