Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (6)

6

Макар вече официално да го смятаха за герой, инспектор Девин Джул тъкмо бе преживял труден период. Преди шест месеца, към два часа следобед той и партньорът му Шейн Маниън отиваха на разпит на свидетел във връзка с едно от разследванията си, когато от централата им се обадиха по спешност — имаше престрелка в лагер на бездомници под надлеза на Сезар Чавес стрийт. Те се намираха само на шест пресечки от мястото и бяха първите пристигнали там ченгета.

Караше Маниън и веднага след като спряха служебния си плимут без опознавателни знаци на огромната площ под надлеза, иззад една бетонна колона на трийсетина метра от тях се показа някакъв мъж и насочи пушка към колата.

— Залегни! Залегни! — кресна Джул, а Маниън скочи на спирачките. Едната ръка на Джул вече разкопчаваше кобура, другата беше на дръжката на вратата. Той се приведе и се хвърли към вратата, отвори я и изхвърча навън точно когато чу откоса и едновременното пръсване на предното стъкло на колата над главата си, което го засипа със ситни парченца стъкло. Последва втори залп, а след това Джул се озова извън колата, на асфалта, претърколи се и се опита да потърси прикрие зад гумите на автомобила.

— Шейн! — извика той партньора си. — Шейн!

Нищо.

Надникна под шасито на колата — спомняше си всичко като една обща картина, макар че образите бяха разнопосочни, затова не би могло да е така — и видя две тела на земята до някаква купчина кашони, а зад тях петима-шестима души бяха приклекнали на завет в основата на една от бетонните кули, които крепяха надлеза. Хората бяха оградени, за да не могат да избягат. Междувременно мъжът с пушката отново се бе оттеглил зад колоната. Доколкото Джул бе способен да разсъждава, а не само да действа, той прецени, че убиецът сигурно презарежда оръжието си. Това беше единственият му шанс да заеме удобна позиция, да се спаси, а може би и да спаси всички онези хора.

Втурна се към ниския пън, който стърчеше насред асфалта. Не трябваше да бъде там — би трябвало да са го изкоренили, преди да нанесат асфалта, но ето че не го бяха направили. Пънът си стърчеше и Джул трябваше да се опита да стигне до него. Притича приведен, след това се сниши и се претърколи, стигна до дънера за две-три секунди — достатъчно време за стрелеца, показал се отново за следващия откос, който се заби в дънера пред полицая и го обсипа с трески.

Джул, легнал по корем и притиснал лицето и тялото си плътно към земята, си даваше сметка, че пънът не му осигурява достатъчно прикритие и че мъжът вече напредва към него, осъзнал преимуществото си. Все още беше на трийсетина метра от него и бързо се приближаваше. Стигнеше ли на двайсетина метра, височината на ръста му щеше да му осигури необходимия ъгъл за стрелба. При следващия откос с Джул щеше да е свършено.

Нямаше никакво време да мисли. Джул се завъртя, протегна напред двете си ръце, стиснали пистолета, привели се и стреля два пъти. Мъжът политна, строполи се на земята като торба цимент и не помръдна.

Джул отново и отново викаше партньора си, но не получи отговор. Все още зашеметен и под влиянието на прилива на адреналин, той най-сетне успя да се изправи на крака, без да отмества пистолета от тялото на поваления мъж. На малки стъпки изтощено се промъкна странично до него, протегнал напред двете си ръце, стиснали пистолета. Когато стигна до мишената си, видя, че е осъществил най-щастливото попадение през живота си. Единият куршум бе улучил мъжа между очите.

Което би трябвало да сложи точка. В крайна сметка Джул разполагаше с шестима свидетели на случилото се. Маниън бе убит още при първите изстрели. Колата беше съсипана. Ставаше дума за самозащита и със сигурност за проява на героизъм — както и да го гледа човек.

Но не задължително.

Не и в Сан Франциско, където всеки стрелящ полицай е заподозрян. Един от бездомниците в лагера, силно упоен диагностициран шизофреник, настояваше, че полицаят се приближил до мъртвия и го е застрелял без никаква причина. Фактът, че според неговите твърдения полицаите бяха петима и убитият нямал пушка — въпреки че Маниън бе убит от изстрел с пушка — изобщо не повлия на общественото безумие на антиполицейски настроената тълпа.

Освен това изстрелът на Джул бе толкова съвършен, че бе накарал Байрън Дийл, един от полицейските надзорници, да твърди, че вероятно убийството е било прекалено силна реакция от страна на едно твърде усърдно и разгневено ченге. Вероятно дори ставало дума за екзекуция. Никой не можел да улучи движещ се човек от разстояние трийсет метра с пистолет между очите. Такъв изстрел изобщо не бил възможен. Би трябвало мъжът с пушката вече да се е предал, да е оставил оръжието си и Джул — изгубил контрол заради убийството на партньора си — да се е приближил и да го е застрелял от упор.

Другите свидетели? Моля. Повечето от тях и без друго са желаели смъртта на стрелеца. Освен това се страхуват от полицията. Ако Джул ги е заплашил, че ще е най-добре да подкрепят неговата версия, те биха казали всичко, което той поиска от тях. Били просто ненадеждни, а показанията им — безполезни. Освен шизофреника, разбира се, който се борел с въздействието на лекарствата. Идиотщината на всичко това бе толкова явна, че сигурно би било забавно човек да я наблюдава, ако не беше чат от нея.

Затова Джул прекара следващите три месеца в административен отпуск, в сянката на обвинение в убийство. Той четири пъти дава показания пред различни общински и полицейски комисии, без да се брои официалното заседание на полицейските надзорници, на което защитава действията си и се изправи срещу обвиненията на Дийл. Накараха го да демонстрира уменията си в стрелбата с пистолет на различни стрелбища в Сан Франциско, Аламеда и Сан Матео, където имаха вдигащи се мишени, за които освен точност бе нужна и бързина.

И накрая, преди няколко месеца, го оневиниха напълно. Обаче след като се върна на поста си в отдела — разбира се Маниън вече го нямаше — той получи нов партньор, очевидно политическо назначение, Гамки Шию, който през десетгодишния си стаж като полицай май не бе вършил много истинска полицейска работа. Беше работил като инструктор в Академията, после във фотолаборатория и в различни други отдели, където бе напредвал бързо, но без никакви действителни постижения. Със сигурност се ползваше с нечия подкрепа, но никой не знаеше точно с чия.

 

 

Тази сутрин Джул седеше на бюрото си. Освен обидата, бе получил и нараняване — ръката му все още висеше на превръзка от врата му след хирургическа намеса с артроскопен ротатор: три малки дупчици. Лекарят му беше казал, че цялата процедура ще приключи само за един ден, все едно отива на най-обикновен преглед. След нула време отново щял да се върне в Младежката лига.

Нищо подобно.

Не че му се искаше отново да опитва. Точно Младежката лига беше причина да претовари проклетата ръка, след като беше позволил на мачо демоните в главата си да го тласнат към открит сблъсък с Дъг Малиноф — идеално име за бейзболист — мениджъра „Хорнетс“, отбора на сина на Девин, Ерик. Дъг всъщност не беше лош човек, макар че бе малко по-амбициозен от типичния представител на основната лига по време на плейофите, и бе убедил помощник-треньора Девин да изиграе една игра на принципа „гориш“, за да достави радост на децата. Да им покаже какво означава наистина да искаш да спечелиш.

„Гориш“ е елементарна игра за елементарни възрастни и за невръстни момченца: хвърляш топката с всички сили, като започваш, да кажем, от трийсет метра. Използваш обикновени ръкавици, не са позволени добре подплатените кечърски ръкавици, и се приближаваш с по една крачка след всяко хвърляне. Първият, който се откаже, губи. Девин беше добър атлет, защото през цялото време в колежа бе играл бейзбол. Ръката му все още беше като страховито оръдие. Въпреки това той се отказа и призна поражението си след седем хвърляния, а противникът му едва не го повали с хвърлянето си от петнайсет метра. Малиноф беше играл като стопер във второразреден отбор и постепенно си бе проправил път до първата лига. Можеше да пробие с топка ограда от шперплат.

Джул улови шестото хвърляне с неподплатената длан на ръкавицата. Не спомена на нито една жива душа и никога нямаше да спомене, че през онзи студен и мъглив мартенски ден не само си бе съсипал рамото, но бе и позволил на бързата майсторска топка на Малиноф да счупи две костици на ръката му на кечър.

Оттогава имаше проблеми със самочувствието. Трудно му беше да убеди сам себе си, че е сред най-блестящите инспектори от отдел „Убийства“ на планетата, след като в същото време се чувства като пълен кретен, задето се бе вързал на акъла на Малиноф.

Беше вторник сутринта на 31 май, девет часа сутринта. Юни, който започваше на следващия ден, е синоним на мъгла в Сан Франциско, затова днес Джул не можеше да види от прозореца силуета на магистралата, който бе само на трийсетина метра. Чакаше да дойде партньорът му, седнал зад бюрото си в претъпканата и все пак открита зала без вътрешни стени, каквато представляваше отдел „Убийства“ на четвъртия етаж на Съдебната палата в Сан Франциско. Пиеше третата си чаша кафе за тази сутрин, а дясната му ръка и все още неизлекуваната му лява ръка — да пукне, ако позволи някой да разбере! — пулсираха въпреки шестстотинте милиграма „Мотрин“, които вземаше през четири часа през последните десет дни. Отгърна втората страница от свидетелските показания по един от случаите си, които сверяваше със записа на касетата, но изведнъж свали слушалките, стана, мина покрай високите до рамото му очукани метални рафтове, които служеха за вътрешни прегради в стаята, и спря пред вратата на лейтенанта си, Марсел Лание, който вдигна поглед от документите на бюрото си.

— Какво има, Дев?

— Марсел, трябва да направим нещо за качествата на хората, които назначават.

Лание, който бе само на петдесет и няколко, но като че ли работеше в отдела от сто години, се почеса край устата.

— От години все това повтарям. Кои точно хора имаш предвид този път?

Вместо отговор Джул му подаде листа, който четеше.

— Ще видиш.

След пет секунди Лание се засмя сухо и кратко и после прочете на глас:

— Какви са отношенията ви с госпожица Дорсет?

Джул кимна:

— Точно така. Такива отношения не се срещат всеки ден.

— Бил е неин кумпурон?

— Така трябва да е, пише го черно на бяло.

— Кумпурон!?

— Да, само че вместо това човекът сигурно е казал компаньон. — Джул се облегна на рамката на вратата. — А това е десетата грешка на една страница, Марсел, ако не броим огромните откъси, които на страницата са отбелязани като „неразбираеми“, обаче аз прекрасно ги чувам на записа. Правят ли на тези хора тест за интелигентност, преди да започнат да им плащат? Разбира се, аз така или иначе трябва да поправя транскрипцията на записа, обаче ще ми отнеме два дни вместо един час. Ще е по-бързо, ако направо записваме всичко на хартия.

Шию се вмъкна в кабинета през незаетото от Джул място в рамката на вратата.

— Какво ще отнеме два дни?

Лание не обърна внимание нито на идването му, нито на въпроса. Телефонът му звънна и той вдигна.

— „Убийства“, Лание. — Намръщи се, внезапно стана сериозен, дръпна жълтото тесте листове и започна да си записва. — Добре, разбрах. Действаме. — Вдигна поглед към двамата инспектори и каза в слушалката: — Джул и Шию. — Когато затвори, по нищо не личеше, че някога се е смял или че според него в света изобщо има нещо смешно. — Някой от вас вече да е поръчал кола?

Инспекторите се спогледаха:

— Не, сър, днес беше ден за документи.

— Вече не е. Вземете една от патрулните коли и ги накарайте да подпалят гумите към Клей… — той свери със записките си — … в Лайън. Действайте, момчета. Ще пратя технически екип. Вече трябваше да сте там. Току-що е бил убит федерален съдия.

 

 

Джанет Палмър се бе обадила в полицията точно в девет без петнайсет с писклив и пълен с паника глас, за да съобщи, че съпругът й е мъртъв, че някой го е застрелял. Тъй като Пасифик Хайтс е богаташки квартал, реакцията на спешни обаждания обикновено е светкавична. В този случай една патрулна кола обикаляше на няколко пресечки от мястото в Кау Холоу и пристигна на мястото след две минути. Линейката пристигна минута след това. Джанет стоеше на вратата — облечена, кършеше пръсти, плачеше — за да посрещне полицаите и да ги заведе до кабинета на съдията, голяма стая в лявата предна част на къщата с големи еркерни прозорци и хиляди книги. Тук Джанет бе открила съпруга си и млада жена, която никога преди не беше виждала — и двамата лежаха на пода зад бюрото, накъдето полицаите насочиха санитарите от линейката, които хвърлиха по един бърз поглед и оставиха двете тела недокоснати. И двете бяха студени.

Следвайки дадената им заповед, Джул и Шию пристигнаха на местопрестъплението след петнайсет минути в патрулна кола с пусната сирена и светлини, за да разчиства движението пред тях. Въпреки това обаче бусът на новините на Канал 4 явно бе прихванал новината на полицейската честота и вече бе паркиран на улицата отпред, първият предвестник на медийния цирк, който скоро щеше да се разиграе. Група хора — вероятно съседи — стояха край буса и разказваха каквото знаят. Добрата новина беше, че вече бяха пристигнали три патрулни коли, а униформените полицаи заграждаха мястото и не даваха достъп на никого.

Джул не беше роден в Сан Франциско, но се беше преместил от полуострова, за да учи в колеж, и беше останал в града. Винаги беше харесвал Клей стрийт, особено тази нейна част. Уличните лампи като стари газени фенери. Изисканите пищни къщи, разположени доста навътре от тротоара, обикновено с дискретна ограда или нисък зид, отбелязващ границите на имота. А и природата — всяка къща като че ли поддържаше малък частен парк — не по-голям от обичайната морава в градската част — но говорещ за съвсем различен вкус, градски живот и цивилизованост.

Къщата на съдия Палмър бе в същия стил. Представляваше безукорно поддържана триетажна викторианска постройка. Успоредно на тротоара имаше ниска кафеникава гипсова стена с ограда от ковано желязо. Зад нея кръгова алея отвеждаше до стълбите на верандата. В полукръглата градина, оградена от тухлената алея, триетажен каменен фонтан сипеше водите си в езерце с лилии, заобиколено от нацъфтели храсти, които като че ли се бяха наговорили да цъфнат едновременно.

Двамата инспектори бяха стигнали на местопроизшествието толкова бързо, че сержантът от близкия участък, който би трябвало да отговаря за подобни случаи, още не бе успял да дойде, но полицай Санчес, ги посрещна на входната врата и им каза, че могат да намерят госпожа Палмър, явно изпаднала в шок, заедно с неопитния му партньор в дневната отдясно. Кабинетът с труповете беше отляво.

— Никой не е пипал нищо там — осведоми ги той. — Съпругата твърди, че също не е докосвала нищо освен телефона върху бюрото, за да се обади в полицията.

Джул и Шию, които бяха партньори в отдел „Убийства“ от два месеца, узнаха, че след минути към тях ще се присъединят помощник-патолога и техническият екип за разследване на местопрестъплението, които щяха да класират и да описват, да заснемат, да разглеждат, да снемат отпечатъци и да класифицират всички веществени доказателства в стаята. В зависимост от бързината, с която щеше да се разпространи новината, можеха да очакват екип от агенти на ФБР, тъй като убийството на федерален съдия би могло да се окаже и федерално престъпление. От отдела за вътрешна сигурност може би дори щяха да поискат да разследват за евентуален терористичен момент в убийството на съдията и Джул бе длъжен да признае, че това може би не бе неоснователно.

А междувременно Джул щеше да има шанса да натрупа впечатления, без никой да му се пречка, и той не възнамеряваше да го пропусне.

 

 

Както им бяха казали, телата лежаха на пода, а бюрото почти напълно ги скриваше от вратата. Съдията беше облечен в светлокафяви панталони, бяла риза и по-тъмнокафяв пуловер. Столът, голям и удобен на вид кожен въртящ се стол, бе паднал настрани до едното тяло. В дясната буза на съдията имаше малка дупчица, а под главата му върху прозрачната пластмасова подложка, която предпазваше килима от колелцата на стола, се бе събрала локвичка черна съсирена кръв. Лампите на тавана на стаята бяха светнати, светеше и настолната лампа върху бюрото, което наглед бе недокоснато.

Жената беше много по-млада от съдията — най-много на двайсет и няколко. Беше облечена с дънки, с някаква камизолка и с черен пуловер, който не покриваше голия й корем. На пъпа й се виждаше диамантена обеца. Тя лежеше по гръб, с леко изкривена шия, където главата й се бе ударила в стената отзад, докато бе падала. Нямаше видима входяща рана и никаква кръв под нея, макар че от устата й излизаше тъничка черна струйка, която водеше до тъмна локвичка на пода под тялото й. Голям диамант блестеше на верижка върху пуловера.

— Е, не е бил грабеж — каза Джул.

— Но е станало бързо — отбеляза Шию. — Тя е стояла до него, убиецът е извадил оръжието, бум-бум и толкоз.

— Може би. — Джул застана отстрани на бюрото, откъдето можеше да вижда телата. Само че не гледаше тях. Гледаше към лавиците с книги зад бюрото. — Може би е било бум-бум-бум. Три изстрела. — Прескочи жената, приведе се и посочи към място на една от лавиците на височината на кръста му, където между две книги имаше празнина. — Тук една книга е избутана назад. Смятам, че ще намерим гилза. — Поогледа още малко.

— А има и доста пръски наоколо, всичките на една и съща височина.

— Къде ги виждаш?

Джул не обърна внимание на въпроса. Не беше тук, за да дава уроци.

— Обаче само при единия. — Той отстъпи назад и разгледа библиотеката над тялото на жената. — Малък калибър, няма изходна рана. — Отиде вдясно, където една дамска чантичка бе леко подпъхната във възглавницата на едно кресло. Надяна чифт гумени ръкавици. — Това трябва да ни каже коя е тя.

Само че не стана така. В чантичката имаше козметика, пакетче хартиени кърпички, осемдесет и пет долара и дребни монети, кутийка за диафрагма и пакетче дъвки, но нямаше шофьорска книжка. Нито какъвто и да е документ за самоличност.

Шию хвърли поглед към вратата.

— Къде са тези типове?

Джул сви рамене. Техническият екип щеше да пристигне, какво има да се чуди.

— Питам се дали някой е чул нещо.

Джул пък се питаше дали партньорът му прави тези глупави коментари, за да запълни неловката тишина, както правеше Денди Дон Мередит по време на скучен футболен мач. Да не би Шию да смяташе, че така помага? Направо го засърбя главата при тази мисъл. Самият той нямаше никаква представа дали някой в квартала е чул нещо, а и не го интересуваше. Знаеше, че на него и на партньора му съвсем скоро му предстои да разпитат всички обитатели на съседните къщи. Щяха да разберат дали някой е видял или е чул нещо, обикновено или необикновено. Освен това щяха да прослушат записите в телефонната централа за друго обаждане, което би могло да има връзка със случая. На глас обаче каза:

— Освен ако някой не е стоял точно отпред, едва ли са чули нещо. Всъщност при толкова малък куршум се съмнявам, че изстрелът би могъл да го повали от стола.

— Може да е бил тръгнал да се изправя. След като са застреляли нея.

Още глупости. Би могъл, може би, вероятно — празни приказки, преди да разполагат с улики. Дори по-лошо, предварителното мнение, формирано без улики, пречи на способността на полицая да забелязва уликите. Основна част от разплитането на един случай е да се ръководиш от фактите, а не от въображението си.

Джул продължи да оглежда, провери пода и зад завесите за всеки случай. Наведе се зад едно кожено кресло и по погрешка натовари ръката си, докато се изправяше, облегнал се на дивана, и изруга, когато го прониза болката заради счупените кости.

— Това още ли те притеснява?

— Непрекъснато. Опитвам се да измисля някаква игра, на която да предизвикам Малиноф, за да му го върна. Само че той е по-силен и по-бърз от мен във всичко. При това, дори когато нямам травма и не ме боли. Ще трябва да прибягна до измама. Може да наема някой, който да го нарани.

— Не можеш да направиш такова нещо, Дев. Ти си ченге. Трябва да си за пример на децата.

— Да бе, образец за подражание. За момент бях забравил. Но аз и бездруго не бих излъгал, Шию. Религията не ми позволява.

— Ти не си религиозен.

— Напротив, само че не така официално като теб. А едно от основните правила на моята религия е да не лъжа.

Доколкото знаеше Джул, Шию май беше единственият мормон от азиатски произход в Калифорния. Той и сега не пропусна възможността за неспирната си мисионерска дейност:

— Това е едно от основното правило и на мормоните, Дев. Ти почти си един от нас. С малко подготовка и молитви…

— Шию! — Джул понечи да вдигне ръка, но болката го възпря и той отново направи гримаса. — Аз толерирам религията ти. Ти толерираш моята липса на религия.

— Обаче това не ми харесва, Дев. Работата ни е такава, че всеки ден може най-неочаквано да ни застрелят. Не бих искал да видя как умираш в пълен мрак.

— Знам и ценя това. Наистина. А и донякъде съм съгласен с теб — поне що се отнася до умирането. Обаче междувременно просто се опитвам да разбера какво се е случило тук и как да причиня максимално силна болка на Малиноф, без да ме арестуват. Това е всичко. Само тези две неща.

— Въпреки това ще се моля за теб.

— Знам, че ще го направиш, Шию, знам. — Джул хвърли последен поглед на стаята. Беше с четири години по-възрастен от Шию и поради дългия си стаж в отдела беше признатият по-старши партньор. След като бяха огледали всичко необходимо на дадено място, той трябваше да вземе решението, което и направи. — Докато чакаме да пристигне техническият екип, може би ще е добре да идем да видим какво има да ни каже скърбящата съпруга.

 

 

Дневната беше обзаведена в меките тонове на слонова кост, розово и светлозелено. Обстановката в кабинета в другия край на коридора, където съдия Палмър и неизвестната жертва лежаха мъртви, се стори на Джул изключително стерилна — по някакъв свой начин тя приличаше на стая в комунално жилище, където мебелите в неизползваните стаи понякога са покрити с найлони, като че ли за да траят вечно. Джул изобщо не беше познавач, но остана поразен от демонстрацията на богатство и на добър вкус. Широката, гравирана със златно ниска масичка, бюфетът с колекцията от венецианско стъкло, голямата маса с изумителния и явно съвсем свеж букет цветя, двете ниски канапета, двата еднакви кристални полилея, огромният ориенталски килим, мекият диван — всяка мебел беше изключителна. Само че въпреки това в интериора като че ли нямаше живот, нямаше никакво усещане за интимност. Все едно беше къща за кукли, която госпожа Палмър беше сглобила не за да живее в нея, а просто за да я има, да я преобзавежда и да впечатлява другите с нея.

По време на кариерата си Джул бе виждал много изпаднали в шок роднини на жертвите и знаеше, че в момента е изправен пред нещо такова. Жената беше едра, но не пълна. Седеше в крайчеца на мекия диван с пастелни флорални мотиви, облечена в кремав костюм с дълга до коленете пола, който сега, както бе привела рамене, висеше на нея като на закачалка от химическо чистене. Изкусно боядисаната в цвят на мед коса на госпожа Палмър показваше признаци, че малко преди това е била старателно фризирана, но от време на време тя прокарваше пръсти през косата си отпред назад, а след това подръпваше по някой кичур отстрани досущ като разсеяна ученичка. Лицето й, може би доста привлекателно, когато е гримирано, сега бе на петна и измъчено, а очите й изглеждаха съвсем малки под подутите клепачи.

Срещу нея на едно от ниските канапета мълчаливо седеше младокът партньор на Санчес, полицай Гарелия, който се изправи при влизането на Джул и на Шию и веднага застана прав до вратата, през която влязоха, мълчалив и изпънат като дъска. Едва ли беше на повече от двайсет и три години и Джул допусна, че за пръв път е на местопрестъпление на убийство, може би дори за пръв път виждаше труп толкова отблизо.

Само че Джул не беше тук, за да критикува мебелите или за да наблюдава реакциите на неопитните ченгета. Пощади наранената си ръка, като побутна с крак една табуретка по-близо и седна.

— Госпожо Палмър — поде той, — аз съм инспектор Девин Джул от отдел „Убийства“, а това е моят партньор инспектор Шию. Ще бъдете ли в състояние да поговорите с нас?

Тя се понамести малко по-назад на дивана. Учудено погледна от Джул към Шию, сякаш не бе забелязала кога са влезли.

— Да, струва ми се. — Отчаяно въздъхна и попита: — Коя е жената там с него?

— Не знам, госпожо. Надявахме се вие да можете да ни кажете.

Главата на госпожа Палмър се поклати настрани, сякаш тя не можеше да я контролира.

— Никога не съм я виждала през живота си. А сега е тук, мъртва в дома ми. Какво може да е всичко това?

— Не знам, госпожо.

— И какво изобщо е търсила тук? Със съпруга ми? Това е нашият дом. Не е трябвало да я води тук. — Погледна първо единия, после другия, сякаш търсеше съгласието им. — Не е трябвало — повтори тя.

Джул и Шию се спогледаха. Шию наруши мълчанието:

— Открили сте телата тази сутрин, така ли, госпожо?

— Да, когато се прибрах. — Тя си пое дълбоко въздух, след това подръпна един увиснал кичур от косата си. — Снощи преспах при сестра си, Ванеса Уейвърли. Това е и моето моминско име — тя е разведена и отново използва моминското си име, Уейвърли.

Джул забеляза неорганизирания поток на думите й. Трябваше да се опита да задава простички въпроси и да види дали ще успее да я успокои.

— И къде беше това?

— В Новато. — Градче в окръг Марин на около половин час път с кола на север от града. — Не е много близо, затова обикновено преспивам там, когато отида да я видя.

— Често ли го правите?

— През няколко седмици. Тя е деловият ми партньор — имаме фризьорски и козметичен салон в Мил Вали. „Джейвис“.

— Значи е било делова среща?

— Да, но… тя е преди всичко моя сестра. Вечеряхме заедно. Обикновено е просто това. Говорим си.

— Кога тръгнахте оттук?

— Всъщност рано. Към четири. Исках да изпреваря задръстването на моста.

— Добре. — Джул внимателно подбра интонацията си: — И останахте при сестра си цялата нощ?

— Да.

— Можете ли да ми кажете кога се върнахте тук тази сутрин?

Тя въздъхна тежко и затвори очи, докато издишаше. Когато отново ги отвори, изпусна още една изтощена въздишка.

— Прибрах се преди осем, но не исках да го будя, ако все още спи. Винаги е страдал от ужасно безсъние, затова просто оставих сака си до стълбите и отидох в кухнята да си направя кафе. Обаче тогава ми се стори, че долавям миризмата на изгоряло, затова отидох да проверя и установих, че идва от кабинета му. Когато застанах на прага, си дадох сметка, че не виждам стола му, затова се приближих…

Не се налагаше Джул да затваря очи, за да си представи кървавата сцена, която току-що бе видял. Макар че в действителност беше зад бюрото, тялото на жената се показваше достатъчно, за да бъде забелязано от прага дори и с бегъл поглед. Разбира се, той си даваше сметка, че е възможно госпожа Палмър да не е удостоила кабинета дори с такъв поглед. Но тя явно си спомняше, че не е забелязала стола…

Жената отново затвори очи и сетне ги отвори.

— Съжалявам, наистина искам да ви помогна да разберете кой го е извършил, ако мога.

— Имате ли някаква представа кой би могъл да бъде? Съпругът ви имаше ли врагове?

— Не смятате ли, че трябва най-напред да разберем коя е тази жена? И защо е тук? Каквото и да се е случило, трябва да е свързано с нея. Не е ли така?

Джул не беше сигурен, че това е вярно. Хрумваха му няколко сценария, които можеха да обяснят присъствието на момичето. Само че Джанет Палмър имаше право. Най-вероятно не ставаше въпрос само за съдията. Неизвестната жена беше част от цялата работа.

— Добре. Враговете на Джордж. — Големите й рамене се повдигнаха в безрадостен смях. — Това звучи ужасно за такъв очарователен човек, но всъщност би могъл да бъде всеки. Трябва да проверите в документите му. Всеки път, когато е вземал решение в съда, си е спечелвал по един враг, а той го прави от много години. Освен това и АСКЗ…

Джул метна още един бърз поглед към Шию. АСКЗ, Асоциацията на служителите в калифорнийските затвори, беше профсъюзът на надзирателите в затворите, най-богатата и влиятелна професионална организация в щата. Не беше тайна, че организацията не се ползва с добро име. Внезапен проблясък позволи на Джул да свърже тази организация със съдията — по новините бяха съобщили, че Джордж Палмър е съдията, който се опитва да постави организацията в условия на принудително изпълнение, да свали президента й от поста му и да замрази авоарите й.

Джанет Палмър не забеляза безмълвното общуване между двамата и продължи да говори:

— Те не са свестни хора и бяха ужасени, че Джордж ще ги извади от бизнеса.

— Заплашваха ли го? — попита Шию. Беше извадил малкия си бележник.

— Не знам за такова нещо. Поне не са го правили открито. Джордж щеше да ми каже.

Джул изкача за миг, след това я попита дали знае какво е правил съдията предишната вечер. Тя отвори очи и ги насочи към него.

— Беше у дома, когато тръгвах, но каза, че ще излиза за вечеря.

— Каза ли с кого и къде?

— Не. Било по работа. Каза, че трябва да се срещне с някакви хора за някакъв кон — това беше нашият код за случаите, за които той не трябваше да говори. Дори с мен. Може би секретарката му ще знае. Съжалявам, но това не е свързано с вечерята. Знаем, че се е върнал оттам, нали? С нея.

В този момент Джул не знаеше дали съдията изобщо е излизал, но просто каза:

— Може би не с нея. Може тя да е дошла по-късно.

Тази мисъл като че ли й донесе известно облекчение.

Вероятно благодарна за това, жената кимна:

— Може би — каза тя. — Може да е дошла заедно с убиеца.

Хубава мисъл, каза си Джул, но е малко вероятно.

Жената прокара ръка през косата си и въздъхна:

— О, боже! — прошепна тя. — О, боже!

Джул й даде време да се съвземе, след това я повика по име и тя отвори очи, но в тях се бе върнал отнесеният поглед, който бяха видели при влизането си в стаята.

— Госпожо Палмър? — отново опита той.

Тя само го погледна и поклати глава.