Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (19)

19

Фаръл се свърза с Феърчайлд по мобилния му телефон и двамата се срещнаха в „Терифик Тенис“, големите открити кортове близо до центъра „Москоун“. Спенсър доиграваше един сет с човек, който в неподготвените очи на Уес изглеждаше като професионалист — обличаше се и играеше като такъв. Фаръл застана зад плексигласовата преграда в коридора по протежение на кортовете, привлече погледа на продуцента и след пет минути сетът — или урокът — приключи. Плувнал в пот в белия си екип и преметнал кърпа през раменете си, Феърчайлд спря на бара, за да си вземе бутилка вода, след което седна срещу Фаръл на малката висока до кръста масичка.

— Виждаш ли този тип? Анди Бресън? — започна той без всякакво предисловие. — Забрави за губернатора. Той е главното действащо лице. Шест-нула, шест-нула. По-правилно е да кажа нула-шест, нула-шест.

— Каква е разликата? — попита Фаръл.

— Зависи кой изпълнява сервиса.

— Но вие и двамата изпълнявахте сервиси.

— Да, това се променя. Май не играеш тенис. — Феърчайлд попи челото си и отпи голяма глътка. — И така, Андреа. Допускам, че все още я няма.

Фаръл внимателно го изгледа. Онзи изобщо не се преструваше.

— Трябва да призная, че не ми изглеждаш много притеснен за нея.

— Защото наистина не съм притеснен за нея. Малко съм й ядосан, може би, тъй като провали снощното предаване, но да съм притеснен? Не.

— Защо?

— Защото ми прави напук. Нали чу, че онази нощ двамата малко се спречкахме?

— Чух, че е било нещо повече.

— Тя просто ми удари шамар, това е — поклати глава Феърчайлд. — Беше пияна и реши, че съм я използвал, когато стана ясно, че не мога да направя много, за да й помогна да стане водеща в Ню Йорк. А сега се опитва да ми покаже, че може да провали и мен, и работата ми.

— За това ли става дума?

— Поне според мен. Освен другото ще привлече към себе си и вниманието на пресата. Може дори да стигне до националната телевизия, ако се крие достатъчно дълго. Така вече няма да има нужда от мен. И така нататък. Тя е разглезена и видиотена, ето такава е.

— Значи не си я виждал, откакто ти е зашлевила шамара?

— Не.

— Говорил ли си с нея?

— Тя няма да иска да разговаря с мен. Мисля, че отиде да поплаче на рамото на Уайът Хънт.

— Той я е отвел у дома, ако това имаш предвид. Сега се опитва да я намери. Тревожи се. Честно казано, всички се тревожим.

Феърчайлд понечи да положи мократа си ръка върху ръката на Фаръл, но след това се възпря.

— Уес, недей да скърбиш напразно. Допускам, че тя вече сигурно се е обадила на майка си, може би дори във фирмата, за да ги увери, че е добре. А междувременно виж на какво внимание се радва. — Избърса ръката си и разтърси глава в кърпата. — Повярвай ми, просто се откъсва за няколко дни.

— Значи двамата не сте били заедно в понеделник вечерта?

— В понеделник ли? Секунда. Кой ден сме днес?

— Четвъртък.

— Скарахме се във вторник. Точно така. Значи питаш за понеделник. Не. Имахме среща, обаче тя отиде да поработи малко, а след това ми се обади оттам и отмени уговорката.

— Каза ли ти защо?

— Не знам — сви рамене той. — Сигурно е възникнало нещо.

 

 

Фаръл познаваше Ричард Томбо от времето, когато той тъкмо бе започнал работа като помощник областен прокурор. Двамата се бяха изправяли един срещу друг на арената на общинския съд сигурно повече от десетина пъти. Откакто по-младият мъж напусна по собствено желание, те редовно се срещаха около Съдебната палата, в ресторанта на Лу Гърка. Живееха в една и съща правна вселена и посещаваха един и същ ресторант. Томбо работеше в една старинна, красиво реставрирана сграда с месингов парапет зад Трансамериканската пирамида. В момента беше в кабинета си, с разхлабена вратовръзка и окачено на закачалка до бюрото сако. Листовете пред него бяха изпъстрени с бележки. Три празни кафени чашки притискаха попивателната пред него. Отпред беше разтворена папка с жалби.

— Как така защо съм още тук? — каза Томбо с обработения си професионален глас. — Уесли, човече, по това време си изкарвам парите.

— Смятах, че ти плащат щедро, за да стоиш пред камерата в Съдебната палата.

— Доста щедро. Но това ще свърши след седмица, може би две. А ако изоставя клиентите си — посочи той документите пред себе си, — няма да имам постоянен доход. Затова все още не съм престанал да работя. Все още работя по шейсет, седемдесет часа.

Фаръл си спомни за времето, когато самият той тъкмо започваше работа за една от големите адвокатски кантори. Беше очарован, че му плащаха огромни суми, ако работеше през цялото време. А под „цялото време“ те разбираха всяка минута от деня, включително и през почивните дни и празниците. Да имаш две хиляди и двеста платени часа годишно означаваше да се бъхтиш по дванайсет часа на ден, минимум. Сега, като погледна към относително младия, все още бликащ от енергия и харизматичен Томбо, той се запита докога ще издържи на това темпо. Докога ще му се иска да го прави. Докога ще го понася семейството му.

— Ако отнемам от работното ти време, не бих искал да те бавя — каза той.

— Не се тревожи — успокои го Томбо. — Щом става дума за Андреа, каквото мога… — Вдигна едната чаша, видя, че е празна, върна я на мястото й и въздъхна. — Доколкото разбирам, още няма новини.

Фаръл поклати глава:

— Честно да ти кажа, Рич, донякъде е освежаващо човек да види загрижеността ти. Току-що разговарях с Феърчайлд и той смята, че всичко е заради него.

— Спенсър си е такъв. Той е от телевизията. Вярва, че всичко се върти около него.

— А ти не смяташ така?

— Не, ни най-малко. Тя не би пропуснала насрочено за излъчване предаване, Уес. Просто не е такава.

— И аз винаги така съм смятал. Всъщност всички ние — Уайът, Ейми и аз. Хънт се опитва да намери начин да издейства малко съдействие от полицията, макар че според ченгетата тя бяга.

— От какво?

— От тях. От ченгетата. — Пауза. — Явно подозират, че може да е убила съдията и приятелката му.

— Не. Наистина ли?

— Наистина. Затова ще ни е от полза, ако ти например можеш да си спомниш нещо за понеделник вечерта, понеже си бил с нея докъм пет за следобедното предаване, нали така? Само ми кажи, че после сте ходили на вечеря и здравата сте се разлудували.

Томбо се замисли за момент, отново пресегна към чашата си, този път я взе и се изправи.

— Не — каза той и си наля още една чаша кафе над плота, — това го направихме във вторник, нали? Ти, аз, всички ние в ресторанта на Сам. Караницата й със Спенсър?

— Да, обаче аз говоря за понеделник.

Томбо се протегна царствено, след това се настани по-удобно до плота.

— Добре. — Той затвори очи, вдигна чашата към лицето си и сръбна шумно. — Не — каза той най-накрая. — Вечеря с клиент. Помня, защото Спенсър първоначално имаше други планове за тях двамата.

— И той така ми каза. Помниш ли кой е бил клиентът?

— Никога не съм знаел, така че няма как да помня. Съмнявам се изобщо да го е споменала. Уес, нали не е нужно да те засветвам за стария номер с вечерята с клиент?

— Ти с такова впечатление ли остана в понеделник?

— Не мога да кажа, че беше чак впечатление. Тя просто поднесе извинението достатъчно рано, така че може просто да се е опитвала да го изпревари. Приближаваше развръзката с Ню Йорк. Може да е усетила какво я чака и да не е искала още да го обсъжда със Спенсър.

— Знаеш ли за някой, който би искал да й стори зло? Някой, от когото да се е страхувала? — попита Фаръл.

— Андреа да се страхува? Не. И не мога да си представя някой да иска да й стори зло.

Само че той за миг смръщи чело и Фаръл тутакси попита:

— Какво?

Томбо отново се поколеба и си пое дълбоко въздух.

— Просто нещо, което Спенсър спомена тази сутрин — че тя може да е попаднала на някаква голяма история, на нещо наистина важно.

— За какво?

— За мръсни сделки — допускам, че дори за мокри поръчки — управлявани от затворите. Само че, както казах и на Спенсър, това не би могло да се случи поради един милион причини.

— Но Андреа е смятала, че е възможно? Или че всъщност се случва?

— Мога само да кажа, че никога не е споменавала за такова нещо пред мен, Уес.

 

 

Ву беше заедно с Джейсън Брант и с крайно разстроената Карла Шапиро в апартамента на секретарката на Гроув стрийт в Мейсъник, когато Фаръл й се обади от кантората на Томбо, за да й съобщи за евентуалната среща на Андреа с клиент в понеделник вечерта. Седяха край кухненската маса в апартамента на четвъртия етаж в старата сграда. Подът бе застлан с линолеум на бели и черни квадрати, а плотовете бяха от бели плочки. Прозорчето над мивката гледаше към една открита шахта, а отвъд пет-шест метра празно пространство — към кухнята на друг апартамент с огледално разположение. Миенето на съдовете явно не бе сред приоритетите нито на Карла, нито на съквартирантката й, която тази нощ нямаше да спи у дома.

Ву затвори мобилния си телефон.

— Това беше един от другите хора, с които работим, Карла. Каза ми, че вероятно Андреа е имала среща с клиент и в понеделник вечерта. Нещо да си спомняш?

Силите на горката млада жена бяха изцедени от тревога и от липсата на достатъчно сън. Беше свалила спретнатите си работни дрехи и сега бе облечена с един доста поразмъкнат анцуг, който правеше дребното й тяло още по-крехко. Зачервените й очи сякаш умолително казваха, че просто не е в състояние да отговаря на повече въпроси, но тя се стегна и направи поредното усилие.

— Боже, понеделник! — каза. — Вече дори не си спомням понеделника.

Тъй като Андреа често й се обаждаше извън обичайното работно време, Карла си бе създала навика да държи в органайзера си нейния актуален график. Вече бяха прегледали ангажиментите на Андреа през последните няколко седмици, но сега тя съвестно отново извика на екранчето понеделник, стигна до вечерта и въздъхна:

— Тук нямам нищо записано.

— Може би тогава бихме могли да поговорим за вторник. — Брант работеше с малолетни престъпници, затова можеше да извади изпълнен с разбиране и дори със симпатия тон, когато му се наложеше. — Да започнем с последния път, когато видя Андреа, какво ще кажеш? Това е било във вторник, нали?

— Да. Беше, да видим, към десет и половина или единайсет. Тъкмо всички бяхме чули новината за съдия Палмър и аз отидох в кабинета й, за да проверя дали е добре. — Карла погледна и двамата. — Не беше. Седеше като замаяна.

— Плачеше ли? — попита Ву.

— Не. По-скоро беше в шок. Каза, че го е видяла предния ден.

— Ето, в понеделник — каза Брант.

Карла кимна.

— Добре, добре, сега си спомням. Онзи понеделник тя беше в съда със съдията.

— Това една от почти обичайните им месечни консултации ли беше? — попита Ву.

— Да, обикновено се срещаха в понеделник.

Брант продължи по темата:

— Спомняш ли си дали тя се върна след обяда?

Карла затвори очи за момент в опит да си припомни. Когато заговори, в гласа й се долавяше облекчение:

— Така. Върна се. Имаше среща с господин Пиърсъл в неговия кабинет, както винаги след среща със съдията. Срещата продължи доста повече от обикновеното.

— Знаеш ли защо? — попита Ву.

— Така мисля. Явно миналата седмица в Пеликан Бей са имали проблем, който наистина ядосал много съдията. Но тя ми спомена за това съвсем бегло и каза, че трябва да го обсъди с господин Пиърсъл. Докато приключат, беше станало почти три и петнайсет, а лимузината идва да я вземе в три и половина. — Внезапно Карла се сепна и зарея поглед. — О!

— Какво? — наведе се напред Ву.

— Може би не е важно, но сега си спомням. Бетси Собо.

— Коя е тя? — попита Брант.

— Друга сътрудничка. Работи на горния етаж.

— Какво за нея? — попита Ву.

— Обади се два пъти, докато Андреа беше на среща с господин Пиърсъл. Андреа я помолила да слезе долу, за да разговарят за нещо. Затова тя си освободила половин час и малко се ядоса, че Андреа не излиза от срещата с господин Пиърсъл.

— Знаеш ли за какво е искала Андреа да разговаря с нея? — попита Брант.

— Двете бяха ли приятелки или нещо такова? — попита Ву.

Карла поклати глава:

— Не и на двата въпроса. Знаете ли, при нас работят стотици адвокати. Не всеки познава всекиго. Аз май дори не съм я виждала. Тя не е в групата, която работи с профсъюза, и е на друг етаж. Дори не знаех, че Андреа я познава, но явно е така.

— И тя е поискала среща, за да разговаря с нея? — притисна я Ву.

— Кога го направи — след срещата си със съдията ли? — подсили въпроса Брант.

— Не съм сигурна за това. Може да е било по всяко време, наистина. Само че срещата беше за този следобед.

— Обаче двете не са успели да се видят този ден, така ли? — попита Брант.

— Не. Знам го със сигурност. Андреа нямаше време.

— Значи може би са се свързали по-късно вечерта — върна се цветът на страните на Ву. Ако Андреа се бе виждала с тази Собо за колкото и ще време да е в понеделник вечерта, вече нямаше да бъде заподозряна в убийството на съдия Палмър. — Можеш ли да се свържеш с нея? — попита тя.

— Сега ли? — Карла вдигна поглед към часовника на стената: десет без двайсет. — Сигурна съм, че ще успея някак.

Карла явно и преди бе издирвала сътрудници. Позвъни на нощния телефон на фирмата, влезе в указателя и се свърза със Собо, която като млад сътрудник винаги беше на повикване, нямаше право да не отговаря.

Ву вкара набра номера на пейджъра й и след това тримата изчакаха напрегнато около три минути. После клетъчният телефон на Ву иззвъня.

— Обажда се Бетси Собо — каза гласът. — С какво мога да ви помогна?

— Здравейте, Бетси. На телефона е Ейми Ву. Не ме познавате и съжалявам, че ви безпокоя по това време. Адвокат съм във „Фрийман и Фаръл“ и в момента се намирам в апартамента на Карла Шапиро, секретарката на Андреа Паризи.

Ако Собо е била сърдита на Паризи в понеделник, в момента нямаше и следа от това в гласа й.

— О, боже. Намериха ли я?

— Не, още не. Точно върху това работя. Имали сте среща с Андреа в понеделник следобед, вярно ли е?

— Да. Обещах, че ще й отделя половин час, но тя… беше заета и не успя.

— Искам да ви попитам отложихте ли срещата или нещо такова? Например случайно да сте се уговорили за понеделник вечерта?

— Не.

В студената и влажна кухня раменете на Ву отчаяно се отпуснаха.

— Значи не сте я виждали в понеделник вечерта?

— Не. Защо да я виждам?

— Това е другото, за което исках да ви попитам. Защо е искала да се срещнете?

— И това не знам конкретно. Тя просто ме попита дали мога да й отделя малко време да ме потормози и аз се съгласих, в крайна сметка тя е знаменитост.

— Каза ли за какво иска да ви потормози?

— Пак не конкретно. Бързаше за среща с господин Пиърсъл.

— Значи ви се обади след срещата си със съдия Палмър?

— Не знам за това. — Сетне внезапно й проблесна. — Чакайте един момент. Имате предвид онзи съдия Палмър? Когото застреляха? Да не искате да кажете, че Андреа е била в съда с него в понеделник?

— Да.

— О, боже! — прозвуча отчаяно гласът. — Значи искате да кажете, че тя най-вероятно също е мъртва, така ли?

— Не знаем. Надяваме се да не е така. Опитваме се да я намерим. — Ву се поколеба. — Допускам, че тя не се е свързвала с вас след понеделник, така ли е?

— Да. Искам да кажа, не е. Не съм я чувала.

— И нямате никаква представа за какво е искала да говорите?

— Е, имам известна представа, разбира се. Реших, че става дума за някакви семейни обезщетения от профсъюза. Върху това работеше.

— Но Карла ни каза, че вие не сте били в екипа, свързан с профсъюза.

— Да, така е. Ние сме бедните осиновени деца на фирмата. Обаче въпреки това аз съм нещо като детето чудо на кантората по въпросите на семейното право.

— На семейното право ли?

— Нали знаете — разводи, анулиране на бракове, осиновяване, попечителство, ограничителни заповеди — все такива приятни неща.