Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (2)

2/1996 г.

Бях на тази работа от пет години и все още не разполагах със самостоятелен кабинет в Службата за закрила на детето. Всъщност не ми трябваше и не исках самостоятелен кабинет. В крайна сметка седемдесет и пет до осемдесет процента от работата ми беше навън, на място. През останалото време пишех доклади за онова, което бях свършил. Кабинети получаваха надзорниците, а мен ако питате, халал да са им. Надзорниците се интересуваха от приключването на делата, от цифрите и от следването на установените процедури. Мен ме интересуваше спасяването на живота на децата. Имаше известна разлика в подхода.

След като успявах да се промъкна през бездомниците, окупирали съседните улици, всяка сутрин към осем часа пристигах в сградата на Отис авеню, проверявах дали има наистина спешни обаждания, а след това през повечето дни се заемах с дневната си норма от „нормални“ случаи. Всеки от тях беше посвоему спешен, макар че твърде често не бе определян като такъв от бюрокрацията.

За да бъде обявено за спешно и поради това незабавно да получи вниманието на служител или на екип от служители, положението в дома на едно дете трябваше да бъде определено като непосредствено застрашаващо живота му. Да кажем, спешен случай би било, ако някоя жена е провесила тригодишното си дете за крачетата от прозорец на шестия етаж. Всекидневните проблеми се смятаха за не толкова значими, а някои от тях бяха хроничното недояждане, вероятното физическо малтретиране, родител под влиянието на наркотици или в друго физически затруднено положение. Или пък чичо, за когото се подозира, че има плътски отношения с осемгодишната си племенница.

Повече или по-малко рутинното обаждане тази сутрин беше от Холи Парк, жилищен квартал близо до южния край на града. Поради вилнеещите там множество банди, смазващата бедност, отчайващата безнадеждност и астрономическия процент на жителите, които използваха или продаваха наркотици по улиците, броят на убийствата тук беше най-висок след този в Хънтърс Пойнт. И беше направо недостижим в сравнение с други престъпления — придружени с насилие или не.

Нямам нищо против мъглата или дъжда, горещината или студа, обаче мразя вятъра, а днес, четвъртък в началото на април, духаше много силно. В опит да предпазя вече поочуканата си лумина от вандализма в Холи Парк паркирах на три пресечки източно от квартала, след това отворих вратата и се озовах сякаш срещу вихър от експреса за Аляска, от който шубата ми ме предпазваше толкова, колкото би ме предпазила и метална ризница. Денят беше ясен и слънчев, обаче вятърът беше безмилостен и ужасно, ужасно, ужасно студен.

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото си, аз се добрах до адреса, който бях запомнил наизуст, и от отсрещния тротоар се взрях към набраздената от белези порутина, в която се очакваше да вляза. Знаех, че преди петдесетина години това място сигурно си го е бивало — подобните на казармени апартаменти са били прясно боядисани, имало е тревисти площи, поддържани градини и дори дървета. Жителите на квартала са били глобявани, ако не окосят моравата си, ако не поддържат балконите и верандите си чисти, без проснато пране и без отпадъци. Сега не бе останало нито едно дърво, нямаше и помен от градина, не се виждаше нито едно стръкче трева. От наблюдателния си пункт от отсрещната страна на улицата забелязах стотици отблясъци по спечената кафеникава пръст около сградите — бях идвал тук вече много пъти и знаех, че това са отломки от безброй изхвърлени и счупени бутилки от бира, вино и всякакъв друг алкохол, който се продава в шише. Пепси и кока-кола изобщо не се конкурираха в този район.

Може би най-тревожно от всичко бе това, че не се виждаше жива душа. Разбира се, при този вятър и студ хората едва ли щяха да излязат навън да се мотаят и забавляват на слънчице, но все очаквах да мерна някой да минава между сградите, някоя жена да простира пране, въобще някой да прави нещо. Мястото обаче изглеждаше съвсем пусто.

Запитах се дали не беше по-добре да се позадържа още известно време в службата и да се сдобия с партньор за това повикване. Може би някое от относително новите попълнения, та все още да има известен хъс. Но вече бе станало невъзможно да намеря колега, на когото мога да разчитам или с когото бих издържал да прекарам известно време.

Понеже през последните няколко години всичко в службата бе като разядено от злокачествен тумор. Този факт съвпадна с пристигането и с назначаването на заместник-директора Уилсън Мейхю. Като се започне от надзорниците, които търсеха под вола теле и надуваха перки, и се стигне до моите колеги, които се отзоваваха на спешните повиквания, като влагаха целия си опит, ако изобщо благоволяха да се явят на работа, повечето хора в отдела явно получаваха тон в живота от Мейхю. В крайна сметка всички бяхме общински служители, профсъюзът ни бранеше и бяхме по същество неуязвими за дисциплината. Без мотивиран заместник-директор, работещите по случаите, на които наистина им пукаше за работата и за децата, се изхабяваха след няколко години. Повечето от онези, които бяха останали, бяха тук, защото никой не можеше да ги пипне с пръст — промъкваха се между самоволно удължените почивки, болничните дни и стотиците хитроумни измами с присъствените си карти. Една трета от служителите всъщност никога не правеха нищо съществено. Някои от тях дори изобщо не идваха на работа, което явно не правеше впечатление на Мейхю или на по-нисшите надзорници, на които поради това не им се налагаше да влизат в конфликт с нарушителите.

Бетина, която продължаваше да си върши работата, имаше известни проблеми след развода си, затова сега предпочитах да работя сам.

Е, нямаше какво друго да направя, освен да се заема със случая. Вече бях тук. И Кишиана Джеферсън се нуждаеше от помощ веднага. Трябваше да вляза и да преценя колко лошо е положението. Направих крачка от тротоара.

— Ей!

Обърнах се, върнах се назад и се опитах да смеля абсолютно невъзможната гледка на още един бял човек в квартала. След това чертите му се проясниха в нещо отначало смътно, а след това много познато.

— Дев? Дев Джул? — попитах.

С Джул бяхме от един отбор по бейзбол в гимназията. Преди колежът да ни раздели, той бе може би най-добрият ми приятел.

Другият мъж разцъфна в сърдечна, макар и леко озадачена усмивка, след това и той ме позна:

— Уайът? Какво търсиш тук?

— Работя — отговорих и почти механично понечих да извадя портфейла си, за да покажа служебната си карта. — Аз съм от СЗД. Службата за закрила на детето.

— Знам какво е СЗД. Аз съм ченге.

— Не може да бъде!

— Напротив.

— Не си облечен като ченге.

— Инспектор съм. Ние не ходим униформени. Работя в отдел „Убийства“.

Метнах бърз поглед към улицата:

— Да не искаш да кажеш, че съм закъснял?

— За какво?

— За Кишиана Джеферсън.

— Никога не съм чувал за нея.

Заля ме вълна на облекчение. Кишиана поне не беше жертва на убийството, което Дев разследваше. Може би все пак бях пристигнах навреме.

— Ами, здрасти, радвам се да те видя — казах, — обаче трябва да свърша нещо там.

Джул стисна ръката ми:

— Нали не смяташ да влезеш вътре сам?

— Такъв беше планът ми. — Забелязах загрижеността на Джул и добавих: — Не се тревожи, Дев. Всеки ден го правя.

— Тук?

— Тук, там, къде ли не.

— Какво точно правиш?

— В повечето случаи просто говоря с хората. Понякога отвеждам някое дете.

Джул метна притеснен поглед към сградите, след това отново към мен.

— Въоръжен ли си?

— Въоръжен ли? — засмях се и разтворих широко шубата си. — Само с бисквити и с чипс, в случай че някой е гладен. Наистина трябва да вървя.

— Кажи ми точния адрес — настоя Джул. — Така или иначе ще се помотая тук с партньора си, за да потърсим свидетели. Ще бъда наблизо.

— Няма нужда, но оценявам предложението ти. Е, ще се видим по-късно. Трябва веднага да проверя мястото.

Дървената входна врата към казармата се затвори зад гърба ми и в коридора веднага стана тъмно като в рог, особено след ярката светлина навън. Някой бе боядисал дългите стъклени прозорци от двете страни на вратата. Дадох на очите си няколко секунди да посвикнат с мрака, след това опитах ключа за осветлението, който забелязах. Не работеше.

В коридора вонеше — познатата комбинация от урина, плесен и животинска миризма. Долових и лек мирис на марихуана и на цигари, но по-силните миризми преобладаваха. Вятърът фучеше навън, промъквайки се между сградите, и воят му ме накара да се запитам дали да не се обърна и да не поотворя вратата, за да влезе малко светлина. Точно пред сградата върху купчина развалини забелязах един камък, който щеше да ми послужи за целта. Подпрях с него вратата, която остана открехната петнайсетина сантиметра.

Семейство Джеферсън живееха в апартамент номер три, задното жилище отляво. Пред вратата се заслушах и чух само познатото бръмчене на телевизора, но всъщност не бях сигурен дали идва от това жилище, или от някое съседно. Почуках, никакъв отговор. Почуках отново.

— Госпожо Джеферсън?

Най-сетне чух тътрене на крака и женски глас отвътре:

— Кой е?

И аз знаех някои номера. На някои хора, ако им кажеш, че си от Службата за закрила на детето, никога не ти отварят. Обаче ако кажеш, че си от „Човешки ресурси“, чието подразделение е Службата, често решават, че става дума за финансовите им помощи и номерът действа като „Сезам, отвори се“. Госпожа Джеферсън открехна вратата, без да сваля веригата.

— Какво искате?

— Бих желал да поговорим за малко, ако нямате нищо против.

— Вече говорим.

— Обадиха ни се за Кишиана. Тя добре ли е?

— Кой ви се обади?

— Майка ви.

И слава богу, помислих си. Би трябвало да ни позвънят от училището, защото момичето вече бе отсъствало цели две седмици, но така и не се бяха наканили до момента, в който аз им позвъних, за да потвърдят отсъствието. За щастие бабата наминала покрай апартамента предния ден и след това се обадила в СЗД.

— Тя се тревожи и за двете ви — казах аз и пристъпих още крачка напред, като се стараех тялото ми да не издава напрежение.

— Няма за к’во да се притеснява. Добре се грижа за детето си.

— Убеден съм, че е така, госпожо Джеферсън, но когато ни се обади нечия майка и каже, че е притеснена, аз трябва да отида и да се уверя, че всичко е наред. — Загърнах се по-плътно с шубата. — Ако може да вляза и да поговоря и с двете ви за няколко минути, след това веднага ще си тръгна.

От дясната ми страна вратата в другия край на коридора внезапно рязко се отвори с трясък и група от трима мъже излязоха сред вихър от разпалени жестове и ругатни. Всички бяха издокарани с кожени якета и имаха характерната престъпна походка. Тестисите ми се вмъкнаха в тялото, когато госпожа Джеферсън затръшна вратата под носа ми.

Задната врата остана отворена. Като ме видя, главатарят на бандата спря, погледна зад гърба си и след това огледа коридора зад мен.

— Ей ти, тъпак!

— Аха — кимнах, дирейки остроумен отговор. Обаче се обърнах с лице към тях, без да отстъпвам.

— К’во аха бе, мамка му!

Те се приближиха и застрашително ме заобиколиха — нищо ново. Очите на мъжа бяха жълти като на болник. Не се бе бръснал от няколко дни. И явно никога не си беше мил зъбите. Погледнах го право в жълтите очички:

— Спокойно, момчета — казах аз и вдигнах картата си. — От СЗД съм. Просто проверявам дали Кишиана е добре.

Главатарят почака, след това се огледа. Отново изруга, наклони глава и групата отмина. Последният реши да се откаже от приличното си поведение до момента, изкашля се и се изплю на пода пред краката ми.

Изкуших се дали да не им пожелая приятен ден, но реших, че това няма да ми донесе никакво предимство, затова прехапах език, обърнах се и отново почуках на вратата.

— Пак съм аз — казах.

Вратата се отвори, този път без веригата.

— Ти да не си някакъв глупак? — попита ме жената.

Последвах я вътре, вратата се затвори и резето хлопна.

Бях виждал подобни апартаменти десетки пъти преди това. Кухня, дневна и две малки спални. Не беше чисто и подредено, по мебелите бяха пръснати мръсни дрехи, по пода се въргаляха хартиени торби, върху масичките и по лавиците за книги, по които не бе имало книги от половин век, бяха струпани купчини кутии от Кей Еф Си и от „Макдоналдс“.

Жената пусна щорите и скри по-голямата част от прозорците със завеси и с нещо, което ми заприлича на калъфки за възглавници, така че вътре стана почти толкова тъмно, колкото бе в коридора, но ъгълчето на един чаршаф на прозореца в кухнята бе паднало и оттам влизаше малко дневна светлина.

— Това е моята малка Кишиана — каза госпожа Джеферсън.

Детето седеше до кухненската маса. Сладко на вид дребничко шестгодишно момиченце с червена фланелка, сложило ръце пред себе си и сключило длани.

Не протегнах ръка, стараех се всичко да бъде по-неофициално, затова само кимнах.

— Казвам се Уайът. — Удостоих я с професионалната си усмивка и тя уморено ми кимна в отговор. Отново се обърнах към майката. — Да поседнем — предложих и дръпнах един стол. — Е, Летиша — обърнах се към майката, — нали така се казваш?

— Лети.

— Така да бъде, Лети.

Само че тя ме прекъсна, внезапно обзета от гняв:

— Майка ми не е трябвало да ви вика. Не съм направила нищо нередно, само пазя себе си и детето си от злото.

— От злото ли?

— От сатаната — отвърна тя.

— От дявола?

— Точно така.

— Да не би да ви преследва?

— Предупреди ме. Каза, че ще ми я вземе, ако излезе навън. Много я иска.

— Кога ти го каза?

— Преди две седмици. Видях го, така да знаеш.

— Къде?

— Там навън — тръсна глава тя.

— В коридора ли?

Кимна.

— И навън. Затова съм закрила прозорците. За да не може да наднича вътре и да види къде е тя.

Внезапно разбрах защо стъклените панели от двете страни на входната врата са били боядисани. Бръкнах в шубата си, извадих пликче чипс и един сникърс и ги оставих на масата, без да кажа и дума, само ги побутнах, така че Кишиана да може да ги стигне.

— Можеш да си вземеш, миличка — каза майка й и момиченцето колебливо взе чипса, отвори пликчето и бързо започна да нагъва парченцата едно по едно.

Възползвах се от разсейването, за да разтопя леда помежду ни.

— Е, Кишиана, значи не си излизала навън от известно време?

Тя погледна въпросително към майка си, която й кимна, после отново погледна към мен:

— Не.

— А искаш ли?

Изяде още едно картофче, този път забола поглед в масата пред себе си.

— Мама казва, че е така, защото съм лоша. Затова той ме иска.

— Всеки ден се моля — каза Лети. — Всяка нощ. Дано тя се поправи.

Не бях сигурен, че разбирам, обаче чутото никак не ми харесваше.

— Как така си лоша, Кишиана? На мен не ми изглеждаш лоша.

— Мама казва така.

— Не — възрази Лети. — Не го казвам аз. Обаче сатаната я иска.

— Как точно я иска? Лети? Кишиана? — местех поглед аз от едната към другата. Най-сетне спрях очи върху майката. — Лети, откога не си я пускала навън?

Очите й се плъзнаха към момиченцето. Поклати глава:

— Откакто той е тук.

— Дяволът ли? И кога точно дойде?

— Не знам точно.

— Преди две седмици? Преди месец?

Лети примигна, за да възпре сълзите си:

— Ако тя излезе навън, не можеш се пребори с него. Ще я вземе.

— Няма да я вземе. Нали идвам от вън, няма и следа от него.

В този момент един порив на вятъра нахлу с приглушен писък и разтърси кухненския прозорец над нас.

— Ето ти знак — каза майката. — Той ти се присмива, чака да му се отвори сгоден случай.

— Това е вятърът, Лети. Само вятърът.

— Не! Заблудил те е.

— Мамо — обади се Кишиана. Сега държеше в ръце десертчето. — Моля те.

Лети отново кимна. В опит да се избавя от този абсурд прибягнах до суровата действителност:

— Лети — благо подех, — госпожо Джеферсън, изслушайте ме. Трябва да се уверя, че ще пуснете Кишиана да излезе от апартамента и да се върне на училище. Разбирате ли ме?

— Не мога. Наистина не мога. Нали виждате?

Не исках да прибягвам до заплахи, че ще отведа детето. Ако не постигнех напредък, не след дълго щях да стигна и до тях. Опитът да се отнеме попечителството на майката над детето винаги беше последната мярка и последното нещо, което ми се искаше да правя.

— Ето какво ви предлагам, защо двете с Кишиана не се облечете топло и тримата заедно не излезем за малко навън? Лети, двамата с вас можем да държим Кишиана за ръцете. Ако забележим нещо, което да ни притесни, веднага ще се върнем вътре. Обещавам ви.

Лети се цупеше и клатеше глава, но момиченцето бе престанало да дъвче и очите му блеснаха:

— Развържи ме само за минутка, мамо.

Стъписан от думите й, усетих как космите на врата ми настръхват от тревожното предчувствие, което бях развил след години на тази работа.

— Кишиана, какво значи „развържи“ ме?

— Нали се сещате — размърда се тя на стола. — За да мога да стана?

Смущението засенчи всяко друго чувство, изписано върху лицето на Лети.

— Добре си си така — каза тя на детето, след това се обърна към мен с безстрастен и дори разумен тон: — Няма нужда да става. Стане ли, ще се опита да излезе.

Безизразният ми поглед се премести от Лети към дъщеря й.

— Кишиана, бих искам да се изправиш, ако обичаш.

Очите й паникьосано се стрелнаха към майка й.

Това бе сигнал за мен. Пресилено бавно бутнах стола назад, изправих се и заобиколих масата към Кишиана. Издърпах стола й и рязко си поех дъх. Въже за пране, увито може би десетки пъти около кръста и краката й, не й позволяваше да помръдне.

 

 

Девин Джул, ченгето от отдел „Убийства“ и мой приятел от детството, цъфна до мен веднага щом излязох от тъмната дупка на яркото и ветровито парче спечена и осеяна със стъкло земя, което отвеждаше до тротоара. Носех Кишиана на ръце, краката й бяха загърнати с одеяло, а ръката й бе увита около врата ми.

— Какво правиш? — попита Джул.

— Отвеждам я оттук. Майка й я беше вързала.

— И ти позволи да я отведеш?

— Обясних й положението, дадох й да попълни формулярите.

— Въпреки това. Ако някой те види или тя излезе, разпищи и се разсмърди, хората тук ще…

— Мамчето ще трябва да го приеме. С това си вадя хляба, ясно? Има си начин. — Вървях бързо и дишах учестено. — Имаш ли кола наблизо? Моята е на три пресечки. Грешка.

— Да, обаче ако някой излезе…

— Точно затова почти припкам, Дев — срязах го аз и кимнах към Кишиана. — Тревожа се за нея.

— Колата ми е съвсем наблизо, зад ъгъла — каза Джул и ни поведе. Доста бързичко.