Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (34)

34

— Принуден съм да настоявам — каза Уорд. — Както виждате, моментът наистина не е подходящ, инспекторе. Съпругата ми се чувства много зле. Наложи се дори да си тръгнем преждевременно от търга заради това, а ви уверявам, че не бихме го направили, ако положението не беше доста сериозно.

Двамата мъже стояха лице в лице в кръглото и сводесто мраморно фоайе. Фактът, че съпрузите Маниън се бяха съгласили да се стигне дотам и че всъщност бяха поканили Джул да влезе в имението, представляваше огромна стратегическа грешка от тяхна страна — ако го бяха накарали да остане отвън, щеше да му е нужна заповед за обиск, за да влезе без изричното им позволение, но след като го бяха пуснали вътре, щеше да е много по-трудно от психологическа гледна точка да го изритат навън.

Веднага щом влязоха вътре, Каръл Маниън с поведението на човек, пострадал от топлината, се отпусна тежко на едно от креслата покрай стената. Сега бе облегнала лакът на ръкохватката и със затворени очи подпираше челото си с палеца и с показалеца на дясната си ръка. Неочакваното присъствие на Джул, който бе изникнал от ослепителната белота на следобеда, бе нанесло втория за този ден удар върху душевното й състояние й и я бе разтърсило дълбоко.

Точно това бе намерението на Джул, кулминацията в плана му, и явно работеше.

Той продължи да оказва натиск:

— Господин Маниън, идвам чак от Сан Франциско, за да задам на съпругата ви няколко въпроса, след което ще си тръгна. В момента водя разследване на убийството на федерален съдия и показанията на съпругата ви са от огромно значение. Нямам нищо против, ако имате нужда от няколко минути, за да й донесете чаша вода или за да се поосвежи, но наистина е спешно.

Уорд Маниън сведе поглед към съпругата си, след това погледна към Джул:

— Това е непоносимо. Ще се обадя на адвоката си.

— Разбира се, това е ваше право — каза Джул. — Но ако няма какво да криете, най-лесно би било просто да отговорите на въпросите ми.

Маниън повиши глас:

— Няма какво да крием ли? Това е нечувано! Веднага напуснете дома ми. Не можете да разговаряте с нас по този начин…

Само че Каръл внезапно се изправи на крака, приближи се към съпруга си отзад и го стисна за ръката:

— Уорд.

— Каръл, седни на мястото си. Аз ще го…

— Не, не, няма нищо. Ще говоря с него. Не ни трябва адвокат. Както знаеш, не сме направили нищо лошо.

— Разбира се, че не сме. Но всичко това е толкова неправилно. Държат се с теб като с най-обикновен престъпник, нахлуват тук така… — възмутено поклати глава Уорд. После отново се обърна към Джул. — Това е абсурдно. Какво искате да знаете?

— Какво искате да ме питате? — каза госпожа Маниън.

Джул извади портативния си касетофон, включи го и го остави на поставката за чадъри до входната врата.

— Кога за последен път говорихте с Джордж Палмър?

Тя въздъхна тежко, метна уморен поглед към съпруга си и отново седна в креслото.

— Миналия понеделник следобед. Той ми се обади у дома, за да ме покани на някакво парти.

Разговорът продължи почти половин час. Всичко излезе наяве — отдавнашната връзка между Стейси Кайли и родния й син Камерън, връзката между Стейси Розали и Палмър, снимката, истинската самоличност на сина й Тод. Отговорите й на всеки въпрос бяха преми и недвусмислени. Призна, че е налице невероятно съвпадение. Само че тя наистина не знаела коя е Стейси Розали. Никога преди не била чувала това име, докато не се появило в пресата миналата сряда. Ако името на жертвата било Стейси Кайли, разбира се, тя щяла да уведоми властите. Що се отнася до снимката, естествено забелязала известна прилика между момчето на нея и сина си Тод, но предвид факта, че никога не се била срещала с тази жена Стейси — а и защо й е на някаква непозната да снима Тод? — тя просто приела това като поредното съвпадение от странната поредица. Държала да отбележи обаче, че другото момче не изглеждало съвсем като Тод.

Накрая Джул завъртя въпроса към Андреа Паризи и Каръл отново заяви, че вече му е разказала за първоначалното си обаждане до Андреа, за поканата тя да присъства на бенефиса, организиран от Фондацията на библиотеката — уговорка, която Паризи така и не спазила. Какъв бил проблемът?

Джул упорито се насочи към явните несъответствия. Защо беше чакала три часа, преди да се обади в кабинета на Паризи след времето на срещата им, на която Паризи така и не се появила? Защо не се е обадила, докато вероятно я е чакала с недоумение и раздразнение? Защо Паризи е казала на колегите си в адвокатската кантора, че срещата ще бъде по проблеми, свързани с попечителство? Предвид на това Каръл очаквала ли Джул да повярва, че госпожа Маниън, Стейси, Палмър и Паризи вече не са водели преговори във връзка с детето, към което и двете страни са имали претенции?!

Тя обаче отрече. С все по-голямо спокойствие и с растящо презрение.

Докато траеше сражението помежду им, Джул усети как въздухът се сгъстява и се насища с неприятна миризма. Въпреки собственото му мнение за случилото се и за причините то да я шокира, колкото повече продължаваше разпитът, толкова по-невъзмутима ставаше тя.

Накрая Джул стигна до телефонния разговор.

— Госпожо Маниън, вие сте разговаряли с един от нашите свидетели преди не повече от два часа и не сте отрекли, че сте се обадили на госпожица Паризи в сряда следобед от хотел „Сейнт Франсис“, за да поискате срещата ви да се проведе в кантората й в центъра на града.

Обвинението — придружено със съзнанието, че Джул явно е разговарял с младата жена, с която бе говорила в тентата в Мудоууд — й нанесе нов удар. Фасадата поддаде, напука се и отново се възстанови.

— Това просто не е вярно, инспекторе. Не съм била там.

— Казали сте на нашия свидетел, че сте били.

— Не съм. Тя или греши, или е лъжкиня.

Джул тутакси захапа:

— Откъде знаете, че става дума за жена?

— Наистина не знам, инспекторе. Може да е или мъж или жена. Просто избрах едната възможност наслуки. Разполагате ли с други свидетели, които са ме видели в хотел „Сейнт Франсис“?

— Ще намерим.

— Съмнявам се, инспекторе. Много се съмнявам, че ще успеете. Защото не съм била там. Бях си у дома и чаках госпожица Паризи.

Накрая Уорд просто не издържа повече:

— Няма ли да свършваме, сержант? Ако досега не сте получили онова, за което сте дошли тук, не смятате ли, че е малко вероятно изобщо да го получите? Очевидно съпругата ми има някаква непреднамерена връзка с всички тези събития, но да допускате, както вие явно правите, че тя играе и най-малка роля в което и да е от тях, е направо абсурдно.

Част от плана на Хънт бе Джул да даде на Каръл да разбере, че не е успяла да заблуди никого. Че истината се знае. Че хората знаят какво е направила. Той бе успял да го постигне. Само че не можеше да пропусне и най-малката възможност да я принуди да признае.

Джул се приведе, за да бъде на нивото на очите й, положил лакти върху бедрата си и сплел пръсти пред себе си. Заговори съвсем искрено:

— Госпожо Маниън, вие сте интелигентна жена. Смятам разбирате, че е само въпрос на време да ви съсипем. Не сте лош човек. Просто сте се огънали под неочакваната заплаха за бъдещето на сина си и за живота си изобщо и след това сте се опитали да прикриете стореното. Само че вие не сте човек, който ще може да живее с мисълта за това, със съзнанието какво сте извършили, че сте убили невинни хора. Едва ли искате синът ви да живее с промяната, която ще настъпи у вас след всичко. А знаете, че то ще ви промени. Вече ви е променило.

От изражението й за миг му се стори, че за момент е успял да я надвие.

— Всичко може да свърши веднага — каза той. — Можете още тук да сложите край.

Тя като че ли премисляше думите му. Остро си пое въздух, стисна устни и примигна бързо няколко пъти. Накрая наклони глава на една страна и притисна длан към устата си. Гърбът й се изпъна в креслото.

— Тод е мой син и е невинен. Той ме обича.

Джул разбра, че е изгубил.

— Аз съм му майка — продължи тя. — Никога няма да допусна нещо да му навреди. Ще го браня. Аз съм му майка — повтори тя.

Отчаян и изчерпан, Джул се изправи на крака.

— Всъщност вие не сте дори това — каза той.