Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (20)

20

Хънт провери обажданията си, докато шофираше на връщане от дома на Джул, и получи съобщението от телефонния си секретар в кантората. „Уайът Хънт, обажда се Гари Пиърсъл. Бих искал да поговорим веднага щом успеете да се свържете с мен. Няма значение по кое време. Става дума за Андреа Паризи и може да се окаже много важно.“ Беше оставил три телефонни номера и Хънт отби, за да си запише.

Свърза се с него още на първия номер и отново се включи в движението. Пиърсъл беше все още в кабинета си и му каза да отиде там възможно най-бързо. Каза му да паркира на някое от местата на партньорите под сградата. Били маркирани.

Хънт погледна часовника си. Беше почти десет и половина.

— Не искате ли да ми кажете по телефона? — попита той.

— На мобилен ли сте? — попита Пиърсъл.

— Да, в колата си.

— Не, не мисля — гласеше отговорът след кратка пауза.

Хънт затвори заинтригуван. Пиърсъл беше добър и опитен адвокат, който се бореше с някои от едрите риби. Ако и него го беше подгонила параноята, това само по себе си беше показателно. Но ако Хънт отидеше на срещата с Пиърсъл сега и научеше нещо, което щеше да изисква намесата му, нямаше да успее да спази първоначалния си план. А той беше да поговори с Мери Махоуни, свидетелката, идентифицирала Стейси Розали, по време на нощната й смяна в „МоМо“. След минута той отново позвъни на Тамара и изпрати нея и Крейг да се заемат с тази работа.

Усещането му за спешност растеше с всеки изминал час. Ако Андреа вече беше мъртва, времето нямаше значение. Може би това бе неговият начин да се бори с окончателното приемане на този факт, но каквото и да бе, той изобщо не беше склонен да се бори с усещането. Щеше да открие възможно най-много и възможно най-бързо от всеки възможен източник. Това бе единственото нещо — ако изобщо бе останала някаква надежда — което може би, може би щеше да промени нещата. Нещо повече, това бе единственото, което той можеше да стори.

Асансьорът от гаража в сградата на Пиърсъл автоматично спираше на приземния етаж, така че Хънт слезе там и притича до мястото на охраната в просторното и отвсякъде остъклено фоайе. Пиърсъл вече се бе обадил долу и ги бе предупредил да го очакват, затова Хънт се разписа и пазачът се обади и оповести пристигането му. Хънт отново притича към един от четирите асансьора — за етажи 11–22 — и почти си позволи искрица надежда. Явно Пиърсъл разполагаше с нещо. Ако се страхуваше от него, това означава, че то беше важно и може би затова би помогнало на Хънт.

Вратите на асансьора се отвориха към приемна, предназначена да впечатлява. Мъглата не бе успяла да се промъкне толкова навътре в сушата и градът блещукаше от всички страни през остъклените от пода до тавана стени. Един масивен и лъскав висок до кръста бар от полирано червено дърво, вероятно девет метра дълъг, блестеше дори под слабите светлинки, които бяха пуснати в този късен час. Няколко дървета се извисяваха от огромни урни и хвърляха сложни сенки по червеното дърво и върху дебелия килим от стена до стена.

Понеже беше напрегнат, Хънт едва не подскочи, когато Пиърсъл слезе от обикновената маса, върху която беше седнал в полумрака.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо. Оценявам го. И нека изясня нещо: ти работиш за тази фирма по някои въпроси, свързани с АСКЗ, и това, което ще ти кажа, споделям с теб в качеството ти на мой детектив, затова то е защитено от тайната между адвокат и клиент.

Мъжът излъчваше напрежение. Хънт винаги досега го бе виждал с безупречен костюм. Сега не носеше нито сако, нито вратовръзка, ризата му беше разкопчана на врата, а ръкавите му бяха навити.

— Искаш ли да седнеш? — Пиърсъл се приближи към едно от канапетата и отпусна там дългото си слабо тяло. Започна, без да изчака Хънт да се настани: — Не знам как да представя нещата в благоприятна светлина, но вече доста пъти си работил за нас и знаеш как стоят нещата понякога. — Той си пое въздух и след това издиша на тънка струйка. — Този следобед се наложи да излъжа полицията.

— За какво? За Андреа?

— Не, не пряко. — Адвокатът се поколеба: — За основния ни клиент, който, както ти е известно, е профсъюзът на надзирателите. Казах на инспекторите, които разследват убийството на съдия Палмър, че съюзът няма силова група. Но те, разбира се, имат.

— Ченгетата и бездруго подозират нещо подобно, господине. Нищо няма да се промени от онова, което сте им казали.

— Не, обаче нали разбираш в какво положение се намирам? Аз представям тези хора. Не мога просто да насъскам ченгетата към тях. Точно затова ни плащат — при това доста добре, както знаеш — за да не допускаме това да се случи. Огледай се наоколо, всичко това е от парите на АСКЗ, всичко.

Мълчание. Нямаше нужда Хънт да се оглежда и да се убеждава в нещо, което вече знаеше.

— Смятате, че са направили нещо на Андреа ли? — попита той.

Още едно продължително мълчание. Когато Пиърсъл въздъхна този път, Хънт като че ли долови трепет в гърдите му.

— Чувал ли си някога за Портър Андертън?

— Не.

Пиърсъл изцъка отчаяно.

— Май никой не е чувал. Портър Андертън беше областният прокурор в окръг Кингс, който миналата година се кандидатира за преизбиране. Само че допусна грешката да разследва твърдения за злоупотреби, извършени от надзиратели в Коркоран, а след това придвижи случаите към съда. Двайсет и шестима надзиратели.

— Двайсет и шестима? И всичките надзиратели? Какво са направили?

Слаба усмивка.

— Искаш да кажеш, какво се твърди, че са направили. Това са нашите момчета. Ние ги защитаваме. Явно тези конкретно са имали труден ден с подопечните си, защото докато затворниците слизали от автобуса в двора на затвора, надзирателите имали нужда да изпуснат малко парата и започнали да бият затворниците, които явно все още били във вериги.

— Симпатична история — коментира Хънт.

— Да.

— Просто от любопитство, колко случая като този получавате годишно?

— Фирмата ли? Срещу всички работещи в затворите? Около хиляда.

Хънт подсвирна и попита:

— Всяка година?

— Да. Разбира се, повечето от тях не стигат по-далеч от разследване. По очевидни причини — додаде Пиърсъл, — например заради свидетели затворници, които в крайна сметка не могат да си спомнят какво точно са видели.

— Та какво за този Андертън?

— Ами Портър доста се разбесня. Реши, че има огромен проблем с цялата изправителна система в Коркоран, която попадаше под неговата юрисдикция, и че той е човекът, който ще сложи край на това. Свърза се и с Джордж Палмър.

— И нещо лошо се е случило на Портър. — Не беше въпрос.

Пиърсъл кимна.

— Страхотно съвпадение, нали? Инцидент по време на лов. Стрелецът така и не бил намерен. Сещаш се за какво говоря.

— Представям си. Ами обвиненията му?

— Е, ние сме техни адвокати. Свършихме си работата. Случаите просто се разпаднаха.

— Ами цял автобус жертви? Никой от останалите надзиратели ли не е видял случилото се?

Пиърсъл сви рамене:

— Надзирателите не. Ако попиташ един надзирател в затвор дали някога е виждал свой колега да прекрачва границата на бруталността, всеки път ще получаваш отрицателен отговор. Такова нещо никога не се случва. И трябва да кажа в тяхна защита, че ако работата ти е да вкараш в килията една сто и петдесет килограмова горила, която не иска да влезе там, може би от време на време трябва да проявяваш известно въображение. Но затворниците? В крайна сметка те всички решиха, че е в техен интерес просто да оставят нещата да се разминат.

— Всички ли?

Вместо отговор Пиърсъл успя да издокара само една тънка и напрегната усмивка.

— Значи смятате — каза Хънт, — че Палмър и може би Андреа…

— Не знам. Не знам. Честно казано, почти не съм в състояние дори да мисля за това. — Главата на Пиърсъл увисна като че ли на една-единствена нишка от врата му. — Работил съм и съм изградил кариерата си във връзка с тези хора през последните петнайсет години. Семейството ми е ходило на почивка със семейството на Джим Пайн. Не мога да повярвам, че е наредил да бъде извършено това, което подозирам, че вероятно е наредил.

— Но защо сега?

— Тъкмо там е въпросът. Защото точно сега внезапно става уместно. Не знам дали следиш въпроса, но системата на затворите преживя няколко лоши седмици. Обвиниха осмина души от Авенал за кървави боеве…

— Какво е това?

— Схватки. Гладиаторски двубои до смърт.

Докато Хънт се опитваше да помести тази степен на организирана жестокост в светогледа си, Пиърсъл продължи:

— Отгоре на всичко във Фолсъм имаме четири смъртни случая на затворници.

— За една седмица? Как се е случило?

Поредната тънка усмивка.

— Едното е лошо падане. Второто е усложнение след изваден зъб — не се шегувам. И два случая на пневмония, които не били диагностицирани навреме, което не е много чудно, като се има предвид, че главният лекар там вече няма разрешително да практикува в болници. Обаче знаеш ли какво — добави той с горчив смях, — поне няма стрелба, така че не са го направили надзирателите.

— Често ли се случват подобни неща? Смятах, че затворниците застрелват други затворници предимно по филмите?

— Зависи къде лежиш. Тук, в Калифорния, се случва веднъж на всеки два месеца. В останалата част от страната може би веднъж годишно и то ако наистина си се опитал да убиеш някого. Във всеки случай положението е достатъчно сериозно и Палмър вече бе назначил следовател и специален надзорник, който да приведе в изпълнение план за справяне с конституционните въпроси във връзка с обвиненията в тези престъпления. Искаш ли да чуеш още?

— Мисля, че схванах картинката.

— Обаче ти трябва последното парченце, което се намести миналия уикенд. Палмър разпореди счетоводна ревизия…

— Значи сериозно се е заел със случая, така ли?

— О, да. Той е човекът — по-точно беше — няма никакво съмнение. Както и да е, преди известно време той надушил, че през затворите се перат пари, затова разпореди счетоводна ревизия на затворническите сметки в Пеликан Бей.

— Не знам какви са тези затворнически сметки.

— Поставени под попечителство сметки на затворниците. Всички затворници имат такива сметки, на които близките и роднините им могат да им внасят пари, за да си купуват разни неща — храна, тоалетни принадлежности. Това е съвсем законно в снабдителския отдел. Под масата обаче затворниците получават цигари, дрога, алкохол, жени, момчета, каквото успеят да докопат.

— В затворите?

— Да.

— В Пеликан Бей? В най-строгия затвор в страната?

— Точно там.

— В присъствието на надзирателите?

— Да. Вероятно точно те уреждат половината сделки и вземат процент.

Хънт трябваше да понамали напрежението.

— Нали не си измисляте цялата тази гадост?

Въпросът му отново предизвика появата на тъничката усмивка.

— И какво откри ревизията? Половината от хората в сектора със строг режим, най-противното място в сградата, повярвай ми, та в сметките на половината от тези типове имало повече от двайсет хиляди долара. Двама имали повече от четирийсет.

— Хиляди?

— Хиляди.

— Много сникърси можеш да си купиш с толкова пари — отбеляза Хънт. — И откъде имат толкова пари?

— Това ще ти хареса. От ЕМЕ.

— Май ще трябва да взема да си записвам. Коя е Ема?

— Не, не. ЕМЕ. Мексиканската мафия. Лоши, лоши, лоши типове, най-лошите. Имат свои хора из целия щат, но най-много на юг — говоря за дилъри по ъглите на улиците — плащат огромни суми на горилите от ЕМЕ да ги закрилят в общия им бизнес. Става дума за поредната форма на рекет, но явно от това се печелят големи пари, с които после се купуват още наркотици или се подпомагат семействата на затворниците. Не знам, може би дори изпращат децата си в колеж. Важното е, че става дума за много пари, които се показват на бял свят вече чисти. Изпрани в затвора.

— Исусе!

— Да, е, вече сигурно сглобяваш картинката. Ревизията беше последната капка и съдия Палмър най-сетне изгуби търпение. Подготви спешна заповед за поставяне под федерален контрол на цялата система на държавните затвори, което означаваше профсъюзът да излезе от уравнението. Оставаше му да реши още някои правни проблеми, но е напълно възможно такава заповед вече да е била подписана.

— Само че го убиха.

— Точно така. — Явно Пиърсъл донякъде се бе успокоил, след като бе разказал цялата история, но сега действителното положение, в което се намираше, отново силно го потисна. Той се наведе напред на дивана, подпрял лакти на коленете си, и с огънати под тежестта рамене. — От много време днес седя в кабинета си. — Шепнеше, вероятно се боеше, че дори тук горе може да го чуят. — Откакто научих, че Андреа е изчезнала. Просто не знам какво да правя, знам само, че не мога да се обърна към полицията. — Вдигна поглед в пространството между тях. — Ще бъда съвсем честен с теб. Уплашен съм до смърт.

Според Хънт това беше съвсем оправдана реакция. На негово място и той щеше да бъде уплашен. Може би и сега трябваше да бъде, макар да не беше. Чувстваше се далеч от цялата тази работа със затворите. Макар че, ако Андреа е била замесена, не би трябвало да е така. Беше затънал до гуша.

— Допускам, че Пайн е знаел за заповедта на съдията — каза той.

Пиърсъл кимна.

— Обадихме му се от моя кабинет веднага щом Андреа ми каза за нея. Беше рано следобед в понеделник. А сега погледни това. — Бръкна в джоба на ризата си и извади малка изрезка от вестник. — Вчерашният „Кроникъл“.

Хънт взе изрезката. Наложи се да стане и да се премести под една от лампите, за да я прочете.

ЗАТВОРНИК ЗАБЕЛЯЗАН ЗА ПОСЛЕДНО ДА ИЗЛИЗА ДА ПУШИ

Трийсет и пет годишен бивш затворник, който неотдавна нарушил гаранцията си, избягал вчера от Сан Куентин, където изчаквал да бъде преместен в държавния затвор Вейкавил, след като следобед излязъл от килията си, явно с разрешение да изпуши една цигара.

Макар че на мястото веднага са пуснати кучета, те не са успели да уловят дирята на Артър Мауъри, поради което Изправителният отдел разшири търсенето и в съседните окръзи.

Мауъри е арестуван за пръв път през юли 1998 г. за обир и за незаконно притежание на оръжие и оттогава два пъти е освобождаван под гаранция. И двата пъти е бил арестуван отново поради нарушаване на условията за пускане под гаранция.

Хънт вдигна поглед от вестника.

— Вчерашният „Кроникъл“. Значи бягството е станало в понеделник следобед.

Пиърсъл вдигна и отново отпусна глава.

— Да, и аз забелязах.

Хънт отново се върна на мястото си и каза:

— Какво искате да направя? Да не би да смятате, че този тип Мауъри…

Пиърсъл вдигна ръка, за да го спре.

— Не знам. Това си повтарям във връзка с цялата тази ситуация. Не знам за нещо освен онова, което току-що прочете. Но знам, че повечето работа, която свърши за нас, получи чрез Андреа. Секретарката й ми каза, че от кантората ти няколко пъти са се обаждали да питат за нея. — Пое си дълбоко въздух и най-сетне погледна Хънт в очите. — Виж, Уайът, не мога да участвам пряко в нищо, което може да доведе до проблеми с профсъюза. Искам много добре да проумееш това. Но някой трябва да знае за всичко това, ако то ще навреди на Андреа. Някой трябва да се поразрови. Ти ми се стори най-логичният избор.

— Добре, ще се съглася. Но как тълкувате това? — попита Хънт.

— Не смятам, че… Знам, че Джим Пайн плащаше заплата на Мауъри в продължение на няколко месеца преди няколко годни, след като го освободиха под гаранция първия път.

— За какво му е плащал заплата?

Очевидно тази изповед беше много мъчителна за Пиърсъл. Той изтри потта от челото си.

— За сигурност. Втория път влезе в затвора, защото се престара. Тогава чух името му за пръв път. Не можах да повярвам, че Пайн го е наел на редовна работа и двамата поспорихме по този въпрос. Чуваш ли какво ти казвам?

— Така ми се струва.

— Само че него отново го освободиха под гаранция.

— По време на предизборната кампания, когато са възникнали проблемите — каза Хънт.

— Точно така. И оттогава все е на свобода, до миналата събота, когато пак е нарушил условията — проверих, когато прочетох статията. За протокола, според мен бягството му е истинско.

— Какво е станало според вас?

— Смятам, че надзорникът му е възложил да убие Палмър, а той е решил, че тази работа е твърде опасна за него. Убийството на федерален съдия не е като вандалски акт в нечий предизборен щаб. Мауъри е отказал и те отново са го прибрали на топло за неподчинение.

— Ами бягството?

— Или е надушил, че намеренията им са сериозни, или пък са го чакали трудни дни, затова е променил мнението си или е избягал по собствена воля.

— Значи наистина стават такива неща? Това ли разследваше Андреа?

— Може би. Спомена ми за тази възможност в понеделник. Само че не знаеше за Мауъри. Поне не по име.

— Споменахте ли за подозренията й пред Пайн?

Пиърсъл нещастно опъна лицето си с ръце:

— Може би достатъчно, за да се досети.

 

 

Крейг Чиърко и Тамара Дейд изглеждаха точно такива, каквито бяха — двойка млади влюбени. Познаваха се — и двамата работеха за Хънт — от почти две години, но бяха гаджета едва от шест месеца. За пръв път Уайът им възлагаше да работят по една и съща задача и двамата се чувстваха донякъде като на любовна среща, особено тук, в „МоМо“, където никой от двамата не можеше да си позволи да идва в ежедневието си. Но ето ги тук сега, по работа, много след като посетителите за вечеря са се прибрали по домовете си.

Което изобщо не означава, че мястото беше празно и скучно — тъкмо напротив, срещите и поздравите бяха доста оживени.

А това означаваше, че Мери Махоуни няма да може да им обърне внимание известно време. След като разговаря с Хънт и получи инструкциите му, Тамара се бе обадила, за да се увери, че тази вечер Мери ще бъде на работа. След това двамата се понагласиха и се запътиха към центъра на града.

Сега стояха близо до входа, за да не изпуснат Мери, в случай че тя бе забравила за обещаната среща, Тамара пиеше „Космополитън“, а Чиърко — джин с тоник. Тази нощ беше пълно със знаменитости — забелязаха Роби Уилямс и Шон Пен на отделни партита в задната част на заведението. Кметицата Кейти Уест седеше начело на голяма маса до предните прозорци. Тъкмо се опитваха да разпознаят хората на нейната маса, когато покрай тях на път за тоалетната мина добре сложен чернокож мъж. Чиърко й го посочи с думите:

— Джери Райс.

— Това не е Джери.

— Номер осемдесет от плът и кръв. На бас?

Тя протегна ръката си с дланта нагоре, но спря и каза:

— Пет долара.

Той вдигна ръка и лекичко удари нейната:

— Така да бъде.

Отново се заеха с питиетата си и се усмихнаха, когато Мери Махоуни се появи от тълпата и се запъти към тях.

— Не знам дали тук ще се освободи до няколко часа, затова помолих Мартин, управителят, да си взема почивка, защото става дума за Стейси. Той е готин, но нали няма да отнеме много време?

Нямаше друг свободен стол, затова Чиърко се изправи и предложи своя, като в същото време я попита дали е видяла Джери Райс да минава покрай тях.

— О, да, той е. Кисне тук непрекъснато.

Чиърко удостои приятелката си с лукава усмивка, а сервитьорката каза:

— Още не мога да повярвам, че го продадохме. Толкова е тъпо.

— Не знам — каза Чиърко. — Все пак ми се струва, че е по-добре, дето „Джайънтс“ продава всички тези типове, които са на края на кариерата си, вместо просто да ги разкара.

— Да, обаче Джери. Все едно да продадат Монтана.

— Този никога не бих го продала — заяви Тамара. — А пък Джери бих оставила да играе, докато иска, а след това бих го направила треньор и бих го задържала завинаги.

— А после ще кръстиш и парка на негово име — каза Чиърко, който се забавляваше, отдаде се на момента и остави ледът да се разтопи от само себе си.

— Харесва ми — кимна Махоуни. — Райс Парк? Райс Фийлд? Страхотно. Ще му кажа, когато се върне.

— Само дето той вече не играе за нас — напомни им Чиърко.

Махоуни направи тъжна гримаса.

— О, да, вярно. — Почти без всякаква пауза тя смени темата. — Значи вие сте частни детективи, не сте от полицията?

— Точно така, работим за „Клуба на Хънт“ — потвърди Тамара. Носеше визитната си картичка, на която пишеше името й, и я подаде на момичето. — В момента търсим Андреа Паризи.

Махоуни не умееше да прикрива чувствата си. Сега ги погледна въпросително:

— Онази от телевизията ли? Гледала съм я, но не… Наистина ли е изчезнала?

— Защо не ти се вярва? — попита Чиърко.

Сервитьорката сви рамене.

— Няма особено причина. Тя пропусна само едно предаване, нали? А го излъчват само по един канал. Реших, че е нещо свързано с рейтингите.

— Не, наистина е изчезнала — каза Тамара. — От вчера следобед.

— И има нещо общо със Стейси?

Тамара не бързаше:

— Не знаем. Точно това се опитваме да открием.

— Изглежда, че Стейси е имала в портфейла си визитна картичка на Андреа — каза Чиърко.

— Това ли е? Това ли е връзката? — Момичето пресегна към престилката си, извади от джобчето дебело тесте визитни картички и го постави върху масата. — Това е само от тази вечер. А така е ежедневно. — Взе картичката на Тамара и я сложи най-отгоре на купчето. — Сега и ти си вътре. — После се обърна към Чиърко: — Ако и ти имаш, и ти ще се озовеш тук. Надявам се да не разполагате само с това.

Тамара, спокойна и елегантна, отпи от питието си.

— Не съвсем.

Чиърко се наведе напред, поставил лакти върху високата масичка.

— Опитваме се да разберем дали е имало някаква връзка между тях тримата. Дали Стейси е познавала Андреа, например?

— Никога не ми е казвала нищо по този въпрос. — Махоуни се чувстваше на твърда почва. — А би го направила. Сигурна съм. Тя беше фен на телевизия „Трайъл“.

— Значи вие двете сте били доста близки? — попита Чиърко.

Изведнъж влажните очи направо щяха да прелеят и момичето попи влагата под тях.

— Сигурна съм, че тя ме имаше за най-добрата си приятелка.

— Но тя не беше твоята най-добра приятелка — допусна Чиърко.

— Защо го казваш? — обърна се Мери към него.

— Просто заради нещо в начина, по който го каза.

Зачакаха. Тя въздъхна, после въздъхна отново, след това сви рамене.

— Държах се мило с нея, когато постъпи тук, а може би това не е било нормално за живота й преди. Поне с такова впечатление останах. Не знам дали е имала много добри приятели преди това. Израсла е по приемни семейства, знаехте ли го?

— Наистина ли? — възкликна Тамара. — Аз също. Значи не си я познавала, преди да започне работа тук?

— Не, но тя ми го каза.

— В града ли е отраснала?

— Живяла е тук поне през последните години. За преди това не знам.

— Защото — продължи Тамара — още не се е появил никой от семейството й. Полицията досега не е успяла да разбере нищо за миналото и за произхода й.

— Нищо? — намръщи се сервитьорката.

— Нищичко.

— Не може така. Знам, че тя има… имаше по-малък брат. Държеше негова снимка в стаята си.

— Ти някога виждала ли си го?

— Не.

Тамара продължи разпита, а Чиърко се изправи, скръсти ръце и я остави да действа.

— Значи това би трябвало да е неин брат от приемното семейство?

— Не знам, казваше само, че й е брат.

— Споменавала ли е някакво име?

Махоуни погледна към бара. Почивката й вече бе продължила достатъчно, а тази работа с брата нямаше да помогне на Стейси или за намирането на Андреа.

— Всъщност никога не сме разговаряли за това. Просто видях снимката, попитах кой е той и тя каза: „А, това е брат ми“. Не сме го обсъждали. Брат й и толкова.

— Това едва ли е била първата й работа като сервитьорка — намеси се Чиърко и поведе нещата в друга посока, вероятно за да опита отново да спечели Мери.

— Не, струва ми се, че е работила в някакво тайландско заведение на Оушън. Учеше в Сити Колидж и живееше в онази част на града, преди да се сдобие с жилище тук.

— Къде е това тук? — попита Тамара.

Махоуни посочи зад тях през прозореца.

— Ей там. В онези блокове от отсрещната страна на улицата. Съдията й го купи.

— Почти приключихме, Мери — увери я Чиърко. — Моля те, опитай да си спомниш дали някога Стейси е споменавала пред теб Андреа Паризи в какъвто и да е контекст.

Изкуствено уплътнените устни се свиха за няколко секунди в съсредоточена гримаса.

— Съжалявам, но наистина не помня нищо подобно.

— Добре, последен въпрос — каза Тамара. — Спомняш ли си нещо за Стейси, което според теб може да ни помогне? Някаква причина някой да иска да я убие?

— Просто не мога да повярвам, че някой е искал да я убие. Според мен причината е само съдията, а тя просто случайно се е озовала там.

— Знаеш ли дали някога преди е ходила в дома му? — додаде Чиърко.

— Не, почти сигурна съм. Щеше да ми каже.

— Тогава защо? — попита Тамара колкото Махоуни, толкова и самата себе си.

— Не знам — съкрушено се усмихна Махоуни. — Защо изобщо се случват такива неща?