Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (22)

22

След армията, после в Службата за закрила на детето и после като частен детектив Хънт бе стигнал до заключението, че във всяко нещо има някаква шега. Колкото гротескно, потискащо, ужасяващо или просто ужасно, глупаво, продажно или подкупно да беше дадено положение, ако имаше нещо, в което се съдържаше искрица хумор — мамка му, извади го на преден план! Все някой ще се засмее. Мъртви бебета, жестоко отношение към животни, СПИН и всякакви разновидности на предавани по полов път болести, лекарски грешки, полови разстройства, убийства и самоубийства, изневери, случайни физически увреждания, отрязани крайници — във всичко имаше по нещо смешно.

И ето че тази сутрин Уес Фаръл изрови днешното бижу за този стар и комичен стълб на обществото, федералния съдия. Всички просто се бяха събрали и седяха в кабинета му на горния етаж, преди долу официално да започне работния ден, и Фаръл попита просто ей така дали някой знае каква е разликата между федерален съдия и Ку-Клукс-Клан. Пред празните и изтощени погледи на всички той най-сетне обяви:

— Никой ли не знае? Добре. ККК носят бели наметки и плашат до смърт чернокожите.

В стаята имаше петима души — Хънт, Тамара, Чиърко, Ейми Ву и Джейсън Брант — но всички просто се усмихнаха. Моментът не беше особено весел, понеже Андреа все още бе в неизвестност според Хънт, а Джул пък смяташе, че тя е най-вероятната заподозряна за убийството на Палмър и на Розали. Както и че след това най-вероятно се е самоубила.

Само че това не възпря Брант да даде напевно своя принос:

— Значи този психиатър се появява на Райските порти адски ядосан, защото е млад и в отлично здраве и точно затова не би трябвало да пукне толкова скоро. Просто не е честно. Свети Петър му се извинява, обаче не му изтъква никаква сериозна причина — трябвало да го приберат по-рано, отколкото възнамерявали отначало. А психиатърът казва: „Искаш да кажеш, че си прекратил прекрасния ми живот на земята без всякаква причина? Но защо го направи? Просто защото можеш?“. А свети Петър се оглежда на двете страни, навежда се към него и прошепва: „Господ е виновен. Мисли се за федерален съдия“.

Хънт беше съвсем буден, въпреки че бе спал само пет часа. Отдаде дължимото на момента, но то не беше много, след това огледа стаята, където се намираха партньорите му, и каза:

— Може би няма да е зле да поговорим какво сме свършили всички снощи и да видим докъде ще стигнем.

Но когато започнаха да си припомнят всеки своите разговори, стана ясно, че предишното бърборене напосоки отговаря в много по-голяма степен на дълбоката промяна във всеобщото настроение. Вече беше петък сутринта, а Андреа я нямаше от сряда следобед — ден и половина. Четирийсет и два часа. Всички бяха прочели статията на първа страница на „Кроникъл“ тази сутрин. Сега целият свят търсеше Андреа, фотогеничната телевизионна знаменитост.

А тримата адвокати ги очакваше и бремето на ежедневната им юридическа работа. Тамара и Чиърко явно все още бяха готови да получат инструкции и да хукнат да ги изпълняват — каквото и да им заръчаше Хънт — само че Мери Махоуни не им бе помогнала да се приближат нито крачка повече до Андреа Паризи. Най-сетне Тамара бе човекът, който го произнесе на глас:

— Вече започвам да вярвам, че тя е мъртва, Уайът.

От всички страни закимаха мрачно.

— Може би на този етап няма значение — предположи Брант, — но като че ли най-доброто, което можем да направим, е отново да опитаме да се свържем със службата за изчезнали лица. Да им разкажем всичко, което знаем, и да видим те докъде ще успеят да стигнат.

— Те няма да успеят да я намерят, щом Джул не може — каза Хънт. — Той я превърна в главната заподозряна за тези убийства. Впрегнал е много хора да работят за издирването й, повярвайте ми.

Фаръл, който седеше почти на ръба на дивана с наведена глава, сега я вдигна.

— Това телефонно обаждане до дома й — каза той. — Доколкото знаем, това е последният път, когато някой е говорил с нея, така ли?

Хънт потвърди.

— Значи знаеш със сигурност — открил си го снощи? — че не е използвала мобилния си телефон от сряда?

— Точно така.

Фаръл изпусна тежка въздишка:

— В такъв случай ми се струва, че независимо дали тя бяга, или е мъртва, няма следа, по която да тръгнем. Никой от нас не е открил нищо, което да ни поведе нанякъде, нали?

Отново мълчаливо и мрачно съгласие.

Което Хънт все още не бе готов да приеме.

— Добре, самият аз съм доста обезкуражен. Но нека да поговорим малко за идеята на Джул, че Андреа или бяга, или се е самоубила. Някой друг освен мен забелязва ли трагичната грешка в аргументите му?

— Той допуска, че Андреа е извършила двойно убийство — обади се Ву.

Хънт се обърна към нея с грейнало лице.

— Точно така. Знам, че ти, Уес, Тамара и Крейг не познавахте Андреа достатъчно добре, но Ейми и Джейсън я познаваха, а аз самият я опознавах все по-добре. Точно затова няма начин да приема, че тя е способна да убие когото и да било.

— Нито пък аз — каза Брант. — Двамата с Ейми я познаваме още от юридическия факултет и съм съгласен с теб. Просто не мога да си го представя.

— Добре — каза Хънт. — Тогава можем да елиминираме факта, че тя е напуснала паркинга по своя воля. Всъщност е станало така: тя се е срещнала с някого, вероятно с човека, който й се е обадил от хотел „Сейнт Франсис“ и или я е убедил да тръгне с него, или направо я е отвлякъл.

— Човек, когото е познавала — отбеляза Брант.

— Най-вероятно. Така, ето с какво разполагаме — обобщи Хънт. — И все още вярвам, че сме по-напред от полицията.

— Да, обаче, Уайът? — Брант явно бе получил някакъв сигнал от групата, която го бе направила свой говорител. Той прочисти гърлото си и каза: — Както и да се е случило, нея я няма вече две нощи. Опитвам се да си представя някакъв сценарий, където това се вписва, дори и точно както го описахме, и според който тя все още е жива. Никак не ми се иска да го признавам, обаче просто не мога да намеря такъв.

Хънт огледа своя екип, взря се във всеки чифт очи в стаята. В очите на Ву видя сълзи. Крейг и Тамара се държаха за ръце. Той не забеляза искрица надежда и осъзна, че всички тези умни хора бяха стигнали до едно неизбежно заключение.

 

 

Тамара, Хънт и Крейг се сбогуваха с Ву, Брант и Фаръл в сградата „Фрийман“. Изминаха няколкото пресечки до седалището на клуба на Хънт предимно в мълчание и изкачиха стълбите. Вътре Тамара се настани зад бюрото си, Хънт застана до предния прозорец и се загледа към Грант авеню, а Чиърко се зае да прави кафе.

Тамара натисна високоговорителя на телефона и така узнаха, че имат седем съобщения.

— Седем? Нов рекорд — възкликна Чиърко. — Много подходящ момент.

Уайът намусен се извърна от прозореца и се приближи до телефона със скръстени ръце.

Бийп. Вчера, 6:18 следобед. „Уайът, Бил Фрейзиър е.“ Това беше лекарят, който искаше да проучи новото гадже на майка си. „Обаждам се просто да проверя дали има някакъв напредък. Спомена, че може би ще разполагаш с нещо до утре, а нещата между двете влюбени птички се нажежават твърде бързо. Не искам мама да направи нещо глупаво, например да му пристане, преди да имам възможност да я спра. Извинявай, че те притискам, но ако разполагаш с нещо, бих искал да го узная, преди да е станало късно. Благодаря.“

Бийп. Вчера, 7:04 вечерта. „Здрасти, Уайът, там ли си? Вдигни, ако можеш. Къде си, човече? Мобилният ти изключен ли е? Обажда се Питър Бакнър.“ Това беше адвокатът, който ръководеше снемането на показанията в кантората на Макклеланд в сряда. „Добре. Имаме проблем с Джереми Хартър. Не се появи да даде показания днес следобед и не отговаря…“

Хънт се пресегна и натисна копчето, за да спре звука. Обърна се към Чиърко.

— Разнесе ли вчера всички призовки?

— Четири.

— А така! — поклати глава Хънт. — Кога ще се гледа делото?

— Във вторник.

— Мамка му.

Хънт отново натисна копчето, изслуша съобщението на Питър Бакнър докрай, а след това се разнесе чуруликащото гласче на жена, която се представи като Мелани и обяви, че Хънт е попаднал в предварителната селекция за получаването на платинен…

Тамара натисна копчето за превъртане.

— Никога не съм си падала по такива обаждания — обяви тя.

Бийп. 9:19 вечерта. „Господин Хънт, казвам се Ефраим Голдман и съм главен съдружник в «Манхайм Шелби». Препоръча ви Джеф Чилкът от…“

Хънт пропусна остатъка от това съобщение.

— По-късно — поясни той.

Всички заедно изслушаха следващите три съобщения, като Тамара си водеше бележки. Всяко съобщение беше свързано с нова или настояща тяхна служебна задача, но нито едно не бе свързано с Андреа Паризи. Хънт се настани на стола до вратата и се опита да се съсредоточи. Знаеше, че трябва да се погрижи за бизнеса си, само че внезапно това задължение не му се стори неотложно. Започваше да си дава сметка, че бизнесът му се разраства толкова бързо, че скоро ще се наложи да наеме още хора, каквито за щастие имаше в изобилие — ченгета, търсещи допълнителна работа, и дори полицейски инспектори, които нямаха нищо против да припечелят по нещо отгоре. Но в момента нямаше време дори да проведе интервюта, камо ли да наеме някого.

— Знаеш ли къде е Мики днес? — попита той Тамара.

— Мисля, че е с таксито. Само че не мога да се свържа с него по мобилния. Опитах тази сутрин.

— Знам. Аз пък опитах снощи. Смяташ ли, че има начин да го убедим да не го изключва, за да можем да се свързваме с него?

— Съмнявам се — усмихна се Тамара.

— Е, ако се обади, кажи му да ми звънне. И знаеш ли какво, наистина е така. Трудно е да си намериш добри помощници.

— За щастие ти имаш нас — обади се Чиърко.

Хънт кимна:

— Да, за щастие. Обаче само вие двамата не сте достатъчни.

— Какво искаш да направим? — попита Тамара.

 

 

С план, който беше всичко друго, но не и сигурен, Хънт приближаваше сградата на Пиърсъл, от която си бе тръгнал осем часа преди това. Знаеше само, че Андреа Паризи е най-важната му задача в момента, бизнесът да върви по дяволите. Каза на Тамара и на Крейг, че трябва по някакъв начин да се оправят с обажданията и да отклонят новите. Да проявят инициатива. Да измислят страхотни извинения. Да намерят начин да се оправят с кашата. Нали затова им плащаше такива заплати. Ако изгубят някой клиент, няма значение. Той щял да поеме отговорността. Освен това им нареди да бъдат готови до десет секунди да зарежат каквото и да било, ако му потрябват във връзка с Андреа.

Служителите му може би наистина вярваха, че тя е мъртва — всъщност Хънт забеляза съжалението им, задето самият той не е способен да приеме тази истина — само че не възнамеряваше да допуска, че нея я няма, докато не бъде принуден да го направи. Щеше да му е много по-трудно, отколкото би било, ако всички останали също вярваха.

За разлика от предишната вечер днес Монтгомъри беше претъпкана. Обичайните доставчици и натовареното улично движение се точеха покрай няколко полицейски автомобила и микробусите на няколко местни и на една-две национални телевизии. Тълпа зяпачи се стичаше и оттичаше край телевизионните екипи.

Хънт донякъде се изненада — още нямаше девет — но забеляза Спенсър Феърчайлд и Ричард Томбо край микробуса на телевизия „Трайъл“ да пият кафе от стиропорени чашки, затова си проправи път през тълпата към тях. Томбо го видя и му махна да влезе в периметъра, ограден от техните камери, прожектори и кабели.

— Защо е всичко това? — попита Хънт. — Нещо ново за Андреа?

— Не се е появила, ако това питаш — отвърна Томбо. — Но изведнъж тя се оказа в центъра на събитията. Научи ли, че са открили колата й в гаража тук?

— Аз я открих, Рич.

— Сериозно?

— Не ми е до шеги. Намерих колата снощи.

Спенсър Феърчайлд не пропусна възможността:

— Искаш ли да те покажем по телевизията, Уайът?

На Хънт може и да не му бе до шеги, но все още бе способен да се смее, което и направи:

— Колкото искам да ми правят кореново лечение на зъбите. Но какво е толкова важно във връзка с колата, та всички сте накацали като мухи на мед? Да не би от лабораторията да са открили нещо?

— Не сме чули за подобно нещо — отговори Феърчайлд. — А камерите са тук във връзка с нов обрат на делото на Донолан. Различна гледна точка за кадрите от тази в Съдебната палата. Разчупваме монотонността.

Хънт изви глава и се загледа в оживената дейност.

— Я ми помогни, Спенсър. Какво общо има Донолан с Андреа на този етап?

Феърчайлд явно се зачуди дали Хънт не го занася.

— Андреа е Донолан. Красивата коментаторка изчезва по средата на процеса? Дори по сценарий не би могло да се нагласи толкова добре. А сега поради внезапното й изчезване, случаят със съдия Палмър също се примеси с този на Донолан. Дори в този конкретен момент, Уайът, това е водещата новина в страната. Длъжен съм да го призная на Андреа — дори да не е планирала всичко това…

— За какво говориш? — Хънт с изненада долови гняв в гласа си. — Тя не е… никой не е планирал нищо.

— Знам, че това е твоята версия — с нескрито снизхождение отговори Феърчайлд. — Фаръл ми каза същото снощи. Но според мен е интересно, че ти си едновременно последният човек, видял Андреа в сряда, и човекът, който е намерил колата й. Какво те накара да избереш точно това място в целия град, за да я потърсиш? Питам се дали не е станало така, защото си карал след нея, а после си я отвел в укритието, където се спотайва в момента.

— Ей, по-спокойно, Спенс — побърза да се намеси Томбо.

Само че продуцентът не престана:

— Стига, Рич. Андреа не за пръв път се хваща с някого, за да даде тласък на кариерата си. Първо аз, а сега може би Уайът… Двамата правят всички на глупаци и сигурно го намират за много забавно. — Той се извърна. — Какво ще кажеш за това, Хънт? Така ли е? Или не е? Някакъв коментар?

— Да, ето ти един коментар — отвърна Хънт. — Ти си жалък.

Всяка фибра от тялото му копнееше да се нахвърли върху Феърчайлд и да го повали на земята, но той съумя да се обърне и да се тръгне.

Феърчайлд направи няколко крачки подире му.

— Като я видиш, й кажи, че вече е стигнала твърде далеч. Няма връщане назад! Никога повече няма да работи в телевизията!

 

 

Почти заслепен от гняв, Хънт мина през вратите на фоайето и го прекоси към асансьорите. След няколко секунди вратите на асансьора щяха да се отворят на четиринайсетия етаж, а той все още нямаше съвсем ясна съзнателна представа какво точно го бе довело тук. Беше нещо повече от необходимостта да избяга от налудничавите обвинения на Феърчайлд — беше тръгнал насам още преди да види камерите навън. Бореше се с логиката на онова, което смяташе, че знае за Андреа, и онова, което би могъл да приеме, което чувстваше. Защото ако тя беше мъртва, както всички вече се бояха, Хънт въпреки това усещаше, че носи някаква неясна отговорност.

Разбира се, не за смъртта й, а за последните часове от живота й, когато доброволно се бе нагърбил с ролята на неин закрилник. И любовник. За пръв път го прободе чувство за вина, когато си даде сметка, че може би неволно се бе възползвал от уязвимостта й, от крехката й психика. Тогава не бе погледнал на нещата от тази гледна точка. Обаче не искаше да се заблуждава — в крайна сметка това можеше да се окаже истинското положение. От тази мисъл стомахът му се сви.

А след като той си бе тръгнал от дома й, някой я бе отвлякъл и ужасно й бе навредил.

Не вярваше, както твърдеше Джул, че Андреа е убила Палмър и Розали и след това е посегнала на собствения си живот.

Не вярваше, както смяташе Феърчайлд, че тя е планирала собственото си изчезване, за да спечели популярност и да се превърне в знаменитост.

Хънт вярваше, че знае какво се е случило със сигурност, която бе направо смайваща. И тази сигурност — която за пръв път бе разцъфнала сега, когато всички освен него бяха изоставили надеждата Андреа да е жива — пренареждаше вътрешния му пейзаж в нещо, от което той смяташе, че отдавна се е отказал, а сега разпознаваше едновременно като познато и ужасно плашещо.

Гневът, който буквално го бе заслепил долу, не се дължеше на бръщолевенето на тъпоумници като Спенсър Феърчайлд. Само че тези ирационални глупости бяха отприщили накъде дълбоко в него последната преграда пред дълбокия и упорит гняв, който през последните четири-пет години смяташе, че е успял да овладее.

Гняв, който управляваше живота му чрез усещането, че е изоставен, още от времето, когато бе живял в поредица от приемни семейства, докато най-накрая не се установи при семейство Хънт. Гняв, който бе управлявал работата му във вътрешния отдел на армията в Ирак, след това го бе съпровождал по време на работата му с децата и накрая се бе превърнал в гняв към света изобщо, задето е бил изоставен, когато Софи и тяхното неродено дете му бяха отнети. Гняв, насочен към най-различни неща — към бюрокрацията, към подкупността, към некомпетентността и явната непочтеност на хора като Уилсън Мейхю. Гняв, който за малко да го съсипе със силата и интензивността си. Ден след ден, нощ след нощ, неукротим и страховит гняв. Защото светът като че ли обещаваше толкова много неща. А тези обещания толкова често се оказваха лъжа.

А после, след като бе започнал собствен бизнес и известно време бе работил като частен детектив, гневът му постепенно започна да се уталожва. Сега работата му беше просто работа, а не обсебващо призвание. Уайът Хънт четеше, спортуваше, свиреше музиката си, удовлетворяваше изискванията на клиентите си. Вече нямаше да подхранва гнева си със своя всепоглъщащ стремеж да бъде безукорен, да постъпва винаги правилно, да бъде грижовен, да обича. Неизбежните провали — а той вече вярваше, че да се провалиш поне отчасти почти винаги е предрешено — му се бяха отразили твърде тежко. Вече не искаше да живее така и беше доволен. Да стои донякъде настрани, може би, да не се замесва прекалено надълбоко. Но да бъде доволен и спокоен.

А ето че сега внезапно някой бе дръпнал шалтера и това вътрешно спокойствие и задоволство бе изчезнало. Точно затова се бе почувствал толкова объркан в кабинета на Фаръл, толкова разсеян по време на идването си насам, толкова неспособен да извика в сърцето си скръб при мисълта за евентуалната смърт на Андреа. Всъщност не беше истински тъжен, объркан или без посока. С някаква ужасяваща радост той си даде сметка, че в момента изпитва чиста ярост — яростен копнеж за справедливост, който почти го бе унищожил преди, но освен това бе придал на живота му пълнота, моменти на истинска радост и смисъл.

Ако някой бе убил Андреа Паризи, ако бе променил тъканта на живота му толкова съществено, той щеше да му въздаде справедливост — който и да бе. Нищо друго нямаше значение. Щеше да се възползва от цялата помощ, до която успееше да се добере, но нямаше да се откаже, дори ако се наложи да го направи сам.

Вратата на асансьора се отвори и той се запъти към първото бюро отляво, където млада жена престана да трака по клавиатурата и вдигна поглед към него.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Бих искал да разговарям с Карла Шапиро — каза той.

 

 

— Не, няма никакви доказателства — каза Джул.

Намираше се в кабинета на Лание и бе седнал неудобно приведен напред заради превръзката през врата си. Шию както винаги стоеше на крачка от затворената врата в напрегнато внимание. Стаята беше малка и в нея имаше огромно писалище. Имаше три прозореца — два бяха на стената зад Джул и един на стената зад Шию. Нито един от тях не бе отворен към сутрешното слънце в истинския свят. Точно зад прозореца на Шию, сякаш на милион километри оттук, Джул виждаше четирима от колегите си инспектори от отдела да се майтапят с нещо и да се смеят.

Когато погледът му се върна в стаята, Лание не се смееше:

— Няма доказателства? — повтори и попита той едновременно.

Джул погледна към Шию — никаква помощ.

— Може би ако доведем госпожа Левин, съседката на семейство Палмър, да погледне колата на Паризи, тя би я разпознала.

Лание изсумтя, облегна се назад в стола си и го наклони назад, докато не се облегна на стената зад гърба си.

— Може би би я разпознала, значи!

Джул сви рамене:

— Разполагаме само с връзки между фактите, Марсел. С шест или седем такива връзки, които взети заедно са доста убедителни, ако питаш мен и Шию, което ти направи.

— Нямаме други заподозрени, сър — отбеляза Шию.

— Един съвет от мен, синко — каза Лание. — Това е нещо, което не бива да споменаваш на глас пред човек, който ти пише служебната характеристика. — След това се обърна към Джул. — Но Паризи?

Джул отново сви рамене.

— Не си го измислям, Марсел. Според мен тя го е извършила, опитала се е да блъфира и да се измъкне, издържала е ден-два, докато вината, съжалението или каквото и там изпитваш в такива случаи са я накарали да се самоубие.

— Аз не изпитвам нищо.

— Аз също не изпитвам нищо. Нямам чувства. Усещам обаче рамото си.

— Не иска да пие ибупрофен — вметна Шию.

— Вземах десет дни. Не само не проработи, но ме заболя и стомахът.

— Ще ви кажа от какво мен ме боли стомахът — намеси се Лание. — Заболява ме, когато си помисля, че трябва да изляза пред озверелите журналисти и да им съобщя, че случаят с федералния съдия Джордж Палмър — нали ясно казах федерален съдия? — четвъртият убит федерален съдия в цялата история на Съединените щати…

— Наистина ли е така? Само четвъртия? — зачуди се Шию.

Лание си позволи един бърз заговорнически поглед към Джул, който казваше „Знам, че мразиш този тип“.

— Така е. Значи трябва да кажа на онези хиени, че сме разрешили случая само за три дни. Убиецът е Андреа Паризи. Обаче ще трябва да приемат казаното от мен на честна дума, понеже не разполагаме с никакви доказателства. Как смяташ, Дев? Дали ще се хванат?

Джул се намуси. Лание имаше право, а Джул бе направо смазан след последните две безсънни нощи.

— Какво искаш да направим, Марсел? Мога да отида до къщата на Паризи, да намеря в мивката някакъв косъм или нещо подобно, да го подхвърля в къщата на съдията…

— Не можем да… — подхвана Шию.

Джул махна с ръка и направи гримаса при усилието:

— Майтапя се, Шию. Престани.

— Шегата настрана — каза Лание, — но вече си имаме проблеми и никой не трябва да се отпуска, особено ти, Дев. Каквото и доказателство да намерим, трябва да е абсолютно непоклатимо.

Очите на Джул потъмняха и той метна обвинителен поглед към партньора си.

— Какво означава това, по дяволите?

Лание се отблъсна от стената, плъзна стола на колелца напред към бюрото и сложи ръце върху попивателната.

— Това означава, че някои влиятелни хора не са напълно убедени, че си бил основателно оправдан във връзка с онзи случай.

Престрелката с участието на полицаи, която бе коствала на Джул три месеца временно отстраняване от длъжност, започваше да се отразява на служебната му характеристика.

— Как да го кажа? Майната им!

Шию се поизпъна още малко и стисна челюсти. Дори Лание сякаш се начумери. Ругатните бяха допустими между партньори, но заместник-началникът на инспекторите Ейб Глицки не ги допускаше в различните поделения под негово командване.

Имунизиран срещу подобна чувствителност, Джул не престана:

— Наистина го мисля, Марсел. Кои са те? Не, знам кои са. Може би трябва да…

— А може би не трябва, Дев. Може би не трябва да правиш нищо, ясно? И двамата знаем кои са и че грешат, и че ти си достоен да бъдеш обявен за полицай на годината. Ако искаш да знаеш моето мнение, надявам се да ти дадат наградата. И наистина имаш шансове да я получиш, стига да не казваш „майната му“ твърде често, когато Глицки е наблизо. Само че искам да стане ясно, че кметът и началникът на полицията се вслушват в мнението на тези хора. А това не само е най-големият случай в света, като не броим Донолан, разбира се, но успяхме да убедим ФБР да стоят настрани от него, защото не е политически. Така че случаят е само ваш, момчета, работете. Обаче моля ви се, не ми се явявайте без никакви доказателства. Ако го е направила Паризи, покажете ми нещо, което го доказва. Или поне намерете нещо, което елиминира всяка друга възможност.

— Искаш да докажем, че обратното не е вярно? — попита Джул. — Това може да се окаже хлъзгава територия.

— Не ми се прави на умник, Джул. Знаеш какво искам. Искам нещо повече. Ако е свързано с Паризи, добре. Но ако не греша, ние още дори не сме открили най-близките роднини на една от жертвите. Един критично настроен наблюдател би могъл да разтълкува това като липса на ентусиазъм в разследването. Ясно ли се изразих? — Той премести погледа си към Шию. — Наистина ли нямаш други заподозрени?

— На този етап не знам кои биха могли да бъдат, сър.

— Не знаеш. Но при всички тези неразбории с профсъюза на надзирателите? Няма ли никой, срещу когото съдията е издавал присъда? Може би момичето е имало и друго гадже? Нали правилно помня, че съпругата на съдията има сестра? Какво е правила тя в понеделник вечерта? Не знам почти нищо за този случай, обаче се сещам за поне пет въпроса, които все още не сте си задали.

— Задал съм си ги, Марсел — обади се Джул. — Задал съм си всеки проклет въпрос, който ти ни зададе току-що, а и още толкова, които ти не спомена. Освен това искам да те осведомя, че веднага отидохме в кабинета на съдията и прекарахме няколко часа в разговори със служителите му, от които научихме, че той е водил много дела, свързани с хора, които имат основание да му бъдат бесни. Не е само профсъюзът на надзирателите. И повярвай ми, те отекват в съзнанието ми всяка секунда. Освен това, може и да греша, но според мен добрата полицейска работа изисква да се проследи най-ясната следа.

Джул замълча, за да си поеме дъх.

Шию се намеси:

— А това, с цялото ми уважение, сър, изглежда е Паризи.

Лание вдигна ръка:

— Това го чух. Схванах посланието ви. Но обикновено ние обичаме онези малки връзки в така наречената верига от доказателства, които може да…

Джул бе чул достатъчно. Вече бе на крака и прекъсна шефа си:

— След като искаш да поразклатим още някои дървета, Марсел, ще го направим. Само че и там няма повече доказателства, отколкото в случая с Паризи. Като че ли всъщност просто се опитваме да си спасим задниците.

Лание изригна безпомощността си върху тях:

— Има и по-лоши възможности — каза той. Направи знак към затворената врата на кабинета си с думите: — Дръжте ме в течение. Вратата ми винаги е отворена за вас.