Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (11)

11

— Най-сетне у дома — каза Паризи. — Ако нямаш нищо против да влезеш и да изчакаш десетина минути, ще ти върна дрехите.

— Мога да си ги взема и по-късно. Или пък ти да ми ги донесеш.

— Само дето и двамата сме тук сега.

— Добре, съгласен.

Паризи живееше в самостоятелна едноетажна къща в съседство с обрасъл с треви парк почти в северния край на Ларкин, само на една пресечка от площад „Джирардели“. Къщата беше красива постройка в испански стил с гипсова мазилка и с малка морава отпред, а пред входа имаше малка веранда. Между алеята на Паризи и съседната имаше съвсем малко място за паркиране, в което можеше да се побере единствено кибритена кутийка, но точно затова Хънт бе дошъл с купъра.

— Цялата къща ли е твоя? — попита той на излизане от колата. — Как човек се сдобива с къща в Сан Франциско в днешно време?

— Пита мъжът, който живее в цял склад — сви рамене тя.

— Да, обаче аз съм под наем. Освен това, наемът ми е контролиран.

— Ще видиш, че къщата не е голяма. Един приятел на майка ми се пенсионира и ми я предложи изгодно. — Тя бръкна в чантата си и малката врата на гаража започна да се вдига. — Не ме питай защо, обаче никога не влизам през входната врата.

— Защо ли не влизаш през входната врата? — попита Хънт.

— Не питай — засмя се тя. — Хайде, следвай ме — хвана го за ръка тя и го поведе.

Минаха през гаража покрай черния кабриолет миата, паркиран вътре. На вратата към кухнята Андреа натисна друг бутон на стената и вратата на гаража отново се затвори.

Хънт вървеше съвсем близо до нея, достатъчно близо, за да усети уханието на парфюма й. Тя все още държеше ръката му в мрака, след това я пусна, за да отвори вратата.

— Почакай за момент да проверя нещо. Добре. Вече можеш да влезеш.

Кухнята беше малка, модерна и функционална, и май се използваше често. Домакинята беше окачила няколко тигана и тенджери на метална пръчка на стената до хладилника, а едно дървено блокче с хубави кухненски ножове се мъдреше до панер с най-различни прибори за готвене — дървени лъжици и вилици, шпатули, четки — на плота до печката.

— Какво провери? — попита Хънт.

— Дали съм измила съдовете. Не бях сигурна. Не искам да ме помислиш за мърла.

— Нямаше да си помисля подобно нещо. Но след като има съдове за миене, значи се храниш тук.

— Разбира се, че се храня тук. Ти какво си мислеше?

— Че вероятно всеки ден вечеряш навън. Че след края на шоуто отиваш в някой хубав ресторант. Сред хайлайфа. Като снощи.

— Понякога — сви рамене тя. — Обаче повечето вечери се храня тук сама, късно и работя. Питай Ейми. Тя е на същия график. Но трябва да те осведомя, че не съм лоша готвачка. Всъщност понякога съм направо страхотна. Не може да си италианец и да не си добър готвач. Не е позволено.

— Кой е специалитетът ти?

— Ами, доматеният ми сос е невероятен, разбира се. А също и пармезанът ми с патладжани. Щях да… не.

— Какво? — попита Хънт.

— Нищо.

— Не е честно. Започна и после спря.

— Прав си. Не е редно така. — Леко положи дланта си върху ръката му, след това я дръпна. — Щях да кажа, че щом си тръгнеш, ще си направя своята запазена марка — спагети карбонара по селски, които са едно от най-добрите средства против махмурлук на света, а после се запитах дали не би искал да останеш и да хапнем заедно. Само че вече ти отнех достатъчно време.

— Така е — каза Хънт. — Беше ужасно.

— Не трябва ли да ходиш на работа?

— Вчера приключих един случай, който смятах, че ще ми отнеме поне два дни, но всъщност ми отне един. Така че за твой късмет днес графикът ми е съвсем свободен.

— За мой късмет. — Паризи погледна часовника на стената. — Въпреки нареждането на лекаря ми трябва да отида на работа по-късно. В три имам среща. Но дотогава разполагаме с предостатъчно време. Ако искаш.

— Да остана ли?

— За обяд.

— Ще се наложи да ми извиеш ръцете — каза Хънт и подаде ръка. Проработи. — Тя отново го хвана за ръката. — Стига толкова — каза той, преди Андреа изобщо да се престори, че извива ръката му.

Докато се пържеше беконът и водата завираше, тя го разведе из къщата. Наистина се оказа малка, както го бе уверила Паризи. Но навсякъде бе същото като в кухнята — модерно, удобно, уютно. Паризи поддържаше дома си по-скоро подреден, отколкото хирургически чист. Нямаше разхвърляни дрехи, нямаше съдове в мивката. Хънт за момент застина като омагьосан, изненадан от съдържанието на една заключена стъклена витрина в трапезарията. Там имаше колекция от оръжия — пистолети и револвери, няколко малки пистолета с голям калибър, старомодни колани с кожени кобури и кутийки за барут.

— Обичаш ли оръжията? — попита той.

— Вече не толкова.

— Това тук е доста хубава колекция.

— Знам. Като по-малка минах през фазата на Дивия Запад. Само че вече не докосвам оръжията.

— Но са в изправност. Стрелят, нали?

— О, да, всички стрелят. Няма смисъл да държиш оръжие, което не стреля, нали? Но не се тревожи, всички са регистрирани.

— Не се бях разтревожил.

— Може би просто трябва да се отърва от тях, но…

Хънт й метна един поглед, след това я прегърна и леко я придърпа към себе си.

— Ричи?

Тя кимна, въздъхна и каза:

— Да, може би донякъде. Хайде. — Хвана го за ръката и го поведе към дневната. — След твоето жилище тук е малко понагъчкано, нали?

— По-скоро е уютно. Камината работа ли?

— Идеално. Това е най-хубавата част от къщата.

— Обаче сигурно е малко тъмно.

Тя стисна ръката му и се приближи до капаците на двойните прозорци на стаята. Светлината донесе живот, който сякаш допреди това липсваше. Светлите дървени подове грейнаха. Поставените в рамки гравюри бяха с ярки и весели цветове, жълто, червено и зелено. Тя се обърна и каза:

— Не отварям капаците много често, но може би трябва, нали? Става някак различно.

— Красиво е — увери я Хънт. — Наистина. Наистина ли се каниш да напуснеш това място?

Тя се огледа и отвърна:

— Като че ли съм престанала да го забелязвам, Уайът. — Усмихна се тъжно, после се сепна: — Беконът!

 

 

Докато водата завираше в кухнята, тя каза, че й е топло, свали пуловера на Хънт и го преметна през един стол.

— Да не забравиш това. Повтарям, да не го забравиш — каза тя.

Не носеше сутиен под фланелката, която беше без ръкави и бе пъхната в дънките. Хънт седна на масата и се зае да я наблюдава как се движи от чекмеджето с приборите до масата, от масата до печката, от хладилника до масата. Извади бутилка минерална води и две чаши. Изсипа изпържения бекон на готварска хартия, за да се отцеди. Ръсна няколко щедри щипки сол в тенджерата с водата. Сложи върху масата поставки за хранене и извади карирани червено-бели салфетки. Върху всяка подреди по една вилица и по една голяма лъжица. Парче пармезан и метално ренде, а след това и мелничка за черен пипер се появиха в средата на масата.

Той я наблюдаваше как разбърква спагетите със съсредоточено смръщено лице, вдигнала лакът, а фланелката трептеше заедно с движенията й. Извади парченце спагети от водата и каза:

— Знаеш ли това? — и го хвърли към стената, където то залепна. — Това е тестът. Готово е, когато се залепи за стената.

Увеличи котлона под мазнината от бекона. Хънт наблюдаваше как Андреа взема голямата тенджера с врящата вода и със спагетите и излива малко от течността в голяма стъклена купа, след това изсипа останалото съдържание от тенджерата в гевгир в мивката. Сетне взе купата с горещата вода и я изля върху спагетите в гевгира. А след това — толкова бързо, че той не можеше да повярва, че не си е изгорила ръцете — изсипа отцедените спагети обратно в затоплената купа.

Направи всичко съвсем плавно, без излишни движения. Но бързо. Посипа бекона върху спагетите. Той седеше като омагьосан, а когато се извърна обратно към мивката, Паризи спря за секунда, взе тигана с бекона и му се усмихна.

— Още двайсетина секунди — каза тя. — Много ще ти харесат.

Той я гледаше как чуква две сурови яйца над спагетите в голямата купа, а след това изсипва отгоре цялата гореща мазнина от бекона. Най-сетне прибягна до помощта на дръжки за горещи съдове, взе купата и я донесе на масата, където Хънт бе заел почетното място. В едната си ръка тя държеше дървена вилица, в другата — дървена лъжица и започна да разбърква бекона, яйцата и мазнината в спагетите, докато всичко се смеси хубаво. Грабна парчето пармезан и бързо започна да го стърже, отново с крайно съсредоточено изражение, докато сиренето не покри спагетите като току-що навалял сняг.

След това завъртя мелничката за черен пипер десетина пъти над яденето. Отметна един немирен кичур коса от челото си. Отново бе хванала дървената лъжица и вилицата и обърна спагетите за последен път, преди да вземе точно колкото за една порция и да напълни обикновената бяла купа пред Хънт. Направи същото и със собствената си купа и седна срещу него.

— Можеш да си сложиш още пармезан и черен пипер. С тях не можеш да прекалиш. Е, как е?

Хънт беше като упоен от ароматите, които се носеха от ястието, както и от простичката и изумителна красота на балета, на който току-що бе станал свидетел. Завъртя няколко нишки спагети с вилицата си, подложил лъжицата отдолу, за да обере излишното, и поднесе хапката към устата си:

— Това е най-вкусното нещо, което някога съм ял.

 

 

— Добре, разкажи ми за себе си — подкани го Паризи, докато се хранеха.

— Няма много за разказване. Какво искаш да знаеш?

— Знам, че не си бил ченге, преди да станеш частен детектив, а това е доста необичайно. Работил си с деца, нали?

— Точно така. В СЗД. Само че всъщност преди това бях ченге.

— Кака така Ейми не знае за това?

— Така е. Може да бъде наша тайна. Не обичам да говоря много за това. Не работих в града.

— Ще ме накараш да позная, така ли?

Той се засмя, хубаво му беше.

— Не. Ето я вълнуващата история. Работех в отдела за криминални разследвания в армията по време на войната в Залива. Само че като се върнахме на континента, останах там още около година и се заех със случаи на насилие в семействата на военнослужещи. Преди да напусна и да дойда в града, вече ми беше дошло до гуша и от армията, и от полицията. Само че работата с децата… не знам. Това продължи да ми се струва важно. — Той й се усмихна. — Имаме време само за още няколко въпроса.

— Добре. Къде си отраснал?

— Аз съм от полуострова. В Сан Матео.

— Наистина ли? А аз още отначало те имам за градско момче. Имам предвид начина, по който се оправяш. Аз съм тук вече шест години, обаче ако ме изведеш от центъра или на запад от Ван Нес, ще се изгубя. Мислех си, че човек, който познава града като теб, би трябвало да е отраснал тук.

— Не. Преместих се тук, когато бях на двайсет и пет.

— Аз също.

— Само че при мен не беше преди шест години, а преди петнайсет.

— Сметката нещо не се връзва — смръщи челото си тя.

Той се поклони, приемайки комплимента:

— Твърде си мила, но да, връзва се.

— Добре, вярвам ти. Още един въпрос.

— Само един.

— Как си се сприятелил с ченгето от отдел „Убийства“?

— Всъщност възстановихме приятелството си по много интересен начин. Едно време Дев беше най-добрият ми приятел. Играехме заедно в гимназиалния отбор по бейзбол. След това се разделихме заради колежа, а после аз отидох в армията. Както и да е, не го бях виждал от десет години, когато един ден…

Той й разказа накратко за повторната си среща с Джул — за сградата в Холи Парк, за Кишиана, вързана за стола си.

Когато свърши, Паризи се бе навела напред, подгънала единия си крак под тялото, а другият бе провесен на пода.

— Но това е невероятна история, Уайът. Такива неща ли си правил през цялото време?

— Не. Само понякога. Не през цялото време. И слава богу. Както и да е, след това двамата с Дев просто продължихме оттам, където бяхме спрели в гимназията, само дето той вече е женен и има три деца.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Бил ли си женен?

— Не.

— А деца?

— Не съм женен, нямам деца. — Не искаше да лъже Андреа и това, технически погледнато, беше истината. Не беше женен, нямаше деца. Да, беше сгоден и щеше да се жени след шест седмици. Софи беше на двайсет години, беше бременна във втория месец и иначе имаше прекрасно здраве, преди да я покоси аневризма.

Явно бе улучил безгрижния тон, защото Андреа продължи да разпитва:

— А не ти ли се е искало? Искам да кажа, след толкова години работа с деца…

Той сви рамене и излезе с отговора, който бе усъвършенствал отдавна:

— Сигурно съм се нагледал на разпаднали се семейства.

— Но не всички са такива.

— Не, не всички. Вярно е.

Изражението на Паризи стана някак затворено.

— Какво? — попита Хънт.

— Просто се замислих какво правих през цялото това време, със Спенсър и… с другите преди него, за безмилостното преследване на кариерата и… — Тя въздъхна продължително. — Изведнъж всичко ми се стори някак празно.

— След цялата храна, която погълна, не може да е празно.

Усети, че тя схваща намерението му, а то бе да се опита да прогони всичките й демони поне за малко. Последното денонощие бе достатъчно болезнено, унизително и мъчително за нея. Не биваше да се измъчва повече. Не и днес.

Тя срещна погледа му, след това стана, приближи се и застана пред него. Сложи двете си ръце на тила му, придърпа главата му към корема си и я задържа там. След малко го пусна, а той се изправи, обхвана лицето й с длани и долепи устните си до нейните.

След малко тя се отдръпна само колкото да каже:

— И бездруго трябва да сваля тези дрехи, за да ти ги върна.

 

 

Хънт можеше да остане в леглото й цял следобед, може би дори цяла седмица, но тя му каза, че наистина трябва да тръгва и да поработи няколко часа. Само че много би искала да го види отново вечерта.

— На някое приятно място за вечеря. Ти избираш, аз черпя.

— Може ли нещо да се мери с това, което ядохме тук?

— Не може. Само че някои хора ядат повече от веднъж дневно.

— Ще помисля върху това — каза Хънт. — Обаче с риск да се докосна до неприятна тема, какво ще правиш с процеса на Донолан?

Тя поклати глава:

— Днес няма заседание на съда. Ще разбера каква е програмата за утре и вероятно ще продължа до края на проклетото нещо.

— Добре тогава. — Хънт държеше дрехите си, които тя бе носила. Стоеше на рядко използваната входна врата. — Ако все още го искаш, когато свършиш работа. Но ако предпочетеш да си отспиш, ще те разбера.

— Ти си много добър човек, наистина. — Хънт отново прочете благодарност в погледа й. — Да оставим нещата отворени — предложи Андреа. — Но във всеки случай ще ти звънна. Да кажем, към седем?

— Звучи добре. При всички случаи.

Тя кимна:

— Ще ти звънна.