Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (32)

32

В широкия и облян в слънце коридор на горния етаж на своето имение в долината Напа Каръл Маниън почука на вратата на стаята на сина си Тод.

— Тод?

Никакъв отговор.

Почука отново.

— Тод, моля те. Майка ти иска да поговори с теб.

— Аз не искам да говоря с нея. Сърдя й се.

— Моля те, недей. Не обичам, когато ми се сърдиш. Косата ти отново ще порасне, ще видиш.

— А дотогава ще изглеждам като глупак.

— Нищо подобно. Изглеждаш точно какъвто си — красив младеж. Би ли отворил вратата, моля?

— Не искам.

— Но аз наистина трябва да поговоря с теб.

— За какво?

— Тод, нека не говорим през вратата, моля те. Наистина те моля.

— И аз те молех, преди онзи да ме подстриже нула номер. Моля те, моля те, моля те. — Думите бяха подчертани с удари по вратата. — Не беше честно.

— Знам и съжалявам. Просто двамата с баща ти решихме, че идеята не е лоша.

— Защо? — отривисто попита момчето. — Косата ми не пречеше на никого. — Обаче въпреки това езичето щракна и вратата се отключи, макар че Тод не я отвори.

Каръл леко натисна.

Тод бе отишъл до прозореца с изглед към лозята, където беше струпал одеяла от леглото си и сега се бе сгушил под тях. Тя се приближи и седна така, че да усеща очертанията на малкото телце, притиснато съм себе си. Постави ръка върху крака му и го погали.

— Благодаря ти, че ме пусна. Ти си много добро момче.

— Само че нищо не печеля от това.

Каръл Маниън въздъхна и продължи да гали крака на момчето.

— Не ти ли е малко топло там?

Одеялата се раздвижиха, когато той поклати отрицателно глава.

— За какво искаше да говорим?

Сега беше моментът. Тя отново въздъхна.

— Във вестника тази сутрин има снимка на едно момче, което прилича на теб. Всъщност може дори да е твоя снимка, която някой ти е направил от много далече преди няколко години.

Главата, с разплакани очи, но вече любопитна, се показа.

— Защо някой би направил подобно нещо?

— Не знам със сигурност, но във вестника пише, че са намерили снимката в стаята на някой, който е бил убит миналата седмица.

— Убит ли? Искаш да кажеш наистина убит? Не като по телевизията?

— Не. Наистина е бил убит.

— Страхотно — възкликна Тод.

— Никак не е страхотно, Тод. Всъщност е доста ужасно. Но както и да е, помислих си, че ако някой разпознае момчето от снимката, което много прилича на теб, може би ще успеят да издирят роднините на убитата жена. Ако наистина имаш някаква връзка с нея. Разбираш ли?

— Но аз нямам.

— Не, ти нямаш. Само че двамата с баща ти не знаем кой и защо е направил тази снимка. Или дори дали тя има нещо общо с теб. Просто искаме да си в безопасност.

— Затова ли ме подстригахте? Защо не ми казахте предварително?

— Защото не искахме да те плашим.

— Нямаше да се уплаша.

— Не. Вероятно нямаше. Но родителите ти се плашат от мисълта, че някой, който е бил убит, те е снимал и е запазил снимката. Сега убиецът може би иска да види как изглеждаш. Затова решихме, че ще е разумно малко да променим външния ти вид, поне за известно време. Нали разбираш? Наистина ми се иска да разбереш.

— Мисля, че разбирам.

— Добре, защото е възможно да дойдат някои хора и да задават въпроси. Може би дори полицаи. А аз не искам да се тревожиш.

— Защо да се тревожа?

— Не би трябвало. Точно това казвам и аз. Просто ще казваме на всички, че ти не си момчето от снимката. То може и да прилича малко на теб, но не смятаме, че си ти.

— На снимката, така ли?

— Точно така. По този начин няма да се забъркваме в нищо. Няма да се замесваме, защото не се налага. Това няма нищо общо с нас. Искам да го разбереш.

— Ами ако съм аз? Може ли да видя снимката? Сигурен съм, че ще позная.

— И аз съм сигурна, обаче снимката не е най-важното нещо, Тод. Най-важното е да те защитим. Най-важното е винаги да бъдеш в безопасност, каквото и да се случи.

— Знам това, мамо.

— Защото ти си единственият ми син и аз никога няма да допусна да ти се случи нещо. Никога. Ясно? А сега защо не излезеш изпод тези одеяла и не прегърнеш силно старата си майка?

 

 

Уорд Маниън имаше лице на забогатял каубой, което сега, когато погледна към жена си на предната седалка, беше със сериозно изражение.

— Не съм съгласен, че това изобщо е добра идея. Ще ми се да не беше говорила с момчето, без преди това да се посъветваш с мен.

Макар че на сцената нямаше да е Джей Лено и че търгът всъщност нямаше да започне официално преди шест часа, двамата бяха поканени на предварителен оглед на някои от реколтите, които щяха да се предлагат, затова в момента пътуваха с беемвето си със свален гюрук по Силверадо Трейл.

Той погледна към съпругата си, която смяташе за все още много красива жена, макар и по нетрадиционен начин заради волевата й челюст и хлътналите й и раздалечени сиви очи. Два пъти си беше правила лифтинг, за да махне бръчките около очите, но скулите й не се нуждаеха от допълнителна намеса и никога нямаше да се нуждаят.

— Не, това не е вярно, Уорд. Не и от тяхна гледна точка и ти прекрасно го знаеш. Как мога да им кажа, че прилича на Тод и да не спомена, че името на рождената му майка е Стейси.

— Но не е Стейси Розали.

Каръл пренебрегна тази му забележка:

— Значи го е сменила. Или пък може би тази никаквица се е омъжила. Дори два или три пъти.

Уорд стисна устни. За Каръл момичето, което беше родило детето на сина им, сега тяхно собствено дете, винаги беше и щеше да си остане „никаквица“. Това го притесняваше, но едва ли щеше да може да направи нещо, за да го промени сега.

— А и какво, ако е тя? — попита тя. — Стейси. Рождената майка на Тод.

Той се обърна към нея.

— Е? И двамата сме съгласни, че може и да е тя. Но какво от това?

— Ами това, че ще се замесим в случая, Уорд. Ти, аз и Тод. Знаеш, че не сме убивали никого, обаче те ще раздухат цялата история, ще разследват осиновяването на Тод, всичко. Сигурна съм, че си спомняш колко ужасни бяха родителите на Стейси. Не искам да им давам извинение да се върнат в живота ни.

Тази мисъл явно леко го поразвесели и той поклати глава заради абсурдността й.

— Не е смешно, Уорд. Нали ти казах, че Джордж Палмър ми се обади у дома последния ден…

— За да ни покани на някакво парти, нали?

— Да, обаче те ще си направят извода…

— Кои са тези те?

— Полицията. Те ще обърнат внимание само на това, че се е обадил. Ако видят в това някаква връзка между нас и никаквицата?

— Ами ако ли? Ами ако ли? Така и така говорим за това, ако използваш думата никаквица, няма да изглеждаш незаинтересована. В крайна сметка жената е жертва на убийство. Заслужава малко съчувствие.

— Добре. Но проблемът остава, защото се чух с Джордж, а след това се обадих и на онази жена Паризи. Твърде много съвпадения, твърде много допирни точки с хора, които са замесени в цялата работа.

— Сега като го спомена… — все още усмихнат каза Уорд. — Ако знаех как стоят нещата, бих…

— Дори не се шегувай с подобно нещо!

— Спокойно, момиче, и дума да не става.

Отне й секунда да се овладее.

— Много по-добре е да стоим настрани от всичко това. Ако кажем, че момчето на снимката не прилича на Тод на онази възраст, това ще сложи точка.

— Каръл. — Спокойствието му бе не по-малко от нейното. — В крайна сметка ти не си някакъв дебнещ убиец. Смятам, че и двамата стоим много над тези неща, нали? Просто те е хванала параноята, а това е много нетипично за теб.

Тя поклати глава:

— Надявам се, че разбираш колко много им се иска да ни притиснат. Ние сме богати и затова сме лоши. Виж какво правим днес.

— И какво точно правим?

— Търгът.

— Даваме шестцифрена сума за благотворителност? Не виждам нищо лошо в това.

— Плащаме престъпни цени за вино, Уорд. Парадираме с нещо, което другите нямат. Плащаме седем хиляди и петстотин долара само за да си купим билети за наддаването. Явно не разбираш как пари като нашите влияят на някои хора, как подхранваме завистта им.

— Не, разбирам го, естествено. Най-сериозното престъпление, което може да извърши човек в някои кръгове, е да успее. Само че хора с такова мислене винаги е имало, така че не бива да ни тревожат. Те стоят много по-ниско от нас. Дори заслужават презрението ни.

— Докато не надушат, че сме направили нещо нередно, заради което могат да ни спипат. Погледни Марта Стюарт, в затвора е заради шепа фъстъци. Майкъл Милкън. Всички онези изпълнителни директори.

— Но ние сме направили нищо като тях, Каръл. Според мен, ако признаем, че снимката може и да е на Тод и че Стейси би могла да бъде рождената му майка, просто ще пресечем разследването още в самото начало. Твърде вероятно е някой от познатите ни или пък някой от учителите на Тод вече да е говорил с полицията. Ако не се обадим, ще излезе, че крием нещо. А ние не искаме да изглежда така, все едно крием нещо, Каръл. Не искаме да крием нищо. — Той я потупа по крака. — Мисля, че трябва да повдигнем въпроса пред някой от охраната ни в града — в крайна сметка те са полицаи. При това при първа възможност. Да им кажем каквото знаем. Да отговорим на въпросите им, ако имат такива, и да ги помолим да бъдат дискретни както винаги. Да приемем това нежелано стечение на обстоятелствата.

Каръл се извърна от него, след това се загледа напред. Челюстите й бяха здраво стиснати, погледът й бе станал суров. Приготви се да сложи слънчевите си очила и погледна към Уорд, все едно се канеше да каже нещо, след това се отказа и потъна в замислено мълчание.

 

 

Тълпата любители на виното се размесваше, хората хапваха и пийваха в прекрасния следобед в елегантната обстановка на курорта Медоууд. Моравата на игрището за крокет се бе превърнала в море от тела. Ароматен пушек бе образувал облак сред дъбовете и боровете. Известни готвачи се трудеха усърдно над огромни скари, докато също толкова известни винопроизводители разсипваха като жертвен дар най-добрите си вина в кристалните чаши „Райдел“ на колегите си и на останалите гости тук — спортни знаменитости, филмови звезди, промишлени магнати и други известни личности от цял свят, свързани не само от любовта си към всички гроздови продукти, но и от огромното си богатство.

Младият мъж и жената, които си бъбреха със семейство Маниън, бяха добре облечени, очарователни и явно се чувстваха съвсем на мястото си на изисканото събитие в Напа. След като се запознаха на една от винените маси под огромната тента, която засенчваше една част от игрището в Медоууд, Уорд Маниън бе взел джентълмена под крилото си и двамата се бяха задълбочили в разговор за удивителната популярност в Калифорния, която си бяха спечелили характерните за долината на Рона сортове грозде — сира, мурведр, каринян — и за значението на този факт за местната промишленост, която се интересуваше от каберне, шардоне, пино ноар и мерло.

— Честно казано, ако преди десет години ме бяха помолили да назова новия най-популярен сорт, изобщо не бих насочил вниманието си към Рона — казваше младият мъж на име Джейсън. — Щях да заложа на санджовезе.

Уорд разцъфна в доволна усмивка.

— Не споделяйте това с много хора — каза той. — Самият аз тогава сключих подобен облог. — Уорд винаги обичаше да говори за вино, особено в такава обстановка. — Сега разполагам с почти седем акра санджовезе, което да смесвам с кабернето си.

— Калифорнийско плюс тосканско — отбеляза Джейсън. — Не е зле.

— Не е особено оригинално — каза Уорд, — но е за предпочитане пред това да изкореня най-добрите си лози, които най-сетне дават плод, и да направя поредната погрешна догадка.

Мъжете явно щяха да разговарят по този увлекателен начин още известно време, но Каръл Маниън дори сега, след втората си чаша шардоне, като че ли трудно успяваше да остане ангажирана в разговора, усмихваше се разсеяно и явно умът й беше другаде, в някакъв неин собствен свят.

До Каръл, с недокосната чаша шампанско в ръка младата жена на Джейсън се приближи още една крачка и каза с поверителен шепот:

— Толкова е хубаво, че сме тук. За пръв път идваме и трябва да призная, че донякъде се чувстваме като натрапници. Всъщност, честно казано, изобщо не би трябвало да сме тук, но сме донякъде близки с Томас и той уреди да дойдем.

В този контекст от само себе си се разбираше, че Томас трябва да е Томас Келър от „Френч Лондри“, най-прочутият готвач в долината, ако не и в целия цивилизован свят, каквото бе мнението на мнозина.

— Ако си имал късмета да ти предложат покани за такъв великолепен ден, според мен задължително трябва да отидеш, n’est-ce pas?

— Oui. Sans doute. — Каръл успя да извика на устните си усмивка, която макар и уморена, бе доста искрена. — Извинете ме, малко съм разсеяна. Как казахте, че е името ви?

— Ейми.

В играта влизаха добрите обноски, както се бе надявала Ейми и както бе допускал Хънт. И двамата знаеха, че Каръл Маниън посвещаваше много време на благотворителни мероприятия и вечери за набиране на средства. Светският разговор й се удаваше съвсем естествено като дишането и сега баналността му очевидно й предлагаше възможност да си отдъхне от онова, което според тях би трябвало да бъде основната й тревога.

— Е, Ейми — каза тя, — много се радвам да се запознаем, още повече, след като няма да ни конкурирате на залаганията.

Ейми оцени репликата и се засмя:

— Не бива да се тревожите за това. Ние сме най-обикновени работещи хора.

— Свързани ли сте с винопроизводството? Съпругът ви ми се струва доста осведомен.

— Джейсън ли? Всъщност ще се женим едва през септември. Той разбира не само от вино, а по принцип от всичко. Това е нещо като проклятие.

— Разбирам какво имате предвид. Моят Уорд донякъде е същият. Веднъж да види нещо, да чуе за него или да го прочете в някоя книга, то завинаги се запечатва в паметта му.

— Това ми напомня за Джейсън. Само че ние не сме истински свързани с винарския бизнес, просто обичаме да пием вино. — Ву се размърда и дръпна събеседницата си настрани от двамата мъже. — Всъщност и двамата сме адвокати.

Устата на Каръл Маниън леко потръпна, толкова бързо, че Ву не би забелязала, ако не наблюдаваше внимателно. След секунда обаче заучената усмивка се върна, но през това време по-възрастната жена като че ли бе изгубила от инерцията си и помежду им се възцари кратко мълчание, докато Маниън най-накрая не попита:

— Моля?

Ейми не виждаше защо да не я удари още веднъж:

— Казах, че и двамата сме адвокати. — Просто си бъбреха. — Толкова се радваме, че работим в Сан Франциско. Джейсън работи за прокурора, а аз от пет години съм служител в наистина хубава фирма. Работата ми харесва, макар че понякога всички говорят за нас ужасни неща. Нали знаете, всички тези анекдоти за адвокатите. Обаче според мен повечето от колегите ми са много по-приятни, отколкото хората смятат по принцип. Всъщност — тя се престори, че тъкмо се сеща за това, — странно е, че двамата с Джейсън попадаме тук тъкмо на вас сред толкова много посетители, защото ми се струва, че имаме обща позната. — Лицето на Ву помръкна, при това съвсем непресторено. — По-скоро имахме допреди тази седмица. Андреа Паризи.

Повърхността на течността във винената чаша на Каръл Маниън потрепери, сякаш и земята под краката им леко потръпна.

— Андреа… А, да, телевизионната водеща.

— Тя е една от вашите адвокатки. Ако не греша, разбира се. Нали е така?

— Не, не. Всъщност ние никога не сме се срещали. Аз просто… Случилото се е такава трагедия. Все още не е намерена, нали?

— Не, но според мен вече никой не се надява особено на нещо такова. И това е най-лошото. Тя беше такъв прекрасен човек. Бяхме много добри приятелки. — Ейми донякъде с изненада установи, че от очите й бликват истински сълзи. — О, извинете, не искам да помрачавам такъв прекрасен ден. Но вие и тя… Аз наистина бях останала с впечатлението, че и вие я познавате много добре. След като е идвала в дома ви…

— Не! Никога не е идвала.

— Да, допусках, че е така. Говорих с нея веднага след като й се обадихте от „Сейнт Франсис“ и й предложихте да се видите в кантората й. Тя се притесни, че вероятно сте променили мнението си.

— За какво?

— За това да ви представлява.

— Но тя не ме представляваше. Тя беше… — Каръл рязко спря, когато я споходи друга мисъл. — Казахте, че тя ви се е обадила, така ли?

— Да. Веднага след разговора си с вас. Двете трябваше да вечеряме същата вечер в „Авеню“, но решихме да го направим някъде в центъра, защото и двете работим там. Боже, наистина ли беше едва миналата сряда? Струва ми се, че оттогава е минала цяла вечност. — Ву каза, сякаш едва сега си даваше сметка за това: — Но след като никога не сте се срещали с нея, значи тя е пропуснала и срещата си с вас.

Очите на Каръл Маниън станаха потайни. Те бързо обходиха шатрата надлъж и нашир, след това се върнаха на Ву.

— Да. Искам да кажа, не, никога не съм се срещала с нея. — Направи пауза и изломоти: — Наложи се да отменя срещата в последния момент.

— Жалко — отбеляза Ву. — Сигурна съм, че щяхте много да я харесате. Тя беше страхотна… страхотна личност.

— Да, ами… — Каръл Маниън направи няколко несигурни стъпки към съпруга си. — Сигурна съм, че щях. А сега ако ме извините, смятам, че вече е време да започнем да разглеждаме вината, които се предлагат на търга. Уорд.

 

 

Брант и Ву се скриха зад тентата и наблюдаваха как двамата съпрузи се отдалечават — Каръл се бе облегнала тежко на ръката на Уорд.

— Симпатичен човек е този Уорд.

— Тя не е. Тя е убийца.

— Така ли мислиш?

— Залагам живота си, Джейсън. Имах чувството, че ще припадне, когато споменах за Андреа. Не отрече за обаждането от „Сейнт Франсис“, а това е много сериозно. Стори ми се, че наистина ще повърне. Сигурна съм, че я разтърсих.

— Такава беше целта.

— Не, целта беше да я разстроим достатъчно, за да си тръгне по-рано.

— Но не прекалено рано. Девин трябва да има време да дойде тук.

Ву погледна часовника си.

— Имаше вече два часа. Ще успее.

— Дано — каза Брант. — Я гледай.

Съпрузите Маниън спряха на път за масите за правене на залозите и в момента едната длан на Каръл Маниън бе притисната към гърдите на съпруга й, а другата — отляво към собствените й гърди. Позата й бе умолителна. С недвусмислено изражение на гняв и безсилие Уорд за миг вдигна очи към покрива на тентата. Взе чашата с вино на съпругата си и с пресилено спокойствие я постави редом до своята на най-близката маса. След това двамата се запътиха към най-близкия изход.

— Получи се — каза Брант.

Ву кимна с мрачно задоволство:

— Така изглежда.