Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (8)

8

Сутрешните разпити на Джанет Палмър и брифингите с ФБР и с Вътрешна сигурност изядоха времето на Джул и на Шию чак до обяд. След като се върнаха обратно в центъра на града с колата на помощник-патолога Джейни Паркс, двамата взеха своя автомобил и се насочиха обратно към Клей стрийт, за да разговарят със съседите и да видят какво още са изровили криминолозите.

А то не беше много.

Гилзата в книгата, която бе забелязал Джул, потвърждаваше, че оръжието на убийството е двайсет и втори калибър. Предимно въз основа на точността на изстрелите и на остатъците от барут върху бюрото специалистите бяха стигнали до заключението, че убиецът е стоял съвсем близо до бюрото, ако не и точно пред него. Макар че щяха да се проведат допълнителни изследвания, които да потвърдят първоначалните данни, които бяха в най-добрия случай съвсем схематични, това на свой ред накара Шию да допусне — въз основа на пръските кръв и на траекторията на куршума в книгата — че убиецът е бил нисък мъж или жена.

Джул изтръпна. Знаеше, че има твърде много променливи величини в относителните положения на оръжието и на мишените, за да се правят изводи. Как може например да се направи разлика между висок мъж, който стреля от нивото на хълбока си, и нисък мъж, вдигнал оръжието на височината на раменете си? Не успя да се въздържи и каза:

— Значи е мъж или жена, а? Представяш ли си? Аз пък отначало допуснах, че е шимпанзе.

В квартала също не научиха нищо съществено, с едно важно изключение. Шари Левин, която живееше точно срещу семейство Палмър и която към седем и половина бе излязла, за да отиде да играе бридж, смяташе, че е забелязала колата на госпожа Палмър, паркирана на улицата. Забелязала я бе, понеже се зачудила защо не е паркирана както обикновено на кръговата алея пред къщата. Беше сигурна поне в това, че е била същият тип кола: „… един от онези спортни кабриолети, които сега навсякъде можеш да видиш“.

Знаеше, че госпожа Палмър кара същото беемве Z4, което в момента бе паркирано на алеята, и смяташе, че точно тази кола е видяла, макар че вече се здрачавало и самата кола също била тъмна на цвят. Джул и Шию записаха информацията, съзнавайки напълно, че ако не е бил автомобилът на госпожа Палмър, въпросната кола може да е била ауди, порше или мерцедес. Дори хонда. При по-обстоен разпит всичко, което в крайна сметка узнаха от госпожа Девин беше, че е хвърлила съвсем бегъл поглед и не се е вгледала внимателно, но на улицата със сигурност е имало кола, паркирана до алеята, и че тогава й се е сторило, че това е колата на госпожа Палмър. Чия друга да бъде?

Затова не можеше да се каже, че бяха постигнали особен напредък по случая през първите няколко часа. Не че бяха очаквали да бъде другояче, но обществената търпимост към бавния напредък щеше да е съвсем кратка. Шефът Батист беше кристално ясен на пресконференцията следобед, когато заяви, че убийството на федерален съдия пронизва сърцето на нашето свободно общество и че залавянето на виновника за това жестоко престъпление ще бъде от първостепенно значение за неговото полицейско управление до разрешаването на случая. Фразата „моето полицейско управление“ звучеше застрашително. Батист щеше да се накичи със заслугите на успеха и да поеме вината за провала. Обеща резултати — при това бързо.

Джул мразеше да става така. Батист изобщо не знаеше с какво разполагат, с какво си имат работа. Той нямаше дори смътна представа за сложността на престъплението. Всъщност все още никой нямаше. Само че Батист бе обещал бързи резултати. Това беше глупаво и непродуктивно и сега всичко се бе стоварило върху главите на Джул и на Шию.

Благодаря, шефе. А се питаш защо бойният дух никакъв го няма!

На пресконференцията Батист още малко попресили нещата, че двамата с кмета Уест смятат този случай от първостепенна важност, което ще рече, че са отпуснали за разследването неограничени средства от общия фонд на града, извън бюджета на полицията.

Няма грешка — ако Джул и Шию не бяха усетили натиска върху себе си още от самото начало, а те го бяха усетили, в момента той бе направо непоносим. А все още не бяха идентифицирали убитата жена. Всички обичайни методи се провалиха. Тя нямаше криминални провинения, нямаше полицейско досие, не бе подавала молба за работа в никаква агенция, където се изискваха и пръстови отпечатъци. Отпечатъците й, които пуснаха в централния компютър, също не дадоха никакъв резултат.

Нима нямаше дори шофьорска книжка?

В момента караше Шию и към един през нощта двамата инспектори паркираха на полицейската част на паркинга зад Съдебната палата. Съсипани от умора и смълчани, те тръгнаха по слабо осветения външен коридор, който водеше към моргата, точно срещу ареста.

Беше ясна нощ, студена и тиха.

Шию натисна нощния звънец на патолога — Джул не беше вземал болкоуспокоителни от сутринта и непревързаната му ръка пулсираше от болка. След миг силуетът на Джейни Паркс се появи в тъмното помещение на предния й кабинет. Това беше старателната и приятелски настроена бюрократка, която дванайсет часа по-рано ги бе взела с колата си обратно до центъра на града.

Започна да ги информира още щом отвори вратата и ги поведе към задната стая покрай бюрата, откъдето самата тя бе дошла:

— Свидетелката се казва Мери Махоуни. Сервитьорка е в „МоМо“. На двайсет и седем години. Сама дойде. Разпознаването е безусловно. Никакво съмнение.

Последното не беше много чудно, защото лицето на младата жена бе останало незасегнато от куршума — загадка, която госпожица Паркс бе разгадала още сутринта в дома на Палмър, като отвори устата на жертвата с ръцете си с ръкавици, огледа вътре с фенерчето си и така откри входящата рана в задната част на гърлото й. Момичето бе стояло с отворена уста по време на изстрела. Всичките й зъби бяха непокътнати. Куршумът не бе имал достатъчно сила, за да проникне в черепа, затова нямаше изходна рана.

— Обаче е нанесъл адски поражения вътре — каза Джейни. — Рикоширал е като пинбол. Мозъкът й беше като бъркани яйца.

— Чудесно, великолепна подробност. Благодаря, Джейни.

Такива образи се запечатваха в съзнанието на Джул и ставаха причина да се буди, облян в пот. Само че той се отърси от образа — и бездруго щеше да се върне, за да го преследва, като рикошет, какъвто беше.

Влязоха в кабинета на Джон Страут, патолога, който вече беше на близо седемдесет и пет години и отдавна бе престанал да обръща внимание на формалните прояви на професионализъм. Мястото бе музей на странното, на откровено отблъскващото и на опасното. Като тежести за хартия върху бюрото му се мъдреха три ръчни гранати, както се твърдеше, съвсем изправни. До входа на хладилната зала на моргата един скелет с лула в устата и с копринено въже на шията си почиваше в автентична испанска гарота. На плота на библиотеката Страут бе подредил колекцията си от ножове, месингови боксове и всякакви остри и опасни нинджа приспособления. На стената бяха облегнати няколко пушки. В огромен терариум в средата на кабинета — и технически погледнато напълно незаконно — той държеше оръжия на убийства от любимите случаи, над които беше работил, върху много от които все още се виждаха петна от кръв: шило за лед, пълна с празни спринцовки стъкленица, бейзболна бухалка, различни шила и остри предмети, още няколко ножа с изключително изобретателна форма.

Дори и да не излизаш от моргата, след като току-що си разпознал свой мъртъв близък, това място беше наистина ужасяващо. А отгоре на всичко Паркс бе намалила осветлението, което подсилваше страховитото усещане.

Джул натисна ключа за осветлението и помещението се освети. Това помогна.

Тук беше и Мери Махоуни, седнала със скръстени пред гърдите ръце и зачервени от плач очи. Джул премести един дървен стол до нея и седна. Забеляза, че Паркс се настани на стола на Страут.

Седнал на ниското си столче, Шию разчупи леда:

— Благодаря ви, че дойдохте тази вечер. Не всеки би направил подобно нещо.

— Не знаех какво друго да направя — отговори госпожица Махоуни.

— Точно това е трябвало да сторите — увери я Шию. — Всяка минута, която успеем да си спестим още в началото на разследването, увеличава шанса да заловим извършителя.

— И аз така си помислих. — Госпожица Махоуни имаше къса и остра черна коса и раздалечени влажни кафяви очи — най-красивата й черта, изкуствено уплътнени устни и нос, който със сигурност не й беше по рождение. Полученият резултат бе отрицателен.

— Как се досетихте, че може би става дума за… приятелката ви? — попита Шию.

— Стейси. Стейси Розали. — Тя продължи с тъничък гласец: — Когато отидох в ресторанта към четири, всички говореха за съдията и за случилото се. Той се хранеше там почти всеки ден. Никой не можеше да повярва. И тогава, не знам точно кога, но след като започнаха да прииждат клиентите, чух някой да споменава, че с него е имало и жена. Млада жена. Не съпругата му. — Тя отмести поглед от Шию към Джул, който кимна и я насърчи да продължи. — Затова… цяла нощ бяхме затрупани с работа… обаче аз се притесних. Когато ми остана малко свободно време — сигурно е било към десет и половина — отидох и помолих една от управителките да провери дали Стейси е идвала днес. Тя работеше в обедната смяна, като мен, когато се запознахме. Точно така се сприятелихме.

— Значи попитахте управителката дали Стейси е идвала на работа? — попита Джул.

— Точно така. Обаче не беше идвала. А Стейси никога не отсъстваше. Беше абсолютно стриктна. — Махоуни затвори очи и пое дълбоко въздух. — Когато научих за това, наистина сериозно се притесних.

— Каква е връзката между Стейси и съдия Палмър? — намеси се Шию. — За да се притесните?

Ала внезапно Махоуни започна да клати глава и в очите й се появиха сълзи.

— Просто не мога да повярвам, че това там е всичко, което е останало от нея. Кой й го е причинил?

— Точно това се опитваме да установим — увери я Шию.

Махоуни замълча. Шию й подаде носна кърпичка и тя избърса очи.

— Сигурно само аз съм знаела, обаче Стейси и съдията имаха връзка.

— Имате предвид любовна връзка? — уточни Джул.

— Не точно. Може би беше нещо повече. Той я издържаше. Плащаше й наема.

— Имате ли представа откога е било всичко това, Мери? — попита Джул.

— Между него и нея ли? Не знам точно, но поне от миналата есен. Само че тя се премести на новото място само преди около три месеца.

Инспекторите се спогледаха. Джул се наведе напред:

— Какво ново място?

— Точно срещу ресторанта. Срещу „МоМо“. В един от онези нови мансардни апартаменти.

Джул ги знаеше. Цените започваха от около четиристотин хиляди долара за едностайно студио и стигаха до над милион за голям апартамент. Ако съдия Палмър бе настанил Стейси Розали в един от тези апартаменти, значи е бил сериозно обвързан с нея.

— Били ли сте някога в апартамента й? — попита Шию.

— Няколко пъти, макар че тя не канеше там почти никого. Не можеше да допусне някой да научи за тях, нали разбирате?

— Но вас ви е допуснала — отбеляза Шию.

— Наистина бяхме приятелки. Освен това жилището беше толкова готино, че й се искаше да го покаже на някого. — Сълзите рукнаха. — Аз просто… — подхвана тя, след това наведе глава и млъкна.

Джул й даде малко време, след това меко подхвана:

— Говорите за новите жилища на Второ авеню, точно срещу „МоМо“, нали?

Тя вдигна поглед към него и кимна.

— Защо трябваше да се случи това? — попита момичето.

Джул нямаше отговор.

 

 

Управителят на сградата Джим Франкс не остана очарован, че го будят в два без десет през нощта. Почти десет минути бяха необходими на бледия шкембест човечец на средна възраст да стигне до вратата, още една, за да намери сред дванайсетте ключа на връзката си онзи, който ще я отключи. През цялото време Джул и Шию стояха навън на вече осезаемия студ — нетърпеливи, мрачни, мълчаливи.

Франкс беше навлякъл чифт омачкани кафяви панталони и фланелка на петна, на чиято предница се мъдреше нарисувана бутилка бира „Корона“. Отвори вратата и отстъпи няколко крачки назад.

— Не можеше ли да почака до сутринта?

Джул вдигна заповедта за обиск, за да може Франкс да я види, и успя някак да си лепне толерантно изражение.

— Господин Франкс — поде той любезно, — честна дума, и ние бихме предпочели да направим това на сутринта, но една жена, която е живеела в тази сграда, е била застреляна предишната нощ и ние не можем да си позволим да си почиваме, преди да постигнем някакъв напредък в откриването на убиеца й, а все още не сме успели. Решихме, че в апартамента й може да открием нещо, което да ни помогне. Разбирате ли?

Малката му реч попадна право в целта. Изведнъж враждебността на Франкс намаля.

— Стейси Розали ли казахте? Тя мъртва ли е?

Джул кимна.

— Разпозна я преди час нейна приятелка, която ни каза, че е живяла тук. Затова ви безпокоим.

— Значи искате да огледате апартамента й? — Тогава му хрумна нещо: — Не трябва ли да имате заповед?

Джул въздъхна и отново извади заповедта за обиск.

— Добре — съгласи се най-сетне Франкс. Тръгнаха по тъмния коридор на първия етаж към административното помещение на сградата, където Франкс се приближи към един шкаф, отключи го на третия опит и свали един ключ от кукичката. — Заповядайте — подаде го той на Джул. — Ако това е всичко…

Шию, който не можеше да бъде дори престорено любезен, стоеше на вратата със скръстени ръце. Джул погледна партньора си и отново се обърна към Франкс.

— Само още един-два въпроса.

Франкс въздъхна отчаяно и приседна върху бюрото си. Вдигна ръка към очите си и ги разтърка.

— Добре, какво?

— Да сте забелязвали да е имала посетители?

— Не, като че ли не съм. Можела е да приема когото си иска по всяко време.

— Но не сте забелязали някой по-специален?

— Непрекъснато влизат и излизат хора. Не обръщам особено внимание. — Франкс погледна към стенния часовник. — Казахте само един-два въпроса…

— Да, така е. — Всъщност настроението на Джул започна внезапно да се подобрява — въпреки късния час, въпреки счупените му кости. — Ето още един въпрос: помните ли някой да я е посетил през последните един-два дни? Нещо необичайно?

— Съжалявам, просто никога не обръщам внимание на тези неща. Имаме почти хиляда наематели, всички те имат приятели и роднини и повечето от тях са необичайни в едно или друго отношение. Непрекъснато влизат и излизат разни хора. — Той се изправи и стана от бюрото. — Ако не ви трябвам повече, връщам се в леглото. Можете да пуснете ключа в кутията, като свършите.

— Благодаря ви, господине, оценяваме съдействието ви — каза Джул.

Франкс сви рамене:

— Няма проблем.

В асансьора Джул метна един поглед към Шию и отбеляза:

— Приятен човек.

— Ако това не е проблем, бих искал да го видя, когато има проблем — отбеляза Шию.

— Изморен е — сви рамене Джул.

— Че кой не е?

— Кажи го на горките души в чистилището!

— Какво е това?

— Чистилище ли? Нещо като чакалня пред рая, обаче смътно си спомням, че чух, че май вече не съществува. Не е ли гадно? Какво ли са преживели всички онези души, които са чакали, когато онези внезапно са решили вече да няма чистилище?

— Не ме питаш наистина, нали? Хайде да побързаме.

Стейси Розали бе живяла на четвъртия етаж, на три крачки от асансьора, за да няма почти никаква опасност съдията да бъде разпознат, когато е идвал при нея.

Отвориха вратата и светнаха лампите. Жилището беше модерно обзаведено, но бе по-малко, отколкото беше очаквал Джул. Може би тринайсет на осем метра.

До бара от лявата им страна имаше четири високи столчета. Зад него се виждаше кухничка с мивка и с печка с два котлона. Барът свършваше до вратата на малка баня, в която имаше само душ. Точно отсреща се намираха вратите на висок дрешник и етажерките за книги, натъпкани с издания с меки корици. Далечната стена беше цялата в прозорци с дръпнати завеси. Джул се досети, че диванът сигурно се разтяга и става на легло. Върху един претенциозен килим имаше масичка за кафе, а в ъгъла до високата лампа бе сложено удобно на вид кафяво кожено кресло.

— И това ако е хубав живот — отбеляза Шию.

— Не ти ли харесва?

— Прилича на хотелска стая. Все едно никой не живее тук.

— Не, погледни, на бара има нарциси. По рафтовете има книги.

Светна една тристепенна лампа за четене на малката масичка до дивана и взе две поставени в рамки снимки. На едната, много размазано, се виждаше усмихнато малко момче, а на другата беше съдия Палмър.

— Има лични снимки. Живяла е тук и още как, Шию. Просто не е разполагала с много място.

Шию вече беше зад бара и надничаше в шкафовете, по чекмеджетата, в хладилника. Тъкмо бъркаше в един бюфет, когато Джул стисна ръката му:

— Ръкавици.

Джул отвори още един гардероб, пълен с дрехи и с още чифтове обувки. Стейси бе подредила дрехите си по цветове. Той се обърна.

— Ето го портфейлът.

Беше върху вграден скрин. Джул се върна обратно в стаята, седна на дивана и изпразни съдържанието на портфейла върху малката масичка пред себе си. Още пари в брой — четири банкноти от по петдесет долара и четири по един. Кредитни карти. Карта за библиотеката. Социална осигуровка. По-малка снимка на същия неясен кадър на момчето. Още една снимка на съдията — много по-небрежна от строгата снимка, която бе поставила в рамка, и заснета в тази стая, даде си сметка Джул — съдията седеше усмихнат в креслото.

Джул неволно издаде звук и това накара Шию да застине на място.

— Какво? — попита той.

— Това е странно.

— Кое?

Джул сви рамене и вдигна една визитна картичка.

— Андреа Паризи. — Щом срещна неразбиращия поглед на Шию, той бързо съобрази и каза: — Експертката по случая Донолан от телевизията?

— А! — Шию намести името, но нито то, нито визитната картичка имаха значение за него. — Какво странно има? Тя се мотае със съдията, така че би трябвало да познава някои адвокати. Освен това знаеш не по-зле от мен, че „МоМо“ е известно сборище на адвокати.

— Да, прав си. — Джул не виждаше необходимост да казва на партньора си, че неговият приятел Уайът Хънт понякога тича заедно с нея. И че през последните шест седмици го залива с фантазии за Андреа Паризи. Вместо това остави картичката обратно при другите неща от портфейла. — Странно е, че това е единствената картичка, която е запазила.

Шию беше на друго мнение.

— Може пък като всяка сервитьорка на света и тази да си е мечтала да се снима в телевизията.

— Това не става тук, а в Лос Анджелис.

— Навсякъде става. Универсална истина е. Освен това на бас, че в някое чекмедже ще открием и други визитни картички. Или ще се окаже така, или пък Стейси просто е получила тази картичка наскоро и още не я е изхвърлила. Освен това двамата с теб знаем, че цялата тази история няма нищо общо с Андреа Паризи.

— Можем да се престорим, че има. Да прекараме известно време с малката сладурана. — Джул се захили, не получи отговор от партньора си и отново опита: — Да прекараме известно време с малката…

— Чух те.

— Беше опит за шега.

— Изневярата не е нещо, с което трябва да се шегуваш.

— Много грешиш, Шию. Изневярата е на едно от първите три места в списъка с вечните теми за вицове. Тъкмо се сещам за един. Някакъв ирландец, който не бил стъпвал в църква цели двайсет години, един ден внезапно…

— Дев — вдигна ръка Шию. — Не искам да се шегувам с това, ясно?

— Значи освен за религия, за народности, за хомосексуалисти и за жени, вече ми е забранено да говоря и за изневери? Исусе, ама какво остава?

— Защо трябва да остава нещо? — Шию седна на едно от високите столчета. — Девин, посред нощ е. Разследваме двойно убийство и всичко в този случай е свързано с изневяра. Знаем, че ще арестуваме Джанет Палмър следващата седмица, а може би още по-рано. Животът й ще бъде съсипан, той вече е съсипан. Тази млада жена е мъртва. Мъртъв е един федерален съдия. Нищо от това не е смешно. На Кони също няма да й бъде смешно, че ти искаш да се гушкаш с Андреа Паризи.

— Да, прав си, съжалявам, аз съм лош човек — сведе глава Джул. — Няма да е редно да се гушкам с Паризи — заяви той съвсем искрено. След това изведнъж грейна: — Обаче знаеш ли, може да поканя и Кони. Ако искаш, можем да си направим четворка.

 

 

В леглото Джул внимателно дръпна завивките над превръзката на ръката си. Кони се размърда до него.

— Колко е часът?

— Нечовешки късно е. Почти три, струва ми се. Будна ли си?

— Не. — А после: — Как мина?

— Мисля, че разрешихме случая. Изненада, съпругата е. Само че трябва да си намеря нов партньор.

— Все това повтаряш. Какво е направил този път?

— Нищо. Направо е съвършен. Мразя го. Дори го поканих да си направим четворка: аз, ти, той и Андреа Паризи, онази от телевизията по процеса на Донолан. Категорично ми отказа.

— Не знаех, че я познаваш.

— Не я познавам, обаче със сигурност ще се видя с нея по повод на този случай.

— Замесена ли е?

— Не виждам как. Обаче намерихме визитната й картичка сред вещите на жертвата, а това може да ми послужи като повод за запознанство.

— Може би е заради мен. Сигурно Шию не ме намира за привлекателна.

— Невъзможно.

— Би било странно — съгласи се тя. — Изморен ли си?

— Може би в кризисна ситуация бих останал буден още няколко минути.

— Знаеш ли колко отдавна беше? От операцията.

— Тогава ли беше последният път? Преди девет дни?

— Всъщност беше в деня преди това, ако броим правилно, което прави десет дни. А това вече се брои за криза — каза тя и се търкулна върху него.