Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (17)

17

Работната среда на Уес Фаръл не приличаше особено на другите адвокатски кантори, които Хънт посещаваше из целия град. Кабинетът му заемаше почти целия трети етаж на една величествена обновена сграда в самия център на града. Случаен посетител, който се качеше с асансьора от подземния паркинг — и по този начин избегнеше официалната приемна и оживените адвокатски кабинети на долния етаж — спокойно можеше да стигне до заключението, че това е частният дом на един ексцентричен и удивително немарлив човек.

Почти неизползваното бюро на Фаръл се намираше в ъгъла под единия прозорец, затова останалата част от помещението приличаше на дневна с пухкавото тапицирано канапе и подходящите кресла, с двата лампиона и с ниската масичка от Армията на спасението. Баскетболен кош украсяваше стената до вратата. Фаръл от немай-къде бе забол за стената няколко стари и без рамки снимки от ерата на Филмор и един плакат на Шерил Тигс, която излизаше от някаква вода някъде, облечена в прозрачен бански и с убийствена усмивка. Плотът и шкафовете на лявата стена все едно бяха взети от кухнята на някой студент, мивката, кафемашината и чашите бяха отвън, а папки с документи, бележници и книги бяха разхвърляни навсякъде.

Само че в момента никой не се радваше на това място. Фаръл се бе отпуснал на дивана, вдигнал крака върху масата, и обобщи усещането на всички.

— Имам лошо предчувствие.

Ву се отпусна тежко в едно от креслата и скръсти ръце в скута си. Хънт, който се бе изстрелял от кантората на Макклеланд на няколко пресечки оттам, веднага щом приключиха със снемането на показанията, стоеше до телевизора, кацнал върху ниска поставка под прозорците към улицата. Пресегна се и го изключи. Тъкмо бяха гледали днешното предаване на телевизия „Трайъл“ за процеса на Донолан, което бе водено единствено от Ричард Томбо, без всякакво споменаване на Андреа Паризи.

— Двамата с Ейми те водим в това отношение, Уес — каза той и се обърна към Ейми: — Говорила ли си със Спенсър напоследък?

— Преди около четирийсет и пет минути — отговори тя. — Не се е обаждала. Според него нещата са сериозни.

— Прав е — съгласи се Хънт. — Значи, доколкото знаем, никой не е говорил с нея, откакто е тръгнала за срещата си в дома на семейство Маниън?

— А знаем ли, че е направила дори това? — попита Фаръл.

Хънт кимна:

— Взела е колата си. Това го знаем. Беше в гаража й, когато я откарах до тях, а я нямаше снощи.

— Но къде е колата? — попита Ву.

— No lo se — безпомощно въздъхна Хънт. — Явно тя така и не е стигнала до срещата си. Маниън се обадила в кантората й и попитала къде е и дали случайно не е забравила за уговорката им.

— Значи просто се качва в колата си и изчезва? — попита Фаръл.

— Засега разполагаме с това. И не е никак хубаво — каза Хънт. Приближи се до дивана и до креслата и възседна ръкохватката на свободното кресло. — И докато говорим за това, ето и другото нещо, за което се чудя почти цял ден. Тя тъкмо бе научила, че няма да получи мястото на водеща в Ню Йорк, нали? Имаше ужасен махмурлук. Дори мислеше, че плесницата на Спенсър може да й струва репортажите по телевизия „Трайъл“, при това с допълнителни усложнения, ако проблемът стигне до ушите на Пиърсъл.

— Да не мислиш, че се е самоубила? — попита Ву.

Хънт не искаше да мисли за това, но знаеше, че не е невъзможно. Хората бяха сложни и безкрайно непознаваеми същества. Всичко, което той бе разтълкувал като обнадеждаващо начало, тя може да е възприела като поредния безвкусен епизод в живота си, който може би бе пълен с подобни връзки.

— Накарах Тамара да звъни в спешните отделения в целия щат, защото само това ми хрумва — каза той. — Но ти я познаваш по-добре от мен, Ейми. Какво смяташ?

— Дали смятам, че се е самоубила ли? Бих искала да кажа не, но…

Клетъчният телефон на Хънт иззвъня, той вдигна пръст пред Ву, прие разговора и се премести към прозореца за по-хубава връзка.

— Да, и ние тъкмо го гледахме. Да, знам. На Сътър стрийт, в кабинета на Уес Фаръл горе. Да, всички сме тук. За какво? Добре, само секунда. — Той се обърна с лице към стаята и заговори на Фаръл и на Ву с внезапно дрезгав глас: — Девин иска да дойде и да се види с нас. Става дума за Андреа. Ще останем ли още десетина минути? — Всички кимнаха и той отново се обади: — Добре, Дев, тук сме. Разбира се, както искаш.

Когато прекъсна разговора, Хънт остана до прозореца, обърнат с гръб към останалите. Раменете му се надигнаха, спуснаха се и пак се надигнаха.

— Уайът — обади се загрижено Ву. — Какво има?

Той най-сетне се обърна.

— Просто Девин и Шию са от отдел „Убийства“, а искат да дойдат тук, за да говорим за Андреа. — Изпусна дълга въздишка. — „Убийства“ означава, че някой е мъртъв.

 

 

Следващите няколко минути преминаха в мъчително полумълчание.

— Ако знаеха нещо със сигурност, щяха да го съобщят по новините — обади се Ейми. — Особено по предаването, което току-що гледахме. Явно нямат нищо.

— Освен ако полицията не е казала на медиите или не ги е предупредила да си мълчат. Но да се надяваме — каза Фаръл.

Хънт отново се обади на Тамара и научи, че Андреа не е била приета в нито едно от спешните отделения, в които се бе обаждала до този момент, макар че й оставало да позвъни в още десетина-петнайсет само в деветте окръга в района на залива, да не говорим за целия щат. Щяло да отнеме известно време.

Телефонът в стаята избръмча, Фаръл вдигна и каза:

— Добре, нека да се качи.

Първият поглед към изражението на Джул им вдъхна кураж. Изглеждаше изтощен след дългия работен ден, но не приличаше на човек, който се кани да поднесе лошата новина, от която всички те се бояха — всъщност очите му видимо блестяха в някакво очакване. Само че нямаше как да изпитат облекчение, преди Ву да попита дали знае нещо за Андреа.

— Просто ни кажи, че не е мъртва — додаде Фаръл.

Джул поклати глава:

— Доколкото ми е известно, не е. Има ли причина да смятате, че е мъртва?

— Ти работиш в отдел „Убийства“, Дев, и поиска да говориш с нас — обясни му Хънт.

— Така е и наистина става дума за убийство, но не за нейното. — Вдигна поглед към трите загрижени лица пред себе си. — Тъкмо разговарях с Рич Томбо пред Съдебната палата точно след предаването. Беше са обадил и беше оставил съобщение, че според него има нещо, което трябва да ми каже. Някой от вас да е чувал слуха, че Андреа Паризи е била романтично обвързана със съдия Палмър?

Хънт усети как кръвта се стича от лицето му. Защото слухът тутакси му се стори верен. Как не му бе хрумнало? Палмър, разбира се — „другият мъж“, с когото Андреа се бе виждала в продължение на две години преди Феърчайлд, който не искал сериозно връзка, който я бил зарязал, който работел по случая на АСКЗ. А сега — и който бе убит.

— Това са слухове, Дев — изсумтя Уес Фаръл.

— Да, така е. — Джул не беше дошъл да се кара с никого. — Но в момента не сме на процес, а точно такива слухове ни карат да смятаме, че няма да е зле да разпитаме техния обект, ако е възможно.

— Което точно в момента не е — каза Хънт.

— Така изглежда.

— Чакайте малко — обади се Ейми. — Да не искаш да кажеш, че искаш да разпитваш Андреа за смъртта на Джордж Палмър?

— Точно така.

— Като заподозряна? Това е нелепо.

Джул сви рамене.

Фаръл не беше убеден:

— Това е само слух.

— Несъмнено — съгласи се Джул. — Но знаем кога Палмър е започнал да се вижда със Стейси Розали, другата жертва. Преди шест месеца. Веднага след началото на процеса на Донолан. Което според Томбо е времето, когато съдията е скъсал с Андреа.

— Според Томбо тя не била преодоляла раздялата — подсили нещата Шию.

— Да, Дев, но те се скъсали преди половин година. Защо ги убива едва миналия понеделник?

— Съжалявам, просто не е възможно — намеси се и Фаръл.

— Така ли? Ти беше ли с нея, Уес, в понеделник вечерта?

— Не, но…

Джул премести поглед от Ву към Хънт:

— А някой от вас? Добре тогава. Ето какво знаем. Направила е телевизионното излъчване с екипа си в четири и половина и още едно в пет, след което лимузината я е оставила във фирмата й около пет и половина. Работила е около час и половина, след което се е подписала, че напуска сградата в седем часа и осем минути.

— И след това какво? — попита Фаръл.

Свиване на рамене.

— След това не знаем. Затова исках да поговоря с всички вас. Томбо ми каза, че вие сте излизали с нея на следващата вечер, на малкото празненство по случай годишнината на Уайът, на което сега толкова ми се иска да бях присъствал. Може би тя е споменала пред някой от вас какво е правила предишната нощ?

— Това е лудост — каза Ву. — Знам, че тя се срещаше със съдията всяка седмица или през седмица, защото работеха по случая с профсъюза. Всъщност тя просто… — Внезапно Ву замълча.

Джул не пропусна да го забележи.

— Слушам те, Ейми.

Ву потърси с очи помощ от Уайът и от Фаръл, обаче те не можеха да направят нищо.

— Ами, миналия понеделник го видяла на обяд.

— И откъде знаете това, госпожо? — попита Шию.

— Тя ми каза у Сам. Не можела да повярва, че са го застреляли. Тъкмо се били видели в „МоМо“ предния ден.

Джул изви вежди:

— „МоМо“ е заведението, където работи Стейси Розали, нали?

— Чакай малко, Дев — намеси се Хънт. — Значи според твоята теория шест месеца, след като Андреа и Палмър късат, тя вижда него и новата му приятелка в „МоМо“, внезапно я обзема дива ревност и решава да убие и двамата още същата нощ? В къщата му? Не ти ли се струва малко пресилено?

— Абсолютно. Не претендирам, че имам отговорите, а само въпросите. И главният въпрос е къде е тя? Добавете към това и очевидния й мотив… — Той сви рамене: — Не знам какво повече ви трябва.

 

 

Хънт се намираше навън на Сътър стрийт сам с Джул, който поизостана, след като Шию отиде да се качи в колата.

— Значи искаш да разбереш какво е правила в понеделник вечерта?

— Да, първо обаче, точно както и ти, искам да я намеря. — Джул продължи със сериозно изражение: — Странното е, че според Томбо ти самият си хукнал от онзи твой бар с пурите подир нея във вторник вечерта. Настигна ли я?

— Тя беше пияна, Дев — отговори Хънт. — Заведох я в дома си, за да изтрезнее. След това я откарах до тях на следващия ден около обяд.

— Това означава вчера, когато е била видяна за последен път. — Джул направи пауза: — Спа ли с нея?

Въпросът дойде съвсем неочаквано и Хънт остана безмълвен достатъчно дълго време.

— Мамка му! Направил си го — изруга Джул.

— Не съм казал подобно нещо.

Джул нямаше търпение за такива игрички.

— Напротив. Не ми ги пробутвай тия. А ето че сега си и последният човек, който я е виждал.

— И това прави и мен заподозрян?

— Не е толкова смешно, колкото ти се струва. Не се шегувам. И на Шию ще му хрумне същото, гарантирам ти.

— И тогава какво, ще ме арестува ли?

— Не си насилвай късмета, Уайът. Не му давай оправдание. Може и да го направи. — След секунда Джул каза: — Значи Паризи ти е вързала тенекия снощи. — Не беше въпрос. Беше се досетил и сега навлезе една крачка в личното пространство на Хънт. Снижи гласа си до шепот, в който се долавяше гняв: — Може би си спомняш как снощи ми каза, че тя лично не е работила много по случая на надзирателите в затвора? Само дето се е срещала с жертвата на моето убийство почти всяка седмица? Знаеше ли, че тя е спала и с него?

— Не знаех и изобщо не съм подозирал.

— Браво на теб. Само че какво ще кажеш за останалото — не ти ли се стори важно?

Хънт усети как вътрешностите му се бунтуват и как червенината се надига към страните му. Сам си беше виновен.

— Знам, че е важно, Дев. Какво мога да кажа! Трябваше да те осведомя. Огелпих нещата. Съжалявам.

— Наистина огелпи нещата, мамка му.

— Да, знам. Тя страдаше. Беше развалина. Сигурно съм се опитвал да я предпазя.

— От мен ли?

— От всичко. Но и от теб. Така е.

— Знаеш ли какво? Това наистина ме вбесява. Ако е невинна, няма нужда да я защитаваш нито от мен, нито от когото и да е. Схващаш ли?

— Да, само че ако това се разчуе, няма да има никакво значение дали тя е убила онези двамата, или не е. Ако е имала любовна връзка със съдията по най-големия си случай, свършено е с нея.

— Това не е мой проблем. А не е и твой. Трябва да я намеря.

— Аз също.

— Ако я намериш, искам да я видя.

— Дев, няма да я крия от теб.

— Няма ли? Да се надяваме. Но докато все още сме на темата, какво още си скрил от мен?

Хънт мълчеше.

— Нямам бърза работа, Уайът. Разполагам с цял ден.

— И бездруго ще откриеш това, когато претърсиш къщата й — каза най-сетне Хънт. — Тя има колекция от пистолети в дневната си.

— Страхотно. Великолепно. Адски готино.

— Тя… — Той замълча. Нямаше смисъл за спори с Джул или да се опитва да го убеждава. Нещата бяха каквито бяха.

— Нещо друго, което знаеш за нея и което би могло да се окаже от значение? — попита Джул.

След още една минута Хънт каза:

— Нищо. — И после: — Не, почакай. — Замисли се дали това в крайна сметка наистина има значение и после каза: — Според мен не ми е вързала тенекия.

Джул отстъпи крачка встрани и присви все още сърдитите си очи.

— Много се радвам за теб. Какво означава това, по дяволите?

— Тя сама предложи да излезем на вечеря. Каза, че ще ми се обади, независимо как се развият нещата. Човек не прави такова нещо, ако възнамерява да изчезне от града. Щеше да ми се обади. Затова каквото и да й се е случило, не е било по неин избор. Просто й се е случило.

— Значи тя е жертва? Точно като всеки друг скапан затворник във всеки затвор по света.

— Не казвам, че тя се чувства като жертва, Дев. Просто казвам, че може и да е. Това е най-искреното ми предположение.

Ченгето отстъпи още крачка назад.

— Най-искреното? Добре, ще го обмисля.

Шию спря колата до тротоара и натисна клаксона тихо и учтиво. Джул се обърна, отиде до вратата, отвори я, после се обърна:

— Само че знаеш ли какво, Уайът, най-искреното ти предположение вчера значеше за мен много повече, отколкото значи днес.

 

 

Укорът остави Хънт буквално разтреперан. А може би се дължеше на информацията — все още само слух, напомни си той, макар че интуитивно му вярваше — за Андреа и Палмър. Стоеше на тротоара пред сградата на Фрийман и се взираше след колата на Шию и на Джул, много след като тя зави зад ъгъла и изчезна.

Когато се посъвзе, той се върна до входната врата на „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“, натисна звънеца за посетители след работно време и зачака изщракването, с което се отключваше вратата. След минутка се качи по стълбите, почука на вратата на кабинета на Фаръл и влезе. Ву седеше на дивана и говореше по телефона. Фаръл беше разкопчал ризата си и бе останал по фланелка, на която днес се четеше надпис: „Ако си видял един магазин, все едно си видял всичките“. Фаръл стоеше зад креслата и тъкмо беше изстрелял една топка към коша. Нито един от двамата юристи не беше с лице към телевизора, който отново бе пуснат, но без звук. На екрана се мъдреше снимка на Андреа Паризи. Хънт притича и пусна звука.

— … не я е виждал от вчера следобед. Още една причина за загрижеността на властите е фактът, че юридическата дейност на госпожица Паризи е била причина за редовните срещи между нея и съдия Джордж Палмър, който бе застрелян в дома си понеделник вечерта. Всеки, който има някакви сведения за госпожица Паризи или за местонахождението й, моля веднага да се обади на полицията или в телевизията на номер…

Хънт отново спря звука. Ву все още държеше слушалката, но вече се бе изправила и бе вперила поглед в телевизора. Фаръл също се бе извърнал и лицето му бе смръщено.

— Е, сега поне стана официално — каза той. — Може би отделът за издирване на изчезнали лица най-сетне ще се намеси.

— Не разчитай на това — каза Хънт. — Ако по телевизията съобщят, че някой е изчезнал, това не означава непременно, че той наистина е изчезнал.

— Но тя наистина е изчезнала — настоя Ву. — Знам, че се е случило нещо. Всички го знаем. Никога не изчезва за толкова дълго, без да предупреди някого.

Хънт посочи към телефона в ръката й:

— С кого говориш?

— О! — с изражение, което казваше „Колко съм глупава“, Ейми се върна към разговора си: — Джейсън, чу ли това?

Фаръл седна на ръкохватката на креслото със здраво стиснати челюсти.

— Девин не я смята наистина за заподозряна в случай Палмър, нали, Уайът?

Хънт коленичи, опрял гръб на стената до телевизора.

— Бих казал, че почти толкова, колкото подозира и съпругата.

— Ти какво мислиш?

— Наистина ли искаш да знаеш? Не искаш.

— Според теб е мъртва, нали? — Ву беше затворила и сега седеше, а ръцете й бяха като две неспокойни птички в скута й. — И аз си мисля същото.

Изражението на Фаръл показваше, че самият той не е далеч от тази мисъл, обаче каза:

— Ами ако е отвлечена?

Хънт поклати глава:

— Защо? А и никой не е искал откуп. Не се връзва.

— Изчезването й също не се връзва — отбеляза Фаръл, — освен ако не е подкарала по крайбрежието или нанякъде другаде, за да си проветри главата. Мога да я разбера, ако предпочете да се покрие някъде за ден-два след тази история с Палмър и след конфликта й със Спенсър.

Само че Ву клатеше глава:

— Щеше да каже поне на Карла. И вероятно на Гари Пиърсъл.

— А може и да го е направила, Ейми.

— Не, не и на Карла. Днес достатъчно дълго разговарях с нея. Никой не може да бъде чак толкова добър актьор.

— Може пък просто да не е разсъждавала ясно и да е забравила да каже на когото и да е — обади се Фаръл.

— Не ми се иска да го казвам, обаче тя беше съвсем добре, когато я оставих, Уес — увери го Хънт. — Не се беше побъркала. Канеше се да ходи на работа. Освен това, ако е отишла да се погрижи за спокойствието си за ден-два, когато историята излезе по телевизията, ще е принудена да се върне. Ако през следващите няколко часа не се случи това или някой не поиска откуп, което според мен няма да стане… — не довърши изречението той.

— И какво ще правим? — попита Ву. — Просто ще седим и ще чакаме?

— Не знам какво друго можем да направим — каза Фаръл. — Тя или ще се появи, или няма да се появи.

— По-скоро няма да се появи. — Хънт се надигна от шкафчето за телевизора, а смътната идея защо бе решил да се върне обратно тук започна да се оформя по-ясно в главата му. — Ако е мъртва, каквото и да направим, няма да промени нещата. Обаче ако не е… ако е ранена, ако е в капан, ако е катастрофирала, ако е излязла от пътя или каквото и да е друго, освен мъртва, има шанс да успеем да направим нещо.

— Добре, може би, ако успеем да накараме полицията да… — поде Фаръл.

Само че Хънт поклати глава:

— Помисли си, Уес, вече въвлякохме полицията. Джул иска да се добере до нея. Той ще преодолее пречките по пътя си. — Огледа двамата си приятели. — Говоря за нас.

— За нас? Имаш предвид мен и Ейми?

Хънт кимна:

— И Джейсън. И моите хора, Тамара, Крейг и Мики.

Уес си позволи една тъничка усмивка:

— И какво ще направим?

Само че Ву каза:

— Аз ще участвам. За каквото и да става дума.

— Ето как си представям нещата — поде Хънт. — Уес, изслушай ме. Имаме три възможности. Първо, Андреа е вече мъртва. Второ, по някаква причина е решила да замине. Ако е така, тя или ще се върне сама, или възнамерява никога да не се връща. В този случай ще напусне страната и никога повече няма да я видим.

— Не вярвам да е това — отбеляза Ву.

— И аз не вярвам — кимна Хънт. — Но може наистина да е претърпяла злополука по пътя и тогава ченгетата ще намерят или нея, или колата й. Затова да забравим едно и две. Тях просто не можем да контролираме.

— Добре — съгласи се Уес. — А каква е третата възможност?

— Някой да я е отвлякъл. — Хънт вдигна ръце, за да възпре реакцията, която прочете по лицата и на двамата. — Не твърдя, че е станало така, но това е единственото нещо, което можем да проверим и на което вероятно можем да повлияем, вместо просто да седим и да чакаме. Ако някой я е отвлякъл, трябва да е имал причина — нещо, което е направила, което е знаела или в което е била замесена. Само това ни остава.

— И какво ще правим? — попита Фаръл.

— Какво ще кажеш да отидеш да поговориш с Феърчайлд и с Томбо? Те двамата сигурно знаят повече от който и да е от нас, но може би не подозират, че знаят.

— Какво искаш да направя аз? — попита Ву.

— Може би вие двамата с Джейсън трябва да се заемете с Карла Шапиро. Разберете с кого е била близка Андреа в службата, с какви дела се е занимавала, какъв е бил личният й живот извън телевизия „Трайъл“. А междувременно аз ще строя Тамара и хората си на телефоните и ще се опитам да уловя всяка друга нишка, която успея.

— Къде ще търсиш? — попита Ву.

— Не знам точно. Просто ще започна да ровя. Може би, както предложи ти, Уес, ще поговоря още малко с Девин.

— Той е свестен човек, Уайът, обаче е ченге, натоварено с голям случай. Няма да е склонен да споделя с теб. — Фаръл се приведе напред, облегнал лакти на коленете си и стиснал ръце пред себе си. — Не ме разбирайте погрешно, в отбора съм. Обаче цялата тази работа ми се струва много слабо вероятна.

— Знам, обаче какво друго ни остава? — попита Хънт.