Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (9)

9

Навън в склада, докато се упражняваше в беззвучни акорди на китарата си, Хънт чу приглушен вик — Паризи явно идваше в съзнание. Той застана на прага, за да може тя да го види.

Беше седнала в леглото му и бе отметнала завивките, облечена с дрехите си от предишната вечер.

— О, боже! Уайът? Къде съм?

Тя вдигна ръце към лицето си и отново изстена.

Хънт свали китарата от рамото си и я постави върху килима. Отиде до мивката, за да налее чаша вода, взе шишенце с аспирин и се върна до леглото. Подаде й чашата и изтръска навън няколко хапчета.

— Благодаря ти. — Тя ги изпи наведнъж и изгълта цялата вода. — Колко е часът?

— Малко след осем.

Очите й се разшириха, но усилието й костваше твърде много. Спусна чашата към скута си.

— Не може да е толкова. Трябва да…

Тя преметна ръка през леглото и се опита да стане, но просто не можа. Остави чашата на пода и се отпусна в леглото.

Хънт вдигна чашата, отиде да я напълни отново и й я подаде.

— Пийни още вода. Трябва да се хидратираш.

— Не мисля, че… — вдигна глава тя.

— Вода — отказа да я слуша той. — Водата ще ти спаси живота.

Тя се надигна и пи.

— Цялата — настоя Хънт. — Ще се радваш, че си го направила.

Андреа се насили да изпие остатъка от водата и отново се опита да се изправи.

— Трябва да се върна вкъщи. Трябва да…

— Изчакай малко.

— Не мога. Трябва да… кой ден сме днес?

— Сряда.

— Как се озовах тук?

— Не знаех къде другаде да те заведа. Ти припадна.

Тя се хвана за думите му и се опита да си спомни.

— Бяхме в… Спенсър, това копеле! — Започваше да се сеща. — През цялото време е знаел… не можел да направи нищо…

— Ню Йорк?

Андреа отново се отпусна на възглавницата и закри очите си с ръка.

— Трябва да позвъня в службата си.

— Мога да го направя вместо теб.

— Не — каза тя, но не помръдна. Лежеше на леглото и дишаше през устата.

Хънт взе телефона. Достатъчно дълго бе работил за нейната фирма, за да научи номера наизуст. Познаваше и секретарката й, Карла Шапиро, но не искаше да разговаря с нея, защото тя щеше да го разпитва. Затова говори с момичето на рецепцията. Представи се като лекаря на Андреа и каза, че тя има силно хранително натравяне. В момента си почивала, приемала течности и щяла да отсъства до утре.

Андреа опита да се възпротиви:

— Чакай… Това е твърде…

— Може би до днес следобед — каза Хънт в слушалката, — но не бих я посъветвал.

Когато той затвори, тя отново се отпусна в леглото.

— Наистина трябва да се прибера у дома.

— Трябва да станеш, трябва да се обадиш в работата си, трябва да се прибереш у дома. Това, което трябва да направиш, Андреа, е да дадеш на алкохола време да се разтвори. Вкарай още малко вода в тялото си. Тук си добре. Легни, затвори очи и се завий. Ще изключа телефона, а ти заспивай.

— Може би така трябва да направя.

— Никакво „може би“.

— Но трябва да отида до тоалетната.

— Можеш ли да станеш?

— Не знам. — Тя се надигна, опита се да стане, но отново седна. — Може би няма да мога.

Хънт се надвеси над нея.

— Хвани ме през врата.

— Нали не искаш да… Воня… Дрехите ми…

— Млъкни. Ръцете.

Тя му се подчини. Той я вдигна, занесе я в банята, след това излезе и затвори вратата зад себе си. Чу как водата от сифона се стича.

— Уайът — немощно го повика тя.

Той отвори вратата. Андреа седеше върху капака на тоалетната, а очите й бяха пълни със сълзи. Той застана пред нея и коленичи.

— Ръцете — подкани я.

След минутка тя помръдна, той я отнесе обратно и й помогна да си легне.

— Можеш да се съблечеш, ако искаш. Ще ти е по-удобно. Няма да гледам.

— Добре — каза тя, но вместо да понечи да го направи, просто се обърна на една страна и придърпа завивката. Хънт взе възглавницата и я пъхна под главата й.

Преди да се изправи, Андреа бе заспала.

 

 

Когато отново се събуди, тя взе още четири аспирина с още две чаши вода, които Хънт я накара да изпие. В банята използва новата четка за зъби, която й даде той. В момента спираше душа и излизаше навън. С няколко кръгови движения избърса огледалото с чистата бяла хавлия, която й беше дал Хънт. Дрехите й бяха там, където ги беше оставила — на купчинка върху коша с капак, под дамската й чанта, която сега придърпа до мивката. Вътре беше четката й за коса и гримовете й. Никъде не ходеше без тях.

Когато остана доволна, подпъхна кърпата под мишниците си, след това загърна тялото си, колкото да запази приличие.

Уайът Хънт не беше в нито една от стаите, които беше видяла, затова боса и загърната в хавлията, тя прекоси спалнята и отвори вратата. Очакваше я изненада. Хънт беше от дясната й страна, извърнат настрани от нея, седеше на стар напукан кожен диван пред екрана на огромен телевизор, който не работеше. Заобиколен от няколко усилвателя и четири китари на стойки той държеше в ръце пета и беззвучно свиреше акорди на нея.

Паризи вдигна поглед към тавана, на около тринайсет метра над главата й. Тихо пристъпи в огромното празно пространство, което изглеждаше точно каквото си беше — превърнат на жилище склад. От лявата си страна видя един сребрист мини купър. До далечната стена пред нея имаше бюро с компютър и с картотеки за папки. Отдясно имаше нещо като предпазна преграда, а между пречките бяха подредени няколко бейзболни бухалки. По нататък се виждаха няколко гири. И накрая, най-впечатляващото нещо, баскетболно табло от твърдо дърво, върху което се мъдреше логото на „Голдън Стейт Уориърс“.

— Уайът.

Той се извърна. Очите му веднага се плъзнаха към краката й, след това също толкова бързо се върнаха нагоре.

— Здрасти. По-добре ли си?

Не би казала чак това.

— Поне има надежда да оживея. — Посочи с ръка наоколо и каза: — Тук е много хубаво.

Хънт свали китарата и я върна на стойката й. Възползва се от това като извинения да не я зяпа. Огледа помещението.

— Да. И на мен ми харесва. Искаш ли да те разведа? Сигурно си забелязала професионалното ми баскетболно табло, купено от „Уориърс“ само за четири хиляди долара.

— Не съм. Къде е? — пошегува се тя. След това сведе поглед към тялото си: — Имаш ли нещо, което мога да облека? Просто не мога да се накарам да навлека дрехите си.

Хънт не се осмели да й каже, че на него и така му изглежда страхотна.

— Сигурен съм, че ще успея да намеря нещо — каза той.

 

 

Сега Андреа бе облечена с един от черните му пуловери върху фланелката и с чифт негови джинси, пристегнати на кръста с въже за пране. Пиеха кафе на масата в кухнята.

— Как да ти се отблагодаря? — попита тя.

— Няма нужда. Беше загазила. Да не би да очакваш да те зарежа припаднала на улицата?

— Някои хора биха го направили.

— Не и ако са човеци.

— Е… благодаря ти. — Тя отпи от кафето си. — Непрекъснато мисля за това. Мразя сцените.

— Виждал съм и по-лоши неща.

— Ударих ли го?

— Да, удари го. Всъщност му зашлеви шамар.

— Това е непростимо.

— Той те е лъгал — сви рамене Хънт.

— Въпреки това. Нямам извинение. Започнат ли ударите, извиненията бързо губят смисъл.

— Забелязал съм го.

Нещо в начина, по който той изрече думите, я накара да спре по средата ръката, която поднасяше чашата с кафе към устата й.

— Личен опит?

— Донякъде.

— Ако не ти се говори за това…

— Не, няма нищо. Като дете съм бил при няколко приемни семейства, това е. Установих, че когато падне старата бариера пред физическите наказания… както ти каза, могат да се намерят всякакви извинения.

Тя остави чашата си и попита:

— Значи си живял в приемно семейство?

— Известно време — кимна той. — Тогава бях на осем, обаче извадих късмет. Осиновиха ме.

— На осем?

— Да, знам, че е необичайно. — Той направи физиономия. — Сигурно тогава съм бил по-сладък.

— Е, може би по различен начин — каза тя. — Значи и ти знаеш какво значи да те удрят.

— И аз ли? Теб кой те е удрял?

Тя си пое дълбоко въздух и после го издиша.

— Вторият съпруг на майка ми. Ричи. Той беше голям почитател на дисциплината, а аз бях любимката му в това отношение.

— И защо?

— Наистина ли искаш да ти разкажа всичко това?

— Нали аз попитах?

Тя въздъхна:

— Сигурно защото се опитах да му се наложа. Забележи ключовата дума „опитах се“. За щастие той се задържа само една година.

— Какво се случи?

— Мама разбра. За мен. Подмами го да я нападне и го уби. Определиха го като самозащита.

— Така изглежда.

Устните й се разтеглиха в усмивка, която бързо изчезна.

— Е, май беше нещо доста подобно. — Завъртя чашата си върху масата и каза: — Извинявай за цялата мелодрама.

— Няма нищо. Мога да го понеса.

— Както и да е. Точно затова съм толкова отвратена, ако наистина съм ударила Спенсър, въпреки че той е нищожество. Смятах, че съм успяла да овладея насилието у себе си.

— Може би си се понапила и си видяла у Спенсър нещо от Ричи?

— Не бих искала да си мисля подобно нещо. Не искам да виждам Ричи у никого.

— Но той винаги е наоколо?

— В спомените ми. Някъде, да. Знам какво ще кажеш сега.

— Ако е така, значи си с една крачка пред мен.

— Съмнявам се.

— Добре, какво щях да кажа?

— Че знаеш защо толкова се стремя към възхищението на публиката, защо толкова искам да стана водеща.

— Така ли е? Искаш ли го?

— Вероятно. Някъде дълбоко в себе си не се чувствам достойна за ничия обич. Аз съм повредена стока. Може би достатъчно любов от масите ще компенсира липсата на обич от страна на един конкретен човек. Как ти се струва тази теория?

— Болезнена. — Хънт плъзна ръка по масата, за да покрие нейната — утехата от състрадателното докосване. Не си позволи да стигне дотам.

Тя продължи:

— Не знам как иначе… защо… както и да е, извинявай.

— Да — каза Хънт, — любов. Много е лошо човек да иска такова нещо. — Допи кафето си и остави чашата. — Стига толкова извинения, става ли? Как ти е главата?

— Боли ме. Има нужда от нов запис.

— Е, стига да извлечеш от него някаква полза.

Колеблива усмивка, след това лицето й сякаш леко се разкриви. Сълзите отново заплашваха да рукнат.

— Смешното е, че Спенсър е просто последният удар. Знаеш ли защо изобщо се хванах с него?

— Защото си искала да станеш звезда.

— Да, и затова. Но най-вече, за да се махна от Сан Франциско. Да отида в Ню Йорк или където и да е другаде. И да го направя като знаменитост. Това щеше да покаже… — Тя отново завъртя чашата си.

— Какво да покаже?

— Не какво, а на кого. — Пое си въздух и тихо промълви: — На един друг тип. Скъсахме преди шест месеца, точно когато започваше процесът на Донолан. Била съм прекалено сериозна, така ми каза. Не искал нищо сериозно. И освен това си имал нова приятелка. Бяхме заедно две години, а той не искал нищо сериозно. Били сме зрели хора. Професионалната страна на нещата щяла да си остане същата.

— Така ли стана?

— Смешното е, че да. — Тя срещна погледа на Хънт. — И тогава се появи Спенсър. И новото събитие. Внезапно това ми се видя като начин да се махна.

— Да се махнеш от другия тип?

Тя кимна.

— Не можех да понасям да го виждам, но се налагаше непрекъснато да се срещаме. По работа. Във връзка с надзирателите в затвора, с АСКЗ. Основните клиенти на Пиърсъл, както знаеш.

Хънт не си беше дал сметка за това.

— Смятах, че са просто поредният клиент.

— Не съвсем. Всъщност те са най-главният ни клиент. Плащат ни шест или седем милиона долара.

— Годишно? Търсят ли си собствен частен детектив?

— Не мисля, че ще ти хареса да работиш за тях.

— Готов съм да опитам за някакъв съществен процент от осем милиона. Наистина ще се постарая. — Хънт се върна към същината на въпроса: — Значи се налагаше да се виждаш с този тип по работа? Не можеше ли просто да се откажеш от работата?

— Не можеш да се откажеш от такава работа и да не останеш безработен. Не и в Пиърсъл.

— Значи Ню Йорк беше решението на проблема?

— Е, беше някакво решение. — Тя завъртя чашата си и се опита да се усмихне. — Мисля, че е време да си повикам такси.

— Не ти трябва такси. Ще те откарам у вас.

— Не, вече направи твърде много. Просто ще си взема такси.

— Няма да спорим по въпроса — заяви Хънт. — Вземи си дрехите. И бездруго вече е време да се покажа на света днес. Ще те откарам.