Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (21)

21

Хънт и Пиърсъл мълчаливо поеха към главното фоайе, след това се насочиха по пътеката към асансьора за подземните етажи, влязоха в кабината и Хънт натисна копчето с цифрата „4“, където смяташе, че е паркирал. Все още без да продумва, Пиърсъл се пресегна край него и натисна „5“.

Когато вратата се отвори Хънт излезе навън и бързо се огледа в двете посоки. Единствената кола на това ниво беше една черна миата. Не забеляза собствения си характерен автомобил, затова се върна обратно в асансьора. На петия етаж слязоха и двамата. По това време колите им бяха единствените на това ниво на паркинга. Пиърсъл отново бе облякъл сакото си и носеше голямо куфарче. Отвори с дистанционното багажника на своя лексус, пусна куфарчето вътре и заобиколи към шофьорската врата. Там се спря, замисли се дали да каже нещо, но вместо това просто кимна на Хънт, отвори вратата и влезе.

Хънт седна на седалката в колата си и се опита да вземе решение какво да прави оттук нататък. Смътно забеляза как отстрани колата на Пиърсъл излиза на заден от мястото си и след това потегля. И той трябваше да запали.

Макар че цялата информация, която му даде Пиърсъл може би имаше връзка с убийството на съдия Палмър, Хънт просто не можеше да проумее как тя би му помогнала да намери Андреа. Извади вестникарската изрезка от джоба на ризата си и я препрочете за четвърти или за пети път, чудейки се какво би могла да означава.

Ако изобщо значеше нещо.

Ако, както явно смяташе Пиърсъл, този избягал затворник Мауъри имаше нещо общо с убийството на съдия Палмър и ако Мауъри бе взел на мушка и Андреа, в такъв случай Хънт почти не се съмняваше, че тя вече е мъртва.

Само че това бяха много „ако“.

И нито едно от тях не бе свързано с реалността, в която Хънт бе предпочел да вярва и според която действаше — че по някакъв начин тя все още е жива. Само че с всеки изминал час все по-трудно успяваше да поддържа тази илюзия. Знаеше, че трябва да се обади на Джул още утре сутринта и да му предаде онова, което бе научил от Пиърсъл, но то като че ли не можеше да му помогне да постигне главната си цел. Която дори сега започваше да му се струва повече като нереалистична надежда, отколкото като реалистична вероятност.

Но докато не я откриеха, докато все още можеше да е жива, той нямаше да се откаже да я търси.

Вече минаваше единайсет. Седеше сам на паркинга дълбоко в търбуха на сградата и внезапно като електрически ток го прониза усещането, че нещо го гризе. Запали двигателя, даде на заден, излезе от мястото със свистене на гуми, стигна до края на редицата и зави към знака „изход“.

Спря на входа на четвъртия етаж, приближи се до асансьора и паркира в съседство с онова, което бе мярнал за кратко, но на което не бе обърнал сериозно внимание, когато вратите на асансьора се бяха отворили и той се бе показал, за да потърси колата си. Черната миата бе единствената кола в редицата, един от вероятно петстотинте подобни автомобила в града. Хънт слезе от своя мини купър, приближи се до миатата и надникна през прозореца на шофьора. Нямаше нищо, по което би могъл да познае кой е собственикът — нито чанта, нито дреха, нищичко. Само черни кожени седалки. Заобиколи към задницата на колата и погледна регистрационния номер, като в същото време се опитваше да си спомни дали изобщо е поглеждал към номерата на Андреа, докато колата й бе на алеята пред дома й. Само че не можеше да си спомни абсолютно нищо, дори и животът му да зависеше от това.

Обаче адреналинът му вече се бе вдигнал и макар да бе ирационално, той знаеше. Това беше нейната кола.

Сценарият проблесна в съзнанието му — кадри от ням филм, който никога не беше гледал. В крайна сметка тя бе дошла в кантората във вторник, а не бе отишла право в дома на семейство Маниън. Затова нападателят й най-вероятно не я бе убил на място — със сигурност не с изстрел, не и в средата на седмицата на вероятно претъпкания паркинг. Обаче я беше отвел някъде, където тя все още можеше да е жива.

Трябваше отново да се качи в асансьора, да слезе обратно във фоайето и да излезе отвън, преди мобилният му телефон да влезе в обхват. Застана на тъмния и празен тротоар и се заслуша в звъненето от другата страна на линията.

— Хайде, хайде, хайде! Вдигни! Кони! Знам, извинявай, съжалявам, но е важно. Трябва да говоря с Дев.

 

 

Джул не беше най-щастливият човек на света, когато разбра, че в този безбожно късен час трябва да пусне за проверка регистрационния номер на колата, за да видят чия е, но когато отново се обади на Хънт, след като се бе свързал с някой от нощната смяна в централното полицейско управление, за да разпореди проверката, вече беше съвсем буден. Колата наистина беше на Андреа.

Докато чакаше да пристигне първата полицейска кола, Хънт провери какво са направили другите от екипа му.

Фаръл умникът се беше покрил — телефоните му бяха изключени, затова Хънт му остави съобщение с покана да се срещнат сутринта на Сътър стрийт точно в осем.

Ейми и Джейсън бяха все още будни и гледаха телевизия, но бяха ударили на камък при Карла Шапиро. Ейми спомена за вдъхналата им лъжливи надежди среща с Бетси Собо, вероятно по въпроси, свързани със семейното право, която Андреа бе уговорила, но след това бе отложила в понеделник следобед. Брант и Ву му казаха също, че вече всички местни канали отразяват историята за изчезването на Андреа, при това му придават първостепенно значение — в момента гледали късните новини на Канал 4 и това била водещата новина. Ейми се обадила и на майката на Андреа, с която вече се били свързали от няколко медии. Била ужасно разтревожена и нямала никаква представа къде е дъщеря й или какво може да се е случило с нея.

Тамара и Чиърко също не можеха да му дадат много за евентуална връзка между Стейси Розали и Андреа Паризи. Според Хънт фактът, че Стейси бе живяла в приемно семейство, обясняваше защо полицията не бе успяла да издири най-близките й роднини. Възможното съществуване на брат й също би могло да бъде полезно сведение, което да изтъргува с Джул, обаче нито един от тези свързани с Розали факти не го доближаваха до Андреа.

Хънт си спомни, че все още не се е свързал с Мики Дейд, който в момента не отговаряше на мобилния си телефон. Не му се бе и обаждал, което не го изненадваше, понеже Мики обикновено бе най-ненадеждният член на екипа му. Вероятно не бе успял днес да се добере до дома на семейство Маниън преди мръкнало.

Хънт му остави съобщение, в което го питаше дали все още е на смяна и може ли да провери един тайландски ресторант на Оушън авеню, където вероятно преди е работила сервитьорка на име Стейси Розали. Знаеше, че ако тази следа изобщо се окаже гореща, Джул ще намери начин да изпрати някой официален служител да се заеме с нея, така че работата на Мики щеше да бъде малко излишна.

Само че Хънт не можа да се сети какво друго да възложи на таксиметровия шофьор, преди най-сетне да пристигне първата патрулна кола. Всъщност беше събудил Джул съвсем неотдавна — най-много преди двайсетина минути. Посрещна полицейската кола на входа на гаража и я поведе надолу. Полицаите го накараха да премести собствената си кола, докато ограждаха миатата с жълта лента. Смятаха, че колата вероятно е местопрестъпление, което сигурно си беше така.

Джул пристигна — без Шию и без никакви коментари — осем или десет минути след това. На път беше специален екип следователи, който да огледа колата, преди да я откарат в центъра на града. Джул беше сигурен, че ако има нещо в колата или по нея, те ще го намерят. По това време на нощта не им трябваха хора, които да удържат тълпата, затова Джул освободи униформените полицаи. След като те си заминаха, той се отпусна върху капака на семейната им кола, с която беше дошъл, и попита:

— Е, какво мислиш за всичко това?

Хънт му поднесе измисления си сценарий.

— Значи смяташ, че някой я е отвлякъл оттук?

— Така предполагам. Имат видеокамери, които снимат асансьорите и показват картината във фоайето, така че можем да се уверим, щом успеем да се доберем до тях. Само че няма начин изобщо да се е качвала в кабинета си. Все някой щеше да я види.

— Ами ако просто е паркирала, а след това е излязла навън обратно през гаража? И после е изчезнала.

— Да, има и такава слаба вероятност — призна Хънт. — Но защо да го прави?

— Може след като е излязла от дома си, да е научила нещо или да е разговаряла с някого и да е решила да изчезне.

— Значи иска да изчезне, обаче тутакси зарязва най-добрия начин да се измъкне от града? А освен това не е теглила пари от банкомат и не е използвала кредитните си карти. — Хънт поклати глава. — Има само два начина да е изчезнала, Дев. Или някой я е отвлякъл, или просто я е взел и я е откарал.

— Не казвам, че съм съгласен с теб, но все стигаме до въпроса защо. Ако някой е искал да я убие, вече я е убил. Ако е отвличане, защо не искат откуп? Ти твърдиш, че някой просто я е отвлякъл, но защо… Защото са искали да я погледат ли? Признай, че най-логичното нещо е тя да е избягала или да се е самоубила. И ако можеш да ми изтъкнеш по-добра причина да го направи, освен това, че е убила Палмър и Стейси, много бих искал да я чуя.

Хънт се поколеба, но вече бе въвлякъл Джул достатъчно дълбоко в цялата тази работа. Трябваше да му каже за Пиърсъл и за АСКЗ. Да върви по дяволите поверителността между клиент и адвокат. Само че преди да успее да започне, пристигна специалният екип и ги прекъсна. Хънт поднови разказа си, а докато приключи, следователите вече бяха проверили колата отвън за отпечатъци и я бяха изтеглили на буксир в гаража, за да огледат по-подробно вътрешността, да проверят за кръв и за барутен прах.

Джул крачеше напред-назад — явно фактите за надзирателите в затворите му бяха направили впечатление.

— Значи искаш да кажеш, че в понеделник Палмър вече е бил изготвил тази заповед за поставяне под федерален контрол на цялата система на затворите? Говорих със секретарката му и тя изобщо не ми спомена за такова нещо.

— Ти попита ли я?

— Попитах я дали знае за някой, който би имал причина да убие съдията.

— Може би не е гледала на заповедта в тази светлина. Може би е смятала, че това е поредната хартийка сред хилядите други, които е печатала до този момент. Чисто и просто съдебна процедура.

— А ти как научи за това?

— По-важно е дали е истина. Сигурен съм, че ще провериш, но искам да ти спестя време — истина е.

— И Джим Пайн е надушил за това и е изпратил някого, някой освободен под гаранция, за да бъде сигурен, че заповедта няма да бъде подписана? Това ли е теорията ти?

Хънт кимна.

— Ами момичето? Стейси? Значи просто е било лош късмет, че се е случила там точно в този момент? Това не ми се нрави особено.

— На мен също. Но мога да се сетя поне за десет обяснения.

— Обаче бас ловя, че всички те са някаква вариация на темата лош късмет или съвпадение. — Недоволен, Джул разсеяно разтриваше източника на болка в рамото си. — Но да оставим това за момент и да се върнем на Паризи. Да кажем, че след убийството на съдията тя е имала чувството, че Пайн най-вероятно стои зад всичко това. И какво? Да не искаш да кажеш, че е отишла при него и го е попитала? Само ако е била пълна глупачка, а доколкото знам, не е така.

— А какво ще кажеш да е споменала за това пред Пиърсъл само колкото да пусне идеята, а той да е позволил до ушите на Пайн да стигне достатъчно?

— Направи това преди, когато ти казах, че преувеличаваш. И все още го правиш.

— Не смятам, че е преувеличено да виждаш някаква връзка между профсъюза и Паризи, Дев. Тя е работила за тях. Съдията ги е погнал. Моментът е съвсем подходящ. И всичко се намества идеално.

— Стейси Розали не се намесва.

— Лош късмет, пак ти казвам. Или — знам, че не ти харесва — съвпадение.

— Не, имам по-добро предположение. Какво ще кажеш за това? — попита Джул и вдигна показалец. — Първо, Стейси има картичката на Паризи. — Посочи към миатата и вдигна още един пръст: — Второ, кола, която изглежда точно като тази тук, е била на улицата пред дома на съдията по времето, когато е бил застрелян. Трето, независимо какво смяташ, убийството на съдията и на Стейси изобщо не е извършено професионално. Имаме един пропуск и нито едно попадение в главата. Не е професионалист. Четвърто, както сам признаваш, Паризи може би е ревнива жена, поне донякъде склонна към насилие — плесницата? — и има колекция от пистолети. Освен това, може би точно този ден се е убедила, противно на онова, което си е мислела през предишните шест месеца, че няма да може да се премести на осем хиляди километра от мъжа, когото все още обича и с когото е принудена да се среща непрекъснато по работа. И накрая, в същия този ден, понеделник, тя отива на обяд, среща съдията, и се досеща, че малката сладурана, която му сервира, е момичето, което той чука вместо нея! Не мислиш ли, че това може малко да я разстрои? — Джул отново бе започнал да крачи и се бе поразгорещил. — По дяволите, Уайът, колкото повече мисля за това, толкова по-вероятно ми се струва тя да е извършила убийствата. И след това просто да е изчезнала.

Хънт се бе облегнал на колата на Джул и мълчеше. Трябваше да признае, че словото беше впечатляващо. Всички теории и цялата тревога на Пиърсъл по повод на профсъюза и цялата последователност от събития, принудили съдията да започне да подготвя заповедта, не притежаваха непосредствеността и разпалеността на речта на Джул. Единствената причина Хънт да не иска да я приеме беше, че не искаше или не можеше да го понесе, не беше сигурен кое от двете.

— Знаеш ли какво щях да направя аз след това? — застана пред него Джул. — Щях да се опитам да се стегна, да продължа да работя и да водя нормален живот. Обаче още първата нощ толкова се напивам, че припадам. А на следващия ден съм толкова разсеян и объркан, че тръгвам на среща, но се озовавам на паркинга в службата си, без изобщо да се замисля накъде съм тръгнал или какво възнамерявам да правя. Тогава осъзнавам, че положението е безнадеждно. Че няма да се справя. Че ще ме пипнат, ще ме арестуват, ще ме осъдят и ще прекарам по-голямата, ако не и цялата останала част от живота си в затвора — знам това много по-добре от всеки друг, който не е бил вътре, защото работя за хората, които пазят затворниците.

— Смяташ, че тя се е самоубила.

Отривисто кимване.

— Смятам, че е излязла оттук на собствените си крака, отишла е на моста Голдън Гейт вече по мръкнало и се е хвърлила оттам. Това се е случило, Уайът, или нещо много подобно, и аз наистина ти съчувствам, ако е станало така. А сега дали ще проверя охранителните камери в сградата утре сутринта? Дали ще разговарям с господин Пайн и после ще поговоря пак с Джанет Палмър, а може би дори ще проявя интерес как така господин Мауъри е успял да се измъкне от строго охраняван затвор и какво може да е направил или да прави в момента в часовете на безценната си свобода? Можеш да си сигурен, че ще го направя. Всяко едно от тези неща. Но докато не намеря и най-малкото истинско доказателство, което свързва някой в профсъюза или където и да е другаде с тези убийства, ще се придържам към онова, което ми се струва най-смислено и ще изключа съвпаденията и лошия късмет. А това нещо е Андреа Паризи. Адски се надявам да намеря някакви доказателства в подкрепа на която и да е от двете теории. Не ме интересува коя. Просто искам доказателство. — Накрая Джул се опита да се усмихне. — А дотогава смятам да се прибера у дома и да се опитам да открадна малко сън тази нощ, докато все още имам време. Защо и ти не опиташ същото?

— Ще си помисля — отговори Хънт.

Казаха си лека нощ, всеки се качи в колата си и подкара през паркинга към рампата. Горе Хънт присветна с фарове и натисна кратко клаксона, след това излезе от купъра си и притича до прозореца на Джул.

— Нека те попитам едно последно нещо.

— Добре, защо не? И бездруго ще го направиш.

— Знам, че си си издействал заповед да провериш телефона на Паризи и че ще го направиш утре или в понеделник. Но знам, че имаш и човек в Ес Ви Си и в „Сингюлар“, и във всеки мобилен оператор в света, на когото можеш да се обадиш още сега. Виждал съм те да го правиш. Ще отнеме само пет минути.

— Майтапиш се. — Раменете на Джул се надигнаха в беззвучен смях и той погледна часовника си. — Един и половина през нощта е. — Обаче молбата не бе съвсем неоснователна, затова той неохотно въздъхна, дръпна ръчната и извади телефона си. — Какво искаш да разбереш?

Хънт имаше номерата на мобилния и на домашния телефон на Андреа и искаше да провери входящите и изходящите обаждания и от двата телефона от вторник на обяд нататък. Само това. Оказа се, че Джул толкова често прави такива проверки, че знае номера наизуст. Когато се свърза, каза на Антоан, че нужният документ — заповедта за проверка на телефонните разговори — е подписан от съдията и вече е изпратен, но били на голям зор във връзка с едно убийство. Въпросът бил на живот и смърт и информацията им трябвала веднага.

Отне малко повече от пет минути, както бе допуснал Хънт. Андреа Паризи не бе звънила и не бе получавала никакви обаждания на мобилния си телефон от обяд във вторник. Беше регистрирано едно обаждане в дома й в същия ден в 2:48. Обаждането бе направено от платен телефон във фоайето на хотел „Сейнт Франсис“, на около шест преки от мястото, където се намираха в момента, и бе продължило четирийсет и две секунди.

Когато затвори, Джул не изглеждаше особено впечатлен от новата информация.

— Може да е бил всеки, Уайът. По дяволите, само четирийсет и две секунди, може да е било грешка.

Хънт бе почти съгласен с него. Може да е бил всеки. Само дето Хънт не смяташе, че е бил просто който и да е. Той предпочиташе да смята, че обаждането е от човека, който в крайна сметка се бе срещнал с Андреа на паркинга на фирмата, след като й бе казал да се видят в кантората й. Нещо повече, според Хънт много по-важно бе това, че съществуването на такъв разговор до голяма степен опровергаваше мнението на Джул за последните часове на Андреа.

Тя не е била толкова объркана и разстроена, че без да се замисля повече или по-малко автоматично е отишла с колата до работата си и след това е осъзнала колко безсмислен е станал животът й. Не, тя е провела кратък делови разговор, който е променил непосредствените й планове. Беше дреболия, наистина, но това означаваше, че Джул не е прав за всяко нещо.

Логично или не, Джул може би изобщо не беше прав. А това на свой ред означаваше, логично или не, че може би е прав Хънт.