Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (4)

4/(2001 г.)

След края на административните процедури и обжалвания в крайна сметка щяха да ме оставят на работа в СЗД, ако приема официално писмено мъмрене, което щеше да влезе в личното ми досие, където обаче нямаше абсолютно нищо отрицателно, а и в случая с Нуньос също не бях направил нищо нередно. Нямаше сила на земята, която да може да ме накара да се замеся в предателството на Мейхю и в некомпетентността и безчестието на протежетата му. Осъзнах, че цената на отказа ми да приема писмото с мъмренето бе кариерата ми в СЗД.

Така да бъде.

 

 

От десет години живеех в един огромен склад с контролиран наем южно от Маркет стрийт, на практика в сянката на магистрала 101. Когато се нанесох, беше едно съвсем празно място с висок седем метра таван. Поставих окачени тавани и оградих с гипсокартон малко повече от една трета от 360-те квадратни метра площ, сложих мокет и разделих помещението на три отделни стаи — дневна с кухня, спалня и баня.

Пет месеца, след като напуснах работата си, лежах на ниския си матрак и дочитах „Последният лъв“, прекрасния втори том от биографията на Уинстън Чърчил, написана от Манчестър. Когато приключих, оставих книгата и поседях известно време, размишлявайки за живота на човека, за когото само бях чел. Блестящ военен лидер, обаятелен оратор, майстор на великолепни акварели, носител на Нобелова награда автор, министър-председател на Великобритания и — о, да — спасител на западния свят. Личните му трудности между двете световни войни, когато е бил дискредитиран и оклеветен както от враговете, така и от приятелите си, поставяха в друга светлина собствените ми проблеми с Мейхю и със СЗД.

Което не означава, че по някои въпроси не бях направо бесен. В повечето случаи се справях с този проблем, като карах сърф по няколко часа дневно близо до Койот Пойнт. Освен това играех в две баскетболни мъжки лиги, където се раздаваха здрави лакти. Често правех джогинг по Ембаркадеро. Включвах електрическата си китара „Страут“ към уредбата си и прозорците на склада едва не се пръскаха. Няколко пъти месечно заедно с Девин Джул се отбивах в стрелбището „Джаксънс Армс“ в южната част на града и изстрелвах няколкостотин деветмилиметрови куршума там, където си представях, че се намира главата на Уилсън Мейхю. Ейми Ву, симпатична адвокатка от града, с която се бях запознал във връзка с работата си в СЗД, ми бе страхотно платоническо приятелче на чашка, а освен това притежаваше сякаш вродено умение да озаптява нрава ми, който откакто напуснах работа се палеше от едното нищо.

Но както вече казах, полагах старание.

Станах и отидох да проверя съдържанието на хладилника си. Както си стоях босоног в кухненската част на жилището си, мръсотията под краката ми ми напомни, че от известно време не бях чистил основно помещението, така че без много да му мисля просто грабнах парцала. Когато приключих с пода, изпразних коша с дрехи в пералнята, която се намираше близо до спалнята, сипах прах за пране и я настроих на дълъг режим. Избърсах плотовете в кухнята и в банята, след това почистих ъглите от прах и паяжини. После пуснах миялната, защото вече цяла седмица просто плакнех съдовете и ги подреждах вътре — предимно чаши за кафе, няколко тенджери и малки чинийки.

След това се съблякох и се приготвих да си лягам. Дрехите ми се въртяха с грохот в сушилнята. Плотовете и подът бяха толкова чисти, че направо да се храниш от тях. Миялната беше престанала да бръмчи. В спалнята ми и в дневната имаше прозорци, разположени високо на стената, които гледаха към Бранан стрийт и поради уличното осветление жилището ми никога не беше съвсем тъмно. Когато всички светлини бяха изключени, както бе в момента, в стаите и в склада като цяло имаше нещо подобно на лунно сияние.

Телефонът иззвъня и аз вдигнах:

— Френския ресторант — казах.

— Ако това наистина е френският ресторант, бих искала да направя резервация — каза женски глас.

— Съжалявам, не правим резервации.

— Смятах, че ако се обадиш точно два месеца преди деня, в който искаш да ядеш, точно в девет сутринта, може би ще имаш шанс.

— Само при положение че има свободна маса и че телефонът не е зает, а той винаги е зает.

— Не и в момента.

— Не, обаче не е девет сутринта. Съжалявам.

— Има ли някакъв начин да си направя резервация сега?

— Да не би случайно първите три букви от фамилията ви да са щ-ж-х?

— Това не може да са първите три букви от нито една фамилия. Освен това моето фамилно име има само две букви.

— Съжалявам, обаче не мога да ви вместя в графика.

— Не обслужвате ли хора, чиито фамилни имена имат само две букви?

— Много рядко. — Само че играта вече се бе изчерпала. Попитах Ву дали не си търси компания за по едно тази вечер.

— Боя се, че не. Работя.

— Все още? — погледнах часовника си. — В десет и половина?

— Адвокатската работа никого не чака, Уайът. Ето, захващам се с папките. — Тя замълча за миг. — Можеш ли да познаеш на чие име попадам върху бюрото си?

— Уинстън Чърчил.

— Хубав опит, но грешиш. Уилсън Мейхю. Напомня ли ти нещо?

— Смътно.

— Да си чувал нещо за него напоследък?

Не успях напълно да прикрия обзелото ме вълнение.

— Какво знаеш, Ву? Кажи ми, че новината е лоша. Нали не е умрял. Би било твърде честно.

— Не, не е умрял. Но явно е пострадал. Или поне така твърди.

— Как точно е пострадал?

— Имал ужасна, побъркваща, предизвикана от работата и от огромния стрес болка в гърба.

— Ау, ама това са бая определения.

— Така е.

— И какво означават? Че болката не е физическа ли?

— Не, болката си е съвсем истинска, ако той изобщо я чувства. Само че точната физическа диагноза би била трудна.

— Ти как разбра за Мейхю? Да не би да е твой клиент?

— Не, обаче един от най-големите ни клиенти е Калифорнийската медицинска осигурителна агенция, която се занимава с медицинските компенсации на държавните служители. Имаме и отдел, който специализира предимно в разобличаване на измамите със здравните осигуровки.

— Така.

— Така. Ами чувал ли си някога за болестта на шефа?

— Не. Да не би Мейхю да е болен от нея?

Въпросът ми я накара да забави темпото.

— Всъщност догадката може би не е лоша. Знаеш ли какво представлява болестта?

Никога не бях чувал за това и тя ме осветли по въпроса. Явно всеки един от предишните шест директори на Калифорнийския магистрален патрул бе подавал иск за нетрудоспособност през последните месеци от съответните им периоди на този пост и сега всеки от тях получаваше над сто хиляди долара годишно като инвалидна пенсия над нормалната си пенсия. Един от бившите шефове, продължи да разказва Ейми, чиято нетрудоспособност като магистрален патрул била диагностицирана като дължащо се на стреса високо кръвно налягане, започнал работа като директор по сигурността на международното летище на Сан Франциско, а заплатата му на този пост била повече от сто и петдесет хиляди долара годишно. Заедно с пълната си пенсия като магистрален патрул, здравната компенсация и новата заплата този трудолюбив полицейски служител получавал почти четиристотин хиляди долара годишно, голяма част от които били освободени от данъци, защото идвали от фондове на данъкоплатците.

— Хубава работа — отбелязах аз.

— Страхотна работа — отвърна тя. — Наеха ни, за да се погрижим той да я изгуби или поне да се лиши от здравната компенсация.

— А как откривате такива неща?

— Предимно по юридически пътища. Вземаме показания от свидетели, които работят или са работили с този тип, изискваме със съдебни призовки медицински картони, насрочваме повторен преглед при посочени от нас лекари, проверяваме лекарствата му, такива неща. Но освен това наемаме частни детективи, за да следят тези хора, да видим дали например не забравят да носят предпазната си яка, когато ходят на водни ски и смятат, че никой не ги вижда. Или, както е в случая с директора по сигурността на летището, дали все още практикува скоковете с бънджи заедно със сина си, където за стрес не може да става и дума.

— Майтапиш се.

— Все още не сме го спипали на местопрестъплението, обаче имаме косвен свидетел. Все ще намерим начин да го установим. Но причината да ти се обадя не е господин Сигурност на летището, а Уилсън Мейхю.

— Преразглеждате неговата молба.

— Бива си те. Този следобед получихме последните документи от „Калмед“ и докато преглеждах както обикновено отбелязаните с червено молби разпознах името на Мейхю от нашите множество очарователни разговори.

— И би трябвало, Ейми. Какво е станало? Молбата на Мейхю е отбелязана с червено?

— Да, така е, но не възлагай на този факт големи надежди, Уайът. Проверката е задължителна за всички искове за пълна и постоянна нетрудоспособност. И за всяка сума над сто хиляди долара годишно. Освен това Мейхю твърди, че има предизвикано от стреса неспецифично увреждане — болките в гърба са класика — което няма очевидна и непосредствена физическа причина. Не е паднал в асансьорна шахта и не си е счупил врата, например. Няма дискова херния или нещо друго, което може да се види на рентген или да се улови при ядрено-магнитен резонанс. Явно е помагал на някой от служителите си да вдигне нещо по време на работа, обаче се изкълчил и паднал. На следващата сутрин не можел да стане от леглото, макар че в момента не е в болница. — Тя си пое дъх. — Така че е получил одобрение на всички искания.

— Лъже.

— Възможно е, но съм виждала искове като този, които са се оказвали напълно основателни.

— Познавам този тип. Няма начин да е помогнал на някого да вдигне нещо по-голямо от кламер.

— Искаш ли да се опиташ да го докажеш? — попита ме тя.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид да ни помогнеш да докажем дали искът му е основателен.

— И как ще го направя?

— По всякакъв възможен за теб начин.

В разговора зейна празнина. Най-сетне успях да продумам.

— Нямате ли си отбор частни детективи, които използвате за тази работа?

— Не са отбор, но имаме няколко.

— Тогава не разбирам — защо аз?

— Ами защото лицензираните и въоръжени частни детективи са скъпи, поне ако са добри. Обикновено фирмата прави предварително проучване, преди да решим да привлечем някой частен детектив да работи по случая. Обикновено предпочитаме да сме почти сигурни в причината да подозираме измама, преди да изпратим някого, за да се уверим. В противен случай ще трябва да разследваме всички искове, което ще означава изцяло да се отдадем на разследване, а не ни се иска да го направим. Ние сме адвокатска фирма.

Поразмислих върху думите й за момент.

— Това отговаря на общия въпрос „защо“, Ейми, но не отговаря на въпроса „защо аз“.

— Честно казано, не се сърди, ако съм малко нетактична, но нали сам спомена, че обмисляш отново да се върнеш в бизнеса и да започнеш да си търсиш работа. Смятах, че може да си мотивиран по този случай и че освен това ще ти се отрази добре. Както и да е, при обичайното развитие на нещата през следващите няколко седмици фирмата ще похарчи доста пари, докато разследва състоянието на Мейхю. Може би в крайна сметка ще решим да го изправим пред съда, което ще ни струва още пари, независимо от изхода на делото. Само че може и да не се стигне дотам. Зависи от предварителните разкрития.

— Искаш да проверя нещата.

Тя замълча, след това каза:

— Нека да бъде ясно, че не говоря официално от името на фирмата, Уайът. Не те наемем и дори не предлагам да те наема. Казвам само, че в този случай съм склонна да не следвам стриктно процедурата, защото така ще спестя значителни средства и човекочасове на фирмата. Ако ми кажеш, че ще се опиташ да откриеш уличаващи данни за измама в случая с иска на господин Мейхю, ще бъда склонна за известно време да задържа предприемането на предварителните законови стъпки.

— А ако намеря нещо категорично?

— В този случай можем да обсъдим някакво възнаграждение.

— Започвам от утре.

— Страхотно. Просто така? Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Няма ли да промениш мнението си?

— Няма.

— Добре тогава. — Та замълча и добави: — Знаеш ли, трябва да се опиташ да бъдеш малко по-решителен. Никой не обича колебливите.

— Старая се, а междувременно ми кажи всичко, което трябва да знам.

 

 

Завърших университета в Сан Франциско през 1989 г. и понеже копнеех да натрупам жизнен опит, а и тъй като нямах по-добра представа какво искам да правя през останалата част от живота си, се записах в армията, за да видя свят. Малко след това започна операция „Пустинна буря“ и ме изпратиха в Ирак, което не беше точно онази част от света, която имах предвид. Като магистър по английски, който няма специални умения освен способността да пише пълни изречения с глаголи, със съществителни имена и с други части на речта с повече или по-малко правилен словоред, ме зачислиха в отдела за криминални разследвания, за да пиша административните и дисциплинарните рапорти.

Колкото и да бяха досадни рапортите, опитът ми в отдела за криминални разследвания беше първият ми зрял сблъсък с тъмната страна на човешката природа. Армията не обича да се говори за това, но поради напрежението, жестокостта, изтощението, емоциите, натиска и травмите върху човешката психика, местата на военни действия са плодородна почва за тежко криминално поведение — най-вече за изнасилвания и за техните разновидности, но също така за убийства и за сериозни наранявания, за кражби и за обща поквара. Това не е голяма новина, но за мен беше. След известно време ме повишиха и започнах да разпитвам заподозрени и да провеждам разследвания. За пръв път в живота си имах важна и вълнуваща работа — усилена работа, понякога с елемент на опасност.

През годините ми в СЗД много от повикванията в домовете на малтретираните деца бяха свързани със същото напрежение и аз си дадох сметка, че в известен смисъл това чувство ме зарежда. През петте месеца, откакто бях принуден да напусна, някъде между мечтата си за отмъщение и гневните си пристъпи, се замислях за професионалния път, по който в крайна сметка бих искал да поема, ако изобщо някога се измъкнех от професионалната дупка. Една особеност изпъкваше. Каквато и да се окажеше новата ми кариера, тя нямаше да е свързана с дълго стоене в кабинет.

След обаждането на Ейми прецених възможностите си и най-накрая извадих своя фотоапарат „Канон“ с телеобектива. Имах и видеокамера „Сони“, която изрових от дъното на гардероба си в спалнята. Като по чудо, понеже не помнех кога за последен път ги бях използвал, и двата апарата имаха заредени батерии и филми. Напъхах ги заедно с останалите принадлежности в една раничка и ги оставих до входа към уличката в кухнята. След това си изключих мозъка и си легнах.

Когато за пети път отворих очи в мрака, най-накрая се отказах да се опитвам да спя. По покрива барабанеше дъжд, докато навличах анцуга си и едно дебело яке. Малко преди шест часа, когато от зората все още нямаше и помен, аз бях целият подгизнал и тъкмо завивах по Кост Плъс на Рибарския кей — два километра и половина за единайсет минути. По-бавно, отколкото когато бях на трийсет, но се утеших с мисълта, че несъмнено е по-бързо, отколкото ще бъде, когато стана на четирийсет и пет.

Когато се върнах у дома, си взех душ, преоблякох се и реших да надмина дори Чърчил, докато все още имам време, затова си отворих бутилка френско шампанско с бърканите си яйца. По правило със закуската си пия кафе, но каква е ползата да имаш правила, ако понякога не ги нарушаваш?

Като първа служебна задача реших, че ще го събудя за развлечение. Тъй като все още имах домашния му номер от указателя на СЗД, набрах го директно, чух гласа му след второто позвъняване и ухилен затворих. Отидох с колата си на адреса на Чери стрийт, който Ейми ми беше дала, уличка без изход в северния край на Лейк, близо до южната граница на Президио. Тъкмо минаваше осем часа. Докато паркирах от отсрещната страна на улицата, няколко къщи по-надолу, забелязах черния мерцедес със суетните табели, на които пишеше „Детски работи“ — представата на Мейхю за забавна игра на думи във връзка с работата му в СЗД. Значи бях на точното място. Проверих камерите си за последен път, но все още не бях съвсем сигурен какво точно възнамерявам да правя. Ейми бе описала Мейхю като частично амбулаторен пациент, но освен това ми каза, че той получавал пенсия за пълна инвалидност. Затова очаквах, че в неговия случай амбулаторно болен ще означава, че може да става от инвалидната си количка, за да отиде до тоалетната, или нещо подобно.

Петнайсет минути след началото на първото ми наблюдение дъждът отново се усили и се сипеше на вертикални снопове, които на практика частично скриваха гледката ми към входната врата на голямата двуетажна къща на Мейхю, намираща се на дванайсет стъпала над нивото на улицата. Прозорците на автомобила ми, леко отворени, за да не се запотяват, всъщност се запотиха. Казах си, че ме чакат много бавни две седмици, ако моят обект си остане у дома, прикован или не към леглото си.

А това не беше представата ми за добре прекарано време.

Имах две възможности: да се обадя отново или да почукам на вратата му.

В СЗД директният подход даваше най-добри резултати. Затова изчаках дъждът да понамалее, след това излязох от колата, притичах през улицата и нагоре по стълбите. Според добрия тон все още беше рано за посещения без предварителна уговорка, само че Мейхю беше буден още преди час, след като вдигна телефона, нали така? В сравнение с недокрай обмисления ми план отпреди седмица да поръчам убийството на този човек, подобно нахлуване ми се стори едва ли не добронамерено.

Натиснах звънеца, почаках, след това отново го натиснах. След малко чух стъпки и вратата се отвори. Вероятно бе съпругата му. В този час не бе въплъщение на добронамереността.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя рязко и делово. — Малко е раничко да звъните по хорските врати, не мислите ли?

— Да, госпожо, съжалявам, но се надявах да разговарям с господин Мейхю.

— Боя се, че в момента това не е възможно. Не се чувства добре.

— Чух за това, но е много важно. Няма да му отнемам много време. Аз съм негов бивш служител от СЗД, Уайът Хънт. Сигурен съм, че той ще иска да ме види.

Устите й бяха стиснати на тънка линия.

— Не съм толкова убедена, но почакайте за момент.

Затвори вратата под носа ми и аз направих каквото ми беше казала — зачаках.

Нови стъпки, този път по-тежки, и след миг се озовах лице в лице с Мейхю. Беше облечен за работа, със сако и вратовръзка. Съмнявам се, че съпругата му го беше вдигнала от леглото с тези дрехи, още повече пък с обувки.

— Уилсън. — За пръв път го наричах по малко име.

Той се поколеба, необичайната фамилиарност го свари неподготвен.

— Какво правиш тук? Какво искаш?

Ухилих се ледено и отговорих:

— Искам си работата, обаче вече е твърде късно за това, нали?

— Не съм виновен аз, Уайът. Решението беше твое.

— И кое решение по-точно, Уилсън? — Май ми допадна да му говоря на малко име. Така нещата ставаха по-динамични.

— Че не прие писменото мъмрене. Ти взе това решение.

— Да, така беше. А знаеш ли защо го направих?

— Не, не знам. Обаче постъпката ти беше глупава, това беше единственият ти шанс да запазиш работата си, а ти го проигра.

— Близо си, обаче не съвсем. Не можех да приема писменото мъмрене, защото не съм направил нищо нередно. Ти го знаеше и излъга.

— Измисляш си — каза той. Отстъпи назад и понечи да затвори вратата.

У мен като вълна започна да се надига ярост още щом го зърнах, а сега вече бях яхнал тази вълна. В крайна сметка бях новак в подобни сблъсъци. Силата на чувствата ми донякъде ме изненада. Действайки без да се замислям, подпъхнах крак във вратата и се наведох напред.

— Казваш ми право в лицето, че не си спомняш как се отбих в кабинета ти, за да ти кажа за Нуньос?

Той силно натисна вратата, но безуспешно, така че се отказа.

— Доколкото си спомням, и последния път, по време на изслушването, пак го казах в лицето ти. Тогава също не ме притесни, защото казвах истината. — Той се ухили и додаде: — В случай че носиш микрофон. — След това лицето му помръкна: — А сега махнете крака си от вратата ми, господин Хънт, защото иначе ще бъда принуден да повикам полицията. Последния път, когато имахме недоразумение, което изискваше намесата на трета страна, вие доста пострадахте, не мислите ли? Сигурен ли сте, че искате отново да преживеете подобно нещо?

— Не — отговорих, — прав сте. — Отстъпих назад и освободих вратата. — Този път трябва да се справя с нещата по различен начин.

Спокойното му лице се наклони с престорено любопитство.

— Това ми звучи като заплаха.

— Така ли?

— Е, в случай че е така, нека ви кажа, че още тази сутрин ще подам оплакване в полицията, а когато пътищата ни отново се пресекат, ще поискам — и уверявам ви, ще получа — ограничителна заповед срещу вас.

— Благодаря за предупреждението.

— На ваше място, щях да забравя и да продължа живота си. Ние не сме от една категория, господин Хънт. Смятах, че вече сте разбрали това. — Той ми кимна и преди да затвори вратата, май наистина каза: — Приятен ден.

 

 

Оставих съобщение на пейджъра на Девин Джул и той ми звънна половин час по-късно. Дъждът ту спираше, ту отново започваше да вали през цялата сутрин, но вече по небето бяха започнали да се появяват сини участъци, които аз тълкувах като приближаването на по-добри неща. В голямата къща малко по-надолу по улицата никой не помръдваше. Ако не бях видял със собствените си очи, че Мейхю страда от болки в гърба точно колкото страдам и аз, липсата на активност от негова страна би могла да ме обезсърчи. Вместо това се обнадеждих от вероятността искът му наистина да е бил фалшив и посветих известно време на логистика във връзка с най-добрия начин да го изоблича. Реших, че ми е хрумнала прилична идея.

По онова време Девин вече знаеше всеки нюанс от моята история с Мейхю. Когато му разказах в най-общи линии какво правя, той веднага се наостри, готов за малко извънкласна дейност заради мен, стига да има елемент на разплата. Уверих го, че ангажиментът му няма да е дълъг, а планът ми е толкова красив, че направо ще го разплаче.

Друг добър знак за нашия отбор беше, че в момента Девин и партньорът му не бяха затрупани с бог знае какви разследвания за убийства. През февруари явно не ставаха много убийства и те работеха само по два случая. Освен това и двамата трябваше да дадат свидетелски показания в съда тази сутрин. Затова си бяха оставили деня свободен, обаче процесът по някаква причина се проточил и сега ги очакваше следобед без насрочени разпити на свидетели и без никаква друга работа от жизнено значение. Девин можеше или да излезе и да се позабавлява, или да си кисне в участъка и да пише доклади.

Труден избор.

Дадох на Джул телефонния номер и го предупредих обаждането за спадналата гума на Мейхю на всяка цена да идва от уличен телефон, откъдето не може да бъде проследено.

— Ау, страхотна идея, Уайът! — каза той с убийствената ирония, която си беше негова запазена марка. — Никога нямаше да се сетя.

Обаче въпреки сарказма той и партньорът му се включиха. Така че вече разполагах с бойна група от трима души, броейки и самия себе си, а две трети от нея бяха подготвени полицейски инспектори. Нарекох всички ни Клубът на Хънт. Това не ме преизпълни с лековата самоувереност, но шансовете изглеждаха добри.

Сигурно ще попитате — каква спаднала гума?

Ами онази, която лично аз изпуснах, клекнал до колата му пред къщата, като развъртях клапана на дясната задна гума, след това изпуснах въздуха с галещо слуха ми свистене, докато гумата не спадна чак до джантата. Признавам, че това деяние може да се окачестви като детински и незрял вандализъм, който не приляга на зрял човек като мен. Само че ми носеше утеха съзнанието, че всъщност това са детински работи, както прокламираше самият Мейхю, а според мен това придаваше на стореното някаква елегантна симетрия.

Въпреки това нервите ми бяха обтегнати, докато притичвах обратно към собствената си кола, за да почакам. Джул щеше да се обади, когато наближеше достатъчно, а като се имат предвид всички променливи величини в графика му и в уличното движение, това щеше да му отнеме един час и дори повече. За щастие двамата с Маниън явно нямаха търпение да излязат на улицата, затова пристигнаха не повече от двайсет минути, след като Дев ми позвъни на мобилния и ми каза, че е осъществил обаждането. Трябваше да съм готов.

Проверих камерата си за последен път, излязох и се преместих от другия край на колата, където Мейхю не можеше да ме види, дори и да погледне насам. Облегнах камерата върху капака на автомобила, за да е стабилна, и се приведох възможно най-много, за да не се виждам зад колата. Разбира се, все още имаше възможност Мейхю просто да се обади на „Пътна помощ“ или очарователната госпожа Мейхю да излезе, за да прецени щетите и може би дори сама да оправи гумата. Но аз знаех, че Мейхю вече е станал и е облечен и че вероятно направо ще побеснее вътре в къщата. Освен това сигурно би искал да се изправи срещу мен, ако излезе достатъчно бързо и все още има шанса да го направи.

Освен всичко имах блестяща друга идея, включваща собственото ми самоубийство, ако тази не го накараше да излезе навън. Оказа се, че тя няма да ми е нужна днес.

Понякога късметът се усмихва и на добрите.

Докато аз действах с вариообектива, Уилсън излезе на верандата и с потъмняло от ярост лице огледа улицата в двете посоки. Несъмнено след анонимното обаждане на Джул той бе решил, че аз съм изпуснал гумата му в пристъп на гняв, а след това съм се омел. Не бях толкова глупав, че да остана и се насладя на сторената пакост. Очевидно недоволен, той ядосано поклати глава и заслиза по стълбите с уверена бърза крачка. Не прихвана с ръка болния си гръб. Не се пресегна към металните перила на стълбите.

Когато се озова на улицата, заобиколи колата. При вида на спадналата гума яростно започна да ругае — чуваше се дори от мястото, откъдето снимах — завъртя се бързо и според мен доста атлетично, търсейки още веднъж евентуалния извършител. Отново изруга и застина неподвижен за момент с ръце върху бедрата. Смятах, че вече съм заснел достатъчно, след като бях запечатал как с лекота слиза по дванайсетте стъпала, но колкото повече, толкова по-добре.

Зачаках.

И той не ме разочарова. Отвори багажника, наведе се (както забелязах, без да свива колене), порови известно време, след това извади явно тежка чанта със стикове за голф и я постави на тротоара. Отново бръкна в багажника, този път извади крика и след по-малко от минута го постави и започна да помпи с крак и да вдига колата.

Погледнах назад към ъгъла и видях Джул и Маниън, които стояха там и приличаха на двама души, които просто се разхождат. Махнахме си, но останахме по местата си още няколко минути, наблюдавайки как Мейхю развива гайките. И тогава, когато почти беше приключил, аз се изправих с видеокамерата, приближих се, снимайки през цялото време, и застанах на около три метра от него, когато той измъкна спадналата гума и се изправи, като я държеше в ръце.

Не мръдвах обектива от него. Сигурно дори съм бил усмихнат. Той се полуизвърна, стиснал гумата, и се запъти към багажника на колата. Щом ме забеляза, се слиса и рязко спря.

— Здрасти, Уилсън. Как ти е гърбът?

Очите му се разшириха от страх, когато свалих камерата, насочих към него показалеца и палеца си, все едно са пистолет, и натиснах спусъка.

— Пипнах те.

Това ми спечели бонуса. Мейхю рязко се извърна наполовина, пусна гумата и се пресегна към лоста на крика. С животински вик се нахвърли отгоре ми, а аз ловко отстъпих настрани и улових с камерата неповторимите мигове, докато той продължи да напредва, размахвайки желязото над мен. Дори да го болеше гърбът, не даде особени признаци. Само че вече бе съвсем близо до мен, затова се приведох и избегнах следващото замахване.

И тогава чух зад себе си дългоочаквания глас:

— Спри! Полиция! Хвърли оръжието!

Кавалерията се спеши и започна да се доближава.

Почти с пяна на уста, Мейхю се нахвърли на Джул и на Маниън, които го сграбчиха за ръцете и се опитаха да го обуздаят. Железният лост издрънча върху платното.

Заснех всичко на видеолента. Стълбите, стиковете за голф, повдигането на колата с крика, свалянето на гумата, силното замахване към мен с железния лост и — най-любимия ми кадър — съпротивата му при арест. Последното гарантираше, че фалшивият иск заради мними болки в гърба ще стигне чак до прокуратурата. Без съпротивата при арест, прокурорът може би щеше да се изкуши, да му бъде оказан натиск или направо да бъде подкупен да забрави за измамата. Само че при наличието на съпротива на инспектори от отдел „Убийства“ щеше да бъде принуден да предяви обвинения за всичко. Дори връзките на Мейхю нямаше да могат да потулят историята, след като веднъж се разчуе, че е нападнал две ченгета, които просто са минавали оттам и като са го видели да размахва смъртоносно оръжие, са се намесили, за да възстановят реда.

 

 

— Дизмъс Харди — каза Ейми Ву, — това е Уайът Хънт.

Ръкувахме се. Харди бе вероятно на около петдесет и пет години. Несъмнено изглеждаше добре за ролята на един от главните партньори в една от най-големите адвокатски фирми в града. Носеше сив костюм на съвсем тънки кафяви райета, кафява вратовръзка и копринена риза с монограм. Беше много изтупан, но всъщност бе от добрите момчета. Освен това бе проявил добрия вкус да назначи Ейми.

— Госпожица Ву ме осведоми, че тази сутрин сте спестили доста пари на нашата фирма. Оценяваме го.

— За мен беше удоволствие. Всъщност не помня друг път да съм се забавлявал толкова.

— Както ти споменах, когато за пръв път обсъждахме проблема, Диз — обади се Ейми, — отношенията на Уайът и на господин Мейхю си имат дълга предистория. Реших, че той ще бъде мотивиран.

— И все пак, само за един ден! — каза Харди. — Впечатляващо. Никой не постига такова нещо за един ден — кимна той с възхищение. — Радвам се, че Ейми се е сетила за вас.

— И аз.

Харди поседна в ъгъла на голямото си бюро от черешово дърво.

— Така че сега, Уайът, въпросът е какво ние можем да направим за теб?

Разбира се, бях мислил върху въпроса за плащането, само че не това бе основното. Сега се чух да казвам:

— Може би това е един от случаите, когато работата сама по себе си е наградата.

Харди се ухили към Ейми:

— Този тип е голяма работа. — Сетне се обърна към мен: — Ти истински ли си?

— Понякога просто не става дума за пари — свих рамене аз.

— Според моя опит не е толкова често, колкото си мислиш. Може ли да ти задам един личен въпрос? От колко време си без работа?

Стрелнах бързо Ейми с поглед. Явно бе провела доста съдържателен разговор с Харди, преди да ме покани да се погрижа за случая на Мейхю.

— От няколко месеца, но докато работех, пестях, така че в момента парите не са голям проблем. По-скоро се опитвам да реша какво ми се иска да правя.

— Е, ако аз бях направил това, което ти си направил тази сутрин, щях да се изкуша да го приема като някакъв знак. Мислил ли си някога да станеш частен детектив?

— Нито веднъж — засмях се аз.

— Добре, но ако постигаш резултати като днешния, след шест месеца дори само тази фирма ще те отрупа с толкова поръчки, че няма да успяваш да смогнеш. Уверявам те.

Поклатих глава, защото идеята все още ми се струваше доста забавна:

— Дори нямам представа как да подхвана подобно нещо.

— Че какво толкова? Вадиш си разрешително, започваш частна практика, отваряш си кантора. — Той щракна с пръсти: — Просто ей така.