Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (10)

10

Джул се появи в отдел „Убийства“ едва след десет. Допускаше, че след като е работил по случая на Палмър — сега вече случая Палмър/Розали — до малките сутрешни часове, лейтенант Лание ще бъде склонен да не се отнася строго към работното време. Само че се оказа, че не е така по няколко причини.

Първо, партньорът му се бе явил на бюрото си още в осем, избръснат и изтупан, и пишеше доклад за разпознаването на Стейси Розали, извършено от Мери Махоуни, включително и за установяването на факта, че младата жена е била любовница на Палмър. Тази сутрин криминологичният екип щеше да претърси жилището й по-щателно с надеждата да намери още улики, които да даде на инспекторите, плюс данните за най-близките роднини на жертвата — до края на деня.

Другата причина Лание да не е настроен снизходително беше фактът, че двама специални агенти от ФБР, които работеха по случая, бяха уредили той да председателства малка работна среща в кабинета си в девет сутринта, на която да присъстват Джул, Шию и другите двама следователи от отдела за Вътрешна сигурност.

Така че да не си пречат взаимно.

Докато дойде Джул, стана ясно, че Шию доста успешно бе продал случая им. Беше споделил информацията за отношенията между Розали и съдията, както и за свидетелските показания на съседката госпожа Левин за това, че колата на госпожа Палмър е била пред къщата по време на стрелбата, когато тя би трябвало да е в Новато. Въпреки всички евентуални правни пречки Шию бе успял да убеди всеки от петимата професионални следователи в кабинета на Лание, че най-вероятният сценарий за двойното убийство е съпругата да е научила за изневерите на съпруга си и по някакъв начин да е разбрала, че той и момичето ще бъдат в дома им, докато тя би трябвало да отсъства. Или това, или пък ги е подмамила под някакъв претекст.

Шию им беше казал, че сега остава единствено да опровергаят алибито на госпожа Палмър със сестра й и, ако им провърви, да открият оръжието на убийството, макар че тя сигурно го бе изхвърлила някъде по пътя или в залива на отиване в дома на сестра си в Новато. Изводът бе, че явно става дума за убийство от страст, лично и местно, и поради това попадащо в юрисдикцията на полицейското управление в Сан Франциско.

— Дори не знаех за скапаната среща. И не ми казвай да не ругая, което се канеше да направиш. Защото истината е, че имам причини да ругая, понеже съм извън кожата си от ярост. Знаеш ли какво е това?

— Аз също изпитвам гняв. Всички изпитват гняв — отново отмести поглед встрани Шию. — Честно казано, според мен Лание също беше малко остър.

— Малко остър! — Джул изимитира Лание: — Дали ми било хрумвало, че убийството на федерален съдия е по-важно от съня за разкрасяване? Може ли да се очаква, че ще отдам приоритет на този случай, защото ако не е така, федералните със сигурност ще се радват да ни помогнат. А кой според него откри самоличността на Розали и връзката й със съдията за по-малко от двайсет и четири часа? Със сигурност не бяха скапаните федерални.

Шию пое по отбивката от магистралата.

— Той беше притеснен, това е всичко.

— Няма причина да е притеснен. Имаме съдия с милион дела, едно от които може да е накарало убийците да излязат на светло и да ни подведат по фалшиви следи чак до Тамбукту и обратно, обаче ние разплетохме почти всичко за едно денонощие. Това е безпрецедентно. По дяволите, направо е като божествена намеса. Трябва да ни похвали, а вместо това той направо ще ми скъса задника. Не е справедливо.

— Може би Лание иска да разплетем абсолютно всичко. Самият той е под огромно напрежение. Ако отпрати ФБР и сбърка…

— Няма да сбърка. И ние не сме сбъркали.

— Не казвам, че сме. Казах „ако“.

— Никакви отрицателни мисли — сряза го Джул. — Ние сме добрите и сме прави.

 

 

Салонът „Джей Ви“ в Мил Вали беше много по-голям, отколкото си беше представял Джул. Заемаше няколко съседни помещения в един търговски център и предлагаше пълен набор от грижи за своите клиентки. В оградената със стъкло безукорно чиста рецепция Джул и Шию чакаха да дойде Ванеса и да им отдели от времето си. Бяха си уговорили среща, така че на теория Уейвърли би трябвало да ги очаква, само че тя не откликна на обаждането на момичето от рецепцията и сега то я търсеше някъде в лабиринта зад гърба си.

Шию се разходи из стаята и провери какви услуги се предлагат.

— Какво е ексфолиация? — попита той.

— Махане на космите, струва ми се. Макар че може и да е нещо свързано с кожата. Не съм сигурен.

— Махане на кожа?

— Само на външния слой.

— Сигурно е това, защото кола маската я има в списъка по-нататък. Кола маска трябва да е за махане на космите, нали?

Джул го погледна крайно отчаян:

— Трябва ли да обсъждаме това?

— Чуй какво предлагат: маникюр, боядисване на косата и прически, процедури с минерална вода, масажи, солариум, почистване на лицето, пълна промяна на стила, ексфолиация, кола маска. Правил ли си си някое от тези неща?

— Разбира се. Всеки месец се подстригвам и си гриза ноктите, когато започнат да ме притесняват.

— Значи не си.

— Шию — вдигна ръка Джул. — Красотата при жените прилича на положението при колбасите, ясно? Не ти се иска да знаеш как са приготвени. Ако питаш мен, места като това са начинът, който бог е избрал да каже на някои жени, че имат твърде много свободно време, твърде много пари и може би, само може би, че са твърде заети със себе си.

— Е, това е едно просветено наблюдение — обади се женски глас зад него. Жената се усмихваше приветливо — дори зъбите й бяха моделирани, отбеляза си наум Джул — и му протегна ръка. Превръзката придържаше дясната му ръка близо до тялото, но той бързо протегна лявата си ръка и си създаде главоболието вече счупените му кости отново да бъдат смазани.

Ванеса Уейвърли беше една атлетична кестенява Венера на неопределена възраст с черен бански костюм и пъстър шал, завързан на хълбоците й. Джул си каза, че тя би била страхотна жива реклама на козметичната хирургия. От пръв поглед се виждаше, че всичко по нея, което можеше да бъде коригирано, беше.

— Съжалявам, че не бях тук, за да ви посрещна — каза тя. — Имахме проблем с един от сешоарите, а след това отново ми се обади Джанет.

Шию й показа значката си, която Уейвърли разгледа внимателно, преди да отбележи, че може би ще им бъде по-удобно в кабинета й. Без да изчака отговора им, тя се обърна и ги поведе по застлания с килим коридор, по чиито стени имаше поставени в рамки корици на списания за красота, между които бяха окачени направени с вкус лъскави цветни снимки на голи жени на всякаква възраст — от бебета и така нататък до баби. Кабинетът на Уейвърли с матирани прозорци и с изглед към осеяния с дъбове склон на хълма, повтаряше същите теми, но малко по-натрапчиво и директно. В ъглите на пиедестали бяха поставени четири бронзови скулптури на идеализирани голи женски тела. Голямо полегнало голо тяло от черен мрамор служеше като масичка за кафе и бе заобиколено от бели кожени канапета и столове. Върху бюрото от стъкло и метал имаше компютър и телефон, но нямаше никакви листове, попивателни, пластмасови кутии и други подобни неща. Беше властно бюро, просто и ненатруфено, макар че Уейвърли не се запъти към него.

Вместо това тя се обърна към инспекторите:

— Какво да ви предложа — чай, кафе, вода? Не. Имате ли нещо против, ако аз си взема нещо? А междувременно, заповядайте, настанявайте се където поискате.

Отново без да изчака отговора им, тя се обърна и се запъти към хладилника, който беше скрит между рафтовете зад бюрото й.

Върна се с бутилка минерална вода и седна на канапето. Инспекторите бяха предпочели столовете.

— Ужасен ден — каза Ванеса без всякакво встъпление. — Какво мога да направя за вас, господа?

Джул се прокашля и каза:

— Първо, по отношение на онова, което казах преди малко…

— Моля ви, инспекторе, чувала съм го и преди, повярвайте ми. Вече съм станала много дебелокожа в това отношение. Тук сте, за да говорим за Джордж и за Джанет. — Това не беше въпрос.

— Да, госпожо — отговори Джул. Извади касетофона от джоба си. — Едва ли знаете, но при разследване за убийство обикновено записваме разпитите. Такава е стандартната процедура. Имате ли нещо против?

— Не, разбира се, защо да имам?

Джул сви рамене:

— Някои хора са против. Предпочитам да питам. — Той се усмихна, включи машинката и направи въведението — съобщи случая, номера на значката си, дата, място, име на свидетелката. Накрая уточни: — Казахте, че при пристигането ни тук тъкмо сте разговаряли със сестра си, така ли?

Тя кимна:

— Да. Тя живее при мен за известно време. Докато… докато се почувства по-добре, за да може да се върне в дома си. Което може и никога да не стане.

Джул пое разпита в свои ръце:

— Какво искаше? За какво ви се обади?

Вероятно сепната от директния въпрос, Ванеса Уейвърли наклони глава на една страна.

— Искаше да разбере дали вече сте дошли. Не разбира защо искате да говорите с мен. Честно казано, на мен самата също не ми е много ясно.

— Значи е знаела, че ще идваме? — попита Джул.

— Да. Казах й, след като ми се обадихте. Стори ми се съвсем естествено. Защо? Това проблем ли е?

— Не, госпожо, просто питам.

— Как е тя? — попита Шию.

Уейвърли издиша рязко и отговори:

— Съсипана е, разбира се. И как иначе при тези обстоятелства? Нямам предвид само смъртта на Джордж, която е достатъчно тежък удар сама по себе си, но и другата жертва, младата жена. Открихте ли вече коя е била?

Шию кимна. Това щеше да стане всеобщо достояние във вечерните новини, а и нищо нямаше да спечелят, ако се опитат да укрият тази информация.

— Казва се Стейси Розали. Чували ли сте за нея?

— Не.

— Била е сервитьорка в „МоМо“, където съдия Палмър често е обядвал. В апартамента й има негови снимки.

— По дяволите, Джордж! — оброни глава жената. — Мътните да те вземат!

— Нямахте ли представа? — попита Джул.

— Аз нямах. Наистина смятах, че Джордж и Джанет са единствената двойка, която познавам… — Поклати глава и отново изруга. — Опитваш се да запазиш малко вяра в човешката раса, обаче тя непрекъснато те предава.

— Значи не сте забелязали сестра ви да знае нещо по въпроса?

— Не. Тя не знаеше. Може би все още не знае. Поне не със сигурност. Макар че, подозира, разбира се. Но защо са били в къщата? Особено ако тя е имала апартамент наблизо. Да не би просто да се е опитвал да обиди Джанет, като доведе в къщата малката си мацка? — Отново поклати глава. — Това не е в характера на Джордж. Знам, че Джордж не мразеше Джанет, а би трябвало да я мрази, за да направи нещо толкова жестоко. Дори и да е имал тази… връзка. Добре, той е мъж, а мъжете правят така. Но той я уважаваше. Не би довел друга жена в дома им. Не би обидил Джанет по този начин.

— Все още не знаем защо я е довел там, госпожо — обади се Шию, — нито дори дали изобщо я е завел. Напълно възможно е сама да е отишла. Може някой да я е закарал. Може да е имала друг приятел, който да се окаже убиецът. Може да е взела такси. Може да е искала да се изправи лице в лице със сестра ви или със съдията. Не знаем.

Джул остана донякъде изненадан, че Шию се справяше добре, разговаряше с тази жена, поддържаше интереса й, информираше я, мотивираше я да отговаря на въпросите им. Изненада се по-скоро от това, че той явно има ясна представа от различните възможни сценарии, които може да са довели до двойното убийство. Може пък наистина да бе разсъждавал върху случая. Чудесата никога не свършват, нали?

Освен това Шию не разкриваше подробности безредно, макар да имаше подобен навик. Например нямаше причина да кажат на Ванеса Уейвърли, че тази сутрин са научили от патолога, че диафрагмата на Стейси е била в тялото й и че немного преди това тя е правила секс, вероятно със съдията, вероятно дори в леглото на горния етаж, макар че щяха да получат потвърждение за това едва с резултатите от ДНК анализа на диафрагмата и на чаршафите.

След кратко мълчание се обади Джул:

— Сестра ви ни каза, че е била с вас цялата нощ. — Джул и Шию старателно бяха избягвали по време на първия разпит на Джанет всеки намек, че тя е заподозряна — всъщност основната заподозряна — за убийствата. Може би в разказите на двете сестри щяха да се появят несъответствия. — Имате ли нещо против да ни разкажете какво правихте по часове?

— Защо, за бога? — Донякъде останаха доволни от реакцията й — шок и смайване — когато й просветна, че е възможно сестра й да е под подозрение. За каквото и друго да си бяха говорили двете сестри през времето от убийствата, Джул внезапно бе напълно сигурен, че алибито на Джанет не е било разисквано.

Това му остави чист терен, на който той стъпи:

— Джанет ни каза, че е напуснала града към четири, за да избегне задръстванията. Помните ли по кое време се видяхте с нея?

— Това е нелепо — заяви Уейвърли с блеснали от гняв очи. — Джанет не е убила Джордж. Тя не знаеше, че той се среща с това момиче. — Отметна коса и прокара ръка през нея. — Но добре, беше към… прибрах се у дома както обикновено, т.е. към седем.

— И се видяхте с нея там, в дома си? — попита Джул.

— Да.

— Значи тя е била там, когато сте се прибрали? — опита се да уточни нещата Шию.

— Не. — Ванеса метна и на двамата по един предизвикателен поглед. — Работя по цял ден. Обикновено у дома няма много храна, затова когато Джанет идва, пазарува и след това двете си приготвяме по нещо заедно.

Джул продължи да я притиска:

— Така ли постъпи тя и онази нощ?

— Да.

— В такъв случай кога дойде в дома ви? След пазаруването? — попита Шию.

— Не мога да кажа със сигурност.

— Но не е била там, когато вие сте се прибрали? — уточни Джул.

— Вече ви го казах.

— Били сте на работа. Сипахте ли си питие, след като се прибрахте? Или пък да сте си взели душ? Да сте прегледали пощата си? Помните ли нещо подобно? — попита Шию.

Все още явно раздразнена от насоката на разпита, Уейвърли въпреки това се облегна на дивана и се позамисли. Накрая отвори бутилката си с вода и отпи дълга глътка.

— Спрях на алеята, прибрах пощата, влязох вътре и си направих айскафе от онова, което ми бе останало от сутринта. Джанет ми се обади от клетъчния си телефон.

За миг Джул се спогледа с партньора си.

— Какво искаше?

— Попита дали имам изстудено вино, била забравила да купи от магазина. Обади се, за да ме помоли да проверя, аз го направих и понеже нямах, тя каза, че ще се отбие в „Адриано“ и ще купи една бутилка. „Адриано“ се намира на шосе 101, на следващата отбивка.

— Значи на около десетина минути? — уточни Джул.

— Може би, да.

— И десет обратно. Значи кога пристигна в дома ви? — попита Шию.

Това им донесе напредък:

— Ами, ако е напуснала града към четири, както казва, сигурно е пристигнала там към пет без петнайсет. Някой от съседите би трябвало да я е видял. Можете да ги попитате.

— Ще го направим. — Джул възприе по-мек тон и повтори: — Разбира се, че ще го направим.

— След това, както вече ви обясних, е излязла, за да напазарува.

— Но всъщност вие не сте се срещали с нея и не сте я видели в дома си докъм осем, дори докъм осем и половина? — продължи разпита Джул. — Така ли е? Беше ли тъмно навън, можете ли да си спомните?

Уейвърли се наведе назад на дивана и затвори очи. Най-сетне каза:

— Беше тъмно. Помня, защото когато тя пристигна с колата, аз излязох да я посрещна и забелязах, че е забравила да угаси фаровете.

 

 

На път за Новато Шию отбеляза:

— Значи е забравила да провери дали имат вино, после е забравила да купи, а след това е забравила да изключи фаровете…

— Явно мислите й са били заети с друго.

Беше ясен следобед с високи облаци. Джул погледна към залива и дори се осмели да си помисли, че може би ще се порадват на хубаво време. На глас каза:

— Тази жена — сестра й — е като природна стихия.

— Не трябва да пожелаваш жената на ближния си — отбеляза Шию.

— И аз имам нещо за теб. Какво ще кажеш за: „Не трябва да казваш не трябва“? Освен това тя не е омъжена, ето защо не е жена на никой мой ближен.

— Ти обаче си женен.

— О, благодаря ти, Шию, за миг бях забравил. Освен това не съм я пожелавал, каквото и да значи това, мамка му. Просто отбелязах, че е като природна стихия. Това е нашата отбивка.

„Адриано“ беше малък магазин за отбран алкохол в друг хипермаркет в Марин Каунти, пред който бяха паркирани неприлично голям брой скъпи автомобили. Шию паркира точно пред вратата и двамата инспектори влязоха в малкото магазинче. Вътре звучеше класическа музика, а звънчето на вратата издрънча, когато прекрачиха прага. Отзад се показа добре облечен нисък белокос мъж с добре поддържани мустаци.

След встъплението се оказа, че може би поне веднъж нещата ще бъдат прости. Господин Адриано им каза, че работи в магазинчето сам. От обяд до девет вечерта, шест дни в седмицата. Изобщо не било трудно, правел го вече двайсет и седем години. Никой освен него не припарвал до касовия апарат.

Разбира се, познавал госпожа Палмър по физиономия. Идвала била много пъти с Ванеса Уейвърли.

— Тя е сестра й, нали?

Той обаче искаше да си поговорят за Ванеса. Само между тях — срещнали ли са се с нея? Мама миа!

— С радост бих се отказал от левия си ташак за една нощ с нея, нали ме разбирате? Макар че май ще трябва да се наредя на дълга опашка. Но какво искате да научите за сестра й? Госпожа Палмър? Джени, нали?

— Джанет — каза Шию.

— Да, точно така, Джанет. Трябва да го запомня. — Обичайната му усмивка помръкна. Той докосна с пръст челото си, когато му просветна. — Сега се сещам. Вие, господа. Съдията. Той й е съпруг, нали?

— Боя се, че е така, господине. Помните ли кога за последен път е била тук? Госпожа Палмър, имам предвид? — попита Джул.

Адриано се почеса по бузата.

— Наскоро не е идвала. Може би преди месец.

— А преди два дни? — попита Шию.

— О, не, със сигурност не.

— Сигурен ли сте? Късно вечерта? Да кажем, към осем?

Мъжът неопределено зарея поглед.

— Не. Може да се е отбила и да не е купила нищо, ако не съм бил отпред, в магазина, и да си е тръгнала. Може да съм пропуснал това. Винаги се старая да чувам звънчето и да изляза, когато съм отзад в склада и работя нещо. Точно както направих, когато дойдохте вие. Но не е купила нищо, което да ме накара да използвам касовия апарат. Това щях да си го спомня. А и осем часа не е натоварено време. Разбира се — върна се на устните му закачливата усмивка, — ако се е шмугнала под звънчето и е откраднала някоя бутилка…

— Не, не би направила подобно нещо — каза Джул.

— В такъв случай съжалявам, не съм я виждал.