Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (14)

14

На следващата сутрин, четвъртък, 1 юни, две съображения накараха Хънт да извърви петнайсетината пресечки от дома си до двустайния офис на детективската си агенция над кафене „Халф Мун“ на Грант авеню в Китайския квартал.

Първо, мъглата неочаквано се бе вдигнала и утрото бе станало прелестно.

А другото съображение беше, че периодът на изчакване приключваше днес — беше оградил датата на календара си — и той можеше да отиде и да вземе новия си пистолет, „Зиг Зауер“ 380 АСР Р232. Цевта на оръжието беше с два сантиметра и половина по-къса, а тялото му също с толкова по-малко от това на пистолета, който носеше през последните две години, „Зиг Зауер“ Р229.

Влюби се в този пистолет последния път, когато заедно с Девин Джул ходи на стрелбището — полицаят изпробва там един такъв пистолет и веднага го окачестви като неподходящ за себе си. Беше твърде малък за него, а и Джул смяташе, че няма да стреля точно. Само Хънт установи, че е точно обратното. Пистолетът беше по-лек и по-лесен за носене и Хънт стреляше с него по-точно, отколкото с всяко друго оръжие, което беше използвал до този момент. Освен това, макар действителната разлика в размерите на пистолетите да не бе чак толкова голяма, новото оръжие не издуваше чак толкова кобура отзад на колана му.

Въоръжен с новата си играчка, завладян от красотата на деня, Хънт изненада самия себе си, като спря и си купи торбичка от току-що приготвени и още топли лепкави тестени ролца, пълнени със свинско и със сладък сос. Китайската храна, която предната вечер ядоха с Джул, беше толкова вкусна, че тази сутрин той не можа да устои на изкушението да похапне още малко. Когато отново се озова вън на улицата, хубавото настроение завладя Хънт до такава степен, че той изпразни джобовете си и изсипа всичките си монети в шапката на някакъв бездомник, който спеше в един вход.

В кантората завари Тамара не зад бюрото, а да полива цветята. Беше облечена с червен минижуп, с червени ниски обувки и със скромна бяла блуза, която все пак бе достатъчно къса, за да разкрие малко от стегнатия й плосък корем и обецата от фалшив диамант на пъпа й.

— Ако някога си намериш работа в истински офис — каза Хънт, — да знаеш, че едва ли ще ти позволят да си показваш корема.

Тя му метна търпелива усмивка.

— Точно затова не работя на такова място. Крейг харесва корема ми.

— Коремът си го бива — потвърди Хънт, — обаче за дъртаци като мен — не за мен лично, но такива като мен — може да бъде разсейващо в работна среда.

— Е, това си е техен проблем. Нямам предвид лично теб, а хора като теб. Това тук никога няма да се превърне в истински офис, нали? С изисквания към облеклото и така нататък?

— Малко вероятно е. Освен ако Крейг не си пробие нещо, което се вижда.

— Езикът му брои ли се?

Хънт вдигна ръка:

— Там, моля те. Не преди закуска. Нали не си е пробил езика?

— Не, обаче се чудеше дали двамата с него да не… Нали не би ни уволнил?

— Не, никога, надявам се. Обаче може и да ми бъде малко трудно да си бъбрим небрежно, както го правим сега, защото целият ще настръхвам.

— Значи може би не трябва да ти казвам, че Крейг… — усмихна му се тя.

Хънт я прекъсна:

— По-добре недей. Но като стана дума за него…

— По задачи е. Шест призовки.

— Шест за един ден? Не ми казвай, че някой наистина ще стигне до процес.

Тя кимна:

— Ако щеш вярвай. Един от клиентите на Арън Ранд. Крейг ще бъде на мобилния, ако имаш нужда от него. — Тя посочи към белия плик в ръката му: — Това нали са пресни пролетни ролца?

— Добре, ще си поиграем на тази игра. Да, това са пролетни ролца, обаче за жалост съм купил само десетина.

Тя го стрелна с поглед и протегна отрупаната си с пръстени ръка и с лакирани в червено нокти.

— С десет ролца ще се наяде гладно четиричленно семейство. Дай ми.

— Освен това тъкмо са ги свалили от печката. Много са горещи.

— Ще си ги духам.

— Не е честно — въздъхна драматично Хънт.

Приседна върху бюрото й, отвори плика и й подаде едно ролце. Обърна се, запъти се към кабинета си и затвори матовата стъклена врата зад гърба си. Свали сакото си, закачи го на закачалката до вратата и се пресегна да свали новия си пистолет просто за да го погледне още веднъж. Но сега, докато го държеше, внезапно се сети, че трябва да отиде в центъра на града и да си поднови разрешителното за носене на оръжие, за да важи и за новия му пистолет. Всъщност не би трябвало да се мотае напред-назад с новото оръжие в кобура си, преди да уреди всички документи. Напомни си да се погрижи за този проблем на обяд, след това прибра пистолета на мястото му и седна зад бюрото си.

Кабинетът му беше достатъчно просторен, квадратен, практичен. Когато го видя за пръв път, помещението всъщност представляваше голям килер без прозорци — основен фактор за ниския наем, който можеше да си позволи. Първото подобрение, което направи, беше да избие около един квадратен метър от стената между своя кабинет и този на Тамара и да сложи стъкло, за да влиза естествена светлина.

След това Хънт застла целия под с мокет. Имаше стандартно светло бюро от „Икеа“, върху което имаше компютър и телефон, подходящ въртящ се стол и две метални високи жълто-кафяви картотеки. Донесе си от къщи две акустични китари и ги окачи на стената отляво на бюрото си, за да има лесен достъп до тях. От дясната му страна имаше плот с мивка, с котлон, принтер и факс, а отдолу малък хладилник и чекмеджета с оборудване за наблюдение — очила за нощно виждане, бинокли, найлонови торбички за случаите, когато не можеш да спреш, за да отидеш по нужда — и фотооборудване. Хънт смяташе, че няколкото поставени в рамки черно-бели бейзболни снимки, които беше купил евтино на стадиона, не стояха зле на стената над плота.

Беше устоял на желанието да позвъни на Андреа, след като стана сутринта. Знаеше, че можеше да се престори, че просто се интересува дали е добре, да се увери, че се е възстановила, че махмурлукът й е минал, но нямаше нужда да се допитва до Джул, за да си даде сметка колко нескопосано извинение е това. Щеше да се опита да се свърже с нея по-късно през деня, небрежно. И без да споменава за обещанието й да му звънне предния ден.

Сега, след като бе успял да се добере до кантората си, устоял на изкушението да й се обади, той реши, че ще го отложи за по-късно и ще й позвъни просто за да я покани да излязат. Или щеше да приеме, или щеше да му откаже. Не му се вярваше особено, обаче бе възможно случилото се помежду им предния ден да се е дължало на изтощението и на уязвимостта й, а на него не му се играеше тази игра. Ако вчера се бе случило нещо истинско, щеше да го има и днес, а дори и утре.

Прогони я от мислите си.

След вчерашния му почивен ден, работата доста се бе понатрупала. По обяд трябваше да помогне при вземането на предварителни показания от някакъв свидетел по случай на измама в офиса на свой клиент, а това можеше да отнеме по-голямата част от следобеда. В момента провеждаше три различни наблюдения, повече или по-малко активно. Беше го наел и един лекар, за да изрови нещо за новия и много по-млад любовник на изключително богатата му майка. А когато се поосвободеше малко, можеше да се заеме с издирването на свидетели — винаги имаше неколцина, които трябваше да бъдат намерени.

Само че най-напред трябваше да отхвърли малко работа на компютъра. Беше се записал в онлайн курс по информационни технологии и компютърно изготвяни експертизи, за да усъвършенства познанията си и да бъде конкурентен на големите частни детективски агенции, ако се наложи да доказва качествата и уменията си като детектив. Възнамеряваше след като приключи с днешния урок, да се порови в интернет, за да проучи един кандидат за работа във фирма за лов на глави, която бе използвал като клиент. Задълбочен в сложната материя на компютърните експертизи, изобщо не бе чул телефонът на бюрото на Тамара да звъни. Беше й казал, че ще се занимава с курса си и че не иска да го безпокоят един час, затова подскочи, когато телефонът до лакътя му звънна.

— Много кратък се оказа този час — отбеляза той.

— Съжалявам, но се обажда Ейми Ву. Реших, че сигурно ще искаш да говориш с нея. Звучи разстроена.

След като е Ву, ще говори. Натисна копчето.

— Какво има, Ейми?

С необичайно сериозен глас Ву каза:

— Може и нищо да не е. Може би просто ме е подгонила параноята, обаче се питах дали наскоро си говорил с Паризи?

— Не и от вчера следобед.

— Добре, това може и да е добра новина. По кое време?

— Към два. Два и половина. Защо очакваш лоша новина?

Ву направи пауза, след това каза:

— Звъних на кого ли не — никой не я виждал. Е, поне от хората, с които говорих. Позвъних дори на Спенсър, но и той не я е виждал след вторник вечерта. Каза ми да попитам теб.

Хънт много добре знаеше причината продуцентът на предаването на Паризи да не се е чувал с нея. Освен това допусна, че Феърчайлд сигурно го бе видял да се втурва след Паризи в „Оксидентал“.

— Снощи й се обадих на пейджъра и оставих съобщение на телефонния й секретар у дома с молба да ми се обади, когато и да се прибере, но тя така и не го направи.

— Не се прибра или не ти се обади?

— Не знам със сигурност. И двете.

— Какво толкова спешно има?

Ву се поколеба.

— Знаеш ли, че са разпознали жената, която е била убита заедно със съдия Палмър?

— Да, някоя си Стейси. Сервитьорка в „МоМо“. Не я познавам.

— Ние обаче я познаваме. Андреа, Джейсън и аз. Поне знаем коя е.

— Значи затова си искала да се свържеш с Андреа? Да й кажеш за Стейси?

— Първоначално. Да си поговорим, нали разбираш. Но когато тя не отговори на обаждането ми…

— Опита ли да я намериш на работа? Канеше се да ходи там, когато я оставих.

Още една пауза.

— Когато я остави ли? Значи вчера следобед не само си говорил с нея, а си бил с нея, така ли?

— Тя припадна и аз я заведох в апартамента си. — Хънт й разказа накратко всичко. — Както и да е, закарах я у тях, след като се пооправи. Каза, че възнамерява да ходи на работа.

— Само че не е ходила на работа. Вчера не. В момента също я няма там и не се е обаждала сутринта.

Хънт се намръщи и погледна часовника си. Наистина все още нямаше десет. Освен това добре, Паризи може и да се е прибрала, след като той си е тръгнал от алеята пред дома й предишната вечер и да е излязла за ранна среща с клиент. Може да е във фитнес залата. Може да е навън и да тича. Може просто да е решила да поспи до късно и да не вдига телефона. Може дори да го е преметнала, да е отишла на среща с друг мъж и още да не се е прибрала у дома. Само че Ву, която не бе сред най-емоционалните, беше наистина загрижена. Хънт усети как и неговият корем леко се стяга от истинска тревога.

— Секретарката й беше ли притеснена? — попита той.

— Не особено. Каза, че Андреа понякога идвала късно.

— Може би точно такъв е случаят.

— Може би, но Андреа не е такава, Уайът. Ако й оставиш съобщение на пейджъра, винаги се обажда. Мобилният й телефон е като хирургически имплантиран в ухото й.

— Може просто да го е изключила.

— Това е в сферата на почти невероятното.

Хънт вярваше на Ву, но какво от това? Предвид на събитията от живота на Паризи през последните няколко дни, според него бе твърде възможно тя да е изключила мобилния си телефон и просто да се е откъснала от всичко за няколко часа. Беше му дала всевъзможни знаци, че иска да премисли нещата си. Само че Ву беше тяхна обща приятелка, а тревогата й бе съвсем неподправена и донякъде заразителна.

— Опита ли да се свържеш с някой друг? — попита той. — Има ли роднини наблизо? Може да е отишла при тях.

— Знам, че майка й преподава в Калифорнийския университет и живее в Бъркли, обаче нямам телефонния й номер, а и не съм сигурна, че искам да я притеснявам.

— Може да я открия, да й се обадя и да проведа съвсем невинен разговор. Обещавам.

— Смяташ ли, че ще е глупаво да проверим по някакъв официален път?

— Какъв например?

— Не знам. В полицията? В болниците?

— Още не, струва ми се. Откога нямаме връзка с нея? Аз ли съм последният, който е говорил с Андреа?

— Засега.

— И какво прави това? Преди осемнайсет, двайсет часа? — Макар цифрата донякъде да го уплаши, Хънт привидно остана оптимистично настроен. — Тя е голямо момиче, Ейми. Може да е навсякъде. Може просто да се крие.

— От какво?

— От славата. Не знам. Може да се опитва да реши какво да прави със Спенсър. Или с кариерата си като адвокат. Причината може да бъде всякаква.

— Наистина ли мислиш така?

— Наистина не знам. Нека да намеря телефона на майка й, а ако Андреа не е там, ще се обадя тук-там по официалните канали. А ти чакай да видим дали няма да ти се обади. Звънни ми, ако го направи.

— Добре.

— Добре. Ще се чуем по-късно.

Затвориха и след петнайсетина минути Хънт вече разговаряше с Диана, една от сестрите на Андреа в Бъркли, като се стараеше да й задава най-обикновени и спокойни въпроси. Представи се като частен детектив, който проверява подробностите от автобиографията на човек, който е посочил сестра й като поръчител и е дал този телефонен номер. Диана със сигурност не звучеше като човек, претърпял житейска драма неотдавна. Тя се засмя и каза, че сестра й не живее тук от години, така че когото и да проверявал Хънт, той явно не разполага с актуална информация. Отбеляза, че това само по себе си би могло да бъде полезна информация за клиента му. Диана не била виждала Андреа от около месец, но била сигурна, че майка й била говорила с нея миналия уикенд. Хънт й благодари за отделеното време и затвори.

Значи Андреа не беше в дома на майка си. С крака върху бюрото Хънт поразмишлява минута-две, след това отново вдигна телефона и набра един номер, който знаеше наизуст.