Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (15)

15

— Джул, „Убийства“.

— Хънт, Китайския квартал.

— Сбърка.

— Как може да съм сбъркал, като още нищо не съм казал?

— Защо все трябва да ти обяснявам, Уайът? Когато кажа „Джул, «Убийства»“, не бива да ми отговаряш „Хънт, Китайския квартал“. Трябва да кажеш нещо от сорта на „Хънт, частни разследвания“. Важна е работата, не къде я вършиш. Пробвай се пак — заяви полицаят и му затвори.

Хънт понякога си мислеше, че единственото нещо, което е по-лошо от това да си имаш работа с човек със собствен облик, е да си имаш работа с безличен човек. Отново набра номера на Джул, чу безизразното „Джул, «Убийства»“ и този път се представи:

— Хънт, частен детектив.

— Уайът, как си, човече? — изгърмя гласът на Джул.

— Добре съм, Девин, обаче дори в момента на разговора ни провеждам разследване. Искам да ми откриеш едно нещо.

— Значи аз ще разследвам, не ти. Освен това, струва ми се споменах „Убийства“. Във връзка с убийство ли ми се обаждаш?

— Не, надявам се.

— В такъв случай не съм твоят човек. Двамата с Шию тъкмо излизаме, за да разследваме едно убийство, с каквото по принцип се занимаваме. Всъщност ние правим само това. Така че, късмет.

— Не ми затваряй! — Хънт учуден установи, че гласът му прозвуча малко по-остро от обичайното. Макар да бе уверил Ейми Ву, че най-вероятно с Андреа Паризи всичко е наред, Хънт си даде сметка, че стягането в стомаха му, където се бе настанило последното пролетно ролце, не бе изчезнало. — Помниш ли, че снощи говорихме за Андреа Паризи…

— Да — падна с една октава гласът на Джул.

— Преди малко ми се обади Ейми Ву.

— За какво?

— За това, че от вчера Андреа не отговаря на обажданията й и че не се е появила на работа днес сутринта.

— Ей, аз самият за малко едва да не дойда. Случва се. Ръката направо ще ме скъса от болка. Наложи се да взема викодин.

— Не е същото. — Хънт се опита да овладее нетърпението и тревогата в гласа си. — Питах се дали не можеш да позвъниш тук-там и да провериш дали една красива непозната на около трийсет години не се е мяркала някъде.

— Ако е Паризи, няма да е непозната. Все някой би я разпознал.

— Зависи как изглежда, нали? Ако е скапана и…

— Сериозно говориш, нали?

— Аха.

— А защо ти не се обадиш и не поразпиташ?

— Вързан съм с клиенти през следващите няколко часа. Ти можеш да се справиш по-бързо чрез някоя от магическите мрежи, които вие, ченгетата, ползвате и с които можете да откриете почти всичко. Освен това се обаждаш на служебния си номер, което ще рече, че или си в кабинета си и се занимаваш с документи, или се мотаеш, докато не изникне нещо по-важно. Ето го и него.

Джул погледна към първата купчина банкови извлечения на съдия Палмър върху бюрото пред себе си.

— От колко време я няма?

— Отпреди вечеря вчера.

— И къде точно искаш да проверя?

— Навсякъде, където проверяваш, когато търсиш някого. Бих оставил моргата за последно, но виж по болниците. Може снощи да се е напила, да са я арестували и да не проверява съобщенията си.

— Трябва ти отделът за изчезнали хора — отбеляза Джул.

— Не съвсем, защото те изчакват известно време изчезналият да промени намеренията си и да реши да се върне при съпруга си, при гаджето си или при родителите си. А случаят тук не е такъв.

— Провери ли в дома й, на работата…

— Да, навсякъде. Ние — Тамара, Ву, аз — ще продължим да звъним тук-там, но знаеш, че ти можеш много по-лесно да покриеш много по-голям периметър.

Джул се поколеба няколко секунди и каза:

— Сега като я спомена, аз самият исках да поговоря с нея за нещо, което ти подхвърли снощи.

— Кое точно?

— Основно за Палмър. За надзирателите в затворите. Лание смята, че в крайна сметка там може би се крие нещо.

— Да не би да признаваш, че си ми задължен?

Въздишката на Джул долетя по линията:

— Добре, ще видя какво мога да открия.

Тамара отвори вратата, преди Хънт да остави слушалката.

— Наистина ли смяташ, че тя е в опасност?

— Подслушвала си разговорите ми.

— Само последните два и само за да ти спестя време и да не ми ги преразказваш. Наистина ли се тревожиш?

— Да кажем, че ще се почувствам по-добре, ако наистина получа новини от нея.

— Какво смяташ да правиш сега?

Той погледна часовника си.

— Канех се да свърша с този урок в интернет и след това да посвърша малко работа тук, но ме чакат в „Макклеланд“, а това ще ми отнеме почти целия следобед.

— Искаш ли междувременно да позвъня на някого?

Хънт беше станал, събираше документите си и се пресегна за куфарчето си.

— Опитай пак да се обадиш в офиса на Андреа, постарай се да се сприятелиш със секретарката й и гледай да не я разтревожиш. Разбери кога Андреа си е тръгнала от службата вчера, как е била облечена, с кой клиент е била последната й среща, за какво са говорили, къде е била снощи…

— Ау! — вдигна длан Тамара и го прекъсна. — Значи така се опитвам да не я тревожа, а? Просто ще говоря с нея и ще видя какво ще ми каже.

— Добре, права си. А иначе стой до телефона, в случай че се обади Девин. Прати ми съобщение. Или ако самата тя се обади, разбира се.

 

 

Марсел Лание затвори вратата на кабинета си в отдел „Убийства“. Заобиколи бюрото и седна, като остави двамата инспектори да се чудят какво да правят — да седнат или да останат прави. Шию беше дошъл преди Джул и явно не възнамеряваше да помръдне. Беше блокирал достъпа до двата стола в малкото пространство пред бюрото на Лание. Затова двамата седяха, непривично близо един до друг, близо до вратата.

— Нали разбирате, че ако не е съпругата — тихо и замислено подхвана лейтенантът, — отново ще имаме проблеми с юрисдикцията. — Имаше предвид ФБР и Вътрешна сигурност. — Какво ми предлагате в това отношение?

Джул, който почти не бе спал предишната нощ и бе глътнал един викодин заради болката в ръката и в рамото си, се ухили:

— Федералните ли? Какво ще кажете да не им казваме? Вчера се оттеглиха от случая, защото сметнаха, че е местен. Може би все още е така, само има някои усложнения. Днес да оставим нещата така. Ако не ни попитат, няма да им казваме.

За момент ъгълчетата на устата на Лание се повдигнаха леко в пародия на усмивка.

— Прекрасна идея, Девин, само че след около два часа трябва да дам пресконференция.

— Разследването продължава — сви рамене Джул. — Кажи им, че напредваме, което си е така. Репортерите много обичат да напредваме.

— Всички обичаме. Обаче какво точно значи, че напредвате по този случай?

— Елиминираме заподозрени. Не е нужно да им казваме, че Джанет е извън подозрение, защото всъщност може и да не е така. До голяма степен сме сигурни само, че не тя е стреляла.

— До голяма степен? — не остана доволен Лание.

Шию стоеше мирно.

— Бас ловя, че тя е замесена.

Лание се извърна и попита:

— А ти, Дев?

Не съвсем ентусиазирано, Джул понаведе съвсем малко брадичката си, което би трябвало да се възприеме като кимване.

— Ако не е станало нещо наистина много странно, вероятно тя не е можела да присъства на стрелбата, сър. Била е в Марин.

Шию побърза да се намеси:

— Но това не означава, че не може да го е планирала или да е наела някого.

— Накъде биеш с всичко това?

— Според мен, това все още е най-добрата ни хипотеза, сър. Едно нещо е сигурно — ако госпожа Палмър е знаела за онова момиче Розали, тя има най-силен мотив. Опитваме се да разберем дали е знаела и ако е знаела, как е научила.

— Значи все още не е извън подозрение? — попита Лание. — Просто в случай че някой от федералните ме попита.

Джул видя възможност да се намеси:

— Не сме готови да се откажем от мотива, Марсел. Споменах ли ти, че тя се е свързала с адвокат? Евърет Уошбърн.

Макар че наемането на адвокат според ченгетата беше почти равносилно на признание за вина, в този случай новината не направи особено впечатление на Лание:

— Това би могло да се очаква, нали? Съпруга е на съдия. Познава правилата на играта. Обаче Уошбърн… мамка му.

— Да, сър, едра риба — каза Джул. — Добрата новина е, че може би ще минат няколко години, преди да се стигне до процес, а той ще умре преди това.

Лание поклати глава:

— Не бих възлагал големи надежди. Прокурорите повтарят това поне от десет години. Дъртият негодник явно ще живее вечно. Твърде е умен, за да пукне.

Само че явно предпочетеният от госпожа Палмър адвокат не беше основната му грижа. Облегна се на стола си и за миг впери поглед в тавана. Когато отново погледна към инспекторите си, лицето му беше строго:

— Шию, съгласен съм с теб, че тя има мотив. По дяволите, класически мотив, няма спор. Така че за малко просто ще стана адвокат на дявола.

На Джул цялата работа започваше да му харесва. Преди, когато беше партньор с Шейн Манинг, двамата по цели дни си подхвърляха един на друг теории за случаите, преравяха ги за различни нюанси, противоречия, контексти. Лание може и да беше шеф, само че се бе издигнал до този пост от редови полицай и цели петнайсет години бе работил като инспектор. Това правеха ченгетата, така говореха, така разсъждаваха. Джул за стотен път се питаше какво е направил, за да заслужи сегашния си партньор, който наистина не беше лош човек, а не беше и тъп. Просто нямаше въображението на полицай. Ето например сега — стои до бюрото като вкопан в пода.

— Извинявай, преди да започнеш — обади се Джул, — моят уважаван колега тук обича да стои мирно по цял ден, но аз бих искал да седна. — За негово учудване партньорът му се премести, прекоси стаята зад бюрото до по-отдалечения стол, а Джул седна на по-близкия. — Така, адвокатът — каза Джул, след като свали товара от плещите си.

Без да губи време, Лание вдигна пръст:

— Първо, смятате, че е работа на професионалист, прав ли съм?

— Да — отговори Шию, — най-вероятната хипотеза.

— Добре, няколко въпроса. Как например ще обясните гилзата в книгата? Стрелецът се намира на около метър, най-много метър и половина от мишените си, които най-малкото не се движат много. Палмър е на стола си. Как така стрелецът не улучва? Разбира се, пистолетите гърмят сами, но само си помислете. И после, каква е тази глупост, че стрелецът вероятно е бил нисък? Колко нисък — като дете, като ниска жена?

Джул щракна с пръсти:

— Сигурно е от онова място, откъдето можеш да си наемеш джудже.

Шию си лепна отчаяно изражение, което Лание пренебрегна и продължи:

— Другият въпрос е, първо, откъде изобщо жена като Джанет Палмър ще намери наемен убиец, който да й се довери, и второ, откъде ще знае как да говори с него, ако изобщо успее да го намери? Как изобщо разпитва за това? Какво казва, че прави проучване за книга или какво?

— Да не би да предлагате да оставим тази нишка? — обади се Шию.

— Не, но смятам, че е малко вероятно.

— Защо? — попита Шию.

Лание се позамисли за момент.

— Като начало, заради нещата, които току-що споменах. Не са без значение, особено уговарянето на цялата работа на първо място. Освен това нито една от гилзите не е одраскана, което означава, че не е бил използван заглушител. Още една дреболия, но ви гарантирам, че ако аз трябва да застрелям някого — още повече двама души — посред бял ден в стая с изглед към улицата в един тих и изискан богаташки квартал, дори да използвам пистолет двайсет и втори калибър, ще се постарая да не вдигам много шум. Чиста предпазливост.

Лание замълча и почеса едно местенце на дясното си ухо. В малката стая се възцари мълчание, обаче лейтенантът явно имаше какво още да каже и дори Шию прояви мъдростта да го остави да продължи, без да го прекъсва.

— Знаете ли обаче какво наистина ме тревожи? — попита Лание. — Представям си онзи момент. Палмър в големия му кожен стол, момичето до него, стрелецът от другата страна на бюрото. — Той поклати глава. — Просто не успявам да го проумея.

— Защо не? — попита Шию.

— Може ли? — попита Джул.

Лание кимна.

— Прекалено е — отбеляза Джул. — Съдията го пуска вътре — нямаме признаци за влизане с взлом. Добре, да кажем, че онзи е извадил пистолета още на вратата и е принудил всички да влязат вътре. Няма начин да стигнат до кабинета и съдията да се озове в стола си. Не, веднага щом се озоват вътре, стрелецът го прасва в главата — прав си, Марсел — с пистолета си със заглушител, след това се заема с момичето. Изобщо не си ги представям да си бъбрят в кабинета.

— Мен пък нищо не ме тревожи — заяви Шию на Джул, без да изключва Лание, облегнал се назад и кръстосал крака. Само че в тона му се прокрадна отбранителност. Беше изпънал гръб, допрян до твърдата дървена облегалка. — Само че може би човекът наглед не е представлявал опасност. Може би съдията го е познавал. Затова жертвите са сметнали, че ще успеят да оправят всичко с разговор.

Този тип дори седи мирно, помисли си Джул и каза:

— Не че това ще реши проблема, но има и още нещо. — Той се обърна към Лание. — Стрелял е по момичето два пъти, прав ли съм, Марсел?

— Така ми се струва. — Лание сниши глас и се извърна малко повече с лице към Шию. — Тя е паднала след първия изстрел, но няма видима рана. Какво ще направите, ако ви е възложено да я убиете? Той вече е пропуснал поне веднъж. Тя може да е припаднала и дори да се е прикрила. Един професионалист не си тръгва, без да се увери. Отива от другата страна на бюрото и й пуска още един куршум в мозъка. А може би дори още един и за съдията.

— От това разстояние ще е бил сигурен, че са мъртви, ако ги е улучил в главата. — Шию доста се позамисли над всичките им възражения и накрая каза: — Все още смятам, че госпожа Палмър е замесена по някакъв начин.

— И аз съм съгласен, че това е доста основателно допускане — каза Джул. Всъщност той бе виждал достатъчно убийства, за да знае, че отнемането на човешки живот почти винаги е свързано с доста голяма доза немарливост. В интерес на истината отмъстителните удари на бандите понякога очистваха четирима невинни минувачи и оставяха жертвата непокътната. Жена, която планира да отрови неверния си приятел, не слага достатъчно отрова за мишки в граха — или пък той я усеща насред храненето — и двамата започват да се боричкат, стиснали ножа, докато накрая и двамата умират. Знаеше се, че понякога прекадено напрегнати и непрофесионални убийци убиват не когото трябва. Опа!

Но освен играта на случая, която често съпътства насилствената смърт, Джул знаеше, че в зависимост от това кого наемаш, цената за отнемането на човешки живот в Сан Франциско варираше от хиляда долара до приблизително петдесет хиляди долара. Очевидно, ако наемеш човек от по-ниските нива, твоят уличен наркоман, който се опитва да припечели, колкото да си осигури дозата, може да допусне множество технически грешки в планирането и изпълнението. Разбира се, Джул допускаше, че ако госпожа Палмър бе наела някого да свърши работата, той най-вероятно е бил от по-високите нива, но може и да не беше така.

Просто искаше Шию да погледне нещата поне малко в перспектива. От друга страна, двамата с Шию прекарваха по-голямата част от деня заедно, затова нямаше смисъл да го отчуждава или пък да го злепоставя.

— Всъщност има един начин, по който може би са станали нещата — каза той.

— Какъв е той? — попита Лание.

— Следиш ли историята във вестниците за Палмър и за надзирателите в затвора?

 

 

Издокаран с един от великолепно скроените си костюми „Нордстром“, Хънт се намираше в стая, пълна с много сериозни възрастни и разговаряше за финансовите подробности на партньорство за един милион долара, което нещо се бе объркало, защото един от директорите се бе отнесъл безотговорно със счетоводните книги. Въпросът беше важен за всички тук — Хънт знаеше, че сътрудниците в „Макклеланд“, всичките по-млади от него, печелеха минимум по сто и петдесет долара на час и че живееха и дишаха заради тези подробности.

В момента той се намираше тук, само за осемдесет долара на час, за да гарантира, че свидетелят му, шейсетгодишен господин, който се казваше Нийл Хейнс, ще каже в основни линии същото по време на показанията си под клетва, което бе казал на Хънт по време на разговора им отпреди четири месеца, който Хънт съвсем смътно си спомняше, но за щастие бе записал. Освен това си бе водил подробни бележки.

Загледан навън към окъпания от слънцето град от прозорците на заседателната зала на „Макклеланд, Тиш енд Дъглас“, която се намираше на трийсет и петия етаж, Хънт прекара остатъка от сутринта сред мъгла от подробности и досада. Когато основният екип отиде на обяд, той се обади на Тамара. Андреа все още бе самоволно отлъчила се. Оказа се, че бе позвънила в работата си на път за среща с клиентка в дома й.

— Коя е била клиентката?

— Каръл Маниън. Да, ако се чудиш, точно от „онези“ Маниън.

Хънт подсвирна. Освен ако не бе познавала семейство Маниън лично отпреди, Андреа Паризи явно бе заменила част от телевизионната си слава за много твърда печалба, след като бе успяла да си спечели клиент на такова ниво. Уорд и Каръл бяха известна двойка и бяха натрупали първоначалния си капитал чрез търговия с хранителни стоки, но след това се бяха ориентирали към вина, ресторанти и спортни отбори. Притежаваха голяма част от „Фортинайнърс“. Освен това често присъстваха в светските рубрики по вестниците, но Хънт си спомняше смътно, че май наскоро бе починал синът им по време на нещастен случай с моторница и оттогава публичните им изяви бяха позатихнали.

— Ти говори ли с нея? С госпожа Маниън?

— Майтапиш ли се? Как да се добера до нея?

— Чрез секретарката на Андреа?

— Стига, Уайът, няма начин Карла Шапиро да ми даде частния телефонен номер на Каръл Маниън.

— Ти поиска ли го?

— Дали съм го поискала? А дали този въпрос не ме обижда малко? — Хънт почти си представяше как Тамара се цупи от другата страна на линията. — Престори се, че го няма. Сигурна съм.

— Значи не знаем дали Андреа изобщо е била там?

— Точно така. Обадих се в офиса на корпорацията на Маниън и попитах и там, обаче явно става въпрос за нещо по-лично. В главния офис не знаеха за каквато и да било връзка между Каръл и Андреа.

— Добре. Ами Дев? Нещо от него?

Джул се бе обадил, за да каже, че в нито една местна болница няма неидентифицирани жертви от катастрофа, че в моргата скоро не са прибирали никоя красива непозната и че за изминалата нощ затворът не се е сдобил с привлекателна млада адвокатка. Всичко това, колкото и малко да бе, все пак беше добра новина — нямаше данни Паризи да е ранена или мъртва — само че изобщо не можеше да се мери с това, ако се бе появила отнякъде.

— Чувала ли се отново с Ейми?

— Нито дума.

— Аз ще й се обадя.

Обаче веднага щом затвори, младият Макклеланд, който ръководеше усилията им по снемането на показанията, почука на стъклото на прозореца на заседателната зала и даде знак на Хънт, че се готвят да започнат. Времето беше пари, а обедната почивка тук, във фирмата на Макклеланд, беше половин час. Но както и да стояха нещата, тук се нуждаеха от него и разговорът с Ву трябваше да почака.