Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (5)

5

Федералният съдия Джордж Палмър се запозна със Стейси Розали, когато един ден тя взе поръчката му в „МоМо“, ресторант в Сан Франциско срещу Пасифик Бел Парк, където играят „Джайънтс“. Беше топъл обяд през септември и съдия Палмър, когото половината клиенти и по-голямата част от редовния персонал познаваха, седеше сам навън и очакваше да пристигне човекът, с когото имаше среща.

Това бе първата седмица на Стейси като сервитьорка. Тя взе поръчката на известния мъж — джин „Хендрикс“ с много лед — и двамата си размениха обичайните леко закачливи и шеговити реплики. Въпреки разликата във възрастта никой от двамата не възприе това като неуместно. Стейси беше опитна и възпитана сервитьорка, която умееше да се държи с богатите и преуспелите.

Физиката на Палмър бе впечатляваща за мъж не само за неговата възраст, лицето му беше обаятелно, а усмивката му — искрена. Освен това той бе непосредствен, остроумен, самоуверен и добре облечен. От него лъхаше авторитетът на поста му. Както се казва, дори Бог би искал да бъде федерален съдия.

Когато заведението започна да се пълни, Стейси се отдаде на ритъма на работата и съдията до голяма степен излетя от мислите й. В крайна сметка тя обслужваше половината от шестнайсетте маси от едната страна на външния двор, където наред с други хора седеше един съдия от върховния съд, главният помощник на кмета, група влиятелни адвокати, четирима потомствени богаташи и един общински съветник.

„МоМо“ беше известно място, посещавано от знаменитости.

През следващия близо месец съдия Палмър идваше тук почти всеки работен ден, винаги избираше маса в района на Стейси, пристигаше достатъчно рано и разговорите им станаха по-приятелски и продължителни. Започна да дава щедри бакшиши от двайсет процента, които станаха още по-големи като израз на удоволствието му от нейната компания. Научи, че тя не е омъжена, че си няма постоянен приятел и че живее сама в една мансарда на север от Маркет стрийт, над Кастро. Учеше задочно и се надяваше да завърши колежа и да се запише в Бъркли през следващите години, но в момента целта й бе да изкарва прехраната си, което не бе лесно да се постигне само с бакшиши въпреки широките пръсти на съдията — не всички бяха толкова щедри като него. Довери му, че възнамерява да започне работа като сервитьорка на още едно място през почивните си дни. Само че тогава щяло да се наложи да напусне колежа, а никак не й се искало да го прави. Човек няма бъдеще, ако не е завършил училище.

От своя страна тя научи, не само от него, че съдията е женен за Джанет вече близо четирийсет години. Живееше в голяма къща на Клей стрийт в Пасифик Хайтс. Имаше три големи деца. Работеше във федералния съд и се занимаваше със сложни апелативни дела. „Забавни истории“, така й каза. Освен това беше запален по риболова с мухи и беше страстен почитател на виното, както тя вече се бе досетила от обичайната му поръчка след джина за обяд.

След известно време двамата започнаха да се виждат и извън ресторанта, на тихи местенца по крайбрежието, където никой не познаваше съдията. Един ден той дойде доста по-късно от обикновено, към един и половина, за да може да си тръгне към три, когато приключваше и нейната смяна. Двамата повървяха заедно по Ембаркадеро петдесетина метра, разговаряйки с лекота, както правеха и в ресторанта. Той я попита дали би искала да се разходят по брега, където беше по-уединено. Каза й, че има подарък за нея и се надява тя да го приеме.

Беше колие с еднокаратов диамант на сплетена верижка от злато и платина.