Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (27)

27

Хънт знаеше, че Джул е на тренировка с младежкия отбор, затова позвъни на мобилния му телефон, където остави съобщение на гласовата поща: „Дев, снимката на брата на Стейси Розали е правена пред дома на Каръл Маниън на Сийклиф. Не знам точно какво означава това, но според мен е адски провокативно. Сигурно ще искаш да провериш дали няма данни за телефонни разговори между Палмър и Маниън — между кабинетите, домовете им, каквото и да е. Във всеки случай, обади ми се веднага щом чуеш съобщението ми. Давайте «Хорнетс»!“.

След това си помисли дали да не се обади в дома на семейство Маниън и за малко не вдигна телефона, но се спря навреме. И какво щеше да каже? В крайна сметка това беше изключително богато и известно семейство, което бе крайно чувствително към личния си живот. Бяха наели журналист на пълен работен ден, чиято работа беше да не допуска името им да се появява във вестниците освен ако няма предварително одобрение за деловите или за светските страници. Не можеше да им се обади просто ей така в петък вечерта, да им каже, че е частен детектив и да започне да им задава въпроси за сина им, за връзката им — ако такава изобщо съществуваше — с един убит федерален съдия, с неговата любовница и с една изчезнала адвокатка. Вероятно в качеството си на инспектор от отдел „Убийства“ Джул би могъл да проведе подобен разговор, но дори и той щеше да страда от непрестанно съпътстващото ги затруднение в целия този случай: липсата на каквито и да било веществени доказателства. На какво щеше да основе въпросите си?

А и с какво точно разполагаше Хънт? С напълно основателно телефонно обаждане за една вече насрочена среща от страна на богата дама до евентуалната й адвокатка. Със снимка на едно момче, заснета вероятно пред дома на Каръл Маниън. С черен кабриолет.

Търсачката.

Преди шест часа Хънт бе с впечатлението, че разполага с повече неща за Артър Мауъри, Джим Пайн и дори за Гари Пиърсъл, и бе похабил много време в преследване на тези химери без никакъв успех. Имаше нужда от нещо истинско, от нещо осезаемо и сигурно, което поне можеше да даде на Джул ключ към началото на подобен разпит.

Тъй като вече беше седнал пред компютъра, той влезе в „Гугъл“ и отново прерови огромния списък, който му се отвори с ключовата дума Маниън, като опита различни комбинации, за да стесни търсенето. Когато съчета федерален съдия Джордж Палмър, Уорд и Каръл Маниън, той установи, че семействата сигурно са се познавали поне от светските събирания, тъй като бяха присъствали на много благотворителни мероприятия в града. Опита Стейси Розали и Маниън, след това само с Тод Маниън, но и в двата случая не получи нищо, макар че само за Тод имаше сигурно около хиляда страници, обаче само в четири от тях се споменаваше единият му родител или и двамата. Четирите независими един от друг случая явно бяха надписи под различни негови снимки без родителите му, които се бяха появявали на една или друга светска страница.

След петнайсет минути и без нови насоки или следи Хънт се отказа от компютърното търсене. Все нещо трябваше да има сред цялата тази информация за семейство Маниън, само че ако не добиеше по-точна представа какво търси, а той нямаше такава, намирането щеше да му отнеме цяла вечност. Точно както Мики бе снимал къщата от различни ъгли, така и той трябваше да погледне на нещата от различна гледна точка.

 

 

Преди да излезе от дома си, Хънт отново се преоблече, този път замени анцуга с памучни панталони, ежедневни обувки и дебел черен пуловер.

Половин дузина коли бяха запълнили малката кръгла алея и мястото до тротоара непосредствено пред дома на съдия Палмър на Клей стрийт. Той паркира през седем-осем къщи, излезе от купъра си и тръгна по потъналата в мъгла алея, все още несигурен какво точно ще прави. Ако не нещо друго, поне сега имаше цел, някаква най-обща насока, която искаше да обследва.

Ако семейство Маниън бяха познавали съдия Палмър от съвместните им благотворителни прояви достатъчно добре, за да смятат, че трябва да присъстват на погребението му, тогава съпругата на съдията би могла да бъде източник на информация, на факти и може би дори на доказателства. Както Хънт се бе надявал и бе заключил, че може да се случи, след гробището в дома на съдията се бяха събрали хора. Това беше за него възможност, не по-лоша от която и да е друга.

Хънт заобиколи градината отвъд ниската стена, метна одобрителен поглед на тихо бълбукащия фонтан, изкачи стълбите и натисна звънеца. Вътре очевидно не течеше веселба, но съдейки по шума, хората поне се опитваха да прекарват приятно.

Вратата отвори жена на възрастта на Хънт, която го удостои с предпазлива полуусмивка, сякаш го разпозна след отдавнашна тяхна среща.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Питах се дали може да разменя няколко думи с Джанет Палмър.

Всяка следа от усмивка тутакси изчезна.

— Репортер ли сте?

— Не. — Хънт се пресегна и извади документите си. — Аз съм частен детектив…

— Съжалявам, но моментът наистина не е подходящ, както сигурно знаете — каза жената. — Тази сутрин беше погребението на баща ми и в момента майка ми наистина не е в състояние да разговаря с никого. Затова ако искате да се обадите и да си уговорите среща… — Тя се отдръпна и понечи да затвори вратата.

Хънт се пресегна, без да се замисля, протегна ръка и стъпи на прага.

Жената сведе поглед надолу и към ръката му, която подпираше задната част на вратата.

— Ще затворя вратата. Моля ви да се отдръпнете.

— Моля ви. — Хънт не помръдна от мястото си. — Уверявам ви, че не съм дошъл, за да създавам неприятности, но става дума за нещо много спешно, буквално може би за въпрос на живот и смърт.

Тя поклати глава:

— Не разбирате ли? Вече създадохте неприятности. Това в момента е неприятност.

Някъде зад нея се разнесе плътен мъжки глас:

— Всичко наред ли е, Кейти?

Тя се обърна по посока на гласа и отвори вратата още няколко сантиметра.

— Този господин твърди, че е частен детектив и иска да разговаря с мама.

— За какво?

— Не знам. Казах му, че моментът не е подходящ, но той не иска да си тръгне. Подпира вратата. Твърди, че може би въпросът е на живот и смърт.

— Така ли? Я да видим. — Внезапно някой отвори вратата отвътре. Хънт се оказа лице в лице с начумерен футболен нападател в тъмен костюм и кехлибарено питие в ръка.

— Махни си крака от вратата, приятел. Веднага. А след това имаш десет секунди да ми кажеш какво е толкова важно.

— Опитвам се да издиря Андреа Паризи.

— Полицията също.

— Но по различни причини.

— Така ли? Е, последното, което чух е, че според тях тя е убила баща ми. Предпочитам техните причини.

— Те грешат, не го е направила тя. Възможно е самата тя да е била убита.

— От кого?

— От същия човек, който е убил баща ви. — Хънт снижи глас, но говореше все така напрегнато: — Имам следа по този случай. Трябва да тръгна по нея. Искате ли да намерите убиеца на баща си, или не?

Хънт видя, че е улучил в целта. Мъжагата отстъпи назад, все едно са го ударили. Пое си въздух, след това изпусна дълбока и разтърсваща въздишка. Остави питието си до вратата, каза на сестра си, че няма да се бави, след това излезе на верандата и притвори вратата зад гърба си.

— Аз съм Дейв Палмър. Какво знаете?

— Опитвам се да събера малко информация за семейство Маниън. Те бяха на погребението на баща ви сутринта. Смятам, че баща ви или майка ви ги познават.

— Семейство Маниън? — Хънт си даде сметка, че името звучеше на младежа изключително далечно. — Да не би да говорите за онези Маниън, които имат винарска изба?

— Точно така. — Ако Хънт искаше Дейв да продължи да го слуша, трябваше да говори бързо. Поразду малко истината за онова, което знаеше: — В апартамента на Стейси Розали имаше снимка на осемгодишния син на семейство Маниън. Тод. Тази вечер показаха снимката по телевизията, а утре ще бъде публикувана по вестниците. Стейси казала на приятелката си, че това е брат й.

Явно темата за Стейси Розали не бе сред любимите тук, но последва неочаквано развитие, което надви опасенията му.

— Излъгала е.

— Да, допускам, че е възможно да е така. Но защо да го прави?

— Не знам. Може освен курва да е била и лъжкиня. Може да е искала хората, дори баща ми, да смятат, че произхожда от заможно семейство? Че има връзки с влиятелни хора? Не знам.

— Не се е опитвала да впечатли моята свидетелка. Поне не по този начин.

Само че Дейв все още се противеше на цялата идея.

— Значи ако е била сестра на Тод, тя също е била от семейство Маниън, така ли? Съмнявам се.

— Честно казано, и аз не см сигурен точно какво е естествено на връзката. Може той да е бил неин доведен брат, или полубрат. Точно затова имам нужда да говоря с някого, който ги е познавал от известно време. Семейство Маниън, имам предвид. Те бяха ли приятели на родителите ти?

— Както ви казах, познаваха се. Не знам доколко близки са били.

— Ще ми е от полза да разбера това.

Младежът продължаваше да се бори с тази мисъл.

— Мама няма да иска да говори за Стейси Розали. Гарантирам ви. Няма да иска изобщо да говори за това.

— Ако е възможно, няма да я намесвам. Всъщност ме интересува Тод.

— Защо са го показвали по телевизията?

— Полицията се опитва да издири най-близкия роднина на Стейси.

— Значи вече всичко се е разчуло или скоро ще се разчуе. Имам предвид за семейство Маниън.

— Може и да не стане така — каза Хънт. — Снимката не е много ясна. И освен това е отпреди няколко годни.

Дейв измъкна още едно извинение, за да му откаже, а гневът му кипеше под повърхността, готов всеки момент да избухне:

— Значи твърдите, че е възможно снимката дори да не е на Тод?

— Не. Сигурен съм, че е негова.

— Значи ченгетата ще го идентифицират най-късно до утре, нали?

— Възможно е.

— А след това могат да разговарят със семейство Маниън, да научат каквото им е нужно и да не намесват мама.

— Да, биха могли да го направят. Ако идентификацията е достатъчно сигурна. Но дотогава, ако семейство Маниън имат какво да крият, вече ще бъдат предупредени. Могат просто да отрекат, че на снимката е Тод. А ако им трябва по-добра история, ще разполагат с повече време да я измислят. Вече дори може да са я измислили.

— Но вие говорите за известното семейство Маниън. Какво биха имали да крият?

— Ако изобщо има някаква връзка между тях и Стейси Розали, тя трябва да бъде част от разследването на смъртта на баща ви. Не го ли разбирате? А в момента не е така. Те изобщо не са част от разследването. Засега разполагаме само с уговорената среща на Каръл Маниън с Андреа Паризи…

— Чакайте малко! Какво?

Хънт си даде сметка, че в бързината е пропуснал една важна връзка. Сега намести нещата:

— Ако има такава връзка — каквато и да е — между тях и Стейси, те съзнателно са я крили досега. Не смятате ли, че би трябвало да разбират колко важно е това? Не го ли намирате за твърде убедително? — Хънт знаеше, че е така, че е използвал всичките си козове. Просто не знаеше дали това ще е достатъчно. — Моля ви, това е изключително важно. Изобщо няма да замесвам Стейси. Ще отнема на майка ви само пет минути.

Пазителят на портите се бореше със себе си. Още не беше тъмно, но по улицата отпред бавно мина кола със запалени фарове. Фонтанът пръскаше в езерцето. В къщата, зад затворената врата над монотонния шум от разговорите се разнесе женски смях.

— Може би. Ще я попитам — каза синът на съдията.

 

 

Не възнамеряваха да оставят Хънт насаме с Джанет Палмър.

От едната й страна на дивана седеше сестра й Ванеса, а от другата — дъщеря й Кейти, която му бе отворила вратата. Останалите двайсетина роднини и явно група близки приятели се бяха събрали тук, в кухнята и около кътовете за хранене, но първият въпрос на Хънт към госпожа Палмър стана причина околният шум да се превърне в мрачно мълчание, сякаш някой бе дръпнал шалтера.

— Каръл Маниън? Разбира се — каза Джанет, — познаваме Каръл и Уорд от поне петнайсет години. Те бяха на погребението сутринта.

— Да, знам. — Хънт се бе доближил и бе седнал на отоманката до масичката за кафе. — И аз бях там, госпожо Палмър, но не забелязах да са довели сина си.

— Имате предвид Тод. Да, не беше с тях. Сигурно е бил на училище. Погребенията и без това не са подходящо място за деца.

— Той сега е на около осем години, нали?

Тя замълча и се замисли за кратко.

— Да, струва ми се.

— Значи е осиновен?

Въпросът ни най-малко не я смути.

— Да. Не би могло да е другояче, нали? Мисля, че Каръл е година или две по-възрастна от мен, а аз съм на шейсет и две.

— Госпожо Палмър, когато семейство Маниън осиновиха Тод, когато за пръв път го доведоха в дома си, спомняте ли си някой да е отбелязвал този странен факт? Имам предвид това, че Каръл е била на петдесет и пет или на петдесет и шест и че вече е имала шестнайсетгодишен син. Камерън, ако не греша?

— Да. Камерън.

— Защо, за бога, й е притрябвало още едно малко дете? Тя е взела Тод още като новороден, нали?

— О, да, почти.

Хънт се приведе напред очаквателно.

— Госпожо Палмър, тогава не се ли запитахте — а може би дори сте знаели — дали Тод не е всъщност дете на Камерън?

Джанет Палмър стисна устни, след това отпусна уста и най-сетне кимна:

— Предното лято Камерън замина на подготвителен лагер за състезатели по водни ски. Маниън доведоха Тод в дома си в края на април следващата година. Не искам да бъда нетактична, но беше малко трудно човек да не си направи подобен извод. Макар че, разбира се, никой никога не им е казвал нещо директно по този въпрос, не и на Уорд и на Каръл. А и те никога не са се отнасяли към Тод различно и не са го споменавали по друг начин освен като свой син.